Рансъм Ригс
Градът на гладните (13)

Дванайсета глава

Аз съм Баленсиага Рен.

Да чуем тези думи бе като да изстреляме тапата на шампанско. В началото дойде облекчението — възклицания, нервен смях, — а след това изблици на радост: двамата с Ема подскачахме и се прегръщахме, Хорас падна на колене и вдигна ръце в беззвучно алилуя! Олив бе толкова развълнувана, че литна във въздуха въпреки обувките с тежести, като заекваше: „Н-н-ние… помислихме си, че н-никога… никога в-вече н-няма да в-видим друга имбрин!“

Значи това в края на краищата бе мис Рен. Допреди няколко дни за нас тя не бе нищо повече от непозната имбрин в непозната примка, но оттогава бе придобила почти мистично значение: тя беше, доколкото ни е известно, последната свободна и невредима имбрин, жив символ на надеждата, нещо, от което всички ние отчаяно се нуждаехме. И ето я тук, току пред нас, толкова човешка и същевременно толкова крехка. Познах я от снимката на Адисън, само че сега в косата й нямаше и следа от черно. Дълбоки бръчки разсичаха челото й и караха устата й да увисне в полупарализа, раменете й бяха приведени, ала сякаш не само от старост, а и под тежестта на непосилно бреме, тежестта на нашата отчаяна надежда, която я притискаше.

Мис Рен отметна качулката си и каза:

— Много се радвам, да се запозная с вас, милички, но влизайте по-скоро вътре, защото отвън не е никак безопасно.

Тя се обърна и закуцука през тунела. Последвахме я в колона, като патета, следващи майка си, влачейки крака и разперили ръце, за да запазим равновесие върху хлъзгавата повърхност. Такава беше силата на една имбрин над чудатите деца, че самото й присъствие — макар току-що да се бяхме запознали с нея — оказа мигновен успокоителен ефект върху нас.

Подът се издигна нагоре, отвеждайки ни покрай смълчани пекарни, обрасли със скреж, в голямо помещение, натъпкано с лед от пода до тавана и от стена до стена, ако се изключеше тунелът, в който се намирахме и който бе изкопан точно по средата. Ледът бе плътен, но прозрачен и на някои места можехме да виждаме на двайсет-трийсет стъпки навътре в него. Помещението вероятно е било приемна, имаше столове покрай стените, масивно бюро и шкафове за папки, всичките сега в плен на талази от лед. Синкава дневна светлина се процеждаше от редицата недостижими прозорци, зад които беше улицата, нищо повече от сивкаво петно.

Стотици гадини биха могли да прекарат седмици наред в дълбаене на този лед и пак нямаше да ни стигнат. Ако не беше тунелът, мястото щеше да е идеалната крепост. Или пък идеалният затвор.

На стената висяха десетина часовници, чиито замръзнали стрелки сочеха в различни посоки. (Може би, за да се следи ходът на времето в различните примки?) Над тях обозначителни табели сочеха към определени служби:

← ПОДСЕКРЕТАР ПО ТЕМПОРАЛНИТЕ ДЕЛА

← КОНСЕРВАТОР НА ГРАФИЧЕН АРХИВ

НЕСПЕЦИФИЧНИ СПЕШНИ ПРОБЛЕМИ →

ДЪЛБОЧИНА НА РАЗМЪТВАНЕТО И ДЕФЕРМЕНТАЦИЯТА →

През вратата с надпис „Темпорални дела“ видях мъж, вкочанен в леда. Беше замръзнал в приведена поза, сякаш се бе опитвал да освободи крака си от земята, когато ледът бе застигнал останалата част от тялото му. Беше тук от доста време. Потреперих и извърнах глава.

Тунелът свършваше при красиво стълбище с балюстради, което не беше обледено, но затова пък бе отрупано с документи. Едно момиче стоеше в долния му край и следеше неувереното ни приближаване без видим ентусиазъм. Имаше дълга коса, разделена по средата и спускаща се до кръста, малки кръгли очила, които непрестанно нагласяше, и тънки устни сякаш отвикнали да се усмихват.

— Алтея! — повика я със строг глас мис Рен. — Не бива да излизаш тук, когато тунелът е отворен — какво ли не може да проникне вътре!

— Да, госпожо — отвърна момичето и завъртя леко глава. — Кои са тези, госпожо?

— Това са поверениците на мис Перигрин. Разказвах ти за нея.

— Носят ли храна? Или лекарства? Носят ли изобщо нещо полезно? — Момичето говореше мъчително бавно, гласът й бе равен и лишен от чувства.

— Стига с въпросите, докато не затворим — нареди мис Рен. — Хайде побързай!

— Да, госпожо — отвърна момичето и без всъщност да бърза, закрачи надолу в тунела, като допираше с ръце стените.

— Извинете поведението й — рече мис Рен. — Алтея не искаше да проявява твърдоглавие, но тя си е инатлива по природа. Ала умее да държи вълците на разстояние и имаме страшна нужда от нея. Ще я почакаме, докато се върне.

Мис Рен приседна на долното стъпало и докато се навеждаше, имах чувството, че чувам как пукат костите й. Не знаех какво иска да каже с това „да държи вълците на разстояние“, но имаше твърде много въпроси за задаване, така че този можеше да почака.

— Мис Рен, откъде разбрахте кои сме? — попита Ема. — Не сме ви казвали.

— Една имбрин знае такива неща — отвърна тя. — Имам наблюдатели в дърветата от тук до Ирландско море. Пък и вие сте прочути! Съществува само една имбрин, чиито повереници са в състояние да се измъкнат от преследващите ги гадини, и това е мис Перигрин. Нямам представа как обаче успяхте да стигнете чак дотук, без да ви заловят — или как, в името на чудатия свят, ме открихте!

— Едно момче от карнавала ни упъти насам — каза Инок. Той вдигна ръка до брадичката си. — Ей толкова високо. С глупава шапка на главата.

— Той е от нашите съгледвачи — кимна мис Рен. — Но как намерихте него?

— Уловихме един от шпионските ви гълъби — обясни гордо Ема — и той ни доведе в примката. (Ема пропусна онази част, в която мис Перигрин го бе убила).

— Моите гълъби! — възкликна мис Рен. — А как разбрахте за тях? И как успяхте да заловите един?

Бе ред на Милърд да пристъпи напред. Беше взел наметалото на Хорас, за да не замръзне и макар че мис Рен не изглеждаше изненадана, когато пред нея се изправи пуста дреха, повдигна учудено вежди веднага щом невидимото момче в нея произнесе:

— Успях да определя местонахождението на вашите птици чрез дедукция, черпейки информация от „Приказки за необикновеното“. Всъщност за пръв път чухме за тях във вашата менажерия на върха на планината от едно доста претенциозно куче.

— Но никой не знае къде се намира моята менажерия!

Мис Рен бе твърде изненадана, за да продължи разговора, и тъй като всеки наш отговор пораждаше нови въпроси, ние й разказахме цялата история колкото се може по-бързо, като се върнахме назад чак до острова и бягството ни в малките, нестабилни лодки.

— Едва не се удавихме! — извика Олив.

— Стреляха по нас, бомбардираха ни, гладни искаха да ни ядат — добави Бронуин.

