Даниел Кийс
Пророчества от лудницата (16)

Тринадесета глава

Атина

Алекси обиколи два пъти квартала около автомобилния сервиз на Теодор. Паркира в задната уличка и заключи мотора си. Натисна звънеца над главния вход. Три пъти. Пауза. Два пъти. Чу капачето на шпионката да се вдига и вратата да се отключва.

Баща му го пусна да влезе, заключи вратата с двете резета и закуцука с патерицата си по коридора. В задната стаичка не можеше да си диша от цигарен дим.

Мирон му напълни чаша с узо.

— Пий, синко.

— Имах странна среща днес.

Докато отпиваше от узото, той огледа мъжете, насядали около масата. Вгледа се във всеки един от другарите си, водачите на 17Н. Все още му беше странно да повярва, че тези мъже на средна възраст някога са били мирно протестиращи студенти от Политехническия университет. Двадесет и девет години от онова клане, годините бяха разрушили бавно телата и умовете им, но не и желанието им за мъст заради касапницата от 17 ноември.

Шкембестият Теодор нагъваше един от любимите си шоколади, а бузите му се издуваха като на катерица. Трудно можеш да си го представиш като деветнадесетгодишен студент по политически науки, който скандира срещу хунтата, докато танковете разбиват университетския портал.

Високият еднорък Василий, бивша баскетболна звезда, впоследствие се преквалифицирал се във футболист, разтвори дланта на единствената си дясна ръка.

— Интересува ли ни тази твоя среща?

— Да.

Любезният Йорго погледна нагоре и заглади завития си мустак. Трудно може да се повярва, че този нежен поет и певец беше стрелецът, убил началника на ЦРУ в Атина. Първото отмъщение на 17Н срещу американците.

Най-възрастният, Димитри, сбръчкан, но все още с детско изражение, въртеше клечка за зъби насам-натам из устата си.

Василий разтри подгънатия с карфици ляв ръкав на ризата си.

— Ще ни държиш в напрежение ли, Алекси?

— Помните ли Фей Сойер от лудницата?

— Тя видя лицето ти — каза Йорго, — но избяга преди да успеем да я хванем.

— Тази жена се свърза с мен.

Баща му се надвеси напред на патерицата си.

— Как е възможно това?

— Не се е опитвала да избяга. Проследила ни е до тайната квартира. Знае къде държим Рейвън.

Мъжете се вцепениха в мълчание. Сякаш всеки се питаше кой е виновникът.

Йорго се обади, почти шепнешком:

— Свързала се е с теб?

— Истинското й име е Фатима Саид — каза той, докато си наливаше нова чаша с узо, — майор от Муджахидин ал Халк.

— Иранската терористична студентска група, която помогна на моллите да свалят шах Пахлави — поклати глава баща му.

Василий наведе напред дългото си тяло.

— Ако са иранци, тогава защо се съюзиха със Саддам Хюсеин и воюваха срещу собствената си държава?

Избърсвайки шоколада от устните си, Теодор добави:

— И в случай че преминават на страната на врага, когато им се прииска, може ли да им се вярва?

Димитри премести клечката в другия край на устата си.

— Какво ти каза този майор?

— Била е в лечебницата на психиатрията, и е чула как Тедеску е накарал Рейвън да рецитира неговите пророчества във форма на гатанки.

— Моят стар другар, който обичаше гатанките — загледа се в някаква далечна точка баща му, — винаги ги измисляше, а после забравяше решенията им.

— Какво е дочула тази сестра Фатима?

— Само две изречения.

Той се опиша да изимитира гласа на Фатима.

Безликата богиня охранява

бъдещето от ветровитата кула.

И с истинска ненавист

на всеки тя плътта раздира.

Йорго изпука кокалчетата на пръстите си.

— Охраняването на бъдещето би трябвало да означава, че тя е оракул, който предсказва какво предстои. Като Делфийската пророчица на Аполон.

Василий поклати отрицателно глава.

— Делфийската гадателка не е във ветровита кула. Нейната сила се издига от тъмна пещера.

— Ако раздира плътта — допълни Теодор, — може би е най-висшата жрица на оракула, която принася в жертва козел в името на боговете.

Димитри задъвка клечката си.

— Жертвоприношение към боговете с „истинска ненавист“? Не ми се вярва.

Теодор отхапа още едно парче шоколад.

— И все пак Тедеску организира бойните ни отряди в Америка и планира операция Драконови зъби. Така че какво означава това, Алекси?

— МЕК искат да се съюзят с нас за провеждането на операцията.

— Абсурд — изкрещя баща му. — Това е нашият план. Нашето отмъщение.

— Така е — отговори той, — но майорът намекна, че нашите отряди в Америка са вече поостарели.

Баща му промуши въздуха с патерицата си като със сабя.

— Жените на МЕК също остаряват. И сигурно дебелеят.

— Това, което иска да каже Фатима, е, че първото поколение от 17Н действа ефективно тук, в Гърция. Но в Щатите нашите застаряващи отряди ще са безполезни без оръжието на МЕК.

Димитри отново задъвка клечката.

— Не вярвам на терористи, които си сменят убежденията според ситуацията. Ще ни предадат при първата възможност.

— Те желаят да отмъстят на ЦРУ не по-малко от нас.

— Какво оръжие възнамеряват да ни дадат от МЕК? — попита Йорго.

— Не да ни дадат, а продадат.

Теодор заговори с пълна уста:

— Значи тези ислямистко-марксисти искат да извлекат изгода от нашата кауза.

— Вижте, Саддам е използвал иракските пари от Петрол срещу храни^[1], за да снабди МЕК с танкове, минохвъргачки и стари автомати АК-47. Купил е и биологични оръжия от чеченската мафия. Тя каза, че МЕК все още има от тях, но трябва да им платим, за да си покрият разходите.

— Колко? — попита Мирон.

— Петдесет хиляди щатски долара.

Йорго запали пура и изпусна кръгче дим.

— И откъде да намерим толкова пари?

— Тя предложи да оберем банка, която търгува с американски компании.

— Като „Атинска банка“? — попита Димитри.

— Защо не? Ограбвали сме и други.

— С всеки следващ път става много по-опасно.

Василий повдигна чуканчето на ампутираната си ръка.

— Не съм съгласен да рискуваме живота си заради мюсюлманите.

Алекси усети предпазливостта на стареца, който дълго време бе живял из сенките.

— Аз ще рискувам.

— Сам? — изсумтя Мирон.

Той си представи телевизионният образ на Пати Хърст, приела каузата на похитителите си от Симбионистката освободителна армия, насочила пушката си срещу банков чиновник.

— Ще използвам Рейвън.

Баща му шибна във въздуха с патерицата си.

— Противопоставям се.

— Съгласен съм с Мирон. Тя може да застраши всички ни — каза Йорго.

— Обработвам я от две седмици. Печеля доверието й. Прилагам методите, които севернокорейците използваха преди много години, за да превърнат враговете си в агенти.

— И мислиш, че можеш да направиш това с нея? — попита Мирон.

— Така мисля. Без да я докосвам дори.

Клечката за зъби на Димитри отново зашава.

— Истинска загуба за това прекрасно младо тяло.

Василий се ухили.

— Алекси, сигурен ли си, че не е обратното? Че не тя обработва теб?

Той се обърна към баща си и го изгледа в упор.

— Моля за твоето разрешение.

Челото на Мирон се набръчка. Замълча за известно време.

— Добре. Нека ти помогне за обира на банката, но ако се съпротивлява или се опита да избяга, я застреляй. Направи го да изглежда така, сякаш банковите охранители са я гръмнали.

— Но ако тя умре, с нея загива и пророчеството на Тедеску…

— Не казах да я убиеш. Прицели се в крака или в ръката. После я докарай тук и ние ще измъкнем от нея всичко. По начина, по който антитерористите на капитан Елиаде измъчват нашите симпатизанти и измъкват информация за нас.

— А ако не стане по този начин?

Мирон потупа крака си с патерицата.

— Тогава, тя няма да ни е нужна повече. Отърви се от нея.

Погледът на Димитри стана прозрачен.

— Алекси, преди да убиеш това секси парче, позволи ми да си поиграя с него час-два.