Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина (4)

Приказка за момъка от Мосул

Някога живеех в Дамаск. Там изучих тайните на занаята си и започнах да работя. Един ден при мен дойде един роб от дома на управителя на Дамаск и ме повика в неговия дом. Влязох в централната зала на двореца и видях там постеля от мрамор с вградени златни украшения по нея. Върху нея лежеше болен момък — по-голям хубавец не бях срещал. Приседнах до главата му, пожелах му бързо оздравяване, той ми благодари.

— Подай ми ръката си, господарю! — казах аз.

Той ми подаде лявата си ръка. Това ме учуди, рекох си: „О, чудеса! Хубав момък, от виден дом — а толкова неучтив! Чудна работа!“ Огледах тялото му, предписах му лекове. В течение на десет дни наминавах да го видя, а на единайсетия той каза:

— Искаш ли да изкараш един весел ден в двореца?

— Разбира се! — отговорих аз.

Той нареди на слугите да преместят постелята му на горния кат, разпореди се да изпекат агне и да донесат плодове. Те изпълниха заръката. Започнахме да се храним — а той ядеше с лява ръка.

— Разкажи ми, какво ти се е случило? — запитах аз.

— Лечителю! — заговори той. — Чуй какво ми се случи!

Трябва да знаеш, че аз съм от Мосул. Когато дядо ми се поминал, той оставил десет сина, между които бил и баща ми — бил най-големия. Пораснали всички, изпоженили се. Родил съм се и аз — а деветте му братя нямали синове. Аз растях и всичките ми чичовци ми се радваха щом ме видеха. Възмъжах. Веднъж отидох с баща си в джамията. След петъчната молитва всички се разпръснаха, а баща ми с братята си поседнаха и се разприказваха за чудесата по разни страни, за удивителните неща в чужди градове. Споменаха и Кайро. Един от чичовците ми каза:

— Пътешествениците разказват, че по лицето на земята нямало нищо по-хубаво от Кайро и неговия Нил!

Заописваха Египет, реката Нил, а аз слушах и душата ми зажадува да види Кайро.

— Който не е видял Кайро — нищо не е видял! — каза баща ми. — Там има гробници от злато, чуден е неговият Нил, домовете там са като дворци, въздухът не е горещ. И може ли да бъде другояче — та там се събира целият свят! Който не е видял неговите пищни градини с техните дебели сенки — той не знае какво е истинско чудо.

Те продължаваха да си говорят, а на мен умът ми остана в този невидян град. Когато всички се разотидоха и дойде вечерта, цялата нощ аз не можах да склопя клепки, а после нито ядене, нито пиене ми беше вкусно. След известно време чичовците ми започнаха да се готвят да пътуват за Кайро. Приплаках аз пред баща си да ме пусне с тях и в края на краищата той приготви стока и за мене и ми разреши да пътувам с тях, обаче скришом казал на чичовците ми:

— Не го взимайте с вас чак до Кайро! Оставете го в Дамаск — нека си продаде стоката там!

Най-после тръгнахме. Сбогувах се с баща си и ние напуснахме Мосул. Пътувахме що пътувахме, стигнахме до Алепо и там останахме няколко дни. После продължихме и стигнахме Дамаск.

Дамаск е град с много дървеса и реки, плодове и птици и ми напомняше за рая с всичките му прелести. Спряхме в един хан. Чичовците ми останаха тук известно време, направиха си алъш-вериша, продадоха и моята стока и аз от един похарчен дирхам спечелих пет. Зарадвах се на печалбата. И макар че настоявах, те ме оставиха тук сам и продължиха сами за Кайро.

Наех стая в голям хан. Плащах наем по два динара на месец. Облажавах се с пищни ястия и питиета и накрая стана така, че почти похарчих всичките си спечелени пари.

Тогава, както си стоях пред вратата на хана, ето че към мене пристъпи жена в богата одежда — такива хубави дрехи дотогава не бях виждал. Поканих я да влезе при мене, а тя не само, че не се смути, ами се вмъкна в стаята ми. Зарадвах се аз, затворих вратата зад гърба си, открих лицето й — там имаше рядка красота…

После наредих да донесат трапеза с най-богати гозби, плодове и всичко, което се полага при такова гостуване. Ядохме, пихме и се веселихме — дори се напихме. И така — до сутринта. Дадох й десет динара от последните си пари. Тя каза, че пари от мене няма да вземе и каза:

— Чакай ме, миличък, след три дни! Ще бъда при тебе преди залез-слънце. А с тези динари купи нещо, което ще ни трябва!

Подаде ми десет динара, сбогува се и си тръгна.

След три дни се появи отново, с други богати дрехи — обшити със сложни шевици, обсипани с украшения и скъпоценности. Бях приготвил всичко, каквото се полага за такава среща. Ядохме, пихме и се веселихме до сутринта, тя пак ми остави десет динара и ми обеща да дойде пак след три дни. Пак приготвих всичко, което подхожда за такъв случай, а тя дойде с още по-богати дрехи и каза:

— Нали съм хубава, господарю!

— Ама разбира се! — отговорих аз.

— Ще позволиш ли следващият път да доведа още едно момиче. То е по-младо и по-хубаво от мене — ще се позабавляваме, ще се посмеем заедно! Помоли ме да дойде с мене!

Съгласих се. На тръгване тя ми остави двайсет динара:

— Давам ти повече — нали и момичето ще бъде с нас!

На третия ден аз подготвих всичко за такова гостуване. След залез-слънце тя наистина дойде с едно друго момиче — лицето му бе покрито с фередже. Влязохме, седнахме, тя весело запали свещите. Момичето откри лицето си — бе като пълнолика луна, по-хубава жена не бях срещал. Поднесох им да хапнат и пийнат. Ядохме, пийнахме, а аз все наливах чаши на новото момиче. Първата се затвори някак в себе си и накрая запита:

— По-хубава ли е от мене?

— Май че е така… — отговорих.

— Тогава тя да бъде с тебе!…

Когато сутринта се събудих, видях, че ръката ми е изцапана с кръв. Отворих широко очи. Слънцето бе вече изгряло. А главата на момичето лежеше до мене, отделена от тялото! Значи онази бе направила това от ревност! Скочих, замислих се какво мога да направя и накрая изкопах дупка по средата на стаята, положих трупа на момичето в нея, затрупах я със земя, подредих отгоре каменните плочи както си бяха. Под възглавницата открих огърлицата, която бе на шията й. Разгледах я и се разплаках. Така останах цели два дни в стаята си, а на третия отидох да се изкъпя.

А пари вече нямах. Веднъж отидох на пазара и дяволът ме подстори да опитам късмета си. Взех скъпоценната огърлица и я дадох на един търговец посредник. Той ме помоли да поседна и да го почакам, а сам тръгна из пазара да види за колко може да продаде огърлицата. Аз после разбрах, че я оценили за две хиляди динара. Самият той се върна при мене и каза:

— Тази огърлица е от мед, чуждестранна направа — може да се продаде за хиляда дирхама!

— Така е! — отговорих аз. — Направиха я навремето да си сторят някаква шега, бе останала в наследство от жена ми и сега решихме да я продадем! Иди и ми донеси хилядата дирхама!

Като чу думите ми, търговецът сигурно се досети, че работата ми не е чиста. Разбрах, че отишъл веднага при старейшината на пазара и му показал огърлицата. Онзи отишъл право при валията и му казал:

— Тази огърлица е крадена! Ние открихме разбойника — преоблечен е като търговски син!

А аз не знаех, че несправедливото обвинение вече ме е подгонило. Хванаха ме и ме отведоха при валията. Той ме запита за огърлицата, аз му повторих каквото бях казал пред посредника. Валията се разсмя и викна:

— Лъжеш!

Не успях да се огледам, когато стражите ме разсъблякоха и започнаха да ме налагат с камшици, където им падне. Когато ударите ме опариха, аз изкрещях:

— Откраднах я!

И си помислих: „По-добре да кажа, че съм я откраднал, отколкото да призная, че стопанката й е убита в стаята ми — ще ме погубят тутакси заради нея!“

Веднага щом си признах, отсякоха ръката ми и я натопиха в горещо олио, за да спрат кръвотечението. Паднах в несвяст. Наляха ми чаша вино, за да дойда на себе си. Надигнах се, прибрах отсечената си ръка и се върнах в стаята си. Но стопанинът на хана, като разбра какво е станало, каза:

— Щом такава е работата, отивай, прибирай си нещата и си потърси друго място! Ти си крадец!

— Господине! — отговорих аз. — Потърпи някой друг ден докато си намеря друг подслон!

— Добре! — съгласи се той и ме остави.

Седях, плачех и се питах как ще се върна при близките си с отсечена ръка. Онзи, който я отсече, не знаеше, че съм невинен. А дали Аллах ще ми помогне? Заплаках още по-силно, обзет от дълбока мъка. Така седях замаян два дни. А на третия при мене влезе ханджията с няколко стражи и старейшината на пазара, който ме бе обвинил в кражба.

— Какво е станало? — запитах аз.

Дори не ми отговориха. Тутакси ме вързаха, допряха остра кама до гърлото ми и викнаха:

— Нещастнико! Оказа се, че огърлицата, която била у тебе, принадлежала на щерката на владетеля на Дамаск, на неговия везир и господар! Тя е изчезнала от двореца му преди известно време заедно с дъщеря му!

Разтреперих се целият и си рекох: „Няма как — ще ме погубят! За бога, трябва да видя владетеля и да му разкажа за своите злощастия, пък той, ако поиска — да ме погуби, пък ако ли не — ще остана жив!“

Отведоха ме при владетеля. Изправиха ме пред него, той ме огледа и заговори:

— Този ли е откраднал огърлицата и тръгнал да я продава? Несправедливо са отсекли ръката му!

Нареди да извикат старейшината на пазара и му викна:

— Веднага плащай откуп за ръката му — иначе ще наредя да те обесят и ще взема цялото ти имущество!

Викна на свитата си, те го вързаха и го отведоха. Останахме сами. Той се разпореди да снемат въжето от шията ми, да развържат ръцете ми, пак ме огледа и рече:

— Кажи ми сега, синко, цялата истина — как попадна при тебе тази огърлица?

Разказах му всичко, което стана между мене и първата жена, как тя после доведе втората и я закла от ревност. Той ме изслуша, избърса очите си с кърпа и заговори:

— Трябва да знаеш, синко, че и двете са мои дъщери.

Все смятах, че първата не е с всичкия си, но когато поотрасна, я ожених за братовчед й в Кайро. После те се разделиха, тя се върна, но в Египет се бе научила на разпътство. Ето — четири пъти идвала при тебе, и малката си сестра довела! А бяха родни сестри, толкова се обичаха! Голямата разказала за срещите си с тебе на малката. Веднъж наскоро ме помоли да излязат двете заедно, а после се върна сама. Видях я да плаче. Запитах я къде е сестра й, а тя ми отговори, че не знаела нищо за нея. После не издържала, скришом разказала на майка си как точно я погубила. Майка й пък го разказа на мене. Сега и двете плачат и си говорят: „Ще плачем, докато сме живи!“ Ти каза истината, синко! Знаех я, преди да ми я разкажеш! Ето, синко, така е станало всичко. А сега ще те помоля да не ми отказваш нищо от това, което ще ти кажа. Искам да те оженя за малката си дъщеря — тя е мома, не им е родна сестра, от друга майка е! Няма да ти искам откуп, дори ще ти дам пари от себе си! Ще останеш да живееш при мене като мой син!

— Твоя воля, господарю! — отговорих аз. — Откъде да съм знаел, че до това може да се стигне!

Владетелят начаса изпрати писмо до Мосул и оттам ми изпратиха парите, които бях наследил от баща си. Сега живея добре…

Учудих се на този разказ, о, царю на всички времена! Останах при момъка цели три дни и той ме възнагради богато. После напуснах Дамаск и дойдох във вашия град. Тук си живеех добре, но ми се случи тази работа с гърбавия…

— Не, историята ти не е по-забавна от онова, което се случило на гърбавия! — възкликнал царят на Китай. — Всички трябва да ви избеся, ама най-напред — този шивач, от когото започва това престъпление! Ей, шивачо, чуваш ли ме? Ако ти ми разкажеш нещо, което да е по-забавно от случилото се с гърбавия, ще ви даря живота!

При това подканване шивачът пристъпил напред и заговорил: