Джейн Мур
Досиета „Бивши гаджета“ (6)

Петък, 28 юни 2002 г., 15,00

Замаян от прекалено многото шампанско на обяд, Адам се бе оттеглил за следобедна дрямка. Фей мислеше да направи същото, но тъй като след това винаги се събуждаше начумерена, реши да не си ляга. Заключи вратата и отиде в стаята на майка си.

Както повечето родители, Алис можеше да я докара до полуда със своите „дребни номера“, но колкото по-голяма ставаше Фей, толкова по-ясно разбираше колко много бе пожертвала майка й, за да й осигури щастливо, защитено детство.

Почука на вратата. Алис отвори след секунди и изглеждаше силно притеснена. Обикновено пригладената й бяла къса коса сега стърчеше от едната страна, а кафявите й очи бяха озадачени.

— О, здравей, мила. Радвам се, че си тук. Май не мога да си пусна радиото.

Майка й бе от радиопоколението и когато не гледаше сапунени сериали, „Радио 4“ работеше по цял ден за фон.

— Тук няма да хванеш „Радио четири“, нали знаеш — каза Фей, докато се взираше в дигиталния апарат до леглото.

— Да, предположих. Ами Би Би Си Уърлд Сървис?

След минута-две, като натискаше копчетата за „режим“ и „търсене“, Фей я нацели и чу превзет английски глас да говори за кризата в Близкия изток.

— Това е напълно достатъчно — грейна Алис. — Само малко го намали.

Тя се отправи към куфара си да разопакова багажа.

— Какво ще облечеш на сватбата? — попита небрежно Фей, докато преглеждаше брошурата с услугите, които хотелът предлагаше.

— Радвам се, че ме попита. — Алис извади рокля на цветя от куфара и я вдигна. — Това. — Положи я на леглото. — Искаше ми се да чуя твоето мнение, преди да тръгнем за Франция, но нямах възможност.

Алис се бе обаждала на дъщеря си няколко пъти с молба да се срещнат и да обсъдят тоалетите, но Фей бе толкова погълната от собствените си приготовления, че успяха да го сторят само веднъж. Почувства вина.

— Толкова съжалявам, мамо, но както виждам, ти и така си направила правилния избор. — Ако се бе видяла с майка си преди това, Фей вероятно би я убедила да облече нещо едноцветно, но сега не възнамеряваше да го споменава.

— Между другото, нося това-онова за теб — усмихна се Алис, докато ровеше отстрани на куфара. Измъкна малка кутийка и я подаде на Фей. — Това е нещо старо.

Фей я отвори и видя елегантен сребърен медальон във формата на сърце. Верижката бе невероятно изящна.

— Прекрасен е — промърмори тя.

— Беше на баба ти. Единственото, което ми остави. Леля ти Клара получи всичко останало.

Фей го закопча на врата си и се огледа.

— В такъв случай го вземам само за церемонията.

— Не, искам да е твой. Не изпитвам сантименталност към майка си. Животът ми започна в деня на смъртта й — каза Алис, като че ли констатираше факт.

Фей я стисна в прегръдките си.

— Това пък защо? — Алис изглеждаше изненадана.

— Защото си прекрасна майка, въпреки че твоята е била скапана.

Майка й се усмихна.

— Не можеш да си представиш колко важно е за мен да го чуя от теб. — Лицето й светна. — Е, хайде сега, кажи имаш ли нещо, взето назаем, и нещо синьо? Очевидно можем да приемем роклята ти за новото нещо.

Фей посочи големия пръстен с аквамарин на дясната си ръка — подарък, който сама си бе направила след една особено доходоносна серия като модел преди няколко години.

— Това е синьото, а пък Адам ми е дал да сложа едни негови обици.

— Адам? Обици?

— Да. Само едното му ухо е пробито, но често трябва да купува обиците, които му харесват, на чифт.

— Това хигиенично ли е?

— Мамо! — Фей се засмя. — Той не боледува от нищо.

Алис не изглеждаше убедена.

— Но той не е ли… нали разбираш?

— Гей? Да, такъв е. — Фей завъртя очи към небето. — И не, не е заразно. И също така няма спин.

Това бяха моментите, когато пропастта между Фей и майка й зейваше най-дълбоко. Въпреки че Алис бе само към края на четирийсетте, затвореният й начин на живот бе придал на мисленето и поведението й белезите на някой много по-възрастен. Веднъж, като я описваше на една приятелка, Фей я бе оприличила на „съпругата на свещеник“ — спокойна и любезна, но старомодна.

