Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (21)

Осемнадесета глава

Алекси наблюдаваше Ники, докато тя вървеше пред него по стълбите към тайната квартира. Нежно тяло. Слаби бедра. Полюшващ се, стегнат задник. Сега тя беше негова. Той отключи вратата, но когато Рейвън се пресегна да хване дръжката, я сграбчи за китката.

Момичето го погледна.

— Извинявай, исках само да помогна.

— Наблюдавай какво правя и запомняй.

Протегна се до горната част на касата и взе един косъм, после още един от долната част. Показа ги.

— Тези косми са бели. Баща ми е бил тук и си е тръгнал.

— Сигнал за опасност?

— Точно така.

Отвори вратата. Влязоха, тя остави раницата на пода и го прегърна. Той нежно я отстрани.

— Нещо не е наред ли?

— Не искам това да става сред ужасните спомени, които имаш от това място. Ще отидем в моя апартамент, където ще бъдеш щастлива.

— Не помня щастието.

Никога не я бе виждал толкова непредсказуема. В един момент е малко момиченце, а в следващия — без никакъв преход — смела мъжкарана.

— Ще ти помогна да си припомниш щастието. Събери си нещата. Напускаме квартирата, но ти ще бъдеш в безопасност. Можеш да ми се довериш.

— Вярвам ти.

Рейвън се надигна на пръсти и го целуна по бузата. Алекси се опита да погали гърдите й, но тя се отдръпна.

— Каза, че не трябва да го правим тук.

Отиде до килера и натъпка в една калъфка за възглавница нещата, които й беше купил.

— Благодаря ти за всичко това.

Доверчивият й поглед го накара да я пожелае и да я сграбчи в ръцете си. Укроти се! Бъди нежен. Достатъчно е силна, за да издържи на едно промиване на мозъка. И все пак, неговата перла беше обвита в нежност — вътре в твърдата си черупка. Достави му удоволствие да я чуе как си тананика тихичко. Радваше се, че донякъде успява да я ощастливи. Но трябва да се внимава. Никакво влюбване. Много е възможно тя да не живее още дълго.

— Ужасно ли се чувстваше — попита той, — когато беше заключена в килера?

— Причинявах болка на тялото си, за да се разсее умът ми, но гласът вътре в мен ми говореше за надежда.

— Глас?

— Казваше ми, че скоро всичко ще свърши. Уверяваше ме, че ако не стане така, тогава ще мога да скоча в тъмнината.

— Не разбирам.

— Гласът ми казваше, че мога да се самоубия и да отлетя към свободата, както направи и мама.

— Наистина ли би могла да се самоубиеш?

— Често съм си го мислила.

— Обещай, че вече няма да си го мислиш. Не мога да си представя да те няма.

— Ти ми отряза крилата. Но докато си до мен, няма да желая смъртта.

Ясно — тя беше фантазьорка, можеше да понася болка и лесно можеше да приеме смъртта. Нямаше да е лесно да измъкне от нея пророчествата на Тедеску.

— Купих ти подарък — каза той.

Като приближи мотора, Алекси бръкна в малкия багажник и извади черна дамска чанта.

— Уха! Имах нужда от чанта. Но тази е голяма, като пазарска чанта.

— Голяма е, защото има двойно дъно. Виж.

Той дръпна скрития цип. Дъното се разтвори и разкри тайното отделение.

— Защо ще ми трябва да крия нещо? От теб ли?

— Не от мен, но човек винаги трябва да мисли в перспектива.

— Да. Добра идея.

Рейвън извади от калъфката на възглавницата две перуки, червена и черна, и ги сложи в двойното дъно.

— Браво, моето момиче.

Рейвън го целуна и прошепна:

— Благодаря ти.

— А сега да отидем в моя апартамент. Аз ще карам.

Тя се качи на мотора зад него и силно го притисна. Потеглиха с рев по алеята, след това по улицата, провирайки се между ученическите велосипеди и скутери. Одраскаха бронята на една паркирана кола. Рейвън се замисли за белезите по ръката си. Беше стигнала до единадесет, дните след самоубийството на баща й се изнизваха неочаквано бързо, един след друг. Все още чуваше изстрела, виждаше кръвта, стичаща се по лицето му, виждаше как пада. Опитваше се да изтрие спомена, но той оставяше червени тебеширени линии по черната дъска на съзнанието й.

… за да живееш, трябва да накараш алекси да те иска, прави каквото желае, ощастливявай го…

Усещаше с гърдите си как се движат гръбните му мускули. Затвори очи, наслаждавайки се на общото движение на телата им, нагоре и надолу. Завоите, които вземаше, бяха много по-плавни от нейните пред банката. Накрая Алекси спря на площад „Екзархия“ и изгаси двигателя.

Уличните чистачи метяха остатъци от разкъсани плакати и кутии от сълзотворен газ.

— Изглежда, че май скоро е имало сблъсъци — каза той.

Рейвън го последва мълчаливо до близката сграда, качиха се на втория етаж. Апартаментът бе доста различен от това, което си беше представяла. Големият хол беше почти празен. Тя се загледа в кубистичните картини без рамки, окачени по стените.

Алекси пусна торбите, които носеше и я прегърна.

— Нека ти покажа нашата спалня.

За разлика от чистото пространство на хола, в спалнята цареше безпорядък. Голямо легло, в което чаршафите и одеялата бяха смачкани и усукани на топка, като че Алекси внезапно е изскочил изпод тях и излязъл. Дрехи, книги и вестници бяха безразборно разпръснати навсякъде по пода. Кошчето за боклук преливаше.

— Трябва ти някой, който да се грижи за теб.

— Тогава няма да мога да намеря нищо — засмя се той. — Това може да ти прилича на хаос, но аз знам къде точно се намира всичко.

— Майтапиш се.

Седнаха на леглото и той дръпна одеялото.

Дали ще използва предпазни средства? А трябва ли да го попита?

… по-добре недей, животът ти и без това виси на косъм…

Алекси разкопча ризата си. Докато му помагаше да я съблече, тя забеляза преплетени белези по гърба му. Докосна набръчканата кожа.

— Кой ти причини това?

— Баща ми.

— Бил е толкова жесток с теб?

— Не жесток, а стриктен. Той ме бичува, за да ме научи.

— Да те научи на какво? Да различаваш лошото от доброто?

— Когато бях малко момче ходех и говорех насън. Отначало той опитал да сложи камбанки на краката ми, за да ме събудят, когато стана от леглото. Те не помогнали, затова ми вързал краката един за друг. Някак си обаче винаги съм успявал да се освободя и съм продължил да вървя и да говоря в съня си.

— И какво после?

— Започна да ме налага с камшика. Докато станах на тринадесет или четиринадесет.

Тя погали косата, ръката, гърба му.

— И двамата сме страдали толкова много. Прегърни ме.

Алекси се обърна с гръб към нея.

— Искам да те целуна тогава.

Тя се поколеба за миг, после прекара сухите си устни по белега на лявото му рамо. Гърбът му се напрегна. Момичето разтвори устни и плъзна език по наранената плът, облизвайки я по целия гръб. Той потрепери и се обърна. Тя се завъртя срещу него.

— Целуни и моите белези.

Затвори очи и зачака.

Мобилният му телефон звънна. Тя се вкопчи в него.

— Не вдигай.

Алекси се поколеба. Телефонът продължаваше да звъни. Леко я отблъсна и посегна към апарата. Дисплеят показваше името на Мирон.

— Баща ми е. Не мога да не вдигна.

— Защо? Да не би, ако го направиш, да те нашиба?

Той я погледна, отмести поглед към телефона, след това отново към нея.

— Не разбираш.

— Мисля, че разбирам. Поне колкото ти разбираш мен.

Той доближи телефона до ухото си.

— Да?

Чу се грубият глас на Мирон:

— Какво те забави толкова?

— Бях в банята.

— Телефонът трябва да е с теб навсякъде.

— Забравих.

— Една от твоите слабости е, че не мислиш за последствията. Готови сме за атентата в Пирея. Действаме утре следобед. Ела веднага в гаража.

— Но…

Връзката прекъсна.

Рейвън разтвори ръце и зачака. Алекси навлече ризата си.

— Трябва да вървя.

— Кое е толкова важно, че…?

— Нямам време.

— Не ме оставяй отново сама.

— Ще се върна. Баща ми има нужда от мен сега.

Той й изпрати въздушна целувка и заключи вратата на излизане.

Рейвън легна върху възглавницата и се замисли за това, което чу да казва Мирон толкова ясно по телефона. Утре атентат в Пирея. Спомни си, че в първия ден, в който Алекси я заключи в килера, чу Мирон да му говори за атентат в Международния пътнически терминал в Пирея. Когато Алекси отговори, че могат да загинат невинни хора, Мирон му изнесе лекция за непредвидените жертви, които падат в хаоса на една война.

Рейвън знаеше, че това означава гибел за жени и деца. Дълго и усилено го обмисля. Не и децата!

… да го вземат дяволите баща му за прекъсването на секса, хайде за отмъщение да му направим едно прекъсване на атентата…

Не мога.

… толкова си слаба, ако бях излязла първа от утробата на мама, щях да бъда достатъчно силна, за да не се нуждая от гласа ти, който да ме пази от полудяване…

Наблюдаваше сама себе си как взе втория телефон от нощното шкафче и набра „централа“.

Металически глас каза:

— Към кого да ви прехвърля?

Тя каза на глас:

… атинска полиция…

Звънна няколко пъти, преди някакъв мъж да вдигне.

— Гръцки полицейски отдел. Как мога да ви помогна?

… имам информация за атентат на 17Н…

— Един момент. Сега ще ви прехвърля.

Опита се да затвори, но Ники не й позволи. След няколко секунди прозвуча глас. Вероятно я записваха.

— Говори капитан Хектор Елиаде от Атинските антитерористични сили. Имате някаква информация?

Рейвън се поколеба. Ники бе замлъкнала. Винаги тя започваше първа и оставяше на Рейвън да довърши мръсната работа и след това да почисти. Да върви на майната си! Алекси ще я нарани, ако разбере, но ако не го направи, няма да може да живее със себе си. Сложи носната си кърпичка на слушалката.

— Това е предупреждение. Ще има атентат в пътническия терминал в Пирея. Деца ще загинат.

— Кога?

— Утре или вдругиден. Не… съм сигурна.

— Кой се обажда?

Момичето затвори. Приемаше тезата на Алекси, че Щатите и подвластното им гръцко правителство олицетворяват злото. Но това не можеше да оправдае бомбардирането на майки и техните деца. Ако предотвратяването на смъртта на невинни е предателство към 17Н, така да бъде.

… радвам се, че най-накрая си съгласна с мен, рейвън…

Не трябваше да ме принуждаваш. Ами ако Алекси разбере?

… кажи на скапания си любовник да върви по дяволите…