Братислав Талев
Пътуване в геологията (25)

Още нещо за мезозойската ера

— Да не си помислите, че през мезозойската ера имало само влечуги и тук-таме по някоя птица — каза след кратко мълчание доктор Нилс. — Ето например в тия кредни пластове, за които говорим, учените често попадали на черупки от миди и охлюви, на останки от риби, намирали морски таралежи, амонити.

— Какво са това — амонити? — прекъсна баща си Чипоноската.

— Това са представители на главоногите.

— На онези грамадни фунии — подсказа Пепито.

— А, вие сте видели палеозойските главоноги — ортонерасите. Амонитите се появяват по-късно, през втората половина на палеозоя, и се развиват през цялата мезозойска ера. Тяхната черупка най-често била завита в една плоскост и приличала на диск. Големината й се колебаела обикновено между 5 и 15 сантиметра… Имало обаче видове — доктор Нилс се запъти към отсрещната стена и двете деца го последваха, — имало обаче видове, при които тя стигала до 2 метра в диаметър. Ето като при този екземпляр тук.

— Как са се движели амонитите с такава черупка? — Пепито посочи тежкия като воденичен камък диск.

— Чудесен въпрос, момчето ми! — Вътрешно черупката на всеки амонит била разделена на много камерки. В последната най-външната се намирало мекото тяло на животното. Всички останали били запълнени с газ, затова се наричат въздушни камерки. Те правели черупката по-лека превръщали я в своеобразен хидростатичен апарат, в съвършен батискаф; позволявали на тези главоноги да се движат и по меки, тинести дъна, без да затъват… Спотаени в морските води, амонитите със светкавична бързина протягали пипалата си към всяко непредпазливо животно, което минавало край тях, обхващали го здраво, после го привличали към устата си, към силните си челюсти…

— А тези стрели какви са… тези тука, дето приличат на… пръсти…

— Все ще измислиш нещо, Софи! — баща й се наведе над стъклената витрина, към която сочеше момичето. — Това са също са останки от главоноги, които живели само в моретата от мезозойската ера. Наричат се белемнити. По външен вид те напомняли живеещите днес калмари, само че имали права черупка, включена в мекото им тяло. Черупката завършвала с цилиндрична част, която наистина прилича на връх на стрела — обърна се той към дъщеря си. — Белемнитите били много добри плувци. Те плували в хоризонтално положение със заострения край напред, подпомогнати от плавниците, които се намирали от двете му страни. Белемнитите, както останалите главоноги от всички времена, били хищни, месоядни животни. Знаете ли, някога са смятали, че останките от белемнитите представляват образувания от падането на мълния върху песъчлива почва… Не е лесен пътят към науката, нали, Пепито?

— Какъвто и да е той, аз ще тръгна по него. Въпреки трудностите!

— Браво! Много хубаво, Пепито. — Доктор Нилс харесваше категоричността на момчето, което винаги знаеше какво иска. — Доста труд погълнали и разкопките, за които започнах да ви разказвам. Но като събрали, определили, подредили и реставрирали намерените материали, учените били възнаградени: пред тях се разкрил с цялото си разнообразие животът в древното Канзаско море — един широк ръкав на огромния креден океан.

Кустосът се замисли, после продължи:

— Още в ранни зори, когато по избледнялото небе пламвали огнени зари и слънцето се показвало зад далечния морски простор над скалистите брегове изведнъж се разнасяли кресливите писъци на хиляди птици.

Съвсем близо до водата, по плоските скални издатини или по многобройните островчета лежали отпуснати безброй хесперорниси — тези чудни безкрили птици със зъбати, заострени клюнове. Те се припичали на топлите лъчи на слънцето, което бързо се издигало по небосвода. Когато изстиналите им през нощта тела се стопляли, ту тук, ту там някои от изгладнелите птици скачали във водата, стрелвали се бързо след подплашените риби, като гребели чевръсто с лопатовидните си крака. Щом като ги настигнели, те изопвали рязко напред дългата си шия, хващали здраво с човката крехката жертва, като забивали в нея острите си конусовидни зъбчета. Когато се нахранвали, хесперорнисите с големи усилия се покатервали по скалите наоколо, защото колкото ловки били във водата, толкова по-непохватни били на сушата — краката им се намирали много назад и били раздалечени встрани. Те отлично служели за плуване, но наистина трудно се ходело с тях. Като повдигали предната част на тялото си, хесперорнисите бързо се оттласквали с крака и така на скокове се придвижвали напред. Но те бързо се уморявали; тяхна стихия била водата, затова лежали най-често по самите ръбове на черните от морската влага скали, чистели със зъбатите си човки малките твърди и лъскави от мазнината перца… Край тях пъргаво крачели ихтиорниси, излитали ловко нагоре. Те кръжели над водата, пресичали взаимно своя полет, слизали ниско и отново се издигали в смели завои, после светкавично се спускали и едва докоснали кротките вълни, хващали малка риба. Ихтиорнисите кацвали на някоя скала и е няколко стискания на човката пречупвали гръбнака на своята жертва, глътвали я лакомо и излитали за нова плячка… Във водите на кредното море, в широките спокойни заливи живеели и гигантски морски влечуги — еласмозаври, и…

— Тилозаври — не се стърпя Пепито. — Аз четох за тях в книжката, която вие ми дадохте…

— И на мене разказа за тях, видяхме ги на картината… — обади се и Софи.

— Добре, много добре! — доктор Нилс погледна часовника си. — О, станало е много късно! Майката на Софи ще ни чака. С неозойската ера, ерата на новия живот, ще се запознаем друг път. Довиждане, Пепито.

— Довиждане, довиждане — махна му с ръка и Чипоноската.