— Едва не ни сгази подземна железница — присъедини се Инок.

— И не ни смаза гардероб. — Хорас изгледа навъсено телекинетичното момиче.

— Изминахме дълъг път през страна, пълна с опасности — каза Ема, — и всичко това, за да открием някого, който да помогне на мис Перигрин. Надявахме се, че този човек ще сте вие, мис Рен.

— Всъщност разчитахме на това — добави Милърд.

На мис Рен й трябваха няколко секунди да си върне гласа и когато това стана, той бе изменен от вълнение.

— Вие храбри, чудесни деца. Вие сте чудеса, всяко едно от вас, и няма имбрин, която не би се гордяла да сте й повереници. — Тя изтри една сълза с крайчеца на наметалото. — Толкова ми беше мъчно, когато чух какво се е случило с мис Перигрин. Не я познавах добре, тъй като съм малко саможива, но ето какво ще ви обещая: ние ще я върнем. Нея и нейните сестри!

Ще я върнем?

Едва сега осъзнах, че мис Перигрин все още е скрита в торбата, която носеше Хорас. Мис Рен все още не я бе видяла!

Хорас възкликна:

— Но чакайте, тя е тук!

Той постави торбата на пода и я отвори.

Миг по-късно отвътре се показа мис Перигрин, замаяна, след като бе стояла толкова време на тъмно.

— В името на старейшините! — възкликна мис Рен. — Но… аз чух, че била отвлечена от гадините!

— Наистина беше отвлечена — потвърди Ема, — но после ние си я върнахме!

Мис Рен бе толкова ентусиазирана, че скочи без помощта на бастуна и трябваше да я задържа за лакътя, за да не тупне.

— Алма, наистина ли си ти? — попита задъхано мис Рен и когато си възвърна равновесието, изтича при птицата. — Здравей, Алма. Ти ли си вътре?

— Тя е — извика Ема. — Това е мис Перигрин.

Мис Рен вдигна птицата на ръце, завъртя я насам и натам и тогава мис Перигрин взе да се дърпа.

— Кът-кът, спокойно — прошепна й тихо мис Рен, присвила очи и изопнала устни. — Нещо не е наред с вашата директорка.

— Тя пострада — обясни Олив. — Вътрешно е.

— И не може отново да стане човек — добави Ема.

Мис Рен кимна мрачно, сякаш вече го знаеше.

— От колко време е така?

— От три дни — отвърна Ема. — Откакто я спасихме от гадините.

— Вашето куче — обадих се аз — ни каза, че ако не успее да се промени бързо, никога вече няма да може.

— Така е — потвърди мис Рен, — Адисън е бил прав за това.

— Освен това ни каза, че само друга имбрин може да й помогне — рече Ема.

— И това е вярно.

— Тя се променя — пристъпи към нас Бронуин. — Вече не е каквато беше. Искаме си старата мис П!

— Не може да позволим това да се случи с нея! — проплака Хорас.

— Е? — повдигна вежди Олив. — Ще може ли, ако обичате, да я направите отново човек?

Бяхме заобиколили мис Рен и я притискахме с въпроси, а отчаянието ни бе почти осезаемо.

Мис Рен вдигна умолително ръце да замълчим.

— Ще ми се да беше толкова лесно — въздъхна тя — или толкова бързо. Когато една имбрин остане птица за твърде дълго време, тя се втвърдява, точно като схванат мускул. Ако се опитате да го раздвижите твърде бързо, той ще се скъса — тя също. Трябва да бъде върната чрез масаж към предишната си форма, но много внимателно, все едно, че работиш с глина. Ако се заема с нея тази вечер, може би ще успея до заранта.

— Стига да й остава толкова време — промълви Ема.

— Молете се да й остава — рече мис Рен.

Дългокосото момиче се върна, като пристъпваше бавно към нас и влачеше ръце по стените на тунела. Навсякъде, където опираше ръката й, се образуваха нови ледени слоеве. Тунелът зад нея вече се бе стеснил и съвсем скоро се затвори напълно и ние бяхме изолирани от света.

Мис Рен махна на момичето да дойде.

— Алтея! Изтичай горе пред нас и помоли сестрата да приготви стаята за прегледи. Ще ми трябват всички медицински средства!

— Като казвате средства, дали имате предвид вашите разтвори, или инфузиите, или суспензиите?

— Всичките! — извика мис Рен. — И бързо — случаят е спешен!

Едва сега момичето забеляза мис Перигрин и очите й леко се разшириха — най-силната реакция досега. Тя се обърна и пое нагоре по стълбата.

Този път тичаше.

* * *

Улових мис Рен за лакътя и я придържах, докато се качваше по стълбите. Сградата имаше четири етажа и ние се качвахме на последния. Ако се изключеше стълбището, това бе единствената достъпна част — другите етажи бяха обледени, помещенията — затворени напълно от ледени висулки. Всъщност се изкачвахме право през средата на гигантски леден куб.

Надзърнах в няколко заскрежени стаи, докато преминавахме забързано край тях. Ледените езици бяха избили вратите от пантите и през натрошените каси се виждаха очевидни следи от нападение: преобърнати мебели, извадени чекмеджета, купища документи по пода. На едно бюро бе подпряна картечница, но стрелецът бе вкочанен до нея. Чудат лежеше в ъгъла, нашарен от огнестрелни рани. Като жертвите в Помпей, ала сковани не в пепел, а в лед.

Трудно беше да се повярва, че всичко това е дело на едно малко момиче. Ако се изключат имбрините, Алтея беше най-силната чудата, която някога бях срещал. Вдигнах навреме глава, за да видя как изчезва на площадката над нас, дългата й грива се врътна като прощално помахване.

Отчупих една ледена висулка от стената.

— Тя наистина ли може да прави това? — попитах и завъртях парчето лед в ръка.

— Може — потвърди мис Рен, като пухтеше до мен. — Тя е — или би трябвало да кажа беше — помощник на пълномощника по размътването и деферментирането и изпълняваше задълженията си тук в деня, в който гадините нападнаха сградата. По това време знаеше твърде малко за дарбата си, освен че ръцете й излъчват неестествен студ. Алтея знаела за тези свои способности, но ги смятала за подходящи през горещите летни дни и никога не си била помисляла, че могат да се използват като отбранително средство, докато двама гладни не започнали да разкъсват пълномощника пред очите й. Завладяна от смъртен страх, тя открила в себе си източник на сила, за чието съществуване не подозирала досега, и замразила стаята — заедно с гладните, — а след това и цялата сграда, при това за не повече от пет минути.

— Минути! — възкликна Ема. — Не мога да повярвам.

— Ще ми се да бях тук, за да го видя с очите си — рече мис Рен, — макар че вероятно щях да бъда отвлечена заедно с другите имбрини, които са били в сградата — мис Найтджар, мис Финч и мис Кроу.

— Ледът не е ли спрял гадините? — попитах.

— Спрял е много от тях — отвърна мис Рен. — Няколко са още тук, предполагам, замръзнали из тайните кътчета на сградата. Преди да се обледи цялата сграда, те успели да изведат имбрините през покрива. — Мис Рен поклати огорчено глава. — Кълна се в живота си, един ден лично ще отведа в ада тези, които причиниха това на сестрите ми.

