Братислав Талев
Пътуване в геологията (14)

Гибелта на влечугите

Пепито пое дълбоко дъх, погледна Майлз, който се беше вторачил в него, и шумно прелисти страницата:

— „Кредата, последният период от ерата на средния живот, вече си отивала. Разбира се, обитателите на тогавашния свят съвсем и не искали да знаят за това летоброене, измислено много милиони години по-късно от геолозите, и още по-малко за голямата опасност, която висяла вече над тях. Край реките и езерата продължавали да пасат тромавите бронтозаври, брахиозаврите и всички техни тревопасни братовчеди. Изгладнелите хищници се спускали към жертвите си, а в моретата все така кипели кървавите схватки на живот и смърт. През една топла вечер сред многобройните светлинки, които трепкали по небосвода, грейнала внезапно нова звезда. Тя се появила съвсем неочаквано, милиони пъти по-ярка от най-светлата днес звезда Сириус, и осветила всичко стократно по-силно от Луната.

Странната далечна звезда пламтяла няколко месеца, после постепенно започнала да гасне. Около нея се образувала мъглявина, която се разширила сравнително бързо и след няколкостотин години покрила значителна част от небосвода. Приблизително след 10 000 години мъглявината достигнала Слънцето и неговите планети и ги обвила за продължително време. Това не останало без последици — дългият престой в радиоактивния облак увеличил нивото на космическото лъчение около Земята петдесет-шестдесет, та дори и сто пъти. Тогава се разразила страшната катастрофа. Високата радиоактивност причинила големи нарушения, дълбоки физиологични и генетични промени в много животински видове, които се предавали по наследство на поколенията. Особено силно били засегнати влечугите. Те бързо започнали да измират и нищо не било в състояние да ги спаси. Техните кости се белеели на много места по тогавашните континенти. Постепенно новите утайки ги погребвали завинаги.

Грандиозната радиоактивна катастрофа засегнала не само влечугите. По това време напълно измрели амонитите и белемнитите, почти всички морски лилии и някои от мидите и охлювите. Загинали и много от растителните видове.

Разбира се, това обяснение за неочакваната гибел на гигантските влечуги е само една хипотеза, едно предположение, изказано от някои учени. Други са склонни да обяснят масовото измиране с развитието на големи епидемии от непознати днес болести. А може би съвсем не трябва да търсим причините за това ужасно, тайнствено и драматично събитие някъде далече в космоса. Защото по това време тук, на нашата планета, се случили също много неща, които не трябва да се отминат без внимание.

През кредата на няколко пъти са ставали силни планинообразувателни процеси. Тогава се нагънали Андите и Северноамериканските Кордилери, а така също и голяма част от Алпите, Пиренеите и Карпатите. Много морета пресъхнали напълно, поради което амонитите и белемнитите започнали масово да измират. Животът на морските влечуги, които се хранели предимно с тези главоноги, станал много труден — над тях надвиснала гладна смърт.

Големите промени в релефа на Земята предизвикали съществени изменения и в климата, който станал по-остър, континентален. Влаголюбивата, сочна растителност намаляла и на нейно място се появила нова, по-приспособена към променливите условия. Бързата смяна на зелената земна покривка не позволила на растителноядните влечуги да свикнат с новата храна и те загивали масово. Това пряко засегнало хищните видове, които се хранели със своите тромави събратя. Скоро и те били постигнати от същата жестока участ.

Има още едно важно обстоятелство, което допринесло за гибелта на влечугите. Бозайниците, които се появили съвсем плахо и милиони години живеели под сянката на гигантските влечуги, към края на кредата изведнъж започнали да се развиват много бързо. Наистина дребни, но затова пък твърде активни, те се проявили като истински хищници. Малките бозайници не влизали в открита борба с дебелокожите гиганти, но те с невиждан апетит се нахвърляли на техните големи яйца. Така наред с резките промени в релефа и климата на Земята бозайниците спомогнали твърде много за измирането на влечугите, отмъстили си за милионите години, които прекарали под тяхното жестоко потисничество.

Когато в края на мезозойската ера измрели и последните гигантски влечуги, тяхното място на господствуваща група заели дребните по това време, но психически високо активни бозайници. С навлизането в неозоиската ера, в ерата на новия живот, те завладели постепенно сушата и водата…“

В стаята отново настъпи дълбока тишина. Трагичният залез на могъщата династия ли ни беше натъжил, или споменът за „Аквитания“?