Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина (2)

Приказка за момъка с отрязаната ръка

Да знаеш, царю на всички времена, че аз дойдох в твоя град като търговец с много стока. Съдбата ме спря и останах тук. Аз съм от Египет, от тамошните християни — копти, при тях съм се възпитавал. Баща ми беше също търговец. Бях вече достигнал зряла възраст, когато той умря и аз заех мястото му.

Веднъж, както си седях в дюкяна, и ето ти един момък, от хубав по-хубав, с великолепни дрехи, дойде при мене яхнал магаре. Поздрави ме, изправих се аз да му окажа почит. Той измъкна вързопче с малко сусам в него и каза:

— Колко струва една крина от това?

— Около сто дирхама! — отговорих аз.

— Вземи двама носачи и двама измервачи с теглилка и ела еди-къде си — ще ме намериш там!

Отиде си като ми остави вързопчето със сусама. Завъртях се около прекупвачите — и цената на всяка крина стигна до сто и двайсет дирхама. Взех носачите и измервачите и отидох на посоченото място. Той наистина ме чакаше, поведе ни в един хамбар, отворихме го и измерихме купчината сусам — всичко дойде петдесет крини.

— От всяка крина ти оставям десет дирхама за труда! — каза момъкът. — Продай сусама, прибери парите и ги пази при тебе! Всичко ще струва пет хиляди дирхама, петстотин да са за тебе, останалите четири хиляди и петстотин — за мене! Когато продадеш всичката стока — аз ще дойда да си прибера парите!

— Както си рекъл — така да бъде! — отговорих аз.

Прегърнах го и се разделихме. Така още първия ден спечелих цели хиляда дирхама. Той не се появи цял месец, после дойде и каза:

— Къде са парите?

— Ето ги, тук са! — отговорих аз.

— Пази ги при тебе — някой ден ще намина да ги взема!

Пак зачаках. Той се появи отново след месец.

— Къде са парите?

Поздравих го по живо по здраво, извадих парите и казах:

— Ето ги! Няма ли да похапнеш нещо с мене?

Той благодари, отклони поканата ми и рече:

— Пази парите! Аз пак ще отида някъде, но по-късно ще дойда да ги взема!

И замина. Прибрах аз парите и пак зачаках. Той се появи пак след месец и каза:

— Пази ги! Следващият път сигурно ще ги взема!

Пак замина, пак го чаках цял месец и си мислех: „Този момък е толкова доверчив!“ След месец той отново дойде, облечен в най-хубави дрехи. Целунах му ръка, поканих го да седне и рекох:

— Няма ли да вземеш най-после парите, господине?

— Не бързай толкова! — отговори той. — Ще си ги взема, но нека първом да свърша другите си работи!

Когато си тръгна, аз си помислих: „За бога — дойде ли следващия път — ще го поканя да ми погостува! Че аз въртях през цялото това време парите му и те ми донесоха нови печалби!“

Той се появи отново едва в края на годината. Бе с нови дрехи, по-хубави от всички предишни. Настоях да остане и да ми погостува.

— Само при едно условие — каквото похарчиш, да бъде за сметка на парите ми, които са у теб! — отговори той.

Аз се съгласих. Поканих го да поседне, излязох на пазара, купих каквото трябва — храна, питиета и други неща, подредих ги на трапезата и го поканих да седне. Той се намести, протегна лявата си ръка и започна да се храни с нея. Това ме учуди. Той се нахрани, после изми ръката си, подадох му кърпа да се избърше. Хванахме се на приказка и аз запитах:

— Господине, облекчи мъката ми! Кажи ми защо яде само с лявата си ръка? Да не би дясната да те боли нещо?

Той ме изслуша, тъжно се усмихна, измъкна ръката си от ръкава и се оказа, че тя е отсечена над китката, до лакътя — както отсичат ръцете на крадците.

— Не се чуди и не се обиждай, че съм ял на трапезата ти с лява ръка — виждаш, че дясната ми е отсечена! — каза той.

— А защо?