— Значи дарбата й не е свършила никаква работа — подметна Инок.

— Алтея не можеше да спаси имбрините — изтъкна мис Рен, — но спаси това място и постижението й е забележително. Без него нямаше да разполагаме с убежище където и да било. През последните няколко дни го използвам като база за нашите операции, прехвърлям тук оцелели от нападнатите примки. Това е нашата крепост, единственото сигурно място в Лондон за чудати от нападнати примки.

— И какви са резултатите ви, госпожо? — попита Милърд. — Кучето каза, че сте дошли тук, за да помогнете на своите сестри. Имахте ли успех досега?

— Не — въздъхна тихо тя. — Усилията ми не доведоха до успех.

— Може би Джейкъб ще ви помогне, мис Рен — предложи Олив. — Той е много специален.

Мис Рен ме погледна с крайчеца на окото.

— Така ли? И каква е твоята дарба, млади човече?

— Мога да виждам гладни — отвърнах, леко засрамен. — И да ги усещам.

— И да ги убива — понякога — добави Бронуин. — Ако не ви бяхме намерили, мис Рен, Джейкъб възнамеряваше да ни прекара покрай гладните, които пазят наказателните примки, за да спасим някои от имбрините, които държат там. А сега излиза, че може да помогне на вас…

— Много мило от ваша страна — отвърна мис Рен, — но аз съм сигурна, че не държат сестрите ми нито в наказателните примки, нито където и да било близо до Лондон.

— Така ли? — стъписах се.

— Да, и никога не са били там. Тази история с наказателните примки беше примамка, създадена да подмами онези имбрини, които гадините не са успели да заловят при своите атаки. Най-вече мен. И за малко да успеят. Като глупачка аз се напъхах право в техния капан — в края на краищата наказателните примки са затвори! Имах късмет, че се отървах само с няколко повърхностни рани.

— Тогава къде отвеждат отвлечените имбрини? — попита Ема.

— Нямаше да ви кажа дори да знаех, защото не е ваша грижа — заяви мис Рен. — Чудатите деца не бива да се безпокоят за здравето на своите имбрини — наша грижа е да мислим за вашето.

— Но, мис Рен, това не е никак честно… — поде Милърд, но бе прекъснат с остър тон:

— Не желая да чуя нищо повече по този въпрос!

С това темата бе приключена.

Останах изненадан от тази внезапна рязкост, особено като се има предвид, че ако ние не бяхме обезпокоени за здравето на мис Перигрин — и не рискувахме живота си, за да я донесем тук! — тя щеше да е осъдена да прекара остатъка от дните си в тялото на птица. И след като очевидно имбрините не се справяха добре със задачата да опазват примките от нападение, не виждах защо защитата им да не стане наше задължение. Не ми хареса да се отнасят с мен като с малко дете и съдейки по сключените вежди на Ема, тя бе на същото мнение. Но да споделя мислите си на глас щеше да е проява на грубост и затова довършихме изкачването в мълчание.

Стигнахме до върха на стълбището. На този етаж само няколко врати бяха сковани от ледове. Мис Рен пое мис Перигрин от Хорас и каза:

— Хайде, Алма, да видим какво може да се направи за теб.

Алтея се появи на една врата, поруменяла и с повдигащи се развълнувано гърди.

— Стаята ви е готова, госпожо директор. Всичко, каквото поискахте.

— Добре, добре — закима мис Рен.

— Ако можем да ви помогнем с нещо — предложи Бронуин, — с каквото и да било…

— Нужно ми е само време и спокойствие — отвърна мис Рен. — Ще спася вашата имбрин, млади хора. Кълна се в живота си, че ще го направя. — Тя се обърна и отнесе мис Перигрин в стаята, където я очакваше Алтея.

Тъй като не знаехме какво да правим, ние я последвахме и се скупчихме до вратата, която бе оставена леко отворена. Надзъртахме вътре на смени. В уютна стаичка, мъждиво осветена от газени лампи, мис Рен се бе настанила в люлеещ се стол и държеше мис Перигрин в скута си. Алтея стоеше до лабораторната масичка и смесваше някакви течности в колби. От време на време вдигаше някоя от колбите, за да я разклати, след това я доближаваше до мис Перигрин и я прокарваше под клюна й — точно както се разклащат силно миришещи вещества под носа на някой припаднал. Мис Рен не спираше да се клатушка и да гали перата на мис Перигрин, напявайки тихо весела песен:

— Ефт каа ванган суркен, ефт ка ванган суркен, малаая…

— Това е езикът на старите чудати — прошепна Милърд. — Ела си у дома, ела си у дома… спомни си коя си… нещо от тоя род.

Мис Рен го чу, вдигна глава и ни махна да си вървим. Алтея прекоси стаята и затръшна вратата.

— Какво пък — въздъхна Инок. — Както виждам, не сме желани там.

След три дни, през които нашата директорка зависеше от нас за всичко, изведнъж бяхме станали чужди. Макар че бяхме благодарни на мис Рен, тя ни бе накарала да се почувстваме като деца, на които е наредено да си лягат.

— Мис Рен си знае работа — произнесе един глас с плътен руски акцент зад гърбовете ни. — Най-добре оставете я да справи се сама.

Обърнахме се и открихме, че там стои сгъваемият човек от карнавала, кръстосал мършавите си ръце.

— Вие! — възкликна Ема.

— Отново срещаме се — рече мъжът с глас, дълбок като океанска падина. — Мое име е Сергей Андропов и аз капитан на чудата съпротивителна армия. Елате, разведа ви наоколо.

* * *

— Знаех си, че е чудат! — възкликна Олив.

— Не, не знаеше — подразни я Инок. — Само си си го мислела.

— Разбрал, че сте чудати в мига, когато ви видял — обади се сгъваемият човек. — Как така не позволили да ви заловят толкова време?

— Защото сме хитри — отвърна Хю.

— Искаше да каже, че сме късметлии — рекох.

— Но най-вече сме гладни — продължи Инок. — Да имате нещо за хапване тук? Мога да изям цяла емурафа.

При споменаването на храна стомахът ми закъркори като диво животно. Никой от нас не бе хапвал от пътуването с влака насам, което сякаш беше преди векове.

— Разбира се — кимна сгъваемият човек. — Насам.

Последвахме го по коридора.

— Разкажете ни за тази ваша чудата армия — подкани го Ема.

— Ще смажем гадините и ще си върнем своите. Ще ги накажем, че отвлекли наши имбрини.

Той отвори една врата и ни преведе през опустошена канцелария, където хората се бяха натръшкали и спяха на пода и под бюрата. Докато пристъпвахме около тях, разпознах няколко лица от карнавала: момчето, което пазеше входа, къдрокосото момиче със змията.

— Те чудати ли са? — попитах.

Сгъваемият човек кимна.

— Спасени от други примки — обясни той и отвори следващата врата.

— А вие? — попита Милърд. — Откъде идвате?

Сгъваемият човек ни въведе в един вестибюл, където можехме да разговаряме, без да събудим спящите, помещение, в което доминираха две големи врати, украсени с десетки рисунки на птици.

