Братислав Талев
Пътуване в геологията (11)

Пазачът на великаните

Америка ни посрещна не особено любезно. Няколко месеца не можах да си намеря работа и ако не беше Майлз, ние с Пепито щяхме да гладуваме. Но една сутрин в нашата малка квартира се получи съобщение, че съм назначен за инспектор по природните резервати. Радостта ми, естествено, беше голяма, само не знаех какво да правя с момчето — предстояха ми дълги и чести пътувания.

— Как какво — учуди се искрено Пепито, когато му споменах за новата ми грижа. — Ще ме вземаш със себе си.

Момчето беше право. Все пак това беше най-разумното решение.

— Добре, обличай се сега — тупнах го по рамото.

Дирекцията се намираше в голяма сива сграда, с тежки колони край главния вход. От фоайето по няколко стъпала се влизаше направо в широка зала със стъклен покрив. Но ние не влязохме, ние просто се втурнахме в нея. В следващия момент Пепито замръзна на мястото си. Точно срещу нас, подпрян е масивни железа, се виждаше огромен скелет.

Гръбнакът на влечугото се извиваше високо като дъга на римски мост.

— Добър ден! — макар и тих, гласът на непознатия дребен мъж отекна в широкото пространство. — Вие сте новият инспектор по резерватите, нали? А аз съм доктор Нилс, кустосът на музея. Пазачът на всички тия великани — усмихна се той на Пепито. — Как се казваш?

Момчето измърмори името си, без да откъсва поглед от гигантския скелет. А може би бе забелязало и другите, не по-малко внушителни влечуги в залата.

— Оставете момчето при мене. Директорът сигурно вече ви чака.

Пепито се поколеба за миг, но любопитството му надделя. Аз забързах нагоре по стълбата. Строгият директор ме запозна със задълженията ми и веднага ме отведе в тясна, дълга стая на третия етаж.

— Това е работното ви място. Запознайте се с документацията, подгответе програми за бъдещите ви инспекционни пътувания. Трябва да попрехвърлите много нещо, но време имате достатъчно… Може да започнете с Дисмалското блато…

С купчина книжа под мишницата, аз се върнах в залата и седнах край една витрина.

Докато прелиствах дебелите дневници на моите предшественици, Пепито навлизаше в един нов, чудноват свят. Воден от умелата ръка на доктор Нилс, той попадна сред зелените гори на една отдавна отшумяла епоха.

— Всички скелети, черупки и растителни отпечатъци, които виждаш тук, са останки от минал живот — започна кустосът. — Ние ги намираме сред земните пластове…

— Сред утаечните — уточни Пепито лаконично.

— Да, сред утаечните. Във вулканичните скали по изключение се запазват животински или растителни останки… Като съпоставят тези следи, отделните вкаменелости — продължи доктор Нилс, — палеонтолозите разчитат геоложкото минало на Земята, проследяват историята на живота върху нея… Представи си сега, Пепито, огромна долина, цялата покрита със зеленина. Ето, на онзи склон виждаш малка горичка. Високи и стройни са стъблата на дървесата там, короната им е многоетажна, украсена е големи красиви шишарки. Това обаче не са борове, а едни от предшествениците на съвременните иглолистни растения. Могъщите стволове по-нататък с разперени като ръце клони принадлежат на растението гинко дигитата. По заблатените места край големите и малки езера на гъсти купчини зеленеят потънали във влага разнообразни папрати, ширят се изумрудени килими от мъхове. А колко интересна е цикадоидеята. Необикновеното й стъбло се разполага като голяма заоблена саксия върху тъмната плодородна почва. От него стърчат нагоре продълговати, крехки папратовидни листа. Наред с тези чудни растения са избуяли високите до няколко метра вилиямсонии. Върховете им подобно на днешните палми завършват с пищен кичур перести листа…

Момчето като че ли беше попаднало в някакъв приказен свят. Погледът му блуждаеше някъде далече, то сякаш наистина виждаше тези зелени хълмове и блатата сред тях.

— Горите, за които ти разказвам, Пепито, преди 180 милиона години са покривали обширни области от нашата планета. Този период от живота на Земята се нарича юра. Богатата и разнообразна растителност, топлият и постоянен климат изключително благоприятно влияели върху развитието на влечугите. Те се били появили много по-рано, но сега настъпило златно време за тях. Завладели цялата суша, проникнали навсякъде по моретата, а някои дори се научили да летят. Големият скелет, който те уплаши…

— Не ме уплаши. Беше ми интересен…

— Добре, ти си храбро момче. Този скелет принадлежи на едно от най-интересните юрски влечуги, на бронтозавъра. Той стигал дължина до 20 метра и тежал над 20 000 килограма. Истинска планина от мускули и кости. Тялото му било силно изгърбено, покрито със здрава, груба кожа. Върху силна, мускулеста шия се крепяла изключително малка глава. В нея нямало място за достатъчно мозък, затова може би природата създала още един нервен център в огромното му тяло. Ето тук — доктор Нилс посочи прешлените близо до началото на опашката. — Обърни внимание — продължи той, — всички прешлени, с изключение на опашните, са кухи. Защо, мислиш, че това с така?

Пепито не очакваше подобен въпрос и изненадан, отвори уста, без да може да отговори.