— Е, надявам се, че знаеш какво правиш — каза Алис и отново се зае с багажа си. Постави последния роман на Джон Гришам на нощното шкафче.

Фей реши да смени темата.

— Наоколо има прекрасни места за разходка — подхвърли тя, защото знаеше колко много майка й обича да скита.

— Да, и аз си помислих, че бих могла да поразузная сутринта, може би след закуска. Ти би ли искала да дойдеш?

Фей знаеше, че „Наръчникът на добрата дъщеря“ би я посъветвал да се съгласи, но не можеше да го понесе. Дългите разходки не бяха силата й.

— Не съм си взела подходящи обувки — излъга тя, — освен това предполагам, че сутринта ще съм прекалено напрегната, докато не се уверя, че всичко върви по план.

— Нервна ли си? — Алис дръпна ципа на вече празния си куфар и я погледна право в очите.

Обезоръжена от въпроса, Фей заекна:

— Хм… не… не точно. Може би обезпокоена.

— Каква е разликата? — тонът на Алис бе оживен, но не антагонистичен.

— Хм… предполагам, че безпокойството е по-скоро това, което чувстваш, когато искаш всичко да върви гладко. — Тя се намръщи, като се опитваше да подбира думите си, и продължи: — Нервността би означавала, че на първо място се безпокоиш от решението да се омъжиш.

— А ти не се ли безпокоиш?

— От какво?

— От решението.

— Не. Ни най-малко. Всъщност точно обратното.

— Добре. — Алис извади четка от несесера си и я прокара по фината си коса. Няколко косъма паднаха на пода.

— Защо питаш? — поинтересува се Фей.

— Ей така. Просто защото хората винаги говорят, че нервите те хващат в последния момент в деня на сватбата ти… не че го знам от личен опит.

Фей усети, че се отпуска.

— Да, така е — кимна. — Предполагам, че наистина действа на нервите, когато трябва да вземеш решение и да се придържаш към него до края на живота си. — Тя погледна майка си да види реакцията й. Нямаше такава, но можа да долови, че Алис слуша напрегнато. — Искам да кажа — продължи Фей, — че е нещо като да те накарат да избереш колата, която ще караш до края на дните си, или къщата, където ще живееш завинаги.

Алис стисна устни.

— Разбирам какво говориш, но поне в наше време и при съвременните разбирания лесно можеш да се откажеш от брака, ако усещаш, че правиш грешка.

— Да, но работата не е в това, нали? Утре ще се омъжа за Марк с презумпцията, че ще сме заедно завинаги. Иначе защо да го правим?

Въпросът увисна във въздуха между тях, гатанка, на която никоя от двете жени не знаеше отговора.

Фей въздъхна и наруши мълчанието:

— По-добре да не вземаме нещата толкова надълбоко, че наистина ще се разтревожа. — Тя се изправи. — Мисля да отида да проверя дали всичко е готово за вечерята.

Алис потисна една прозявка и седна на стола с твърда облегалка до прозореца.

— Кой ще дойде?

— Ами освен теб ще присъстват родителите на Марк, леля Етел и няколко други роднини на Марк, Адам, кумът на Марк — Брайън, две от бившите гаджета на Марк и две от моите.

Алис вдигна вежди.

— Някой от бившите, когото да познавам?

— Рич — отвърна Фей. — Сещаш ли се, полицаят… Веднъж ме изпрати до вкъщи и влезе да пие чай.

Алис се намръщи, докато ровеше в спомените си. После изражението й показа, че се е сетила.

— А, да. Много приятно момче. А кой е другият?

— Нат, един манекен. Никога не си го виждала.

— И защо?

— Не е съвсем твой тип. Доста е… Как да се изразя? Колоритен — Фей направи гримаса, докато го изричаше.

— Божичко, вече съм заинтригувана. Изгарям от нетърпение да се запозная с него.

— Повярвай ми — промърмори Фей, — определено би могла да потърпиш.

Докато търсеше къде да се намести на яркочервеното канапе във формата на устни, за кой ли път Фей погледна часовника си. Фотосеансът за коледното издание на списание „Ел“ за 1999 година трябваше да е започнал преди цял час — вече бе два часът.

— Къде е той? — попита тя изнервената модна редакторка, която се бе вкопчила в папката си така, като че ли животът й зависеше от това. — Някой опита ли да му звънне?

— Ние трябва да минаваме през агенцията му, не ни е разрешено директно да се свързваме с него — отвърна момичето почти разплакано. — Казват, че е на пет минути.

— Откъде, от Нова Зеландия ли? — попита Фей. Изправи се и се протегна. — Надявам се да си е струвало чакането, когато дойде.

— О, Нат е фантастичен модел! — възкликна момичето, този път замечтано. — Винаги изглежда блестящо на снимките.

— Ако обаче все пак се появи, нали? — тросна се Фей и осъзна, че сарказмът й не може да засегне жената, в чието лице някое село явно се бе лишило от местния си идиот. Прекоси залата към прозореца с изглед към задръстения от боклук канал откъм задната част на студиите. Два лебеда храбро се опитваха да си пробият път сред захвърлените кашони, кутии от напитки и някоя и друга случайна дреха.

Бяха изминали две години, откакто бе скъсала с Рич, и освен една-две необещаващи от самото начало връзки не бе имала никого оттогава. Вече й бе омръзнало да бъде сама.

Работата й включваше покани за отварянето на всяка една врата на хладилник в града, но Фей копнееше за нормалността на това да си останеш с гаджето у дома и да си поръчате пица. Но не което и да е гадже: тя искаше някой, който да я привлича и да стимулира ума й. Колкото и да бе тъжно, Рич не попадаше в нито една от двете категории.

Но все пак го бе понесъл доста добре, като се има предвид обявената вечна любов към нея.

Фей бе използвала вековната формула да разкараш някого, често предпочитана от онези, които искат да смекчат удара. Беше му казала, че има нужда от пауза, за да обмисли нещата. „Причината не е в теб, а в мен“, бе вметнала тя цитат от изтъркания сценарий как по-безболезнено да биеш дузпата на някого. „Просто още не съм готова за сериозна връзка. Нуждая се от време да помисля.“

Тъгата бе помрачила кафявите му очи — Рич бе заприличал на кокер шпаньол, на когото са отнели кокала. Но единственият му отговор беше: „Уведоми ме, когато решиш какво искаш.“

Фей, разбира се, вече знаеше, но бе изчакала да измине цял месец, преди да му пише, че е стигнала до извода, че е по-добре да се разделят завинаги.

Не знам какво искам, а ти си прекадено добър и мил човек, за да те дърпам надолу с моята нерешителност и неспособност да се отдам. Ти си прекрасен човек, Рич, и зная, че ще намериш някого, който ще е съвършено подходящ за теб. Някой, изпълнен с обич, който не търси усложнения и ще ти предложи грижите и вниманието, които заслужаваш. За съжаление, в момента аз не съм способна на това.

Вярваше във всяка дума, която бе написала, но се запита дали винаги ще бъде неспособна на отдаденост. Омъжени приятелки й бяха казвали „Когато срещнеш подходящия човек, ще разбереш“, но досега на Фей не й се бе случвало. Беше попадала на мъже, към които изпитваше сексуално привличане, а и на двама-трима като Рич, чиято компания бе доста приятна за известно време. Но мъж, за когото да пожелае да се омъжи, да има деца и да седи с него на верандата на старини? Не можеше да си го представи.

Мислите й бяха прекъснати от затръшването на врата, а после — от висок глас:

— Извинете ме за закъснението. Хайде да започваме представлението.

Тя се извърна и видя как Нат Финч захвърля коженото си яке върху един стол и целува по устата обзетата от благоговение модна редакторка. На живо бе дори още по-съкрушително красив, отколкото на снимките.

Висок около метър и осемдесет и шест, той имаше дълга до раменете тъмнокестенява, сресана назад по небрежен, но секси начин коса. С издяланата си челюст на герой на Милс и Бун представляваше внушителна фигура. Проблемът бе в това, че ясно го осъзнаваше.

Докато се движеше из стаята, Нат омагьоса, размекна и направи комплимент на всеки от присъстващите, докато закъснението му бе забравено. После насочи прожекторите към Фей. „Браво на вас! Направо сте уцелили в десетката с тази!“ Хвана я под ръка и се наклони към модната редакторка, за да покаже, че говори на нея. „Истинска красавица!“

Фей плесна ръката му и я отмести.

— Не съм ти някакъв шибан експонат! — тросна се тя. — И къде, по дяволите, се бави толкова? Накара ни всички да те чакаме цял час.

Модната редакторка пребледня и изчезна в една от съблекалните. За един кратък миг дори Нат изглеждаше объркан. Но бързо се съвзе:

— Ооо, тя била войнствена!

Фей се намръщи.

— Божичко, това било Д’Артанян. Чакам всеки момент да се плеснеш по бедрото и да скочиш на коня. — Отстъпи назад и се престори, че го разглежда по-внимателно. — Да, това обяснява и косата.

Той протегна ръка.

— Здравей, аз съм Нат. Запомни това име, по-късно ще ти се случи да го крещиш. — Беше се ухилил до уши и се наслаждаваше как я дразни.

Тя не пое ръката, но си позволи лека усмивка, после му обърна гръб и се запъти към фотографа.

— Готови ли сме? Сигурна съм, че имаме и други неща за вършене.

Снимките бяха за каталога на един нов италиански дизайнер, специализиран в мъжкото облекло. Нат беше галеното дете на всички корифеи в модата и се бе появявал в широко отразяваните кампании на Гучи, Армани и Ралф Лорън. Фей бе ангажирана да го допълва, но й бе трудно да постигне погледа на обожание, който се изискваше от нея.

— Гледай го така, сякаш си мислиш, че той е най-прекрасният мъж, когото някога си виждала — каза фотографът, докато се взираше през „Полароид“-а да провери светлината.

— Аз съм манекенка, а не носителка на „Оскар“ — промърмори тя.

— Забавна си. Това ми харесва — отбеляза Нат.

Два часа, три тоалета и няколко филма по-късно, докато фотографът обяви, че всичко е „тип-топ“.

— Благодаря — усмихна се лъчезарно Фей. Стараеше се да спечели благоволението на екипа и по такъв начин да си осигури други ангажименти. Втурна се да се преоблече.

Захвърли тоалета си върху една поставка за шапки в ъгъла на тясната стаичка, застана по сутиен и бикини и започна да избърсва дебелите слоеве фон дьо тен и сенки за очи, които я бяха превърнали в русалка с морен поглед. Усети някой зад себе си и като се извърна, видя Нат, небрежно облегнат на касата на вратата. Открито зяпаше гърдите й.

— Изглеждаш страхотно на моменталните снимки. — Вдигна три от тях.

— Благодаря. — Фей протегна крак и бутна вратата така, че тя леко се затвори в лицето му. Намъкна се бързо в пуловера си, в случай че той отново се появи, и се усмихна на себе си. Нат бе арогантен, но тя го намираше смущаващо привлекателен. За разлика от многото „хубавички“ манекени, с които бе работила, той имаше привлекателен, не толкова префинен вид и поглед, който подканяше „веднага скачай в леглото ми“. Освен това бе един вид лошо момче, тип, който Фей обикновено избягваше, но сибирското състояние на любовния й живот в момента я затрудняваше да му устои.

Когато се облече и махна с гребена лепкавия гел от косата си, тя се върна в студиото. Нат не се виждаше никъде и асистентите се бяха възвърнали към привичното си отпуснато и „смъркащо“ състояние. Едва вдигнаха поглед, когато им каза „довиждане“.

Отвън слънцето блестеше, но денят бе хладен и духаше силен вятър. Фей загърна палтото си от изкуствена кожа плътно около себе си и се отправи към станцията на метрото. Докато завиваше, откъм страничната уличка, където се намираше студиото, чу клаксон. Не му обърна внимание, но щом стана по-настойчив, се извърна.

Нат караше привличащ вниманието астън мартин, зелен като цвета на британските състезателни коли, и носеше шапка за бейзбол с „69“ отпред.

— Здравей отново — надвика той шума на двигателя. — Искаш ли да те закарам?

— Не, благодаря. — Отчаяно й се щеше да скочи в колата. — Ще се прибера с метрото.

Нат изключи двигателя.

— Къде живееш?

— В една къща — желанието й бе да прозвучи саркастично, но излезе по-твърдо, отколкото възнамеряваше.

Той сбърчи вежди.

— Винаги ли си толкова недружелюбна?

Тя стисна устни, но в погледа й играеше весело пламъче.

— Само към мъже, които ме карат да чакам повече от час.

— Да-а, извинявай за това. Трябваше да свърша някои неща. Хайде, скачай вътре. Не хапя.

Фей размисли над възможностите. Можеше да се добере до вкъщи с претъпканото мръсно метро или можеше да позволи на този поразително хубав мъж да я закара с впечатляващата си кола. Труден избор.

— Добре — каза тя и отвори вратата. — Но е на юг от реката.

— Не се тревожи, нося си паспорта в жабката — ухили се Нат и закопча колана й. Тя примижа на слабото следобедно слънце; той бръкна в джоба отстрани на вратата и й подаде чифт слънчеви очила с розови стъкла.

— Сигурна съм, че приятелката ти ще бъде очарована да разбере, че раздават вещите й — каза Фей, докато ги наместваше на носа си.