— Идвам от страна на замръзнала пустиня отвъд Ледената пустош — отвърна той. — Преди стотици години, когато се появили гладните, те нападнали първо мой дом. Разрушили всичко. Всички в селото убити. Стара жена. Бебе. — Всички. — Той разсече въздуха с острата част на дланта си. — Аз се скрил в маслобойка, дишал през сламка, докато собствен брат убит в съща къща. После дошъл в Лондон да избяга от гладните. Но те също дошли.

— Това е ужасно — рече Бронуин. — Мъчно ми е за вас.

— Един ден ние отмъстим — обеща мъжът с потъмняло лице.

— Като стана дума — обади се Инок, — колко души има в тази ваша армия?

— В момента шест — рече мъжът и посочи стаята, през която бяхме минали.

— Шест души? — повдигна вежди Ема. — Искате да кажете… те?

Не знаех дали да се смея, или да плача.

— С вас стават седемнайсет. Бързо нарастваме.

— Чакай, чакай — вдигнах ръка. — Не сме дошли тук да постъпваме в която и да било армия.

Той ме изгледа с поглед, който би могъл да смрази ада, после се обърна и отвори двойните врати.

Последвахме го в голяма стая, в средата на която имаше масивна дървена маса, полирана до огледален блясък.

— Това е място за среща на Имбринския съвет — обясни сгъваемият мъж.

Около нас имаше портрети на прочути стари чудати, но не бяха в рамки, а изрисувани право на стената с маслени бои, грим и въглен. Този, който бе най-близо до мен, имаше широко лице, втренчени очи и отворена уста, в която се мъдреше истински, действащ фонтан. Около устата му бе изписано мото на датски, което застаналият до мен Милърд преведе: „От устите на нашите старейшини извира фонтанът на мъдростта“.

Съседният до него пък бе с латински надпис: „Ardet пес consomitur“.

— Изгорен, но не разрушен — преведе Мелина.

— Колко подходящо — подсмихна се Инок.

— Не мога да повярвам, че съм тук — възкликна Мелина. — Учила съм за това място и съм го сънувала — много, много години.

— Това е само една стая — погледна я недоверчиво Инок.

— За теб, може би. За мен тя е сърцето на целия чудат свят.

— Сърце, което е изтръгнато — произнесе нов глас и когато се обърнах, видях, че към нас се приближава клоун — същият, който ни бе преследвал на карнавала. — Мис Джакдоу стоеше точно където си ти, когато я заловиха. Намерихме цял куп пера от нея на пода. — Съдейки по акцента, беше американец. Той спря на няколко крачки от нас и опря ръка на хълбока, като предъвкваше. — Това ли са те? — попита сгъваемия човек и ни посочи с едно пуешко бутче. — Трябват ни войници, не дечурлига.

— Аз съм на сто и две! — сряза го Мелина.

— Да, да, чувал съм го и преди — заклати глава клоунът. — Разпознах, че сте необикновени, от другия край на панаира. Вие сте най-изпъкващата група чудати, които някога бях виждал.

— И аз им казал същото — обади се сгъваемият човек.

— Просто не разбирам как са успели да стигнат от Уелс до тук, без да бъдат заловени — рече клоунът. — Даже започвам да ги подозирам. Сигурни ли сте, че някой от вас не е гадина?

— Как смеете! — възмути се Ема.

— Ние бяхме заловени — заяви гордо Хю, — но гадините, които го сториха, не са между живите, за да разказват за това.

— Да де, а аз съм кралят на Боливия — подхвърли надменно клоунът.

— Истина е! — ядоса се Хю и лицето му пламна.

Клоунът вдигна ръце.

— Добре де, добре, успокой се, хлапе! Сигурен съм, че Рен нямаше да ви пусне тук, ако не бяхте благонадеждни. Елате, да бъдем приятели, хапнете си пуешко.

Не се налагаше да ни кани два пъти. Бяхме твърде гладни, за да продължим да се сърдим.

Клоунът ни отведе при една маса, отрупана с храна — същите ядки и печени меса, които ни бяха изкушавали на карнавала. Скупчихме се около масата и започнахме да нагъваме безсрамно. Сгъваемият човек изяде пет череши и малко парче хляб, после обяви, че никога през живота си не се е тъпкал повече. Бронуин крачеше край стената и си гризеше пръстите, твърде развълнувана, за да може да се храни.

Когато приключихме, а масата беше бойно поле от оглозгани кости и мазни петна, клоунът се облегна на стола и рече:

— И така, чудати деца, каква е вашата история? Защо сте били целия този път до тук чак от Уелс?

Ема си избърса устата и обясни:

— Да помогнем на нашата имбрин.

— И когато й бъде помогнато? — попита той. — Тогава какво?

Бях зает да гриза месото от бутче с последната филия хляб, но сега вдигнах глава. Въпросът беше прям и на пръв поглед съвсем простичък — но не можех да повярвам, че не си го бях задал по-рано.

— Не говори така — промърмори Хорас. — Ще ни донесеш нещастие.

— Рен може да върши чудеса — изтъкна клоунът. — Няма от какво да се безпокоите.

— Надявам се да си прав — каза Ема.

— Разбира се, че съм. Та какъв е вашият план? Очевидно ще останете да ни помогнете в борбата, но къде ще спите? Не при мен, моята стая е за сам човек. Рядко правя изключение. — Той огледа многозначително Ема и добави: — Подчертавам, рядко.

Внезапно всички вдигнаха очи към рисунките по стените или взеха да се нагласят на местата си — всички, освен Ема, чието лице бе позеленяло. Може би ние бяхме по природа песимисти и шансовете ни за успех ни се струваха толкова нищожни, че така и не си бяхме направили труда да се запитаме какво ще правим, ако мис Перигрин наистина бъде излекувана — или пък събитията от последните дни бяха толкова напрегнати, че нямахме възможност да помислим над това. И в двата случая въпросът на клоуна ни завари неподготвени.

Ами ако наистина успеем? Ако ей сега мис Перигрин влезе в стаята, възвърнала предишната си форма?

Милърд бе този, който в края на краищата отговори.

— Предполагам, че отново ще поемем на запад, откъдето дойдохме. Мис Перигрин може да ни направи нова примка. Някоя, където няма да ни намерят.

— И това ли е? — изсумтя клоунът. — Ще се скриете? Ами всички останали имбрини — тези, които нямаха късмет? Какво ще стане с моята например?

— Не е наша работа да спасяваме целия свят — заяви Хорас.

— Ние не се опитваме да спасим целия свят. Само чудатия.

— Е, това също не е наша работа. — Гласът на Хорас прозвуча неуверено, сякаш се срамуваше да отговори по този начин.

Клоунът скочи от стола и ни изгледа.

— Тогава чия работа е?

— Трябва да има някой друг — отвърна Инок. — Хора, които са по-добре екипирани, които са се обучавали за нещо подобно…

— Първото, което направиха ренегатите при атаката преди три седмици, бе да разпердушинят Чудатата стража. За по-малко от ден те се пръснаха във всички посоки на света. А след като вече ги няма, а сега и нашите имбрини, кой ще пази чудатия свят, а? Хора като вас и мен, ето кой. — Клоунът захвърли ядно кълката. — Вие, страхливци, ме отвращавате. Изгубих апетит.

