Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина (12)

Приказка за шестия брат на бръснаря

А шестият ми брат, о, емире на правоверните, онзи, с отрязаните устни, бе много беден, нямаше дори какво да яде на този тленен свят. Излязъл веднъж да намери нещо, за да си залъже глътката. Както си вървял, видял хубав дом с порта широка и висока, пред портата — слуги и стражи. Запитал един от минувачите:

— На кого е този дом?

— На един от братята Бармакиди! — му отговорили. — Нали ги знаеш, везирите на повелителя на правоверните!

Пристъпил брат ми към привратниците, помолил ги да му дадат нещичко, а те отговорили:

— Ами влизай през портата, ей го там стопанинът — той ще ти даде каквото поискаш!

Влязъл брат ми, повървял, насреща му — богат пищен дом, дворът — градина невиждана, пътеките — покрити с плочи каменни, прозорците — със завеси. Чудил се брат ми накъде да тръгне, но тръгнал направо. Оказал се пред личен брадат мъж, който седял в градината. Щом го видял, човекът се надигнал, поздравил го, запитал го кой е, какъв е. Брат ми отговорил, че е човек в нужда. При тези думи по лицето на посрещана се изписала мъка, той подпъхнал ръце под дрехите си, разкъсал ги и викнал:

— И аз да живея в страна, в която хора като тебе стоят гладни! О, не, това е нетърпимо! — после се обърнал към него. Ще разделиш ли моята трапеза?

— Господарю! — отговорил брат ми. — Много съм гладен и нямам търпение да го направя!

— Ей, слуги, подайте таса и ибрика! — наредил човекът и пак му заговорил: — Гостенино, измий си ръцете!

Слугите се изправили пред двамата с празни ибрици, брат ми се зачудил, а човекът направил такива движения, сякаш си миел наистина ръцете. После той наредил на слугите да сложат маса. Разтичали се те насам-натам, уж че трапеза редят, той хванал брат ми за ръка, сложил го да седне до себе си пред тази несъществуваща софра и започнал да мърда челюсти и да мляска уж че яде.

— Яж, не се срамувай! — говорел той. — Ти си гладен, знам, много си гладен!

Замляскал, задъвкал и брат ми, преструвал се, че и той яде, а онзи продължавал да говори:

— Яж, яж! Я виж колко е бял този хляб!

Гледал брат ми, без да вижда нищо и си мислел: „Този човек май обича да си прави шеги!“ И говорел на глас:

— Господарю, по-бял и по-вкусен хляб от този не съм ял!

— Меси го една моя робиня — купих я за цели петстотин динара! — казал човекът и викнал: — Ей, слуги, я подайте кебапа, дето и царете го нямат на масата си! — и пак се обърнал към брат ми: — Яж, гостенино, ти си гладен, трябва да ядеш!

Преструвал се брат ми, че преглъща, адамовата му ябълка се мърдала нагоре-надолу, а човекът извиквал гозба след гозба, без слугите да донесат каквото и да било, приканвал брат ми да хапва, подвиквал:

— Ей, слуги, я донесете печените пилета, пълнени с фъстъци! — и пак се обръщал към брат ми: — Тук ще ядеш такива неща, каквито никога не си вкусвал!

— Господарю, тези гозби нямат по вкус равни на себе си! — отговарял брат ми.

А онзи започнал да прави такива жестове с ръце, сякаш че подавал залъците направо в устата на брат ми. Ястията ставали все по-разнообразни и той ги описвал така, че брат ми, колкото бил гладен — още по-гладен ставал и започнал да мечтае поне за залък ечемичена питка. А онзи продължавал да го пита:

— Виждал ли си по-отбрани гозби?

— Не, господарю!

— Яж де, яж, не се срамувай!

— Стига ми толкова, наситих се!

Викнал мъжът към слугите да донесат сладкишите и те пак започнали да правят такива движения, сякаш подавали сладкиши. А стопанинът на къщата говорил:

— Яж от тези, много са хубави! Хапни от този кадаиф! Лапни тази палачинка докато не й е изтекъл сиропа!

— Няма да ти откажа, господарю! — отговорил брат ми и даже запитал защо има толкова много мускус в кадаифа.

— Така го правят в моя дом! — отговорил човекът. — Винаги в кадаифа за мене слагат по един мускал мускус и по половин мускал амбра!

Така вървял разговорът. Брат ми мърдал устни и челюсти и премлясквал, сякаш наистина се наслаждавал на вкуса на сладкишите. Накрая стопанинът наредил да донесат семки и орехи. Затичали се слугите, замахали с ръце, уж че чупят орехи.

— Вземи де, вземи! — говорел човекът. — Ето ти орехи, ето ти семки и стафиди! — правил жест с ръка, сякаш си взема, изброявал всички видове семки и орехи и току повтарял: — Яж, не се стеснявай!

— Наситих се, господарю! — отговорил брат ми. — Нямам сили вече да си взема каквото и да било!

— Гостенино! — казал човекът. — Искам да се храниш, да усетиш вкуса на великолепните гозби! За бога, не бива да оставаш гладен!

А брат ми си мислел: „Как ми се присмива този човек! За бога, той ще се кае пред Аллаха за всичко, което ми прави!“

— Я подайте вино! — наредил човекът на слугите си.

Те замърдали с ръце, сякаш че наливали вино в чаши, стопанинът се престорил, че му подава чаша и рекъл:

— Вземи, пийни си — ще ти хареса!

— Колко си щедър, господарю! — възкликнал брат ми.

Престорил се, че надига чаша и пие, а човекът запитал:

— Хареса ли ти?

— По-хубаво вино не съм пил!

— Пий тогава и наздраве!

Самият той се престорил, че надига чаша. Брат ми надигнал на ужким втора чаша, после се престорил, че пие още, изправил се, залюлял се като пиян и когато стопанинът се разсеял, той вдигнал ръка така, че се видяло скъсаното под мишницата му и му стоварил една плесница по шията така, че наоколо всичко звъннало. После го ударил втори път.

— Какво правиш, нищожество такова! — викнал човекът.

— О, господарю! — отговорил брат ми. — Аз съм твой роб, ти благоволи към мене, въведе ме у дома си, нахрани ме сито, напои ме накрая със старо вино! Пък аз, глупакът, взех, че се напих и започнах да буйствам! Но ти си толкова благороден, че не можеш да ме накажеш заради простотията ми!

Изслушал го стопанинът, засмял се с пълен глас и възкликнал:

— От дълго време се подигравам на толкова свят, надсмивам се на разни безделници и безсрамници — и никой сред тях не издържа подигравките ми, не схвана шегите ми, освен тебе! Сега ти прощавам! От сега нататък ще бъдеш мой храненик, ще бъдеш винаги на моята трапеза!

Наредил той да сложат истинска трапеза с всичките видове гозби, за които споменавал преди това. Хранили се двамата, наситил се наистина брат ми, после пийнали. Дошли няколко неволници хубави като луни, запели на няколко гласа, развличали ги, а те пак пили докато наистина се напили.

Онзи човек се привързал към брат ми като към истински брат, много го обикнал, дарил го с богата дреха. Когато се съмнало, продължили да ядат и пият — и така продължило двайсет години.

После мъжът се споминал, а султанът прибрал парите му и ги сложил в хазната си. Брат ми избягал от страната. Ходил що ходил — и ето че на пътя му излезли араби разбойници, пленили го, главатарят им започнал да го измъчва и да говори:

— Давай откуп за живота си, иначе ще те погубя!

Заплакал брат ми, заговорил:

— Кълна се в името на Аллаха, о, шейх на всички араби, аз си нямам нищичко! Никога в живота си не съм имал пари! Твой пленник съм, в ръцете ти съм — прави с мене каквото щеш!

Измъкнал могъщият бедуин широк нож от пояса си — ако ти падне на шията, ще я пререже от край до край, — стиснал го в десница, хванал нещастния ми брат, отрязал устните му и повторил искането си още по-настойчиво. Накрая разбрал, че няма да получи от него нищо и го оставил на мира.

Този бедуин имал хубава, но разпътна жена. Излязъл той нанякъде по разбойническите си дела, а тя започнала настойчиво да съблазнява брат ми. Той се въздържал дълго от притеснение пред Аллаха, но веднъж тя успяла да направи така, че да останат само двамата. Но докато те се забавлявали, довтасал мъжът й.

— Горко ти, нечестивецо! — викнал той. — Значи искаш да опорочиш жена ми!

Измъкнал ножа и окастрил всичко що стърчало по тялото му, метнал го на една камила, изоставил го на далечна планина й тръгнал по пътя си. Там го открили пътници, познали го, нахранили го, напоили го, пратили ми вест за него. Отидох да го взема, прибрах го, доведох го у дома си и му дадох всичко нужно, за да живее в достатък…

И ето ме пред тебе сега, о, емире на правоверните! Страхувах се да не ти омръзна, преди да съм ти разказал всичко — това би било голям грях! Това са разказите за шестте ми братя, а аз съм седмият!

Когато емирът на правоверните изслуша разказите за братята ми, той се разсмя и рече:

— Повярвах, Мълчаливко, ти малко приказваш, празни приказки, не говориш, но ще е по-добре за тебе да напуснеш този град и да заживееш другаде!

Така той ме изгони от Багдад. Вървях що вървях, никъде не спрях, много краища пребродих, а после чух, че е умрял и че друг го е наследил. Върнах се във великия град и узнах, че наистина е умрял. Тогава се срещнах с този момък, направих му най-големия хаир, какъвто може да се направи на един човек — защото ако не бях аз, щяха да го убият! А сега той ме обвинява в нещо, за което не съм виновен! Не е вярно нищо от онова, което той казва — че съм бил празнодумец, многословен, дългорек и нахален! Това не е вярно!

… И шивачът продължил разказа си пред царя на Китай:

— Изслушахме ние разказа на бръснаря и сами се убедихме, че е многословен празнодумец и че момъкът е пострадал без вина заради него. Хванахме го, вързахме го и за по-сигурно го отведохме в затвора. После ядохме, пихме и свърши пиршеството ни от весело по-весело чак на разсъмване! Прибрах се у дома, закусихме с жена си и тя каза:

— По цял ден си на работа, а аз стоя сама вкъщи и скучая! Ако следобед не ме изведеш на разходка из града, смятай, че ще те изоставя!

Излязохме заедно, поразходихме се, тръгнахме да се връщаме и насреща ни — този гърбушко! От него лъхаше на вино, той дрънкаше с тамбура и си тананикаше. Поканих го у дома, той прие. Излязох и купих пържена риба, върнах се, седнахме да хапнем, а жена ми взе парче риба, напъха я в устата му, запуши я, пък той взе, че умря. Взех го на гръб, изхитрих се да го оставя пред къщата на този лечител, лечителят се изхитрил да го хвърли в двора на надзирателя, надзирателят се изхитрил да го остави на пътя на християнина. Та ето какво ми се случи вчера, и то е по-забавно от историята с гърбавия!

Изслушал царят на Китай целия му разказ и разпоредил няколко души от стражата си да отидат заедно с шивача в затвора и да доведат оттам бръснаря.

— Непременно го доведете, за да чуя и него! — казал той. — Дано той да направи така, че всички да спасите душите си! Ще трябва да погребем гърбавия, да го предадем на земята — та той е умрял вчера! И гробница ще му построя — заради него чух такива забавни истории!

Не минал и час и от затвора се върнали стражите и шивача, които довели бръснаря. Изправили го пред царя — той бил шейх на възраст, може би над деветдесетте, с мургаво лице, бяла брада, бели вежди, изподрани клепнали уши и дълъг нос, с горделива надменна външност. Разсмял се царят и викнал:

— Е, Мълчаливко, искам да ми разкажеш нещо за себе си!

— О, царю, на всички времена! — заговорил бръснарят. — Какво са сторили този християнин, този еврейски патриарх и този мюсюлманин? А този гърбав пред вас — мъртъв ли е? Защо сте се събрали тук?

— Защо разпитваш тези хора? — запитал царят.

— За да проумее царят, че не съм празнословец и не се занимавам с неща, които не ме засягат! Не съм виновен за това, в което ме обвиняват — че много съм приказвал! Нали се казвам Мълчаливко — самото ми име издава вътрешния ми смисъл!

— Обяснете на този бръснар какво е станало снощи с гърбавия! — наредил царят. — Обяснете му какво разказа християнинът, какво — евреинът, какво — надзирателят и какво — шивачът!

Разказали му всичко. Бръснарят поклатил глава:

— За бога, чудна работа! Я да го видя аз този гърбушко!

Открили лицето на мъртвия. Той приседнал до главата му, сложил я на коленете си, огледал лицето му и се разсмял така, че се тътнал по гръб от смях.

— Всяка смърт си има причина! — възкликнал бръснарят. А смъртта на този гърбушко е чудо на чудесата! Тя трябва да се опише в писанията, за да могат онези, които идват след нас, да оценят миналото!

— Защо говориш така, Мълчаливко? — запитал царят.

— О, царю честити, кълна се в твоята благочестивост, но в гърбавия още тлее живот! — казал бръснарят.

Измъкнал тон от пояса си някакво мазило, намазал гърлото на гърбавия, покрил главата му да се затопли добре, извадил железни щипци, напъхал ги в гърлото му и извадил оттам парчето риба заедно с косата — и народът видял всичко това с очите си! Надигнал се гърбавия, изправил се на крака, кихнал силно, стреснал се, разтъркал с ръка лицето си и възкликнал:

— Хвала на Аллаха и неговия пророк Мохамед!

Зачудили се присъствуващите на станалото, засмял се и царят на Китай и се смял толкова, че едва не паднал в несвяст от смях.

— Чудна работа, за бога! — викнал султанът. — По-чудна от нея през живота си не съм виждал! Хей, мюсюлмани, приятели, войници верни, виждали ли сте през живота си някой да умре, пък после пак да оживее? Ако Аллах не ни бе пратил този бръснар, гърбавият щеше да е вече при роднините си в отвъдния свят! Той направи така, че онзи да оживее!

— За бога, това е чудо на чудесата! — викнали всички.

Наредил царят случилото се да бъде записано. Записали и запазили писанието в царската хазна. Той богато наградил евреина, християнина и надзирателя — дал всекиму по пищна дреха. Назначил шивача за придворен шивач, дал му висока заплата и го помирил с гърбавия. Надарил гърбавия с пищна дреха и му отредил висока заплата, направил го свой сътрапезник. И на бръснаря подарил богата дреха, отредил му висока заплата и благоволил да го назначи за царски бръснар и довереник. И така заживели всички сладък и приятен живот, докато не дошъл краят на земните им блага и раздялата завинаги с близките им…