Братислав Талев
Пътуване в геологията (18)

Водният трион

Доктор Нилс никога не беше споменавал, че има дъщеря, затова много се изненадахме, когато на екскурзията до Ниагарския водопад доведе чипоносото момиче. Две сламеножълти плитки стърчеха смешно край малката й главица, която тя въртеше непрекъснато.

Пепито млъкна недоволен, като видя неканената гостенка, но това не направи никакво впечатление на момичето, изпълнило колата с гласа си.

— Течащата вода е може би най-тънкото длето на природата — обади се доктор Нилс. — Или да я наречем трион…

— Защо пък трион, татко?

— Какво става, когато вали дъжд? — на въпроса й доктор Нилс отговори с въпрос.

— Ами… хората си взимат чадърите! — изчурулика Чипоноската. Всички се засмяхме весело.

— Докторе, не й зададохте точно въпроса — намесих се аз. — В града едва ли някой би могъл да придобие ясна представа за дейността на дъждовните капки. Но в планината…

— Да, в планината… — за момент доктор Нилс се замисли и после продължи бързо, като на себе си: — Когато вали дъжд в планината, безбройните капки се сливат, по стръмните склонове се стичат мътни струи, които криволичат, разделят се или се срещат, образуват непокорни ручеи. Те рушат и отнасят дребните скални частици, врязват се постепенно в голите планински склонове, издълбават по тях многобройни тесни ровини… С течение на времето ровините се разширяват и задълбочават, превръщат се в дълбоки долове…

— А когато не вали дъжд… — бъбривката не се доизказа.

— Когато не вали дъжд, доловете зеят празни до следващия порой. Но не е така с изворните води. Когато няколко бистри поточета се слеят в едно, образува се река. Нейната крайна цел е морето. Срещне ли препятствия, тя или ги заобикаля, или си поправя път през тях. В нея се вливат големи и малки притоци — тя става и по-дълбока, и по-широка, силата й нараства… Като трион, да, именно като трион с остри зъби — наблегна кустусът на тези думи, — речната вода се врязва в масивните планински скали. Тя използвува пукнатините, провира се през тях, неуморно подлизва неравностите. Постепенно реката разчиства пътя си, издълбава дъното, руши бреговете, разширява коритото си…

— Аз пък огладнях! — обади се Чипоноската.

През шума на мотора вече ясно се чуваше могъщият тътен на Ниагарския водопад. Огладнели бяхме всички и скоро щяхме да направим хубава закуска.

— Как се образуват водопадите? — Най-сетне се реши да попита нещо и Пепито.

— Ами… като пада водата — изхихика момичето.

Баща й я погледна строго, после рече:

— Когато по своя път реката срещне някоя пропаст или висок праг, тя скача надолу — образува се водопад. Никъде действието на водния трион не е така очевидно, както при водопадите. При тях той се врязва не само на дълбочина, но и назад, срещу течението…

— Стигнахме. — Майлз направи широк кръг и спря автомобила.

— Чакайте да кажа още няколко думи, после ще трябва да се надвикваме. — Доктор Нилс се наведе към Пепито: — Според сигурни данни през 1678 година Ниагарският водопад се намирал половин километър по-напред от мястото му през 1842 година. Значи само за 164 години той е отстъпил цели 500 метра. Понастоящем той напредва нагоре към езерото Ери с повече от метър и половина годишно. Ако това продължава, един ден Ниагарският водопад ще изчезне и тогава само илюстрованите картички ще напомнят за великолепието на водните стени.

Грохотът на водопада нахълта през отворените врати с нова сила. Децата хукнаха напред нетърпеливи, последвахме ги и ние. Гледката надхвърляше нашите очаквания. Разделена на две от гористия Кози остров, водната маса падаше тежко от петдесетметрова височина. Слънчевите лъчи се пречупваха ту тук, ту там в пенливите струи, просияваха виолетовите, синьо-зелени и оранжеви цветове на дъгата.

Когато седнахме отново в нашия автомобил, Пепито и Чипоноската се бяха вече сприятелили.

— Това е най-големият водопад в света, нали, Пепито?

— Не, моето момиче — отговорих аз вместо него. — Още по-грандиозен е водопадът Виктория на река Замбези в Африка. Той е широк около 1800 метра и пада от 120 метра височина. По-голям от Ниагарския е и водопадът Игуасу, който се намира на границата между Бразилия и Аржентина — широк 1500 метра и висок 70 метра. Но световните рекордьори на скок от високо са други: водопадът Сатърленд на река Артур в Нова Зеландия — 590 метра височина; водопадът на река Мерсед в Калифорния — 793 метра; и най-сетне водопадът Анжел във Венецуела, който прави еднокилометров скок.

— Еднокилометров скок! — викнаха в един глас и двете деца.

— Да, еднокилометров — повторих аз. — Или ако искате още по-точно да знаете височината му, тя е с цял един Ниагарски водопад отгоре — 1054 метра.

— Но водопадите не са единствените величествени творения на течащата вода — намеси се бащата на Чипоноската. — Трябва да видите каньона на река Колорадо, за да се уверите в това.

— Какво значи каньон? — с въпроса си Пепито още един път доказа, че е внимателен слушател.

— Когато реките текат по скали, които сравнително лесно се размиват, но не се срутват, те се врязват силно, като образуват тясно и много дълбоко корито с отвесни стени. Такава речна теснина се нарича каньон. На много места по света се срещат проломи, дълбоки стотици метри. Но както ви казах, най-величествен, ненадминат в света е каньонът на река Колорадо. Преди години бях на разкопки в Аризона и тогава можах да видя това чудо на природата. На места дълбочината е почти два километра! Човек трудно може да си представи, че тази гигантска теснина, дълга над 320 километра, е прорязана от сравнително малката река е червеникави води, която тече по нейното дъно…

— Защо са червеникави водите й? — прекъсна го дъщеря му.

— От размитите скални материали, които носи тя — издекламира на един дъх Пепито. — Нали така, доктор Нилс?