Христо Калчев
Вълчи капан II (9)

IX

„Какво значи да си политик в България, мама му стара? — седеше пред чаша водка Козела на вилата си край Девин. — Политик не е този, на когото са отпуснали някакъв временен пост — министър, депутат за някое време и после го забравяш завинаги. Хората, които се занимават с държавни дела и получават правото да се наричат държавници са два типа. Едните влизат със социалния си престиж в политиката, за да променят нещо в държавата. Другите тръгват към политиката, за да направят пари и социален престиж. В България засега се наблюдава предимно втората част кандидати за власт и слава. Когато минат две или три поколения, чак тогава може би ще се създаде политическа обстановка в държавата, тогава ще се заговори за война на политическа основа. Сега всичко е чиста проба борба за пари. Да обявиш убийство на Кюлев за политическо е най-голямата глупост.“

— Да не искаш да кажеш, че парите нямат нищо общо с политиката? — контрира го Марина, с която все по-често прекарваха вечерите си край езерото. Тя не му беше простила убийство на Златан, но нямаше друг човек, с когото да споделя тъжните си залези. Добрин отдавна шеташе някъде по света.

— Нищо подобно — запали цигара Козела. — Кюлев не беше уличен стрелец, обаче никой не обясни откъде получи парите. Как е възможно някакво ченге от Държавна сигурност да се събуди милионер и банкер за една нощ? Защо ти не се събудиш милионер? Това може да стане, само ако влезеш във връзка с руската мафия.

— Твърдиш, че руската мафия поддържа някакви контакти с българската страна?

— Има ли икономически интереси някъде, схемата е достатъчно проста. При всеки конфликт от едната страна са руснаците, от другата страна американците, а в средата еврейските пари. А има ли гангстерско напрежение, задължително от една страна са трафикантите на наркотици — обикновено от Далечния изток или от Латинската Америка, и непременно с посредници и атамани от руската мафия.

— Откъде знаеш всичко това?

— Знам много повече. Точно тези хора скроиха шапка на сицилианците да не се занимават с някакви наши мърлячи. Половината от българските гангстери загинаха от руски куршуми.

— Странен човек си ти, Иване — прибираше се огорчена и потисната в стаята си Марина. И не го допускаше при себе си по никакъв повод.

Покрай Марина Козела все по-често се надяваше да довърши остатъка от живота си спокойно и с онова отношение към хората, с което го бе започнал.

Новината, че Маджо е оцелял след „Вълчия капан“ го изненада неприятно.

За медиите и полицията той продължаваше да бъде мъртъв, но Козела получи ясни сигнали за точното му местонахождение. И това не беше случайно. Маджо предлагаше мир.

Напоследък симулирането на смърт се превърна в епидемия сред гангстерите. Козела силно си съмняваше, че под бетонната плоча на параклиса в Арбанаси лежи тялото на Илия Павлов. Мето Илиянски също не беше безследно изчезнал, а най-вероятно се разхождаше гол до кръста и с променено лице на някой от островите с вечно лято. Намираше го в реда на нещата. След като си заработил милиони, да позволиш да те отсвирят бе наистина глупаво. Всички те до един обаче щяха да атакуват по някакъв начин Бойко Борисов, за да задържат империите си и да ги командват дистанционно. Без да се завръщат от „оня свят“ и без да се афишират официално.

Козела знаеше със сигурност едно — вълчият капан разкъса телата на мадам Сабат и Влад Аберман и по този начин задраска завинаги тази част от живота му. На този етап това му беше достатъчно.

Междувременно процесът срещу Маргините зацикли. Тръгваше и спираше подобно нередовен мензис. Свидетелите даваха противоречиви показания. Адвокатите се разболяваха на всеки десет дни и съдиите се видяха в чудо. Прокуратурата също не бързаше. Обвиненията бяха колебливи и лишени от категорични доказателства. Братята Маринови се държаха спокойно и уверено, защото знаеха, че са жертвени агнета. България получи уверения и точна дата за приемане в Европейския съюз, което до голяма степен успокои съдебната система и властта. Във високите среди започнаха сериозно да се замислят как да се отърват от случая. Точно по това време английската телевизия BBC обяви списък на български бизнесмени с криминално натрупани капитали, което отново взриви обстановката в страната.

— Навярно знаеш кой е този бизнесмен, който си е направил капиталите от комар и минава за най-богатия човек в България? — попита Марина при една от редовните срещи между двамата на терасата край езерото. — Никой не смее да му произнесе името.

— Разбира се, че знам. Васил Божков — Черепа — кимна Козела, наля си водка и посегна към кутията „Ротманс“.

— И той ли е свързан с властта?

— Самият факт, че президентът може да му бъде конферансие не ти ли стига?

— Конферансие?!

— Преди ден-два може би гледах „Спортист на годината“, предаване финансирано от „Нове Холдинг“. От същия този Васил Божков. Водеше го някаква гимнастичка, но тя няма значение. Истинският шоумен беше точно президентът Първанов и той раздаваше наградите, определени от „Нове Холдинг“ за шампионите на годината. Изглежда невинно и шампионът беше точен — шахматистът Топалов.

— Но това е само спорт?

— Именно. Само че ми кажи какво общо има със спортиста на годината Черепа и по каква причина наградите, които той определя, връчва президентът на републиката? Президентът на републиката не може да се превръща в конферансие на някакъв си бизнесмен, който и да е той, ако не е обвързан с него.

— Звучи доста гнусничко.

— Така е.

След което Марина за пореден път се прибираше огорчена и потисната в стаята си и за пореден път не допускаше Козела да припари до нея.

* * *

Козела не си правеше никакви илюзии, че се е скрил край Девинското езеро, но повече се боеше за Марина и за сина й. Добрин все още скиташе някъде из арабските страни, командирован за серия репортажи. Очакваха го да се върне всеки миг. Марина обаче си вършеше работата в болницата, както го беше правила цял живот. И бе напълно незащитена.

Козела нае малък джип, с който я караше и връщаше обратно на вилата. Предварително разучи всички критични места по пътя. В общи линии те бяха твърде много при подобна начупена местност, но имаше един завой, който той би избрал, ако трябваше да ликвидира някого. Килърът ги причака точно там. И Козела разбра, че този път има работа с професионалисти. Беше предвидил предварително пътя за бягство, който най-малко можеше да се нарече лесен.

Веднага след като ги засипаха първите куршуми от автомата, той блъсна Марина на задната седалка и спусна джипа по тясната козя пътека към пропастта. Преобърнаха се няколко пъти, преди да спрат по някакво чудо върху колелетата в средата на планински поток.

— С теб не се живее! — изправи се учудващо спокойна Марина. — Спирам дотук!

— Аз съм единственият ти шанс, мила! — ухили се Козела. Седна на най-големия камък край потрошения джип и потърси суха цигара в кутията си.