Приказка за шивача, гърбавия, евреина, надзирателя и християнина (3)

Приказка за момъка, който ял баница с праз

— Да знаеш, царю честити, че снощи се бяхме събрали с приятели. Събрахме се с учени мъже, четохме Корана и накрая сложиха трапеза. Между останалите гозби имаше и баница с праз. Посегнахме към нея, но един от нас се запъна — не ще да яде! Ние го заклевахме да яде, той се кълнеше, че не яде такава гозба, ние настоявахме, притиснахме го и накрая той възкликна:

— Ама моля ви се, не настоявайте — стига ми онова, което ми се случи като я ядох!

— Но кажи, за бога, защо не ядеш именно баница с праз?

— Ям, но съм дал дума преди това да си измивам ръцете четиресет пъти с хума, четиресет пъти с керемида и четиресет пъти със сапун или общо сто и двайсет пъти! — отговори той.

Стопанинът на дома нареди на слугите да донесат вода и всичко, каквото бе поискал, той си изми ръцете, както бе казал, после седна, с отвращение посегна с ръка, сякаш се боеше от баницата, отчупи парченце и започна да яде на сила. Смаяхме се — ръката му трепереше, пречеше му отрязания палец, той се хранеше с четири пръста.

— За бога! — възкликнахме. — Какво е станало с палеца ти? Аллах ли го е създал така или ти се е случило нещо?

— Не е само този пръст, приятели, но и палеца на лявата ръка, а и на краката големите пръсти липсват.

Смаяхме се още повече, възкликнахме:

— Нямаме търпение да чуем защо ти са отрязани по един пръст на ръцете и краката? И защо изми ръцете си сто и двайсет пъти?

И той заразказва:

— Трябва да знаете, приятели, че моят баща беше голям търговец, първият търговец в Багдад по времето на халиф Харун ар-Рашид. Обичаше и винце да си сръбва, и на тамбура да му посвирят. А като умря — нищо не остави! Погребах го, тъгувах по него, после отидох да отворя дюкяна му. Открих, че не е оставил нищо, освен дългове. Уговорих заемодавците да потърпят, успокоих ги, започнах алъш-вериш и от припечеленото от петък до петък им връщах малко по малко дълговете. Живях така известно време, върнах всичко, паричките ми започнаха да стават все повече.

И ето че веднъж, както си седях в дюкяна, гледам, че влиза мома — по-голяма хубавица не бях срещал. Тя яздеше муле, на шията й се люлееше огърлица от скъпоценни камъни. Пред нея и зад нея вървеше по един роб. Спря тя мулето пред входа на покрития пазар и влезе вътре.

Придружаваше я една слугиня, която й каза:

— Господарке, ти не влизай! Никого не познаваш — остави ни ние да се парим на огъня!

С покрито лице тя огледа дюкяните и изглежда моят й хареса най-много. Влезе заедно със слугинята си и ме поздрави — не бях чувал по-мил глас, по-сладки думи. Откри за миг лицето си и ме погледна с такива очи, че в душата ми забродиха хиляди мъки. После запита:

— Момко, имаш ли хубави парчета плат?

— Господарке! — отговорих. — Твоят слуга не е чак толкова богат, но ти изчакай тук и другите търговци да отворят дюкяните си — тогава ще ти донеса всичко, каквото пожелаеш!

Поговорихме за това-онова, а аз бях като замаян. А когато търговците отвориха дюкяните си, излязох и й донесох всичко, каквото бе пожелала — а то струваше пет хиляди дирхама. Върнах се у дома като пиян. Подадоха ми вечеря, а аз, щом си спомнех за нейната хубост, забравях да ям. Легнах си да спя — а сънят не идваше. Мина една седмица. Търговците ми поискаха парите за стоката си, аз ги помолих да потърпят още седмица. А след втората седмица, тя дойде пак с мулето, слугинята и двамината роби. Олекна ми на душата. А тя ми заговори със звучния си глас:

— Преброй парите за покупката!

Даде ми повече, отколкото струваше закупената стока, после доволно заговори с мен, а аз едва не умирах от радост и щастие.

— Женен ли си? — запита тя.

— Не съм! — отговорих аз.

— А защо ми се струваш тъжен?

— Дойде ми нещо на ум…

Преброих няколко динара и ги бутнах скришом на слугинята като я помолих шепнешком да ми сватува, а тя се засмя и прошепна:

— Та тя те обича повече, отколкото ти нея! Тя няма нужда от никакъв плат — идва тук, само и само да те види! Кажи й каквото има да й кажеш — ще видиш, че тя ще се съгласи!

Момата забеляза, че давам пари на слугинята и ме изгледа.

— Повярвай на твоя роб и му разреши да ти каже нещо! — казах аз и без да чакам отговор и казах какво ми е на душата.

Хареса й приказката ми, тя помисли и отговори:

— Тези дни тази слугиня ще ти донесе вест от мене — прави каквото тя ти каже!

И си замина. Върнах аз парите на търговиите, те си прибраха печалбата — за мен не остана нищо. Мъчно ми стана — не за това, а защото тя бе изчезнала. В течение на няколко дни не можах да заспя. Най-после се появи слугинята, посрещнах я любезно и запитах за господарката й.

— Болнава е… — отговори тя.

— Какво й е, обясни ми!

— Господарката е храненица на Зубейда, любимата съпруга на халиф Харун ар-Рашид! — отговори слугинята. — Тя е нейна неволница. Измоли от господарката си да влиза и излиза от двореца, когато си пожелае и тя й позволи. Много вярно й служеше и накрая я направиха първа пазителка на покоите й. Тя разказа на господарката за тебе и помоли да я омъжи, а тя отговори: „Няма да го направя докато не видя този момък! Пък ако ти подхожда — ще те омъжа за него!“ Сега с тебе трябва да се промъкнем при нея. Ако се вмъкнем в харема без някой да ни усети — ще се ожениш за нея, а ако работата се разкрие — ще ти отсекат главата! Съгласен ли си?

— Добре, да тръгваме! — тутакси се съгласих аз. — А ти не споделяй с други това, което ми каза.

— Щом се мръкне, иди в джамията, която госпожа Зубейда построи край Тигър, влез вътре и чакай там! — разпореди се слугинята.

— С най-голямо желание! — съгласих се аз.

Мръкна се. Отидох при джамията и влязох вътре. Призори дойдоха двама слуги с лодка, а в нея — празни сандъци. Разтовариха ги край джамията, единият изчезна, другият остана. Познах, че това е слугинята. След малко се появи още една лодка, а в нея — моята възлюбена. Пристъпих към нея, тя се разплака от радост. Поговорихме малко, после тя ме затвори в един от сандъците. Потеглихме. Накрая изведнъж се оказах в двореца. Излязох от сандъка. Слуги ми донесоха най-богати дрехи — сигурно струваха повече от петдесет хиляди динара. Ето че се появиха двайсет наложници с девствени станове, а сред тях пристъпваше госпожа Зубейда — тя едва пристъпваше поради множеството украшения и скъпоценности по нея. Направи крачка напред, неволниците отстъпиха встрани. И аз прекрачих към нея и целунах земята пред нозете й. Тя ми нареди да седна — и аз седнах до нея. Заразпитва ме кой съм, какъв съм, колко печеля, а аз отговарях на всичките й въпроси.

— За бога, възпитанието, което дадох на тази неволница няма да отиде нахалост! — радостно възкликна тя. — Трябва да знаеш, момко, че тази неволница има висок сан, тя ми е като родна дъщеря и ти се поверява от самия Аллах!

Като чух съгласието й да се оженя за неволницата, аз отново целунах земята пред нея. Тя ми нареди да изчакам там десет дни. Останах сам. Момата не се появяваше, само някои слуги ми носеха обяд и вечеря и ми прислужваха.

А през това време госпожа Зубейда измолила от съпруга си, емира на правоверните, разрешение да омъжи неволницата си. Той разрешил, като й поискал откуп десет хиляди динара. Тогава тя наредила да извикат кадия и свидетели, за да се сключи брака.

Приготвиха вкусни великолепни гозби, разнесоха дарове по домовете на големците. Обявиха ни за женени. Празникът продължи десет дни. Сложиха трапеза с много гозби по нея. Между тях имаше и баница с праз, запечена със захар, залята с мускусна вода, с най-хубави меса от варено пиле и дивеч, които може всеки човек да замаят. За бога, като пристъпих към трапезата, не исках да ям нищо друго — само баница с праз! Ядох до насита. Избърсах ръцете си, но забравих да ги измия. Седях на трапезата докато се мръкна. Запалиха свещите. Певиците с дайретата бяха запели още докато в съседната стая приготвяха невестата ми, сега те обикаляха двореца и пръскаха злато. После дойдоха при мене и ме разсъблякоха. Отпуснах се в постелята, прегърнах невестата си — не ми се вярваше, че е вече моя! Но мирисът на праза по ръцете ми изведнъж я удари по носа и тя изписка. Притичаха неволници от всички страни, а аз треперех и не разбирах какво й стана.

— Какво ти е, сестро? — запитаха робините.

— Махнете оттук този луд! — изкрещя тя. — А аз си мислех, че е умен човек!

— Защо пък да съм луд? — запитах аз.

— Луд си! Ял си баница с праз и не си измил ръцете си! И сега да ми миришеш така! Не те искам! Ти си глупав, без възпитание!

Грабна тя камшик, стовари го на гърба ми, после — по задните ми части. Така ме би, че паднах в несвяст. После я чух да казва на слугините си:

— Отведете го при градския управител — да му отреже ръката, с която е ял баница с праз и после не я е измил!

При тези думи аз възкликнах:

— Нима, за бога, ще отсекат ръката ми, защото съм ял баница с праз и после не съм се измил?

— Сестро! — намесиха се и неволниците. — Не го наказвай за станалото — за пръв път му е!

— За бога, трябва да му отрежа поне по един пръст! — възкликна тя и избяга.

Десет дни я нямаше, после се появи и викна:

— Ей, Черньо, още не съм ти простила! Как може да си ял баница с праз и после да не си измиеш ръцете!

Викна тя неволниците, те ме вързаха, а тя грабна остър бръснач и като започна да реже — по един пръст от ръцете и по един от краката, както ме виждате, приятели! Паднах в несвяст, но тя посипа раните с лековит прах и кръвта престана да тече. Тогава казах:

— От сега нататък никога няма да ям баница с праз, където и да съм, без да съм си измил ръцете четиресет пъти с хума, четиресет пъти с керемида и четиресет пъти със сапун!

А неволницата взе от мене дума да не ям никога баница с праз, без да се измия след това.

И за това, приятели, както ви казах, когато поднесохте тази баница, аз побледнях и си помислих: „Ето защо ми отрязаха пръстите на ръцете и краката!“ А когато настояхте да ям, си казах: „Щом съм си дал клетва — трябва да я изпълнявам!“

— А какво стана с тебе после? — запитаха събралите се.

— Когато й се заклех, сърцето й се смекчи! — отговори той. — Помирихме се, легнахме заедно, а след няколко дни тя ми каза:

— Хората от свитата на халифа не знаят какво се случи между нас. Тук чужд мъж, освен тебе не е влизал, а ти се вмъкна само защото такова бе благоволението на госпожа Зубейда! — после тя ми даде петдесет хиляди динара и продължи: — Вземи тези пари, иди и купи широк дом за двама ни!

Излязох аз, купих широк дом, пренесох в него и нейните, и моите вещи и мебели, всички пари и дрехи и заживяхме щастливо.

Та ето защо са ми отрязани пръстите…

Нахранихме се, царю честити, разотидохме се и не щеш ли, същата вечер ми се случи тази работа с гърбавия! Това е!

— Не! — възкликнал владетелят. — Тази случка не е по-забавна от станалото с гърбавия! Онази е по-занимателна! Май наистина ще ви избеся всичките!

Тогава пристъпил напред евреинът, целунал земята пред царя и рекъл:

— О, царю на всички времена, аз ще ти разкажа нещо, което наистина е по-забавно от онова, което се случи с гърбавия!

— Давай каквото има да казваш! — казал царят на Китай.

И евреинът заразказвал: