Братислав Талев
Пътуване в геологията (3)

Триста и шестдесет милиона квадратни километра

Втора седмица вече Атлантическият океан ни люлее върху широкия си гръб. Пепито, за когото злополучното плаване с „Аквитания“ беше първото му излизане в открито море, сега не можеше да се начуди на океанската безбрежност.

— Атлантическият океан покрива почти една пета от земната повърхност, Пепито — казах му аз. — А Тихият океан е още по-голям, той изобщо е най-голям от всичките четири океана, затова го наричат и Велики. На трето място е Индийският. Най-малък е Северният ледовит океан, той е „дребосъкът“ сред своите братя.

— Дребосък! — изръмжа зад гърба ми Майлз. — Дребосък, а по площ е значително по-голям от Европа с всичките й острови. Ех, какво знаете вие…

Механикът дълги години беше плавал сред студените му води, ловувал беше край Гренландия, Канада и Аляска моржове и тюлени, преживявал беше тежки бури там и моето шеговито сравнение го засегна.

— Представи си сега, Пепито — продължих аз, без да обръщам внимание на неговата забележка, — представи си всички тези океани, взети заедно. Общата им площ е 360 милиона квадратни километра! Всъщност Земята би трябвало да се нарича планета Океан, тъй като повърхността на водите й е почти два пъти и половина по-голяма от тази на сушата.

— А защо тогава са я нарекли Земя?

— Това е станало много отдавна, преди хилядолетия. По онова време хората са познавали малка част от лицето на нашата планета. Те не се решавали да навлязат далеч в морето, плашели се от неизвестността. А сушата за тях била нещо стабилно и сигурно. Дълго време древните хора възприемали света такъв, какъвто го виждали. Застанали на пясъчния бряг, те могли едновременно да обхванат с поглед и хълмистите крайбрежни равнини, и широките водни простори. Затова светът измамно им изглеждал плосък. За тях той свършвал там, в далечината, където морската повърхност се сливала с небето…

Тук аз вдигнах ръка, за да покажа хоризонта, и застанах така като замръзнал.

В розовия здрач на запад се очертаваха ясно два корабни комина.

— Спасени, спасени сме! — извика радостно Пепито и заподскача из лодката.

Ние и тримата напрегнато се взирахме в кораба, който бързо се приближаваше. Вече се виждаха надстойките му, скоро след това се показа палубата, открои се постепенно и целият корпус.

Обхванати от нетърпеливо очакване, ние не забелязахме как угаснаха и последните слънчеви лъчи. Пръв се усети Майлз:

— Бързо, светлина! Палете светлините!

В сгъстяващия се сумрак с бледа светлина се залюляха и четирите ни фенера. Светлини бяха запалени и на гигантския кораб, който вече се беше съвсем приближил.

— Те няма да ни видят, те няма да ни видят! — размаха ръце механикът, провикна се дрезгаво, викнахме и ние с Пепито…

Дълго още отчаяните ни гласове сподиряха черната сянка със светлинните гирлянди върху нея. Първо се скриха в далечината точковидните илюминатори, после изчезнаха светлините на надстойката. Последен остана да трепти в мрака червеният сигнал върху мачтата.

— И какво беше всичко това — изхълца през сълзи Пепито.

— Едно от доказателствата, че Земята е кръгла — подхвърли мрачно Майлз. — Хайде, лягай да спиш — погали той гъстата коса на Пепито. — Ще срещнем друг кораб.