— Те са уморени, пътуват отдалече — припомни сгъваемият човек. — Дай им време.

Клоунът размаха пръст във въздуха като даскалица.

— Да бе. Няма безплатен обяд. Не ме интересува дали сте тук от час, или от месец, защото, щом сте дошли, трябва да сте готови да се биете. Вярно, приличате на сбирщина нехранимайковци, но щом сте чудати, би трябвало да притежавате скрити дарби. Покажете ми какво можете да правите!

Той се изправи и приближи Инок, протегнал ръка, сякаш се готвеше да претършува джобовете му за скрити способности.

— Ти, например — рече. — Направи каквото можеш!

— Ще ми е нужен мъртвец, за да демонстрирам — отвърна Инок. — Това може да си и ти, само да ме докоснеш.

Клоунът се извърна към Ема.

— Тогава защо не ти, сладурано?

Ема протегна един определен пръст и накара на върха му да затанцува пламъче като от свещичка. Клоунът се разсмя и подхвърли:

— Чувство за хумор! Това ми харесва. — Той се премести пред слепите братя.

— Те са свързани в главите — обясни Мелина, като застана между братята и клоуна. — Могат да виждат с уши и винаги знаят какво мисли другият.

Клоунът плесна с ръце.

— Най-сетне нещо полезно! Те ще бъдат нашите съгледвачи — ще пратим единия на карнавала, а другия ще задържим тук. Ако нещо се обърка там, ще научим веднага!

Той побутна настрани Мелина. Братята се дръпнаха от него.

— Не може да ги разделяш! — възрази тя. — Джоел-и-Питър не обичат да са поотделно.

— И аз не обичам да ме преследват невидими чудовища — заяви клоунът и се опита да откъсне по-малкия брат от по-големия. Момчетата стиснаха ръце и взеха да стенат, езиците им цъкаха, а очите им се въртяха като побъркани в орбитите. Готвех се да се намеся, когато братята изведнъж бяха разделени и нададоха едновременен писък, толкова силен и пронизителен, та си помислих, че ще ми разцепи главата. Чиниите на масата се изпотрошиха, всички запушиха уши с длани, а ледът по замръзналия таван се пропука и западаха парчета.

Докато ехото утихваше, Джоел-и-Питър се прегърнаха на пода, разтреперани.

— Видя ли какво направи? — извика Мелина на клоуна.

— Мили боже, това беше впечатляващо! — каза клоунът.

Бронуин се пресегна и го вдигна с една ръка за врата.

— Ако продължаваш да ни тормозиш — заплаши го тя, — ще ти пъхна главата през стената.

— Прощавайте… за… това — едва успя да изхъхри клоунът през полузатворената си трахея. — Би… ли… ме… оставила… долу?

— Направи го, Уин — обади се Олив. — Той се извини.

Бронуин го пусна неохотно. Клоунът се закашля и си изпъна костюма.

— Май съм ви преценил погрешно — рече той. — Ще бъдете чудесна добавка към моята армия.

— Казах ти, че няма да се присъединяваме към тъпата ти армия — ядосах се аз.

— Какъв изобщо е смисълът да се бием? — попита Ема. — Вие дори не знаете къде са имбрините.

Сгъваемият човек се разгъна от стола си и се извиси над нас.

— Смисълът е — изтъкна той, — че ако ренегатите сложат ръка и на останалите имбрини, никой няма да може да ги спре.

— Изглежда, същото може да се каже за тях и в момента — отвърнах.

— Ако смяташ, че сега не могат да бъдат спрени, значи още нищо не си видял — завъртя глава клоунът. — А ако си мислиш, че докато вашата имбрин е на свобода, те ще се откажат да ви преследват, значи си по-глупав, отколкото изглеждаш.

Хорас се изправи й се покашля.

— Току-що ни представи най-лошия възможен сценарий — поде той. — Напоследък чувам само най-лошите сценарии. Но не съм чул и един-единствен аргумент за възможно най-добрия сценарий.

— О, това ще е забавно — подсмихна се клоунът. — Хайде момче, да видим какво ще измъдриш.

Хорас си пое въздух с пълни гърди, набирайки кураж.

— Гадините искаха да получат имбрините и сега те са в ръцете им — поне повечето. Да допуснем, в името на спора, че това е всичко, което им е нужно, и сега вече могат да се заемат с пъкления си план. И да речем, че те го направят — стават свръхгадини или полубогове, или каквото искат там. Тогава нито ще са им нужни повече имбрините, нито чудатите деца, нито пък времевите примки. Те ще могат да идат някъде другаде да практикуват полубожествената си природа, а нас ще оставят на мира. А след това животът ще се върне към нормалното си русло и не само това, дори ще стане по-хубав, защото никой няма да се опитва да ни отвлече или изяде. Може би най-сетне ще можем да заминем на ваканция в чужбина, както правехме някога, да видим широкия свят, да заровим пръсти в пясъка на някой бряг, където не е студено и мрачно през триста дни от годината. Ако всичко е така, какъв смисъл да оставаме и да се бием? Да се хвърлим с голи гърди на мечовете им, когато животът пак може да бъде розов и без нашата намеса?

Известно време никой не обелваше и дума. Сетне клоунът започна да се смее. Той се смееше и смееше и кикотът му ехтеше между стените, докато накрая не тупна от стола.

— Просто нямам думи — обади се в този момент Инок. — Не, чакайте — имам! Хорас това е най-наивната, страхлива и заравяща глава в пясъка реч, която някога съм чувал.

— Но е възможно — настоя Хорас.

— Да. Възможно е и Луната да е направена от сирене. Само дето не е вероятно.

— Мога още сега да сложа край на спора — обади се сгъваемият човек. — Искате да знаете какво ще направят с нас гадините, след като постигнат целта си? Елате — ще ви покажа.

— Само за хора със здрави стомаси — предупреди клоунът и погледна Олив.

— Ако те могат да го понесат, значи мога и аз — заяви тя.

— Просто предупреждавам — оправда се клоунът. — Последвайте ни.

— Не бих те последвала и от потъващ кораб — процеди Мелина, докато дърпаше слепите братя да се изправят.

— Ами остани тогава — озъби се клоунът. — Всеки друг, който не желае да потъне с кораба, да ни последва.

* * *

Пациентите лежаха на импровизирани легла в импровизираната болнична стая под наблюдението на сестра с едно изпъкнало стъклено око. Бяха трима души, ако можеха да се нарекат така — мъж и две жени. Мъжът лежеше на една страна и беше в нещо като пристъп, защото шепнеше нечленоразделно, а от устата му се стичаше слюнка. Една от жените бе втренчила невиждащ поглед в стената и стенеше тихо, сякаш преживяваше някакъв кошмар. Другата не помръдваше. Част от децата останаха да гледат от коридора, струпани пред вратата, сякаш се опасяваха, че пациентите може да се окажат заразни.

— Как са днес? — обърна се сгъваемият човек към сестрата.

— Влошават се — отвърна тя, докато сновеше от едно легло към друго. — Вече през цялото време ги държа упоени. Иначе започват да вият.

Не се виждаха рани. Нямаше окървавени превръзки, нито крайници, пристегнати в шини, или стъкленици с червеникава течност. Стаята наподобяваше повече на психиатрично отделение, отколкото на болница.

