Братислав Талев
Пътуване в геологията (26)

Подземният свят

По-различни причини няколко пъти нашето пътуване до тихоокеанското крайбрежие се отлагаше. Когато най-сетне Майлз, Пепито и аз седнахме в ландровера и поехме по магистралата на запад, момчето си отдъхна облекчено:

— Няма връщане вече!

— Ти по-добре мълчи, че нищо се не знае… — измърмори Майлз, който плащаше дан на моряшкото си суеверие.

Късно следобед през Цинцинати навлязохме в щата Кентъки и се спуснахме право на юг към нашата първа цел — Мамутовата пещера.

— Спомняш ли си, Пепито, какво ни разказа доктор Нилс за дъждовните капки?

— Да, разбира се. Те се сливат, образуват се струи и ручеи, които текат надолу…

— Браво, Пепито. Но дори и при най-силни дъждове не цялата вода се стича по повърхността… Голяма част от нея, както и от водата, образувана при топенето на снеговете, попива в почвата. Тя прониква дълбоко в земните пластове. Когато влезем в Мамут кейв, ще видиш колко влажни са стените й. Така е в повечето пещери — в тъмните им коридори често шумят буйни потоци, пълноводни реки… В минните галерии пък водата се процежда отвсякъде и трябва постоянно да бъде изпомпвана, за да не пречи на миньорите…

— И подпочвената вода ли действува като трион? — съвсем уместно попита момчето.

— Като тръгне по своя подземен път, дъждовната капка среща много препятствия, много повече, отколкото нейните сестри, които текат по земната повърхност. Скоростта, с която се движи тя, зависи от вида и състава на почвата: в горските почви за едно денонощие се придвижва с около един метър, докато в пясък изминава същото разстояние за часове. Почти няма скала, през която да не може да премине. Тя лесно се просмуква в пясъчниците. В гранитите прокарва път през многобройните микроскопични пукнатини, а варовиците разтваря напълно. Водонепропусклива само глината. Затова подпочвената вода се събира върху глинестите пластове и изворите се образуват най-често там, където тези пластове се показват на повърхността. Но преди да се появи отново на бял свят, подпочвената вода извършва усърдна работа — и полезна, и опасна за нас.

Майлз спря автомобила недалече от бистрата, студеноструйна Грийн ривър. Още не бяхме се поразтъпкали, когато край нас се изправи висок мъж в кафеникава униформа, с широкопола шапка на главата.

— Рейнджър, ще ни разведете ли из пещерата? — усмихна му се свойски Майлз: — Из подземните ви владения…

— О кей! — махна с ръка пазачът на парка и ни поведе нагоре към широкия й вход.

— Пещерата е открита случайно през 1809 година от един ловец, който бродел по тия места. Той едва ли е предполагал, че е попаднал на най-голямата пещерна система в света. Според някои сегашни изследователи сред варовиците на Кентъки на площ от около 25 000 квадратни километра има над 60 000 пещери…

— И съвсем не се знае още колко от тях са свързани помежду си — намесих се аз. — Един невероятен лабиринт от тунели, коридори, пропасти и зали…

— В Мамут кейв те са разположени в пет етажа един над друг, или по-скоро един под друг — продължи обясненията си русокосият водач. — Сега внимавайте. Момче, подай си ръката…

Пепито не се нуждаеше от помощ и сам скочи в четвъртитата плоскодънна лодка. Седнахме всички в нея и пазачът загреба равномерно, с привични движения. Навлезе по Реката на ехото срещу спокойното й течение.

— Как са се образували тези широки тунели? — удивен вдигна глава Пепито към плоския скален свод.

— Като тече през по-меки, по-податливи скални пластове, подпочвената вода постепенно ги разтваря и размива. Подземната пукнатина се разширява, превръща се в кухина, която става все по-голяма и по-голяма. Така в продължение на векове се образуват пещерите. С всяка измината година те увеличават обема си, сводовете им се издигат високо нагоре…

— Докато най-сетне се срутят! — заключи многознайкото Майлз.

Пепито ме погледна с лека уплаха, очите му като че питаха: „Вярно ли е това, което казва Майлз?“

— Наистина, има случаи, когато сводовете не могат да издържат тежестта на пластовете и рухват с грохот. Понякога такива пропадания имат много опасни последици… Преди повече от двеста години в старата френска провинция Оверн във внезапно зейналата яма потънало цяло село…

— Това обаче тук не може да се случи! — обади се почти обиден водачът.

— И дума да не става! — съгласих се аз. — Варовиците тук са мощни и плътни, стените са непоклатими… Няма от какво да се боим…

— Вижте, вижте… — гласът на момчето отекна многократно. Под ярката електрическа светлина засия с меки кафеникавожълти тонове внушителна скална драперия.

— Това е Залата със завесата! — в гласа на нашия водач сега се чувствуваше горделива нотка.

— Дъждовната вода, проникнала дълбоко в земните недра, съдържа въглена киселина. Тя разтваря варовиците, като образува с тях кисел калциев карбонат. Когато капе върху пода, водата отлага част от варовитото вещество, което постепенно, микрон по микрон, се наслагва — образуват се стърчащи нагоре шипове и колони, наречени сталагмити. Висулките по тавана пък се наричат сталактити. Те могат да образуват цели групи, които понякога се сливат в красиви скални завеси. Ех, Пепито, да знаеш какви пещери има в моята родина… в България. С фантастични висулки, колони, драперии…

Момчето, неочаквано за мене, прояви голям интерес към последните ми думи.

— България? Аз пък мислех, че сте англичанин… От татко знам, че много българи се сражавали в Испания… — Той се замисли, после ме погледна с тъмните си дълбоки очи:

— Ще идем ли някой път и там, в България?

— Разбира се, Пепито.

Споменът за малката ми, така далечна сега, мила и ненагледна страна ме натъжи. Но не беше време да се размеквам сантиментално тъкмо в тази дълбока влажна пещера, скрита сред варовиците на Кентъки.

— По време на трудното си пътешествие под земята — продължих аз със закрепнал глас — водата се обогатява с разнообразни минерални вещества: готварска сол, калциев карбонат, сода, сяра, йод, желязо, арсен, радий, бисмут и още много други съединения и елементи… Когато стигне до извора, някогашната дъждовна вода има вече друг състав. На пръв поглед изглежда невероятно, че малките дъждовни капки са в състояние да разтворят големи количества от подземните минерални богатства. Но както казва една българска пословица, капка по капка вир става!

— Един пример ще те убеди в това — наведох се към момчето, което сега разсеяно ме слушаше. — За една година река Рейн внася в морето около 70 милиарда кубически метра вода. Всеки литър от нея съдържа 40 милиграма соли. Това е количество, което може да се претегли само на аптекарски везни. Но ако умножим тези две числа, ще се получат 2 милиона и 800 хиляди тона. Или чакай — взех в ръка молив и под призрачната светлина надрасках сметката върху цигарена кутия. — Такааа… за превозването на такава огромна планина от соли са необходими 170 хиляди вагона!

В далечината, през входа на пещерата, нахлу дневната светлина. Нашата подземна разходка свършваше вече. Рейнджърът разказваше нещо на Майлз за сталактитите и сталагмитите на Карлебадската пещера, която се намирала в Ню Мексико, там долу, на границата с Тексас.

— Надявам се, че останахте доволни от това, което ви показах — каза нашият водач на сбогуване. — Заповядайте пак при случай!