И той заразказва:

— Трябва да знаеш, че аз съм от Багдад. Баща ми бе там голям човек. Растях аз и слушах как разни пътешественици, керванджии и търговци си приказват за Египет. Легнаха ми тези разкази в душата и когато баща ми почина, посъбрах доста пари, приготвих стока от скъпи мосулски и багдадски платове и други ценни стоки, завързах всичко в денкове и отпътувах от Багдад.

Писано ми бе да стигна до вашия град. Влязох в Кайро, оставих стоката в един хан, разтоварих денковете, внесох ги в стаята си, дадох на слугата пари да купи нещо за хапване, поспах, поразходих се из хубавите улици, пак се върнах, пренощувах в хана, а когато се събудих, отделих някой друг топ плат и си казах: „Я да поогледам тукашните пазари и да видя кое колко струва!“ Натоварих няколко слуги с платове и тръгнах. Отидох на пазара, срещнах се с някои търговски посредници, които бяха узнали за идването ми. Взеха те платовете от мене, започнаха да наддават, но цената не стигна дори да покрие главницата. Бях огорчен, но техният старейшина ми каза:

— Господине, да ти кажа нещо, от което ще спечелиш! Прави както правят другите търговци! Остави стоката си за продан при някои търговци с дюкяни за определен срок. Това ще направиш в присъствието на писар, сарафин и още един свидетел. Всеки понеделник и четвъртък ти ще си прибираш парите за онова, което е продадено на дадената от теб цена! Така за всеки похарчен дирхам ще спечелиш два! През това време ти само ще се разхождат из Кайро и ще се наслаждаваш на великия Нил!

— Разумен съвет! — съгласих се аз.

Отведох няколко търговски посредници в хана, те взеха платовете и ги разпределиха между няколко търговии на пазара. Тези търговци ми се разписаха за получената стока, аз дадох разписките им на сарафина, а той ми подписа насреща друга разписка. Върнах се в хана и си заживях живота. Сутрин закусвах с чаша шербет, телешко и сладкиши. След месец дойде време да ми плащат. Започнах да ходя всеки понеделник и четвъртък на пазара, обикалях дюкяните на търговците, писарят и сарафинът събираха по обяд парите от търговиите, донасяха ми ги и аз им се подписвах за полученото. Преброявах парите, запечатвах ги в торбички, прибирах ги и се връщах в хана.

Един понеделник отидох да се изкъпя в хамама, върнах се в хана, изпих чаша шербет, подремнах, като се събудих, хапнах малко пилешко, напръсках се с благовония и отидох в дюкяна на един от познатите ми търговци. Посрещна ме той, поговорихме за това-онова. Но ето че в дюкяна влезе жена с гъвкава походка, с полуоткрито фередже, дъхаща на благовония. Метна ми черен поглед, поздрави търговеца, той отговори на поздрава й и двамата заговориха помежду си. Звукът на думите й прониза сърцето ми:

— Имаш ли парче платно, тъкано с чисти златни нишки? — запита тя.

Той измъкна едно парче от моите и й го продаде за хиляда и двеста дирхама.

— Ще го взема и после ще ти изпратя парите! — каза тя.

— Не може, господарке! — възрази търговецът. — Ето го собственикът на този плат — дошъл е да си получи парите!

— Как не те е срам! — викна тя. — Винаги ти плащам скъпо и прескъпо за всяко парче плат, винаги печелиш повече, отколкото ти се е искало! По-късно ще ти пратя парите!

— Така си е! — отговори той. — Но този път съм принуден да поискам парите веднага!

Тя грабна парчето, хвърли го в лицето му и викна:

— Хора като тебе не си знаят сметката!

Изправи гъвкава снага и ми се стори, че душата ми полетява заедно с нея. Надигнах се от мястото си и я спрях на прага:

— Господарке, успокой се и нека благородните ти стъпки те върнат при мене!

Тя се обърна, усмихна ми се и рече:

— Ще се върна, но само заради тебе!