— Какво им има? — попитах. — Да не са пострадали при атаката?

— Не, доведе ги мис Рен — обясни сестрата. — Открила ги изоставени в една болница, която гадините преустроили в нещо като медицинска лаборатория. Тези злощастни същества са били използвани като опитни зайчета за всякакви невъобразими експерименти. Това, което виждате, е резултатът.

— Открихме досиетата им — обади се клоунът. — Били са отвлечени от гадините преди години. Смятани са за мъртви от доста време.

Сестрата взе закачения на стената до шепнещия мъж картон.

— Този пациент, Бентерет, навремето е знаел стотици езици, а сега повтаря само една дума — отново и отново.

Приближих се безшумно, втренчил поглед в устата му. „Повикай, повикай, повикай — шепнеше той. — Повикай, повикай, повикай.“

Брътвежи. На човек, лишен от ум.

— Онази там — сестрата посочи с картона стенещото момиче. — В картона й пише, че може да лети, а не е в състояние да се отдели и на сантиметър от леглото. Колкото до другата, би трябвало да е невидима. Но се вижда като муха на длан.

— Измъчвали ли са ги? — попита Ема.

— Очевидно — мъчени са, докато са се побъркали! — намеси се клоунът. — Изтезавани, за да забравят, че са чудати!

— Можеш да ме измъчваш цял ден — рече Милърд, — но никога няма да забравя, че съм невидим.

— Покажи им белезите — нареди клоунът на сестрата.

Тя доближи неподвижната жена и дръпна завивките. Имаше тънки червени линии на корема й, отстрани на шията и под брадичката — всяка една с дължина на цигара.

— Едва ли бих нарекъл това свидетелство за мъчения — отбеляза Милърд.

— А как би го нарекъл? — попита гневно сестрата.

Без да отговаря на въпроса й, Милърд продължи:

— Има ли и други белези, или това е всичко, с което разполагате?

— Дори не бях започнала — сопна се сестрата и отметна завивките от краката на жената, сочейки белезите над коляното й, по вътрешната страна на бедрото и в основата на стъпалото.

Милърд се наведе и огледа стъпалото.

— Странно местоположение, не мислите ли?

— Накъде биеш, Мил? — попита Ема.

— Тихо — скастри я насмешливо Инок. — Нека си поиграе на Шерлок Холмс, щом така му се иска. Искрено се забавлявам.

— Защо да не го порежем на десетина места? — попита клоунът. — А после нека каже дали го смята за мъчение!

Милърд прекоси стаята и спря при шепнещия мъж.

— Може ли да го огледам?

— Сигурна съм, че няма да възрази — отвърна сестрата.

Милърд вдигна завивките от краката на мъжа. В долния край на едно от стъпалата имаше белег, сходен с този на неподвижната жена.

Сестрата махна към третата пациентка.

— И при нея е същото, ако това търсиш.

— Достатъчно — обади се сгъваемият човек. — Щом не е мъчение, тогава какво е?

— Изследване — отвърна Милърд. — Тези разрези са прецизни и хирургични. Целта им не е да предизвикат болка — вероятно дори са направени под наркоза. Гадините са търсели нещо.

— И какво е то? — попита Ема, макар да изглеждаше, че се бои от отговора.

— Има едно старо поверие за краката на чудатите — каза Милърд. — Не го ли помните?

Хорас го изрецитира:

— Петата на чудатия е врата към душата му. Но това е от нещата, които ги разправят на малките деца, за да ги накарат да обуват обувки, когато играят навън.

— Може би да, а може би не — промърмори замислено Милърд.

— Не ставай смешен! Да не мислиш, че са търсили…

— Техните души. И са ги открили.

Клоунът прихна.

— Какви глупости. Само защото са изгубили дарбата си, ти смяташ, че някой е извадил вторите им души?

— Отчасти. Известно ни е, че гадините от години проявяват интерес към вторите души.

И тогава си спомних за разговора с Милърд във влака.

— Но ти ми каза — вдигнах пръст, — че душата на чудатия е това, което му позволява да влиза в примките. Ако на тези хора са извадени душите, тогава как са попаднали тук?

— Всъщност те не са тук, нали? — отвърна с въпрос Милърд. — С което искам да кажа, че умовете им несъмнено са някъде другаде.

— Сега вече се вкопчваш в сламки — отбеляза Ема. — Мисля, че стигна твърде далече.

— Изтърпете ме още малко — помоли той, докато кръстосваше развълнувано из стаята. — Сигурно не сте чували някога някой нормален да е влизал в примка?

— Не, защото това е невъзможно — отвърна Инок.

— Почти невъзможно — поправи го Милърд. — Не е никак лесно, нито приятно, но е ставало — веднъж. Незаконен експеримент, извършен от брата на мис Перигрин, струва ми се, в годината преди да обезумее и да основе групата на ренегатите, които после се превърнали в гадини.

— Тогава защо не съм чувал нищо за това? — попита Инок.

— Защото информацията е крайно противоречива и резултатите са били засекретени незабавно, за да не опита някой друг да повтори подобен опит. Във всеки случай се оказало, че можеш да вкараш нормален в примка, но трябва да стане със сила и само някой със силата на имбрин е в състояние да го направи. Тъй като нормалните нямат втора душа, те не са в състояние да се справят с парадоксите на времевата примка и мозъците им стават на желе. Превръщат се в кататонични, пръскащи слюнка зеленчуци в мига, в който влязат.

Известно време всички мълчахме, обмисляйки чутото. После Ема вдигна ръка към устата си и възкликна:

— Дявол го взел. Той е прав.

— Какво пък — въздъхна клоунът. — В такъв случай нещата са още по-лоши, отколкото ги мислехме.

Имах чувството, чу някой е изсмукал въздуха от стаята.

— Не съм сигурен, че те разбирам — погледна го Хорас.

— Той каза, че чудовищата са откраднали техните души! — извика Олив, изтича разплакана при Бронуин и се скри под палтото й.

— Тези чудати не са изгубили способностите си — обясни Милърд. — Били са им отнети — извлечени заедно с душите им, с които после са били нахранени гладни. Това е позволило на гладните да еволюират до степен да могат да проникват в примките, благодарение на което са били осъществени и скорошните атаки над чудатия свят. Промяна, позволила на гадините да отвлекат още чудати, чиито души да измъкнат, с тях да нахранят нови гладни и така нататък, в един зловещ кръговрат.

— Значи те искат не само имбрините — прошепна Ема. — Но и нас — нашите души.

Хю бе спрял в долния край на леглото на мънкащия мъж и последната му оцеляла пчела бръмчеше гневно около него.

— Всички тези чудати деца, които отвлякоха през годините… затова ли са им били нужни? А си мислех, че са само храна за гладните. Но това… то кара злото да расте.

— А кой е казал, че не смятат да изтръгнат и душите на имбрините? — попита Инок.

Изведнъж всички потреперихме. Клоунът се обърна към Хорас и каза:

— Е, приятелче, сега как ти изглежда твоят най-добър сценарий?

— Не ме дразни — озъби се Хорас, — че хапя.

