Братислав Талев
Пътуване в геологията (29)

Асфалтовият капан

На другия ден посетихме Ранчо ла Бреа и музея в Санта Барбара — две места, съхранили свидетелства за развитието на живота през неозойската ера. Пепито беше много разочарован, когато се изправихме край прочутото асфалтено находище — най-големият капан за животни, съществувал някога в историята на Земята.

— Наистина преди 600 хиляди години тук е било много по-интересно — потупах го аз по рамото. — Сред широка тревиста равнина блестели водите на голямо езеро… На голямо коварно езеро. Защото неговите води и буйно растящите наоколо блатни растения скривали лепкавия асфалт, който бликал от земните недра. Много животни, дошли да утолят жаждата си тук, ставали жертва на своето невнимание. Едва стъпили на брега, те потъвали в меката, безпощадна асфалтна маса. Същото се случвало и с птиците, които кацали по повърхността на езерото или по блатистите локви наоколо. В продължение на стотици хиляди години в асфалта се натрупвали костите на многобройните жертви… Много, много по-късно сред равнината израснал градът, започнала и разработката на асфалта. В него били намерени черепи и кости от мечки, лисици, вълци, елени, бизони, мастодони, смилодони, лъвове и огромни ленивци, зайци, мишки, орли, ястреби, сови, прилепи… По тези останки и с помощта на други вкаменелости, намерени по различни места в света, палеонтолозите възкресяват и последния етап от развитието на живота върху нашата планета…

— А как се е образувал асфалтът? — попита ме момчето.

— Той е остатъчен продукт при естественото изпаряване на нефта.

— Днес очевидно разочарованието преследва нашия малчуган — отбеляза Майлз, когато Пепито разсеяно огледа помещенията на музея в Санта Барбара.

— Не, защо? — опита се да възрази момчето. — Но в нашия музей, при доктор Нилс, може да се видят повече неща…

— Общо взето, е така, Пепито. Той е значително по-богат. Но за науката понякога една-единствена кост може да има по-голямо значение от редица други експонати… Ето като тази тук — показах му аз една челюст. — Тя стана причина да се създаде интерес към родословието на слоновете… Най-дребните от тези съвременни гиганти били големи колкото овен…

— Хайде де! — недоверчиво възкликна Майлз.

— Разкажи ни, моля те, разкажи ни за тях! — хвана ме Пепито за ръката.

— Чакайте! Ще ви разкажа всичко, но подред. Неозойската ера е много важен етап, защото той е подготовка за развитието на съвременния живот… Отначало климатът по цялото земно кълбо бил значително по-топъл, отколкото е сега. Гъсти тропически гори покривали Америка, Европа, южната половина на руската равнина и големи области от Азия. Вечнозелени кестени хвърляли широки сенки… сенки…

— Ех, да ги имаше и сега! — въздъхна Майлз, който страдаше от лятната жега.

— Бръшлян и повет обвивали могъщите стъбла на планинските дъбове — продължих аз възторжено да рисувам тогавашния пейзаж. — По нежнобелите цветове на магнолиите и миртите неуморно бръмчали насекоми. По-нататък се простирали обширни гори от смокинови дървета, орехи и палми. Стройни, високи над 100 метра евкалипти се издигали над морето от свежа зеленина. По сенчестите и влажни места, там, където се чувал ромонът на бързоструйни поточета, растели буйни папрати. В тези гъсти и влажни гори живеели дребните, доскоро притеснявани от влечугите бозайници. Но сега нямало вече кой да им пречи: от техните стари могъщи врагове останали само няколко незначителни групи. Това били…

— Гущерите, крокодилите, костенурките и змиите — издекламира на един дъх Пепито.

— Браво! — похвалих го аз. — Попаднали при благоприятни условия за живот, бозайниците бързо се развивали и разнообразявали видово. Настъпило времето на гризачите — появили се бобрите, плъховете и мишките. Започнали да се развиват и две големи групи хищници: кучетата, които живеели и ловували на големи глутници, и котките, които водели самостоятелен живот. Растителноядните копитни животни се разделили също на две групи: нечифтокопитни и чифтокопитни. Това, разбира се, не станало изведнъж, а бавно, постепенно; трябвало да мине много, много време. Ето, да проследим например развитието на конете. Първият член на тази дълга еволюционна редица бил еохипусът. Той битавал блатистите области на северноамериканските гори и на големина бил колкото лисица. И забележете: на предните си крайници еохипусът имал по четири пръста, петият бил закърнял, а на задните — по три пръста. Наследниците на това древно конче малко се отличавали от него, но те предпочитали да живеят не в блатистите гори, а в сухите равнини, обрасли с гъста трева и храсти. Това оказало силно влияние върху развитието на конете — техните по-нови представители имали както на предните, така и на задните си крайници по три пръста, от които средният бил значително по-добре развит. Върху този по-силен и по-дълъг пръст падала почти изцяло тежестта на тялото. На големи стада конете препускали по широките тревисти равнини на Небраска и Южна Дакота. Постепенно те заякнали, нараснали значително, тялото и крайниците им станали стройни, грациозни. Средният пръст се превърнал в копито. Когато по-късно Земята била обхваната от голямото кватернерно заледяване, техните наследници — хипарионите, показали невероятна приспособимост към суровите условия. Те населили Северна Америка, а след това Азия и Европа. Преките им наследници могат да бъдат отнесени към съвременните коне…

— Никога не съм предполагал, че красивите, стройни коне са произлезли от животно, подобно на лисица! — Майлз беше искрено изненадан.

— Не само конете са изминали такъв дълъг и сложен път на развитие. Казах ви, че най-древният от слоновете бил голям приблизително колкото овен. Той приличал по-скоро на тапир, отколкото на слон. Многобройни и разнообразни били неговите наследници. Едни от тях имали по четири бивници, при други пък те наподобявали лопата. Много видове измрели, без да дадат потомство, но едни от тях станали родоначалници на семейство Елефантиде. Към това семейство принадлежат както измрелите мамути, така и съвременните слонове… През цялото това време природата като че ли си прави експерименти. Появяват се най-разнообразни животински видове. Някои от тях били направо карикатурни — тревопасни гиганти с „кучешки“ зъби, двуметрови птици или странни еленоподобни с три рога… Примитивните представители на бозайниците изчезват, на тях не им било съдено да живеят… Същевременно се появяват и развиват добре повечето от съвременните форми. Някои от бозайниците започнали да се връщат към водната среда. В тогавашните морета и океани навлезли представителите на две големи групи — на морските крави и на китообразните. Те много добре се приспособили към непокорната стихия: някои китове могат да остават под водата дълго — кашалотът около 80 минути, гренландският кит — до 20 минути. При това те могат да се спускат на значителна дълбочина.

— Не знаех, че китовете са бозайници — призна Пепито.

Направих се, че не съм го чул, и продължих:

— Времето бавно минавало. Релефът на Земята все повече приемал съвременните си очертания. Климатът също бавно, но сигурно се изменял. Едновременно с него се изменяли обликът и характерът на животинския и растителен свят. Все по-силно започнал да се чувствува полъхът на далечните ледени маси, които покривали полюса. Все по-често духали остри, продължителни ветрове. По широките прерии на Северна Америка сочната трева станала по-ниска, по-груба и жилава. Иглолистните гори, които били завладели вече склоновете на Скалистите планини, се разпрострели и по високите долини. В Европа пищната тропическа растителност потърсила убежище по топлото Средиземноморско крайбрежие… В Източна Англия по обширните хълмисти ливади скитали първобитни говеда…

— Може би там, където сега се простира лондонската Виктория Ембенкмент?

— Защо не, Майлз. Трябваше да разбереш досега, че животът, както и лицето на Земята са претърпявали многобройни промени. Такааа… Във Франция живеел големият южен слон, който достигал повече от 4 метра височина. Когато над Темза и Рейн паднел вечерният полумрак, из крайбрежните храсталаци излизали на паша големи стада тежки хипопотами. Покрай тихите горски реки живеели древните бобри. Пак покрай бреговете на реките или в близките край тях места пасели носорози… Понякога в далечината се откроявала могъщата фигура на мастодона. Той се поспирал за малко, откъсвал с подвижния си хобот стръкче трева или пък крехка клонка, после бавно продължавал пътя си. Често, притаен в полумрака на храстите, дебнел махайродусът. Този хищник от рода на котките имал здрави, дълги и остри като кинжал зъби, поради което се нарича още и саблезъб тигър. Негов близък братовчед е северноамериканският смилодон…

— Но целият този богат и разнообразен животински свят бил изправен пред голямото изпитание, което му носили настъпващите вече от север ледени маси…

— И какво станало тогава? — нетърпеливо ме попита момчето.

— Това ще ви разкажа друг път. Сега трябва да тръгваме, защото и без това закъсняхме много. Искам, докато е светло, да ви покажа една земна рана — разлома Сан Андреас.