Братислав Талев
Пътуване в геологията (22)

Искри на живота

— Дълго, много дълго продължавало това първично състояние на Земята. Много по-дълго от всички следващи периоди, взети заедно. Сушата представлявала полета от застинала лава с неравна повърхност. Все още много често земната кора се разкъсвала ту тук, ту там и отново се разливали гъсти потоци от огнетечна маса, отново тътнели страхотни взривове и облаци от пара се развихряли над мъртвите простори. От многобройните пукнатини със свистене струели отровни, задушливи газове, гъстата атмосфера била наситена със серни изпарения и въглероден двуокис. Мрачни облаци покривали небето и слънцето чезнело далече зад тях. Само начупените блясъци на мълниите осветявали за кратки мигове тъмните дни и непрогледните нощи. Под тяхната виолетово-оранжева светлина се откроявали острите силуети на черни, безжизнени канари. Според някои учени тъкмо тези електрически заряди…

— Аз бих споменал преди всичко съветския биохимик Александър Опарин. Имах възможност да прочета книгата му „Произход на живота върху Земята“…

Доктор Нилс ме погледна.

— Имате право. Според Опарин тъкмо тези електрически заряди са били искрата, която запалила огъня на живота върху нашата планета. Под тяхното влияние, а така също и в резултат на силната ултравиолетова радиация, в древната атмосфера започнали да се образуват отначало прости, а след това и много по-сложни химически съединения. В техния състав влизали предимно въглерод, водород, азот и кислород. Заедно с поройните дъждове, които обливали още горещата земна повърхност, в първичните морета попадали и тези съединения. Там те се свързвали в нови, още по-сложни групи, образували се и първите белтъкоподобни вещества…

— Те живи ли са били? — попита момчето.

— Чакай, не бързай толкова — смъмра го доктор Нилс. — Отначало органичните вещества били разтворени в морските води. Постепенно обаче те започнали да се съединяват, да взаимодействуват помежду си. Тогава от разтворите се обособили полутечни капковидни образувания — коацервати. Коацерватните капки, които плавали в първичните морета, притежавали чудно свойство — те могли да поглъщат от околната среда различни вещества… С други думи, те се научили да се „хранят“. Дааа, разбирам какво искаш да ме попиташ пак — усмихна се кустосът, като забеляза въпросителния поглед на Пепито. — Коацерватните капки въпреки това не били живи същества. Някои от тях имали по-добър апетит и, разбира се, нараствали по-бързо. По-капризните не могли да съществуват дълго време — те се разпадали и били „изяждани“ от своите по-лакоми сестри. Но и тези „дългоживеещи“ капки не могли да нарастват неограничено — те се разделяли на по-малки, дъщерни клетки. По този начин, като се научили да се размножават, странните капки от древните морета осигурили своето бъдеще — макар и след много милиони години от тях възникнали… първите живи организми.

— Какви били тези първи организми…

— Те все още не били нито растения, нито животни и се хранели с готови органични вещества. Много по-късно се появили първите най-прости растения, а след тях и най-старите, едноклетъчни представители на животинския свят. Техните останки, макар и много рядко, могат да се намерят в най-древните наслаги на земната кора… А! Ето я и моята дъщеря. Ела, ела тука… След още много милиони години — продължи беседата си той — се появили и многоклетъчни организми. Постепенно, но значително по-бързо от преди живите същества ставали все по-сложни и по-разнообразни. Как протекло по-нататък това развитие, можете да проследите и сами — обърна се кустосът към двете деца. — Хайде, вървете. Музеят ни е един от най-богатите в света… Започнете от палеозоя и минавайте подред нататък. И да не прескочите нещо…

Децата вече се бяха отдалечили. Те едва ли чуха последните му думи.

— А ние, колега, да изпием по чаша кафе. Заповядайте. — И кустосът ме поведе към кабинета си.