— Всички вън! — нареди сестрата. — С души или без души, тези хора са болни. Това не е място да се джафкате.

Изнизахме се безшумно от стаята.

— Добре, видяхме ужасното ви представление — обърна се Ема към клоуна и сгъваемия човек. — И както подобава, се ужасихме. А сега да чуем какво искате.

— Съвсем просто е — отвърна сгъваемият човек. — Искаме да останете и да се биете с нас.

— Просто държахме да ви покажем, че това е и във ваш интерес — добави клоунът. Той тупна Милърд по рамото. — Но приятелчето ви тук свърши по-добра работа, отколкото се надявахме.

— Да останем и да се бием за какво? — повдигна вежди Инок. — Имбрините вече не са в Лондон, мис Рен ни го каза.

— Забравете за Лондон! С Лондон е свършено — заяви клоунът. — Тук битката е приключила. Ние изгубихме. Веднага щом Рен спаси и последния чудат, който успее да избяга от своята примка, ще си съберем багажа и хващаме широкия свят — към други земи, други примки. Там някъде би трябвало да има оцелели — чудати като нас, готови да се борят.

— Ние ще създадем армия — заяви сгъваемият човек. — Истинска армия.

— Колкото до това да открием къде са имбрините — продължи клоунът, — то не е проблем. Ще заловим гадина и ще я изтезаваме, докато ни каже. Ще го накараме да ни посочи на „Атласа на дните“.

— Имате „Атлас на дните“? — зяпна Милърд.

— Имаме два. Ако си забравил, архивът на чудатите е на долния етаж.

— Това наистина е добра новина — развълнува се Милърд.

— Да се хване гадина е лесно на приказки, но трудно изпълнимо — посочи Ема. — И те, разбира се, лъжат. Всъщност, в това ги бива най-много.

— Тогава ще заловим две и ще сравним лъжите им — не се отказваше клоунът. — Идват доста често да душат наоколо, тъй че още следващия — бам! Ще го спипаме!

— Няма нужда да чакаме — завъртя глава Инок. — Мис Рен не каза ли, че има гадини дори в тази сграда?

— Така е — потвърди клоунът, — но те са замръзнали. Мъртви като гвоздеи.

— Това не значи, че не могат да бъдат разпитани — възрази Инок и на лицето му разцъфна усмивка.

Клоунът се обърна към сгъваемия човек.

— Започвам да харесвам тия откачалки.

— Значи сте с нас? — попита сгъваемият човек. — Ще останете и ще се биете?

— Не съм казала това — отвърна Ема. — Дайте ни минутка да го обсъдим.

— Че какво има да се обсъжда? — изгледа я клоунът.

— Разбира се, обсъждайте го на воля — намеси се сгъваемият човек и дръпна клоуна за ръката. — Ела, ще направя кафе.

— Е, добре — съгласи се неохотно клоунът.

Събрахме се в плътна група, както го правехме много пъти досега, когато възникваше проблем, само че този път вместо да се надвикваме се изказахме по ред. Сериозните разкрития, до които бяхме стигнали, ни караха да не действаме прибързано.

— Мисля, че трябва да се бием — заяви Хю. — Сега, след като знаем какво правят с нас гадините, не бих могъл да живея със себе си спокойно, ако се откажем и се престорим, че нищо не се е случило. Борбата е единственият достоен ход.

— Да оцелееш също е достойно решение — възрази Милърд. — Нашият вид е оцелял двайсет века, като се е крил, а не като се е бил — така че може би ще е най-добре да продължим по същия начин.

Бронуин се обърна към Ема:

— Ще ми се да зная какво смяташ ти.

— Да, аз също държа да чуя мнението на Ема — присъедини се Олив.

— И аз — добави Инок, което ме изненада.

Ема си пое дълбоко дъх и поде:

— Чувствам се ужасно заради другите имбрини. Това, което им се случи, е престъпно и бъдещето на нашия вид може да зависи от тяхното спасяване. Но когато е казано и направено всичко, верността ми не принадлежи на другите имбрини или на чудатите деца. Тя принадлежи на жената, на която дължа живота си — на мис Перигрин и само на нея. — Тя замълча и кимна, сякаш претегляше отново казаното, и после продължи: — И когато, по волята на птицата, тя се върне към човешката си същност, ще направя това, което тя иска от мен. Ако каже да се бия, ще се бия. Ако иска да се скрием в друга примка, ще изпълня желанието й. И в двата случая моето кредо остава непроменено: мис Перигрин знае най-добре.

Останалите я гледаха замислено. Накрая Милърд каза:

— Много мъдри думи, мис Блум.

— Мис Перигрин знае най-добре! — подвикна радостно Олив.

— Мис Перигрин знае най-добре! — повтори Хю.

— Не ме интересува какво ще каже мис Перигрин — заяви Хорас. — Аз ще се бия.

— Ти? — погледна го насмешливо Инок.

— Всички ме смятат за страхливец. Това е шансът ми да докажа, че грешат.

— Само да не си загубиш живота заради няколко шеги по твой адрес — подхвърли Хю. — Кого го е грижа какво мислят другите?

— Не е само това — каза Хорас. — Помните ли видението, което ме споходи в Кеърнхолм? За миг ми се мярна мястото, където държат имбрините. Не мога да го покажа на карта, но съм сигурен в едно — ще го позная, когато го видя. — Той се чукна с пръст по челото. — Това, което държа тук, ще спести на тези момчета огромна работа. И вероятно ще спаси другите имбрини.

— Ако някои ще се бият — поде Бронуин, — а други ще се въздържат, аз ще пазя тези, които ще останат. Моето призвание винаги е било да пазя другите.

Хю се обърна към мен и попита:

— Ами ти, Джейкъб?

Усетих, че устата ми пресъхна за миг.

— Аха — кимна Инок. — Ами ти?

— Аз ли… — отвърнах. — Аз…

— Хайде да се поразтъпчем — прекъсна ме Ема и ме улови под ръка. — Ние двамата трябва да си поговорим.

* * *

Спускахме се бавно надолу по стълбите и мълчахме, докато не стигнахме подножието и извитата ледена стена, където Алтея бе замразила изхода на тунела. Седнахме един до друг и известно време гледахме леда и телата, пленени от него, безформени и разкривени на отслабващата светлина, увиснали като праисторически яйца в синкав кехлибар. Седяхме и можех да предскажа по мълчанието, което се натрупваше помежду ни, че разговорът ще е труден — такъв, какъвто никой от нас не искаше да започне.

Накрая Ема попита:

— И така?

— Аз съм като другите — отвърнах, — искам да знам какво мислиш ти?

Тя се засмя, както правят хората, когато чуят нещо, което не е смешно, а неловко, и рече:

— Не съм съвсем сигурна, че го искаш.

Беше права, но въпреки това я подканих да продължи.

— Хайде.

Ема положи ръка на коляното ми, после я дръпна. Намести се. Гърдите ми се свиха.

— Мисля, че е време да си вървиш у дома — промълви накрая.

Очите ми трепнаха. Трябваха ми няколко секунди да се уверя, че наистина го е казала.

— Не те разбирам — промърморих.