— Нямам приятелка. На сестра ми са.

Докато спираха и тръгваха в натовареното движение, Фей научи, че той е на двайсет и осем години и е от Тънбридж в Кент, където все още живееха родителите му. Сестра му бе на двайсет и пет и работеше като гримьорка в телевизия „Гранада“.

Нат притежаваше едностаен апартамент в сърцето на Ковънт Гардън, но не ходеше там често заради пътуванията, свързани с ангажиментите му като модел. Имаше договор с изключително влиятелната агенция „Гуру“ и не оставаше и капка съмнение, че печели десет пъти повече от Фей. Колата го потвърждаваше.

Докато караха по главния път през Ийст Шийн, Фей му даваше указания как да стигне до къщата на майка й и му благодари за толкова голямото отклонение. Той сви рамене.

— Направих го, защото те харесвам.

Фей не беше сигурна как да реагира, после отметна глава назад и се разсмя.

— Е, определено си директен.

Озоваха се на улицата на майка й и тя направи жест да спрат пред номер трийсет. Нат угаси двигателя и се усмихна.

— Тогава какво ще кажеш?

— За кое? — Сега топката определено беше в нейното поле.

— За теб и мен — да бъдем заедно.

— Истински Марвин Гей — отвърна Фей подигравателно и затършува в чантата си за ключовете. Погледна го право в лицето. — За да ме спечелиш, е нужно повече от едно возене до вкъщи.

— Тогава какво ще кажеш за вечеря? — попита той, докато погледът му я разсъбличаше. — Наистина те харесвам, но освен това ме караш да се смея. Хубаво би било да направим нещо извън работата.

Фей слезе от колата и приглади палтото си. Що се отнасяше до нея, можеше да каже „не“ в името на достойнството и после да прекара дни наред да убеждава самата себе си, че е взела правилното решение, или да каже „да“ и да отиде на среща с мъж, когото намираше необичайно секси.

Достойнството не те топли през нощта, помисли си тя.

— Добре, вечеря. — Подаде му една от визитните картички, които бе напечатала на машината на гара Кингс Крос. Той я взе.

— Страхотно. Заминавам утре да снимам за един календар за две седмици, но ще се обадя веднага щом се върна.

Фей подозираше, че напълно ще я забрави.

В действителност изминаха четири седмици, преди Нат да се накани да й се обади, и тя почти се бе отказала да чака. Когато го направи, бе изпълнен с обезоръжаващо съжаление и обвини претоварения си график за отлагането.

Първата им среща бе на вечеря в „Айви“ — най-престижния лондонски ресторант, където винаги можеха да се видят много знаменитости. Беше впечатляващо, че Нат успя да резервира маса, без да предупреди предварително, а това несъмнено бе показател за положението, което дадена личност понастоящем заемаше в обществото. Фей беше представена на редица хора, които се отбиваха да поздравят, и трябваше да признае, че бе ослепителна и забавна вечер.

Основната тема за разговор на Нат беше самият той, но от време на време бе остроумен, хипнотизиращо красив и плати сметката, без да му мигне окото.

Направи слаб опит да я склони да отиде в апартамента му, но когато тя отказа, поръча такси за своя сметка да я откара у дома.

На втората среща ходиха на кино, понеже Фей бе настояла да видят най-новия интелектуален чуждестранен филм със субтитри. Когато филмът достигна до изтръгващата сълзи кулминация, тя се извърна да провери реакцията на Нат и установи, че спи дълбоко. След това направо се бе прибрала.

На третата среща долови, че Нат си е наумил нещо, и доста ясно се досещаше какво може да е то. Явно не бе свикнал жените дълго да устояват на очебийното му обаяние.

— Има ли някакъв шанс да се изчукаме тази нощ? — попита той, докато ядяха ордьовъра си в тих италиански ресторант в Сохо. Една жена на съседната маса се задави с аспержите си.

Фей вдигна вежди.

— Може би. Ако слушаш. — Тя предизвикателно облиза бучка масло от показалеца си.

Нат опря лакти на масата и се наведе към нея:

— Съжалявам, но ще трябва да се примириш с „не“. Наистина възнамерявам да бъда много непослушен.

Фей усети коляното му, притиснато към крака й. Похотта я замая. Знаеше, че ако не правят секс тази нощ, всичко щеше да свърши. Нат не бе от типа мъже, които уважават жената, че отказва: просто щеше да свие рамене и да си намери някоя по-отстъпчива.

Освен това Фей установи, че все повече я дразнят книгите „как да си помогнеш сам“, поглъщани толкова жадно от приятелките й. Как да си намерим мъж. Как да задържим мъжа. Как да си върнем любимия. Всички те бяха пълни с „правила“ за срещи, като най-противното от тях беше онова, което определяше колко срещи трябва да има, преди да правиш секс. Фей никога не го допускаше при първа среща, но после решението й се определяше в зависимост от партньора и никой американски „експерт“ нямаше да промени това. Бе установила, че при неженените мъже не съществуват такива правила. Бяха доволни да преспят с когото си поискат, когато си поискат, без никакво последващо извиване на ръце или вина.

— Мисля — прошепна тя, за да не може жената с аспержите да я чуе, — че трябва да си изядем основното ястие и да се върнем у вас за десерта.

След половин час те влизаха във фоайето на блока на Нат, точно срещу покрития пасаж на Ковънт Гардън.

— Добър вечер, господин Финч — портиерът кимна към Фей, — мадам.

— Добър вечер. — Запита се колко ли жени бе видял да влизат и излизат с Нат. Вмъкна се в асансьора.

В мига, в който вратата се затвори, Нат я притисна към хромираната стена с такава сила, че не би могла да го отблъсне, ако пожелае, но тя и не желаеше. Докато стигнат до четвъртия етаж, ръката му беше в блузата й и положението се нагорещяваше. Когато вратата се отвори, етажът бе пуст, което спести на Фей изчервяването, докато набързо си оправяше сутиена.

Нат сграбчи ръката й и я повлече по коридора към врата с номер 45, където спря и затършува за ключовете си.

Щом отвори, я целуна по ухото и прошепна: „Ще ти изтече мозъкът от чукане.“

Три часа по-късно мозъкът й все още си бе на мястото, но нямаше съмнение, че Нат е поразителен и относително всеотдаен любовник. Кожата й все още вибрираше. Лежеше по гръб и разглеждаше спалнята му. Беше категорично мъжка, със сиви стени и преграда от тухли и стъкло, която я отделяше от съседната баня. Леглото бе двойно, с ленени чаршафи, които издаваха изненадващо добър вкус, и черна постелка от изкуствена кожа, поставена в долната част. Над леглото бе окачена огромна снимка на Нат от кампанията на „Гучи“ през изминалия сезон. Сега, докато лежеше отпуснат и свит до нея, тя трябваше да признае, че голата му плът бе даже още по-примамлива.

Нат отвори очи и срещна погледа й.

— Не можеш да повярваш на късмета си, нали? — пошегува се той.

— Точно обратното… — Фей се прозина. — Не съм особено впечатлена от цялото представление.

Нат се подпря на лакът.

— Сарказмът ти ми допада. Свикнал съм жените да пърхат около мен.

— Така ли? — придоби изненадан вид тя. Отметна чаршафа, прехвърли крака през леглото и стъпи на студения дървен под.

— Зовът на природата? — попита той.

— Не. Зовът на дома. Имам да правя хиляди неща. — Фей обиколи стаята, докато събираше дрехите си.

Той погледна часовника си.

— Я стига, скачай обратно и ще те убедя да останеш.

— Съжалявам, но ще трябва да се примириш с „не“ — отвърна тя. — Утре имам много работа, така че се налага да се прибера. Моля те, би ли ми поръчал такси?

В интерес на истината не би предпочела да направи нищо друго, освен да се хвърли в леглото за още един страстен сеанс: недвусмисленият животински магнетизъм на този мъж почти я замайваше. Но ако имаше нещо, което Фей бе научила за мъже като Нат, то бе да не изглежда прекалено въодушевена в началото. Не беше сигурна дали отново ще го види, но престореното й нежелание да остане можеше да укрепи шансовете й. Вярваше, че гадното копеле не съществува като обособена категория. Всичко зависи от това, докъде ще им позволиш да стигнат. Копелето за една жена можеше да бъде пухкавата играчка на друга.

Същото беше и с Фей. Някои мъже предизвикваха най-лошото у нея не защото го заслужаваха, а защото й позволяваха да стигне твърде далеч. Тя искрено вярваше, че някъде там съществува единственият: мъжът, който щеше да извади най-добрите й страни, като едновременно й даде да разбере, че няма да търпи никакво лошо поведение. Всичко се отнася до откриването и поддържането на деликатното равновесие на волята.

Разбираше, че каквато и да било връзка с Нат нямаше да бъде нещо повече от повърхностно забавление, но докато продължаваше, щеше да е приятно.

Докато миеше лицето си в банята, го чу да поръчва такси, отново за своя сметка. Поне не е скръндза, помисли си тя.

Щом се върна в спалнята, взе чантата си от нощното шкафче и се обърна да го погледне. Лежеше с ръце зад главата си и просто чакаше да го схрускаш.

— Отивам да си поговоря с портиера, докато дойде таксито — каза Фей. — Благодаря, че го поръча.

— Няма защо. Това е най-малкото, което мога да направя — с нищо не показа, че възнамерява да каже още нещо.

— Добре тогава, до скоро — махна му тя и си тръгна.

Господи, помисли си, прозвучах като героиня на скапана сапунена опера. Но бе твърдо решена да не допуска лепкавите от неловкост моменти, в които да чака Нат да предложи следваща среща. Той имаше телефонния й номер, така че, ако искаше, можеше да се обади. Ако.

Десет дни по-късно Фей бе намислила да изгледа повторението на „Само откачените бачкат“ с майка си. Беше взела твърдото решение да започне здраво да пести, за да си купи пропуск за излизане оттук, та било и в тясно студио в центъра на Лондон. Докато мажеше препечена филийка с нискокалоричен маргарин, тя влезе в дневната, където Алис се бе потопила в „Емърдейл“, и потъна в канапето до нея. Телефонът иззвъня. Фей взе безжичната слушалка, надигна се и излезе от стаята.

— Ало?

— Здравей, аз съм.

Тя незабавно разбра кой се обажда, но нямаше никакво намерение да му доставя удоволствието веднага да го познае.

— Извинете, за кой „аз“ става дума?

Той въздъхна с леко нетърпение.

— Нат.

— А, здравей — каза Фей небрежно. За нейно недоволство сърцето й се разтуптя. — Как си?

— Добре — отвърна той с ентусиазъм. — Скъсвам се от работа, иначе щях да се обадя по-рано.

— Не се безпокой. Самата аз бях страхотно заета. — Ако се брои раздаването на безплатни шоколадови бонбони на изложбата „Идеален дом“, помисли си мрачно.

— Браво! — ентусиазмът му звучеше непресторено. — В кои кампании участва?

— Е, в това-онова — отвърна тя. — Честно казано, адски ме отегчава да говоря за тези неща.

— Да-а, и мен също — отвърна Нат неубедително. — Виж, обаждам се да попитам дали искаш да дойдеш с мен на премиерата на един нов филм утре вечер.

— На кой филм?

— Нямам представа. Просто агентът ми смята, че за мен ще е добре да бъда забелязан там.

Какъв еснаф, помисли тя. Но много секси.

— Хубаво, защо не?

Премиерата на най-новия филм на Мартин Скорсезе бе първата от няколкото им публични появи и благодарение на статуса на Нат Фей се видя спомената в колоните за светски събития на няколко вестника през следващите месеци.

За нея вниманието на пресата бе нещо ново и не си правеше никакви илюзии, че някой би се заинтересувал от особата й, ако не бе увиснала на ръката на Нат. Но то определено подпомогна собствената й кариера: заляха я предложения за участие в каталози и списания. Най-важното бе, че успя да хване предпоследния влак и да се снима за изключително влиятелното списание „Кутюр“, където се бе запознала с Адам.

Моделът на срещите й с Нат бе винаги един и същ: той изпращаше кола за нея, чакаше я във фоайето на блока си, после отиваха на съответната филмова премиера или тържество по откриване, където следваше да присъстват вечерта. После се връщаха в апартамента му за малко умопомрачителен секс. Понякога тя оставаше за през нощта, а един-два пъти дори се бяха разходили до близкото кафене за кафе и кроасани, докато четяха вестниците на практика в мълчание.

Според нея делничните неща, които двойките вършеха заедно, бяха от такова значение, от каквото и вълнуващите, ако не и повече. Не беше трудно да се разбира с Нат, когато разпъваха сергията на претъпкани обществени събития и пиеха от безплатния алкохол, но й бе ясно, че изпитанието ще бъде прекарването на един спокоен уикенд с него в провинцията или пък да си останат у дома да гледат видео.

Фей го намираше все по-отегчителен, освен в спалнята. Разговорите им рядко се отклоняваха от него самия или от любимия му футболен клуб „Фулъм“, а интересът му към нейния живот бе микроскопичен. Беше ясно, че е свикнал хората да правят усилието да общуват с него заради външния му вид, но той почти не си даваше труда да им върне вниманието.

За известно време й изнасяше „връзката“ им да се свежда до разкарване по шумни места, после до връщане в апартамента, където разменяха грухтене в леглото, но накрая, противно на разума, се хвана да си задава въпроса дали тя би могла да бъде тази, която би го променила.

Фей разбираше, че една от най-големите слабости на женската половина от човечеството е копнежът да бъде обичана, независимо колко подходящ би се оказал мъжът. И колкото и да се съпротивляваше, тя не бе изключение.

Като всеки човек изпитваше някаква несигурност, която се проявяваше в желанието да бъде толкова остроумна, интересна и различна от всички останали, че никое гадже да не може да понесе да бъде без нея. Някой психолог би казал, че това се корени във факта, че е била изоставена от баща си, преди да се роди, но Фей никога не бе ходила на терапия да се увери.

В опит да постави връзката им на по-нормална основа тя беше поканила Нат на вечеря в ресторант, за да го запознае с Адам, и бе обяснила недвусмислено, че единствената причина той да присъства, е влиятелното му положение в „Кутюр“.

Вечерята се оказа пълна катастрофа, отчасти защото Нат се появи с час и половина закъснение. Ако Фей и Адам бяха планирали да прекарат вечерта сами, щеше да им бъде приятно, но в този случай непрекъснато поглеждаха часовниците си и хвърляха погледи към вратата всеки път, когато се отвореше. Да закъснее, без да се обади, бе нещо присъщо на такъв егоцентрик: Нат не би могъл да направи впечатление с личностните си качества, затова постави отличителното си клеймо върху вечерта, като ги накара да чакат.

— Надявам се, когато дойде, да си е струвало — промърмори Адам, като подхвана второто хлебче, — макар че, ако прилича на повечето мъже модели, които познавам, силно се съмнявам в това.

Нат не наруши традицията и до последната подробност се оказа толкова разочароващ, колкото Адам си бе мислил. Върхът на сладоледа беше, когато разказа някаква случка за един манекен гей и употреби думите „червей“ и „мошеник“.

След тази вечер изминаха две седмици, през които Фей нито го чу, нито го видя. Гордостта я възпираше да му се обади, макар че няколко пъти бе на границата да го стори.

Преглеждаше ежедневните колони за светски събития във вестниците, дано й подскажат къде се намира, и копнееше отсъствието му да се дължи на дългосрочен ангажимент в чужбина. Но разбираше, че дори в такъв случай за него не би било трудно да се обади и да й обясни. На няколко пъти се спря върху мисълта, че може да й изневерява, но тъй като никога не бяха обсъждали сериозно състоянието или постоянството на връзката им, тя дори не бе сигурна дали той изобщо я смята за свое гадже.

За Фей бе необичайно да се чувства толкова емоционално нестабилна, но го приписа по-скоро на неопределеността на положението, отколкото на някакви дълбоки чувства към Нат.

Когато мълчанието навлезе в третата си седмица, той се обади като гръм от ясно небе и я покани на тържеството по случай пускането на пазара на последния албум на най-новата момичешка група — „Минке“. Следваха обичайната си програма и се озоваха в апартамента на Нат, където той компенсира липсата си на умение да води разговор с особено страстен секс.

Докато преглеждаше пресата на следващия ден, тя видя снимка на пристигането им на тържеството, направена от Найджъл Демпстър в Дейли Мейл, както и в „Дневник на лондончанина“ в Ивнинг Стандард. В резултат на това към агенцията й се обърнаха с нова купчина предложения за работа.

Една вечер Фей киснеше във ваната, докато майка й гледаше телевизия на долния етаж, и размишляваше върху отношенията си с Нат. Макар да не бе сигурна в перспективата на бъдещето им, почувства достатъчно оптимизъм да се опита да ги придвижи напред, та дори и на милиметър. Ще предложа да заминем за уикенда, мислеше тя, или пък може да прекараме съботата и неделята у дома му и да видим как ще потръгне.

На следващата сутрин тя стана рано и се отправи на снимки за един каталог в Северен Лондон, като си отбеляза наум да му се обади вечерта.

Докато хапваше нещо за обяд между смяната на тоалетите, тя взе днешния брой на „Стандарт“. Отхапа от франзелата със сирене бри и домат и лениво прехвърли страниците, като обръщаше внимание единствено на заглавията. Когато стигна до дванайсетата, залъкът заседна в гърлото й и челюстта й увисна.

Там, пред нея, имаше снимка на Нат под ръка с изумителна червенокоска. Текстът отдолу гласеше:

„Снощи топ моделът Нат Финч се забавлява из града заедно с изгряващата филмова звезда Джейд Броган.“

Ето как разбра, че всичко между тях е свършило.