Христо Калчев
Вълчи капан II (17)

XVII

Козела познаваше лично цялата галерия от престъпни босове в България. От всички тях Васил Илиев му беше най-симпатичният. Хубаво и изключително интелигентно момче. Първи се досети, че вместо да се бяга при капитализма и при неговите правила, той сам идва в България. Видя го като охранител на гарата. Русо момче с очилца, сресано на път. Не излъчваше драматичната агресия, каквато притежаваше Поли Пантев например. А всъщност беше изключително агресивен. Може и да е помогнал на десетина души, но е и рекетирал, грабил и наранил много повече хора. За Козела беше пределно ясен начина, по който са го убили. При такива атентати винаги се прави подсигуровка. И трябва да са минимум двама. Единият стреля, а другият прикрива. Всички кибици, които твърдяха, че са свидетели, всъщност не бяха забелязали нищо.

— Васил Илиев го отсвириха отдавна — седна Добрин заинтригуван срещу Козела. Той все повече се привързваше към дъртия пръч и оценяваше високо неговата интелигентност и познанията му за един свят, скрит от хората. — Какво ще кажеш за реакцията на МВР след убийството на брат му?

— Генерал Красимир Петров вдигна цялата полиция на бургаски окръг и три дни не намери пушката, която се оказа в храстите под носа им. Да го разправя на някой друг!

— Да не би пушката да е била подхвърлена?

— Не е била подхвърлена. Кой ще тръгне да я носи натам и какъв е смисълът? Това подсказва обаче какъв е „професионализма“ на българската полиция.

— А как ти звучи версията, че Мето Илиянски е поръчал убийството на Жоро Илиев?

— Абсурдно ми звучи. Мето или се разхожда гол на някой далечен остров, както вече веднъж споменах, или е нарязан и хвърлен на парчета във врачанските пещери.

— На погребението на Жоро имаше некролог с текст: „Сбогом, приятелю! От Краси“. Това е големият Маргин, нали?

— Гробът примирява много работи. На същото погребение беше пълно с действащи служители на МВР.

— Какво правеха там с букети в ръка?

— Много ясно какво. В България дълго време действаше „Ескадрона на смъртта“, чиито членове бяха най-добре организираните и най-добре субординираните престъпници в тази държава — полицаите.

— Къде си ти в тази игра?

— Тук, край Девинското езеро, с чаша водка в ръка — отвърна му спокойно Козела. — Близо до майка ти, която обичам и близо до теб.

* * *

В деня за размисъл България за пореден път изпадна в изключително смешно положение. Предстояха избори, а нямаше кого да избираш. Бившият комунист, антинатовец и антиглобалист Георги Първанов водеше с убийствено мнозинство. Най-вероятно на балотаж срещу него щеше да застане националистът Волен Сидеров. Хората трябваше да избират по-малкото зло. В крайна сметка Бойко Борисов се намеси решително на страната на десните, но това изобщо не повлия на електората. Този път закъсня. Дребните гангстери изобщо не разбраха какво точно се случи, а неколцината останали живи босове се опитаха да проумеят мотивите му.

* * *

Според Сретен Йосич, който продължаваше да стои под домашен арест в Белград, българите се бяха самозабравили около приемането им в Европейския съюз. Той много харесваше тази страна, но ненавиждаше именно това характерно за съседите качество. Смятаха се за върха на сладоледа и при най-малкия успех забравяха откъде са тръгнали. Сретен гледаше изключително трезво на нещата и си даваше сметка, че успехите на България са чисто геополитически. Той обаче имаше интерес те да се случат и щеше да се радва при смяна на президента. При така стеклите се обстоятелства предпочиташе обаче втори мандат на социалиста Първанов.

* * *

Младен Михалев — Маджо всеки ден звънеше на адвоката си в София. Поне на този етап той не го защитаваше в нито едно дело, но му даваше сведения за развитието на изборната борба. Маджо беше сигурен, че старият му приятел Бойко няма да се кандидатира за президент. На него фиктивна власт не му трябваше. Маджо разбираше хитрата политика на Първанов, който постепенно издърпваше килимчето под властта на Народното събрание и въпреки че се кълнеше в парламентарната република, постепенно я превръщаше в президентска.

Ахмед Доган както винаги печелеше. Мандатът на тройната коалиция беше в джоба му, пък и имаше интерес от вътрешен конфликт във всички останали партии. Неговата беше непоклатимо монолитна. Така я беше замислил, така я поддържаше и вече десет години по този начин не излизаше от властта. Ахмед си даваше сметка, че работейки срещу него, Волен Сидеров всъщност работи за него. И тихо подклаждаше огъня.

Единствено Козела не приемаше равнодушно събитията. Знаеше прекрасно, че сам се е вкарал в една мръсна и тъпа игра, от която с години се бе отказал напълно. Понякога дори се ненавиждаше. Разбираше политическите маневри на Бойко Борисов и ги одобряваше. Надяваше се силно, те да излязат печеливши.

— Какво ще стане с България? — седна пред него Марина на терасата във вилата край езерото. Добрин също се присъедини. Есените вечери ставаха все по-хладни, дори студени. Козела поддържаше температурата с бутилки водка и с обичайните си цигари „Ротманс“.

— Нищо особено — отвърна той. — Вървим по пътя.

— Властта ли избива престъпниците? — попита Добрин.

— А кой друг? Комунистите им дадоха парите и след като дойдоха на власт, решиха, че свидетелите са вредни.

— Познавам много богати политици и много бизнесмени, които никога не са били свързвани с нечисти сделки.

— Някъде далеч има едно престъпление.

— По-тъжно от смъртта — стана от масата Марина.

Прибра се самотна в стаята си.

На терасата останаха Козела и Добрин. Изпиха бутилката водка и също се прибраха. Не си казаха повече нито дума.