— Ти каза, че си бил пратен тук с определена цел — продължи тя, свела очи към скута си — и че тя е да помогнеш на мис Перигрин. Но сега изглежда, че тя ще бъде спасена. Ако си й дължал нещо, дългът ти е уреден. Помогна ни много повече, отколкото си даваш сметка. И вече е време да си вървиш у дома. — Говореше припряно, като човек, който трябва да каже болезнени неща, които е задържал от известно време в себе си, и най-сетне изпитва облекчение, че ще се отърве от тях.

— Тук е моят дом — заявих.

— Не, не е — възрази тя и най-сетне ме погледна. — Джейкъб, чудатият свят умира. Той е изгубена мечта. И дори ако по някакъв начин, с някакво чудо, ние се вдигнем на оръжие срещу ренегатите и ги надвием, ще бъдем само сянка на това, което сме били, един опустошен свят. Ти си имаш дом — твоят не е разрушен — и родители, които са живи и те обичат по свой начин.

— Казах ти. Не желая тези неща. Аз избрах това.

— Ти ми даде обещание и го спази. Сега обаче всичко свърши и е време да се прибереш вкъщи.

— Престани да го повтаряш! — извиках ядосано. — Защо непрестанно ме пропъждаш?

— Защото ти имаш истински дом и истинско семейство и ако мислиш, че който и да било от нас би избрал този свят пред подобни неща, че не би се отрекъл от примките, безсмъртието и чудатите дарби много отдавна дори само за да вкуси това, което ти е дадено, тогава наистина живееш в измислен свят. Душата ме боли, като си помисля, че би могъл да се откажеш от всичко — и заради какво?

— Заради теб, глупачке! Аз те обичам!

Не можех да повярвам, че съм го казал. Нито пък Ема — тя зяпна с уста.

— Не — рече и разклати глава сякаш би могла да изтрие думите ми. — Не, това няма да помогне на нищо.

— Но е вярно! — настоях. — Защо си мислиш, че останах, вместо да си ида у дома? Не беше заради дядо ми или някакво глупаво чувство за дълг — ни най-малко, — или защото мразя родителите си, не искам да живея с тях и с хубавите неща, които имаме. Останах заради теб!

Известно време тя мълча, само кимна и извърна глава, а след това прокара ръка през косата си и между пръстите й попадна кичур, изцапан с бял прахоляк, който внезапно я накара да изглежда по-възрастна.

— Аз съм виновна — въздъхна накрая. — Не биваше да те целувам. Може би си повярвал в нещо, което не е истина.

Думите й ме жегнаха и аз се дръпнах инстинктивно, сякаш за да се защитя.

— Не го казвай, освен ако не го мислиш — рекох. — Може да нямам особен опит с момичета, но не искам да се отнасяш към мен като към някакъв жалък неудачник, който е безсилен пред хубаво момиче. Ти не си ме накарала да остана. Направих го, защото го исках — и защото това, което изпитвам към теб, е истинско. — Оставих тези думи да увиснат за известно време между нас, за да почувства верността им. — Ти също го чувстваш — довърших. — Зная, че е така.

— Съжалявам — отвърна тя. — Съжалявам, това беше жестоко и не биваше да го казвам. — Очите й се навлажниха и тя ги избърза с ръка. Опитваше се да изглежда сякаш е от камък, но сега фасадата й се рушеше. — Прав си. Много държа на теб. Ето защо не мога да гледам как ще пропилееш живота си за нищо.

— Няма да бъде така!

— По дяволите, Джейкъб, точно така ще бъде! — Тя бе толкова развълнувана, че без да иска, запали пламъче на върха на пръста си — добре, че го бе дръпнала от коляното ми. Плесна с ръце, изгаси пламъка и се изправи. Посочи леда и рече: — Виждаш ли онова растение в саксия на бюрото там?

Виждах го. Кимнах.

— Сега е зелено, запазено от леда. Но отвътре е мъртво. И в мига, в който ледът се разтопи, ще покафенее и ще залинее. — Тя ме погледна. — Аз съм като него.

— Не си — възразих. — Ти си… съвършена.

Лицето й се изопна, с изражение на мъчително търпение, сякаш се опитваше да обясни нещо на твърдоглаво дете. Тя отново седна, улови ръката ми и я опря на гладката си буза.

— Това? — продължи. — То е лъжа. Не съм аз — в действителност. Ако можеше да ме видиш такава, каквато съм, не би ме пожелал повече.

— Не ме интересува за…

— Аз съм една стара жена — прекъсна ме тя. — Мислиш, че си приличаме, но грешиш. Жената, на която каза, че я обичаш, е сбръчкана старица, криеща се в тялото на момиче. Ти си млад мъж — момче, — бебе, сравнен с мен. Никога няма да разбереш какво е да живееш толкова дълго време близо до смъртта. И не би трябвало. Аз не искам да го разбираш. Джейкъб, животът все още е пред теб. Аз изживях моя. И един ден — скоро, вероятно — ще умра и ще се превърна в прах.

Произнесе тези думи с хладна безвъзвратност и аз знаех, че им вярва. Болеше я да казва такива неща, също както мен ме болеше да ги чувам, но разбирах защо го прави. Тя — по свой начин — се опитваше да ме спаси.

Въпреки това ме заболя — донякъде, защото беше права. Ако мис Перигрин се възстанови, тогава аз ще съм изпълнил това, което исках — да разреша загадката на дядо ми, да уредя семейния дълг с директорката, да поживея необичаен живот, за какъвто винаги бях мечтал — или поне част от него. И на този етап единственият ми оставащ дълг бе към моите родители. Колкото до Ема, не ме интересуваше ни най-малко, че е по-възрастна от мен или различна от мен, ала тя кой знае защо бе взела своето решение и нямаше никакъв начин да я разубедя.

— Може би когато всичко това приключи — рече тя, — ще ти пратя писмо и ти ще ми отговориш. И може би един ден ще се видим отново.

Писмо. Спомних си прашната кутия с писма, която бях намерил в нейната стая, писани от дядо ми. Това ли ще бъда аз за нея? Старец отвъд океана? Спомен? И тогава осъзнах, че се готвех да тръгна по стъпките на дядо по начин, за който доскоро не бих си помислил, че е възможен. Аз живеех неговия живот — по толкова много начини. И вероятно един ден щях да отслабя дотолкова вниманието си, да позволя да се отпусна, да остарея и да стана бавен и разсеян, че да умра като него. А Ема ще продължи без мен, без двама ни, а после някой ден ще намери моите писма в гардероба си, в друга кутия до тази от дядо, и ще се запита кои сме били ние за нея.

— Ами ако имате нужда от мен? — попитах. — Ако гладните се върнат?

Очите й бяха пълни със сълзи.

— Ще се оправим някак — рече тя. — Виж, не мога повече да говоря за това. Честно, не мисля, че сърцето ми ще го понесе. Да се качим горе и да съобщим на другите за нашето решение?

Стиснах зъби, внезапно ядосан от това колко силно ме притиска.

— Аз още не съм решил — възразих. — Само ти.

— Джейкъб, току-що ти казах…

— Да, ти ми каза. Но аз не съм взел решение.

Тя скръсти ръце.

— Тогава ще трябва да почакам.

— Не — заявих и се изправих. — Искам за известно време да остана сам.

Изкачих се по стълбите без нея.