Тя приседна до мене и аз се обърнах към търговеца:

— За колко спазари това парче?

— За хиляда и двеста дирхама! — отговори той.

— Пиши и за тебе сто дирхама отгоре! Дай листче хартия да ти се разпиша, че съм ги взел!

Разписах му разписка, взех парчето и й го подадох:

— Вземи го и си върви у дома! Както щеш — ако щеш, плати го, ако не го платиш — да ти е дар от мене!

— Аллах да те възнагради за доброто сърце! — възкликна тя. — Ти ще спечелиш много повече за това, което ми даде и ти ще се възвисиш над другите — пък дано Аллах чуе молитвата ми!

— Господарке, нека това парче плат бъде твое! — казах аз. — Ще ти даря още едно такова, само повдигни фереджето да видя лицето ти!

Тя надигна фереджето и щом го видях — хиляда тръпки ме побиха, умът ми се обърка, сърцето ми пламна от обич към нея. Тя пак скри лицето си, взе платовете и рече:

— Не ми мисли злото, господарю!

Обърках се. Целия следобед се мотах по пазара, сякаш бях обезумял. Искаше ми се да знам къде живее, поразпитах търговеца за нея и той ми каза:

— Тази жена е много богата! Тя е дъщеря на емир, но баща й умря и й остави богато наследство!

Върнах се в хана. Поднесоха ми вечеря, а аз, спомнех ли си за нея, забравях да ям. Легнах си, а сън не ме ловеше, будувах до съмване. Станах, преоблякох се и забързах към дюкяна на търговеца. И не щеш ли — ето я момата с една робиня, облечена още по-красиво от предния ден. Приседна, поздрави ме и преди търговецът да я запита каквото и да било, заговори със звучния си глас — по-приятен и по-сладък глас през живота си не бях слушал:

— Ти защо не изпрати някого за хиляда и стоте дирхама?

— А защо да изпращам? — запитах аз.

— Защото не ми се ще да те завлека!

Плати ми тя, поседнахме, поговорихме, а аз скришом й дадох знак, че искам да сме само двамата. Тя скокна, сякаш повече не искаше да ме види. А сърцето ми пламтеше по нея. Затичах се по пазара по дирите й, но я изгубих. Но ето че пред мене се появи някаква робиня, която ми заговори:

— Господарю, какво искаше да кажеш на господарката ми?

— Но аз не познавам никого тук! — възкликнах аз.

— Ти май много бързо забрави господарката, с която се срещна преди малко в еди-кой си дюкян!

Така аз тръгнах след нея и открих момата в златарската чаршия. Забеляза ме и тя, привика ме и тихо каза:

— Скъпи мой, ти заседна в сърцето ми! Още щом те видях и се изпълних с обич към тебе! Нито сънят ми бе сладък, нито храната ми бе вкусна! Не мога да живея без тебе! Аз съм дъщеря на покойния градски управител, живея богато, но ти ми липсваш! Бъди довечера мой гост! Аз живея в еди-кой си квартал!

И тя ми обясни как ще намеря къщата й.

Прибрах се в хана, нито ми се ядеше, нито ми се пиеше. Изчаках да се мръкне. Вечерта намерих един магаретар да ме отведе на уреченото място.

Той поведе бързо магарето, аз се люлеех върху него. В края на краищата спря в началото на някаква уличка.

— Тук трябва да е! — каза той.

— Влез в уличката и разпитай къде е домът на покойния градски управител!

Той изчезна за малко, после се върна и рече:

— Слизай, тук е!

— Ще ме отведеш до самата порта!

Той изпълни повелята ми и ме отведе. Дадох му четвърт златен динар и му заръчах да ме чака на същото място сутринта. Той го взе, благодари ми и си тръгна.

Почуках на портата. Показа се слуга, той ме поздрави, отвори и каза:

— Влез, господарката те чака! Цяла нощ не можа да заспи — така й се искаше да те види!

