Христо Калчев
Вълчи капан II (11)

XI

В началото на 2006 година Ахмед Доган обръсна прословутата си брадичка, престана да спекулира с дисидентското си минало и се скри тотално. Всички се питаха какво става. А истината беше съвсем проста — от ловец Ахмед Доган бе се превърнал в дивеч. Тези, които той беше свикнал да преследва, сега гонеха него. Животът му висеше на косъм и той го знаеше.

Ахмед Доган не беше измислил обръчите от фирми около партиите, нито пък съвсем случайно обяви тяхното съществуване. Той беше най-завършената креатура на Държавна сигурност. Притежаваше бистър и точен ум, имаше харизма и зад гърба му стоеше огромен електорат. Чрез него доливаха чашата на всякакви избори. Водещите му офицери допускаха, че ще поиска да забогатее по собствени канали, но това, което пропуснаха, бе невероятната му алчност. Освен това Ахмед се оказа изключително хитър. Успя да влезе в реалната власт и от подчинен се превърна в началник. Оттук нататък той командваше парада. Единственият начин да бъде отстранен останаха гангстерите.

— Толкова ли е трудно да бъде отсвирен един доказан мошеник? — ядосваше се Добрин при отново зачестилите срещи между него и Козела на вилата в Девин. — Цяла България знае, че си е направил парите от политика.

— Първият милион се разстрелва лесно — наливаше си поредната водка Козела, палеше от любимия си „Ротманс“ и великодушно го потупваше по рамото. — Първият милиард — малко по-трудно. Но от там нататък пода се вдига по три. Кой може да плати такива пари?

Марина слушаше тези разговори, без да се намесва и тъжно поклащаше глава. Нейната привързаност към Козела се увеличаваше в геометрична пропорционалност от страх за живота му. Тя все повече го опознаваше и разбираше, че той денонощно върви по ръба на бръснача.

* * *

Всъщност Козела вече решително беше избрал своята позиция. Той се беше отписал от живота. Приемаше Марина като последен подарък на съдбата и не можеше да повярва на късмета си. Единствената му грижа беше да не пострадат отново заради неговото минало и затова се опитваше да обясни по някакъв начин избора си.

— Как стигна дотук? — попита го една нощ тя, пред вече напалената камина.

Дните ставаха все по-къси, а нощите все по-студени. Есента затисна езерото с много дъжд, хаплив и проникващ до костите.

— Наблюдавах нещата отблизо.

— И какво видя?

— Видях как Андрей Карлович Луканов от държавен капитализъм с лекота премина към разпределяне на капитала и как създаде една уравниловка от 200 лева за всички, за да краде по-свободно. Оказа се, че при демокрацията да гепиш, е по-лесно и по-крупно.

— Ние, бедните провинциалисти, се надявахме на друго.

— Вие, бедните провинциалисти, вече трябва да проумеете, че за една кокошка или за една тухла от строеж може да лежите цяла година в затвора, но за един милион никой няма да ви барне.

— Луканов все пак бе премиер.

— Именно като премиер създаде първите търговски банки, защото без банка не можеш да направиш нищо. Трябва да вземеш пари отнякъде, за да произвеждаш. Дори и най-елементарни неща. Онова мекере Данчо Ментата от Бургас, започна с мекици.

— Доста отчайващо.

— Отчайващо, но факт. Когато живеех легитимно, в ръцете ми попаднаха официални списъци за около сто и трима души, на които Луканов беше раздал приблизително сто милиона лева. Между тях беше любимата ти професорка Нора Ананиева, която прехвърли парите си на Гриша Ганчев. Така започнаха богаташите. Гришата поне ги разработи — произвежда сокове, купува бензиностанции и спонсорира футболни отбори. Повечето от другите ги похарчиха за вили, яхти и коли. И възмездието ги застигна.

— Значи последните убийства са политически?

— Напротив, става дума за невърнати заеми.

* * *

Президентската кампания вървеше вяло, особено след като Бойко Борисов обяви официално, че се оттегля от състезанието. Левите разчитаха на Първанов. Той беше набрал достатъчно инерция, за да спечели и въпросителните се въртяха дали това ще стане на първия или на втория тур. Националистът Волен Сидеров стоеше в центъра, подкрепян непоклатимо от най-ретроградните типове в държавата. Дясното пространство отново се раздели на две — този път между двама достойни конституционни съдии: Неделчо Беронов и Георги Марков. Журналистите се чудеха защо избирателната активност пада главоломно, а всъщност нямаше кой да я подкрепи финансово. Гангстерите загубиха интерес.

* * *

Една дъждовна утрин в първия ден на октомври Марина не намери Козела във вилата му. И за първи път усети колко много го обича. Почувства го с цялото си същество, със сърцето си, душата си и тялото си. Нямаше представа къде е. А той пътуваше вече с наета под наем кола, за да реши кардинално проблемите с Флора.

Мина границата безпрепятствено, остави колата на паркинг в Атина и хвана самолета за Претория. Там го очакваше стар приятел от белите му години в системата на полицията.

— Какво става? — попита го Козела.

— Лоши работи — отвърна му другия, — вече са ти поръчали некролога.

— Бях готов сам да го подпиша, но изведнъж ми се доживя.

— Не ти отива на годините.

— Къде ври казана?

— В твоята къща.

— Карай ме натам!

Приятелят му повдигна безпомощно рамене, запали цигара и включи на първа скорост. От прастари времена той знаеше, че с Козела не можеше да се спори.