Братислав Талев
Пътуване в геологията (24)

Залата с чудовищата

Двете деца преминаха в следващата зала. Тя беше най-голямата в целия музей. Още от входа се виждаше едно табло, на което с едри букви пишеше: мезозойска ера — ера на средния живот. А след това с малко по-дребни бяха изброени последователно нейните периоди — триас, юра и креда.

— Е, знам я! Това е залата с чудовищата. Колко пъти съм била тук.

— Била си! И пак не си научила, че всички тези ужасни животни се наричат динозаври. Или наричай ги поне влечуги…

— Ще им казвам, както си искам! — нацупи се упорито момичето. — Ти защо ми викаш Чипоноска, като името ми е Софи?

— Хайде, хайде! Няма да се караме. По-добре е да им знаеш научните наименования. Защото през мезозойската ера, която започнала преди около 230 милиона години, господари на Земята станали влечугите. Затова някои наричат мезозойската ера още ера на древните влечуги или на динозаврите.

Пепито и Чипоноската преминаваха бавно край скелетите на двукраки и четирикраки гиганти, спираха се пред цветните табла и стенописи, върху които бяха нарисувани сцени от някогашния живот на влечугите.

— Каква жестока битка — Чипоноската посочи реконструкцията на вкопчени един в друг тилозавър и дългошиест еласмозавър. — Виж какви грамадни птици… Не — поправи се тя, — виж какви големи хвърчащи влечуги се вият над тях…

— Браво, Чипоноске! — зарадва се Пепито. — Това са ято птеранодони — най-големите от всички летящи влечуги. Разперените им ципести криле, както се вижда на рисунката, надхвърляли 8 метра дължина. Ела да ти покажа сега първите птици, които се появили през юрата. Предполага се, че те са произлезли от някоя групи влечуги, защото скелетът им носи белези както на птиците, така и на влечугите. Ето ти тук нарисуван един такъв археоптерикс. Тази древна птица била малко по-голяма от гълъб, може би с пъстри пера. Археоптериксите били лоши летци. Те прехвръквали от дърво на дърво е планиращ полет или скачали на земята е неподвижни, широко разперени криле…

— Откъде знаеш всичко това, Пепито! — в гласа на Софи имаше ласкаво възхищение.

— Ами нещо ми разказа баща ти, за друго прочетох в една книга, която ми даде пак той, или пък ето оттук — посочи той към многобройните надписи, карти, рисунки и таблици, които висяха наоколо.

— За какво разговаряте, Пепито? — показа се пак доктор Нилс, който беше дошъл да вземе дъщеря си.

— За първите птици! — важно изчурулика момичето.

— Аха! За археоптерикса. А видяхте ли кредните птици? Елате, елате — изправи се той пред следващото табло. — През декември 1870 година професор Марш направи разкопки в кредните пластове на Западен Канзас, сред които намери разнообразни останки от минал живот. Няколко късчета от кост на птица привлекли вниманието му. За него станало ясно, че сред песъчливите скали се криели нови, неразгадани тайни. Големите зимни студове обаче принудили професора и неговите сътрудници да прекъснат изследваният. Едва следващото лято той могъл да продължи работата си. На него му се удало да открие между другото и един почти напълно запазен скелет от птица. По-късно той реставрирал птицата, описал я и я нарекъл хесперорнис. Хесперорнисите били водни птици, дълги около метър. Задните им крайници били приспособени за плаване. Всеки един от тях завършвал е четири пръста, свързани с плавателна ципа. В дългата човка се намирали 96 истински зъба…

— Че какви птици са били те, като имали зъби… — възрази Пепито.

— Зъбите свидетелствуват за произхода на тези странни птици. Те са наследство от прадедите им — влечугите. Зъбати са и други едни птици останките на които били намерени в същите пластове. Нарекли ги ихтиорниси. Те били много по-малки, приблизително колкото гълъб, и добри летци със силно развити криле, гръдна кост и летателни мускули… Пак в кредните скали на Канзас били намерени и многобройни останки от огромно летящо същество, но то не било птица, а влечуго…

— Знаем, знаем. Птера… птера… — Софи погледна въпросително Пепито.

— Птеранодон — изрече той ясно името на хвърчащото влечуго.