Влязох в голям вътрешен двор, от който излизаха седем врати, многобройни прозорци гледаха към градината с различни плодни дървета, пълноводни изворчета и песнопойки птици. Домът бе боядисан в сребрист цвят, стените му така блестяха, че човек можеше да се оглежда в тях. Покривът му бе позлатен, околовръст — орнаменти от лазурит и прекрасни рисунки, галещи окото. По средата бликаше фонтан, в четирите му ъгъла — четири птици и четири змии, отлети от злато, пръскат водни капки от устата си, сякаш бисери и скъпоценни камъни валят. По пода — килими от скъпа цветна коприна. Влязох и се стъписах, седнах. Нямаше никой. Само девойката беше пред мен, нагиздена, с корона на главата, обсипана със скъпоценни камъни, цялата дъхаща на благовония. Тя се усмихна и пристъпи към мене:

— Наистина ли си при мен или сънувам!

— Твоят роб е при тебе! — отговорих аз.

— Добре си ми дошъл! За бога, откакто те видях за пръв път, нито сънят ми е сладък, нито яденето ми е вкусно!

— И аз съм така…

Седнахме, заприказвахме се, забих смутено поглед в земята. Сложиха трапеза с гозби най-отбрани: печено, задушено, пълнена кокошка. Нахранихме се до насита, тя ми подаде тас и ибрик, измихме си ръцете, освежихме се с розова вода и мускус. Тя ми разказа живота си, аз разказах моя. Разбрах, че моите пари са нищо пред нейните. Надвечер отново слугините донесоха храна и вино. Вечеряхме, пийнахме… По-хубава нощ от тази за през целия си живот не бях преживял. А когато се съмна, оставих под леглото й кърпичката с динарите, сбогувахме се и си тръгнах.

— Кога ще видя пак милия ти образ, господарю? — запита разплакана тя.

— Ще намина по вечеря! — обещах аз.

Вчерашният магаретар ме чакаше пред вратата. Метнах се на магарето и се върнах в хана. Слязох, дадох на човека половин динар и му казах:

— Ела тук при залез-слънце!

— Дадено! — отговори той.

Закусих в хана и тръгнах да събирам парите от платовете. Когато се върнах, поръчах едно печено агне и сладкиши, извиках един хамалин, описах му къде да отнесе всичко, платих му и до залез-слънце продължих да си гледам работата. После взех петдесет динара, вързах ги в кърпичка и пак отидох при нея. Мраморът бе избърсан, медта — излъскана, светилниците — окачени, свещите — запалени, яденето — сипано, пиенето — налято. Още щом ме видя тя скочи към мене и възкликна:

— Да знаеш колко скучно ми беше без тебе!

Наредиха трапезата, хранихме се до насита. Когато слугите вдигнаха трапезата, наляха пиене. Заспахме чак призори.

На сутринта станах, оставих, както и първия път, петдесетте динара, излязох от къщата, намерих магаретаря, върнах се в хана, поспах малко, поръчах вечерята — орехи и бадеми върху ориз с подправки, месо със сладки картофи — варено и печено, прибавих плодове, семки и ароматни цветя и й изпратих всичко. Взех пак петдесет динара, вързах ги в кърпа, отидох у дома й, пак ядохме, пихме и се веселихме до сутринта. Оставих кърпата и се върнах в хана.

Известно време поживяхме по този начин, но дойде денят, когато се оказа, че не ми е останал нито един динар, нито един дирхам. „Дяволска работа!“ — рекох си и тръгнах напосоки из улиците. Вървях що вървях докато накрая се намерих пред една от градските порти. Бяха се стълпили хора, не можеха да излязат и влязат. По волята на съдбата аз се оказах до един войник. Бях решил да го помоля за милостиня, но случайно ръката ми се допря до джоба му и аз усетих, че е издут. Напипах кесия, бръкнах и я измъкнах. Войникът изведнъж усети, че джобът му е олекнал, бръкна в него с ръка и като видя, че е празен, извърна се и ме удари по главата. Паднах на земята. Хората ни заобиколиха, хванаха войника и завикаха:

— Ти защо удряш човека в такава блъсканица?

