Христо Калчев
Вълчи капан II (2)

II

На 23 март 2003 година на ГКПП Калотина бе заловен Фарид Топчагич, албанец от хърватски произход. Шушумига на пръв поглед, невзрачен и трудно забележим, той се опитваше да вкара в страната два напълно запазени гранатомета. И на полицията, и на следствието беше пределно ясно, че албанецът не е нищо повече от муле, но гранатометите явно бяха предназначени за едра риба. Това убеждение се затвърди у разследващите още повече, когато най-изненадващо като защитник на Фарид се яви бившият министър на вътрешните работи, прескъпият адвокат Виктор Михайлов. Делото беше претупано и тригодишната условна присъда изобщо не задоволи прокуратурата. Топчагич свободно напусна страната. Едва тогава се разбра, че гранатометите са били предназначени за главния секретар на МВР. Подарък от Сретен Йосич. Бойко Борисов побесня. Той без друго знаеше, че българската правосъдна система може да бъде купена на всякакви нива, но все пак тригодишна условна присъда за два гранатомета му дойде много.

Точно по това време му се случи да попадне на разпит на едно друго „муле“, което прекарваше крадени автомобили от Австрия до Молдова. Беше нисък и кривокрак люлински „потник“ с бръсната глава и нагли свински очички. Имаше шест висящи дела.

— Разказвай! — притисна го без много увъртания генералът. — Кажи ми схемата от горе до долу, защото нямам време за губене. Пък и си ме намерил в особено настроение.

— Аз съм само шофьор, шефе! — дръпна се уплашен онзи.

— Това не ме интересува. Какво става като те хванат?

— Много бият. Най-страшни са първите двайсет и четири часа, докато не се появи следователят.

— По-нататък?

— Още по-добре е когато дойде адвокатът. И двамата със сигурност са хора на боса.

— След това?

— След това ме пускат. Получавам фалшив паспорт и отново заминавам за Австрия.

— А с кой паспорт те съдят бе, муле?

— С истинския, но това няма значение. Съдиите също са купени от боса, а прокурорът взима най-много.

Именно този разпит беше в основата на огромния скандал между Бойко Борисов и българската правосъдна система. Без съмнение корупцията метастазираше във всички органи на властта.

* * *

Козела се съвземаше бързо. Прекрасният климат и спокойствието на малката районна болница му се отразяваха благотворно. Доктор Маринова действаше като балсам за изтерзаната му душа. Всъщност тя беше единствената лекарка в района. В щата на малката болница имаше още двама фелдшери, които местните хора също наричаха доктори и четири медицински сестри. Доктор Маринова управляваше скромното си царство с чар и разбиране, но и с вродената величественост на красивите жени. Наглеждаше Козела всеки ден след визитацията.

— Оправяме ли се, господине? — питаше го по типичния за лекарите начин да говорят в множествено число с пациентите си.

— Всяка сутрин се събуждам с надървен кур — отговаряше нагло Козела.

— Не думай! — смееше се доктор Маринова. — Какво ще те правим при това положение? Лечение няма в нито един медицински учебник.

На десетия ден тя го изведе на разходка и той за първи път чу малкото й име — наричаше се Марина. На четиринадесетия ден отскочиха с нейната скромна кола до най-близкото заведение, където Марина му позволи да пие някакъв скалъпен от нея коктейл. На двайсетия ден го завари с бутилка водка и с цигара в уста в болничната стая и му вдигна невъобразим скандал. На двайсет и петия вече бяха любовници. Трийсет дена след покушението доктор Маринова попълваше епикризата на заболяването му и всички документи по неговото изписване, когато в лечебницата нахълтаха двама яки мъжаги. Попитаха безцеремонно в коя стая лежи Йон Марин.

— Нямаме такъв пациент — отвърна спокойно тя.

После отвори вратата на кабинета и високо извика към сестринската стая:

— Петрова, имаме ли пациент Йон Марин?

За Козела това беше достатъчно. Измъкна се през прозореца, намери огромния джип със затъмнени стъкла и се вмъкна в него. Вратовете се върнаха след пет минути, разярени като селски песове. Настаниха се гневно на предните седалки. Заговориха помежду си припряно на иврит, но Козела не ги изчака да си довършат разговора.

— Как е мадам Сабат? — попита ги той.

Двамата пред него замръзнаха. Застинаха като издялани от камък. Между плешките им потекоха ручейчета еврейска пот.

— Засега няма да ви убивам — потупа ги дружески по теметата Козела. — Пръждосвайте се оттук и предайте на дъртата коза, че уговорката за Лесидрен остава. И още нещо… Ако още един път ви видя около болницата, търсете си място в рая.

Слезе спокойно от джипа, запали цигара и продължи да пуши дълго след като колата изчезна зад многобройните завои на пътя.

* * *

Бойко Борисов обичаше капитализма. Зад гърба му имаше един куп фирми, повечето от които печеливши и с изградено реноме. Най-известната от тях „Ипон — агенция за сигурност и охрана“ ООД, дори беше станала нарицателна. Разбира се имаше и провали. В периода 1994–1997 друга фирма с негово участие „ТЕО Интернационал“ бе уличена в производство на фалшиви цигари на Marlboro и Мелник, във фабриката в Крайморие, но тогава съдружник му беше Румен Николов — Пашата, с когото винаги се случваха гафове.

Решението му да премине от единия бряг на другия се породи постепенно, около многобройните му ангажименти в опазването на VIP-персони. Някъде по това време бъдещият генерал прозря, че политиката е най-едрия бизнес.

Парите наистина даваха свобода. Властта обаче предлагаше огромна мощ. И Бойко Борисов премина Рубикон. Беше му безпределно ясно, че слага главата си на дръвника и че неговите бивши приятели никога няма да му простят. Защото на практика той заставаше срещу тях. Но бъдещият генерал съзнаваше прекрасно и една друга истина: Никой не е по силен от държавата!