Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина (9)

Приказка за третия брат на бръснаря

А третият ми брат, о емире на правоверните, също има чудна история. Той е сляп по рождение. Веднъж съдбата го довела пред голям дом. Почукал той да му отворят, за да си изпроси нещо.

— Кой е там! — запитал стопанинът зад вратата.

Никой не му отговорил и брат ми го чул да мърмори:

— Кой си ти бе?

Пак не отговорил брат ми, но накрая подочул, че човекът открехва вратата.

— Какво искаш? — запитал той като го видял.

— Дай нещо за бога!

— Ти сляп ли си?

— Сляп съм!

— Я ми подай ръката си!

Подал му брат ми ръката си, онзи го въвел в къщата и започнали да изкачват стъпало след стъпало, докато стигнали до най-високото място. Брат ми си мислел, че ще го нахранят или ще му дадат нещичко, но като спрели, онзи запитал:

— И за какво си дошъл, слепецо?

— Подай нещо като милостиня, за бога!

— Е, щом молиш бога — нека бог ти го даде!

— Че как така? Не можеше ли да ми кажеш това още като бяхме долу?

— Ами като беше долу, ти не молеше нищо за бога, а ме чу, когато те питах, нали?

— И сега какво ще ме правиш?

— Нищо! Няма какво да ти дам!

— Поне ме снеми по стълбата…

— Прав ти път — слизай сам!

Тръгнал брат ми надолу, слизал що слизал, а когато до вратата останали двайсетина стъпала, кракът му се подхлъзнал, той паднал, търколил се по стълбата, замаяла му се главата. Оказало се, че е вече на улицата. Не знаел накъде да тръгне, но го настигнали негови другари слепци и го запитали:

— Какво ти се е случило?

Разказал той каквото му се било случило и предложил:

— Братя, хайде да вземем по малко от спестените парички, че ми се ще да си купя нещо!

А стопанинът на къщата вървял след него — искал да разбере къде просяците крият парите си. Чул думите му. Брат ми не предполагал, че вървят след него, не усетил кога оня се примъкнал зад тях на мястото, където обикновено се събирали. Поседнал там брат ми, поизчакал да дойдат и приятелите му и рекъл:

— Сега затворете вратата и претършувайте навсякъде да не би някой чужд да ни е проследил!

Като чул тези думи, стопанинът на къщата побързал и се увесил на въжето, което висяло от тавана. Слепците претърсили къщата и като не намерили никого, насядали около брат ми. Изровили парите си, преброили ги — били повече от десет хиляди дирхама. Всеки взел колкото му трябвало и нещо отгоре, а останалите пак заровили в ъгъла на стаята. Сложили нещо да хапнат, започнали да се хранят. Тогава брат ми подочул странен шум над главата си и възкликнал:

— Да не би да има някой чужд сред нас!

Протегнал нагоре ръка и уловил крака на онзи, който висял там.

— Този е чужд, пребийте го от бой! — креснал той на другарите си.

Те го чули и се разкрещели:

— Мюсюлмани! Сред нас се е промъкнал крадец! Иска да ни открадне парите!

Струпали се около стопанина на къщата, заудряли и викали, че е крадец. А той си затворил очите, престорил се на сляп като тях и завикал на свой ред:

— Мюсюлмани! В името на Аллаха, в името на султана — искам да кажа две думи на емира!

Даже не усетили кога се появили стражите на емира валия, кога ги вързали и ги повлекли право при него — а сред всички бил и брат ми.

— Какво е станало? — запитал той.

— Чуй какво ще ти кажа, валия! — заговорил стопанинът на къщата. — Ще ти кажа цялата истина, но трябва да ни подложиш на мъчения! И трябва да започнеш от мене!

— Набийте го с камшик! — разпоредил се валията.

Съборили го на земята, заудряли го и щом го парнала болката, той отворил едното си око, щом го шибнали втори път — отворил и другото.

— Какво става с тебе, нечестивецо? — викнал валията.

— Дай ми прошка и ще ти кажа!

Дал му валията прошка и той заговорил:

— Ние, както виждаш, сме четирима! Разхождаме се, преструваме се на слепи, въртим се около хората, гледаме лицата на жените им, подиграваме се на тяхната наивност, събираме парите, които ни дават и така си вадим хляба. Доста сме спечелили — десет хиляди дирхама! Казах на другарите си: „Дайте ми моята част от две хиляди и петстотин дирхама!“ Пък те като скочиха — набиха ме и прибраха парите ми! За бога, валия, та ти имаш право на тези пари повече от всеки от нас! А ако искаш да се убедиш, че говоря истината — набий всеки от тях, но повече, отколкото би мене — ще видиш, че всеки ще си отвори очите!

Наредил валията да ги набият всичките и първият, когото били, бил брат ми. Удряли, удряли — едва не го погубили.

— Ей, нечестивецо! — викал валията. — Значи вие сте се отказали от зрението, този божи дар, и твърдите, че сте слепи, така ли?

— Аллах, Аллах, Аллах! — викнал брат ми. — Ама наистина всеки от нас не вижда белия свят!

Набили го още веднъж докато падне в несвяст.

— Щом дойде на себе си — набийте го трети път! — разпоредил се валията.

После започнали да бият и приятелите му — всеки поучил повече от триста тояги. А онзи, който виждал, продължавал да вика:

— Ама отворете си очите най-после бе! Не виждате ли, че пак ще ви бият! — после се обърнал към валията. — Изпрати някого с мене и аз ще ти донеса парите. Тези няма да си отворят очите — страх ги е да не се посрамят пред народа!

Изпратил валията един слуга с него. Донесли парите. Взел ги валията, дал на стопанина на къщата две хиляди и петстотин дирхама — колкото уж бил неговият дял, — а брат ми и останалите слепци изгонил от града. Пак трябваше да тичам, о, емире на правоверните, настигнах брат си по пътищата, от разказа му разбрах всичко как е станало и сега го разказах на тебе! Върнах го тайно в града и сега той има какво да яде и пие за цял живот!

Посмя се халифът на моя разказ и рече:

— Дайте му наградата и да си ходи!

— А, не, за бога! — възкликнах аз. — Няма да взема нищо докато не доразкажа на емира на правоверните какво се случи с останалите ми братя! Нека той е наясно, че наистина не съм многословен!

— Абе май ушите ме заболяха от приказките ти! — каза халифът. — Но, я да видим какво остана от разказа ти!

И аз продължих да разказвам: