Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
petio28 (2021)
Корекция и форматиране
cattiva2511 (2021)

Издание:

Автор: Братислав Талев

Заглавие: Пътуване в геологията

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1978

Тип: научнопопулярен текст

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 25.12.1978

Редактор: Стоянка Полонова

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Огнян Мирчев

Коректор: Лилия Вълчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15255

История

  1. — Добавяне

С опитно око

purple_montain.jpg

Пепито беше прав. Спомням си един наш излет до Пирин и Родопа, когато той не един път доказа, че добре е разбрал това мъдро и изпитано правило. Пътечката криволичеше между стройни мури, после излезе по наклонена зелена поляна, за да се извие след това в тясна планинска долина.

— Тук някога се е спускал ледник — каза Пепито.

— Ледник ли, откъде знаеш?

— Ами виж! Веднага прави впечатление коритовидното напречно очертание на долината…

Скоро пред нас се изпречи неясен, дъговиден вал от различни по големина валуни, свързани помежду си с глина.

— Ето я и челната морена.

Не можех повече да крия радостта си от наблюдателността на умния, схватлив младеж.

— Пепито, Пепито… Не са били напразни нашите скитания от Атлантика до Тихия океан и на север до Аляска. Повече, много повече, отколкото предполагах, си видял и научил, и в пустините, и сред ледовете, та и в музея на доктор Нилс…

Пепито, смутен от похвалата ми, наведе глава.

След пет дни далече зад нас останаха стръмните зъбери и сега наоколо, догдето стигаше окото, през тежката мараня на горещия ден се виждаха голите каменисти баири на Източните Родопи. Изнемогвали от слънчевия пек, с нетърпелива радост се спуснахме в гъстата сянка на тясна и дълбока долчинка… Ожаднели и двамата, наведохме глави към бистрите води на пенливия поток. Изведнъж аз трепнах изненадано, посочих малкото ръбесто камъче, което се къпеше в плитчината.

— Виж, Пепито. Водата го залива и тогава то като че ли се стопява после игривите вълнички побягват встрани и отново блясва неговата мека нежновиолетова светлина…

— Та това е аметист! — извика възторжено Пепито.

— Да, аметист. Чудният камък, който със своята красота винаги е радвал хората. Ей, ти вече всичко знаеш…

Огледахме отново дъното на ручея, после тръгнахме нагоре по неговото корито.

Вървяхме доста дълго, после намерихме отново прозрачно виолетово кристалче и веднага след това, почти до него, още едно.

two_by_the_river.jpg

— Вече сме близо до целта, Пепито.

След стотина крачки пред нас се очерта светлата лента на пегматитова жила, пресечена от неуморимия поток. Бързоструйната вода беше разрушила и размила на това място естествената природна съкровищница и така в потока бяха попаднали твърдите кристали на аметиста.

— Доктор Нилс беше съвсем прав, като нарече течащата вода най-тънкото длето, най-често употребяваният инструмент на природата. Спомняш ли си, при нашата екскурзия до Ниагарския водопад…

— Как да не си спомням, Пепито… Доктор Нилс наистина е прав. Да оставим настрана нейната общопозната, обикновена дейност по скалисти хребети и равнини. Но на водата главно се дължат повечето от природните феномени както на много места по света, така и у нас. Ето например Чудните мостове, край които минахме завчера…

— Наистина чудни мостове, приказен, неповторим кът… И сега ми се струва, че вдишвам дъха на здравец. Аз си записах тук всичко, което ми разказа за тях — Пепито посочи прословутия си бележник, от който никога не се разделяше.

— Хм… — доволен от неговото внимание, аз полюбопитствувах да чуя какво беше направило впечатление на момчето.

clever_pether.jpg

— Я прочети…

— Чудните мостове, или както по-рано се наричали на турски Еркюприя, се намират в гористата родопска местност Карабаир (високо на северозапад от долината на река Асеница). Наоколо се е разперил широкият и мрачен планински дял Чернатица. Върху меката синева на пролетното небе страховито се открояват скалистите зъбери на връх Персенк (2074 метра). Обрасналият с иглолистни гори Елдермен (2021 метра), надвесен като че ли над Карабаир и Чудните мостове, хвърля плътна, студена сянка. По-нататък се извисяват острите чуки на Комините, Друготевица и Цирикова черква. Цялата верига от канаристи върхове е естествена преграда за злите северни и западни ветрове, затова долу, при самите мостове, е винаги тихо и топло. Скрити сред гъста гора от стари смърчове, двата мраморни свода изведнъж се разкриват пред нас. Те са прехвърлили могъщите си дъги над живописния пролом на малката Карабаирска река, наричана от местното население още и Дълбокото дере.

Първият, Големият мост, е висок около 45–50 метра, а широкият му, красиво извит отвор — над 30 метра. Стените на този огромен свод са добре загладени, на места те са почти като полирани, със сив матов блясък. Влезли от едната страна, ние минаваме повече от 40 метра, преди да излезем от другата. Когато се обърнем назад, оставаме очаровани от тази величествена рамка, която е затворила късче небе. Човек мъчно може да откъсне поглед от тази красота, така хармонична и строга. Понякога само, подгонено от ветровете, духащи някъде високо горе, плахо долита бяло облаче, пламва седефено на небето, после се мени и чезне, оставило светла диря.

— Чакай, Пепито! Ти геолог ли ще ставаш или писател…

Той ме погледна мълчаливо, усмивка озари лицето му, после продължи:

— Непосредствено до огромния отвор в могъщото тяло на Големия мост се вижда друг едни, значително по-малък, е изключително правилна форма. Той е висок 9–10 метра, а ширината му е приблизително 6–7 метра. В него владее хладен полумрак, който се процежда наоколо ведно със сребристите струи на Карабаирската рекичка. Ледената вода се бие в скалистото дъно, хвърля шумни пръски и припряно се втурва надолу към втория, Малкия мост. Той се намира на петдесетина метра от първия скален гигант, също така могъщ и масивен, но е много по-тесен отвор. Водата тук се губи някъде дълбоко под нас. Хукнала по скрити теснини и канали, тя недоволно роптае. Гневното й ръмжене многократно се отразява от тъмните ниши и скалните корнизи, тътне още по-гръмливо наоколо. От време на време острият писък на подплашени прилепи надделява бученето на водата, сенките им се люшват колебливо в мрака и после отново се притаяват в тесните пукнатини и дупки.

Пепито пое дъх, дигна очи от бележника.

Срещнал насърчителния ми поглед, той продължи с укрепнал глас:

— Близо до Малкия мост се намира Ледената пещера. От тъмния й отвор лъха студ, дъхът ни се превръща в бели валма, които течението бързо разчепква и разнася. Замръзналата през зимата вода се запазва в този природен хладилник до късно лято. Дори и сега, към края на юли, в нея се намират ледени шушулки, а заоблените ръбове по стените и дъното са хлъзгави от тънкия прозрачен лед.

Когато гледаме пенливата искряща рекичка, мъчно можем да си представим, че тя е прорязала скалите, че е издълбала дълбокото и тясно корито и огромните тунели на двата моста. И все пак… Снагата на планината тук е изградена от червеникави вулканични скали, от риолити. На много места върху тях се разполага покривка от сивкави мрамори, податливи на рушене. Ден след ден, бавно, но непрестанно водата разширявала тесните цепнатини, изглаждала издатините, отнасяла препятствията по своя път, врязвала се в сивите карабаирски мрамори. Но водата не действувала само механично. Въглеродният двуокис, който тя поглъщала от въздуха, я правел и химически активна — макар и като слаба въглена киселина тя разтваряла лесно карбонатните скали. Така водите, които слизали по склоновете на връх Персенк, с течение на времето издълбали чудната проломна местност. Някогашното плитко речно корито се превърнало в дълбок скален улей, а тесните процепи на карабаирските масиви — в огромните отвори на двата мраморни моста.

forest_budies.jpg