— Той е разбойник, крадец! — изкрещя войникът.

Надигнах се и чух хората да си приказват:

— Такъв хубавец не може да е крадец!

Някои вярваха, други — не, хората заговориха вкупом, издърпаха ме встрани, искаха да ме отърват от войника, но по волята на съдбата по същото време през портата влезе валията с някои първенци. Видя той струпаните около мене хора и запита:

— Какво е станало?

— За бога, о, емире! — възкликна войникът. — Този човек е разбойник! В джоба ми имаше синя кесия, в нея — двайсет динара! Той ми я отмъкна в блъсканицата!

— Някой видя ли? — запита валията.

— Не! — отговори войникът.

Валията се обърна към началника на стражата:

— Хвани го и го претърси!

Той ме хвана и съблече сетрето ми.

— Съблечи го целия! — нареди валията.

Съблякоха ме и в дрехите намериха кесията с парите. Валията я взе, отвори я, преброи парите в нея — бяха двайсет динара, колкото бе казал войникът. Ядоса се валията и викна на свитата си:

— Я го дайте насам!

Избутаха ме пред него и той запита:

— Момко, кажи си истината — ти открадна ли тази кесия?

Забих поглед в земята. Мислех си — ще кажа, че не съм — ама нали я намериха в дрехите ми! Ако река, че съм я откраднал — спукана ми е работата! Все пак вдигнах глава и отговорих:

— Да, аз я взех…

Зачуди се валията на думите ми, извика свидетели, за да се увери, че умът ми е на мястото си. И там, на място, накрая нареди на палача да отсече ръката ми. Той ми отсече дясната ръка. Смили се сърцето на войника и той се замоли да не ме погубват. Валията ме остави и си замина. Хората около мене ме съжалиха, някой ми подаде вода да пийна. А войникът ми дари кесията си и каза:

— Ти си добър момък, не биваше да крадеш!

Накрая всички се разотидоха. Тръгнах си и аз, увил ръката си в парцал, натъпкал ръкава в джоба на абата си. Виеше ми се свят, бях слаб и бледен. Вървях към нейния дом и се люлеех като пиян. Тя забеляза, че нещо в мене се е променило и запита:

— Виждаш ми се променен — боли ли те нещо?

— Не ми е добре, главата ме боли! — отговорих аз.

Тя се разтревожи и възкликна:

— Не измъчвай сърцето ми, господарю! Поседни, погледни ме в очите, разкажи ми какво се е случило днес с тебе — по лицето ти се вижда, че нещо е станало!

— Не ме карай да говоря! — отвърнах аз.

Тя се разплака, заразпитва ме, а аз не отговарях. После възкликна:

— Виждам, променил си се, не си като друг път! Сигурно вече не ме обичаш!

Продължавах да мълча. Мръкна се, дойде време за вечеря. Не пожелах да ям — боях се да не види, че се храня с лява ръка.

— Не ми се яде! — казах аз.

— Кажи ми, кажи ми какво ти се е случило днес! — замоли се тя. — Защо си така тъжен, покрусен, бледен?

— Не бързай, после ще ти кажа!

Тя ми подаде чаша с вино:

— Вземи, това ще те отпусне! Трябва да пийнеш, непременно — пък после ще ми разкажеш какво е станало!

Поех чашата с лява ръка, от очите ми бликнаха сълзи. Като ме видя разплакан, тя извика:

— Защо плачеш? Пламна ми сърцето! Защо вземаш чашата с лява ръка?

— Цирей ми излезе на дясната!

— Дай да го спукам!

— Не е узрял, не ме мъчи!

Не й показах ръката си, изпих чашата, а тя продължаваше да ми налива. Виното ме упои и аз заспах. Тогава тя ме огледала и видяла, че ръката ми е отсечена от китката. Претърсила ме и намерила чуждата кесия със златото. Обзела я огромна скръб, тя плакала до сутринта. Когато се събудих, видях, че е сварила четири пилета. Наля ми чаша вино, аз ядох, пих, оставих кесията и си тръгнах.

— Къде отиваш? — запита тя.

— Някъде… Да се поразсея!

— Не излизай, седни тук! — каза тя и когато седнах, продължи. — Значи толкова много си ме обичал, че си изхарчил по мене всичките си пари! А аз осъдих ръката ти на смърт! Кълна се в живота си, нека Аллах ми е свидетел, аз няма да те изоставя! Сам ще се убедиш! Дано Аллах отговори на молитвата ми и да станем наистина мъж и жена!

Тя изпрати да извикат свидетели, обявиха ни за съпрузи и пред тях тя каза:

— Бъдете свидетели, че всичко, което притежавам, всичко, което е в този скрин, всички мои роби и слуги, всичко става собственост на този момък, моя съпруг!

Аз приех да получа наследството, платихме им и те се разотидоха. Тя ме хвана за ръка, поведе ме към килера, отвори един голям скрин и каза:

— Погледни какво има вътре!

Погледнах — бе пълен със завързани кърпи.

— Това са парите, които ми даде ти! — каза тя. — Всеки път, когато ми даваше кърпа с петдесет динара, аз я хвърлях тук, в този скрин! Вземи тези пари — Аллах ти ги връща! От днес си мой любим съпруг! Осъдили са те заради мене, аз осъдих десницата ти и не мога да ти я върна! И душата си да ти дам — пак ще е малко, пак ще ти остана длъжница! Получи си парите!

Приех ги, тя добави към тях и от своите пари. Зарадва се сърцето ми, разтопи се тъгата ми. А тя все говореше:

— Ти похарчи всичките си пари, пожертва даже ръката си от обич към мене! Как ще мога да ти се отплатя? За бога — целия си живот да дам, пак ще е малко, пак не ще мога да изплатя дълга си към тебе!

Тя прехвърли на мое име всичко, каквото имаше, както е казано по закон — всичко, колкото беше, каквото беше, дори собствените си дрехи. Вечерта, след като й разказах как се бе случило всичко, си легна тъжна до мене.

Така заживяхме, но нашето щастие не продължи повече от месец. Тя отслабна, тежка болест я налегна — така преживя само още петдесет дни и се пресели в отвъдния свят. Подредих я, погребах я, раздадох богата милостиня за душата й. А после разбрах, че ми е оставила много пари, стока и дрехи, а наред с другото — и тези хамбари със сусам, който ти продаде!

И през цялото време — продължи разказа си момъкът с отрязаната ръка — аз не се занимавах с тебе, защото продавах стоката от другите хамбари и още събирам парите. А сега ще те помоля да направиш това, което ще ти кажа. Сега се храних на твоя сметка — за това ти дарявам парите от сусама, които са у тебе! Та ето защо се храних с лява ръка!

— Ти ми правиш такава добрина, господарю! — възкликнах аз.

— Искам да ме придружиш до моята страна! — каза той. — Купил съм стоки от Кайро и Александрия! Нали ще дойдеш?

Съгласих се. Обещах му да тръгнем след месец. Продадох всичко, което имах, купих и аз стока. Дойдохме с момъка в твоя град. Продаде момъкът стоката си, продадох и аз моята, купих ваши стоки и се готвех да се върна в Египет. Но съдбата ми предписа да остана тук и тази нощ — и ето какво стана с моя гурбет!

Това е, о, царю на всички времена, историята ми, която е по-забавна от онова, което се случи с гърбавия!

— Не е! — възкликнал царят на Китай. — И за това трябва да ви избеся всичките! Непременно!

Тогава към него пристъпил надзирателят и рекъл:

— Ако ми разрешиш, царю честити, аз ще ти разкажа нещо, което ми се случи, преди да се срещна с този гърбушко! И ако моят разказ бъде по-занимателен от онова, което се случи с него — ти ще ни даруваш живота, нали?

— Давай каквото имаш! — разпоредил се владетелят.

И надзирателят заразказвал: