Джейн Мур
Досиета „Бивши гаджета“ (3)

Петък, 28 юни 2002 г., 14,05

Адам свали розовите си слънчеви очила „Шанел“ с наситения драматизъм, присъщ на звезда от спагети-уестърн и я изгледа.

— Но защо? — попита отново.

— Защо не? — Феи предизвикателно гаврътна от шампанското, което хотелът предлагаше. — Мъжете могат да поразпуснат за последно, преди да се оженят, и никой не го подлага на съмнение.

— Не е съвсем вярно, мила, но засега ще се съглася с това подозрително обобщение. Ако приемем, че случаят е такъв, това все още не обяснява защо ти би пожелала да се държиш по този начин. Последния път, когато те видях, не забелязах нещо да ти виси между краката.

По време на мъчителното пътуване, състоящо се от отложени полети и шофьор на такси — французин, който беше по-раздразнителен от общоприетото, Фей бе разказала на Адам за „нощта на срама“ — както я наричаше вече — през миналия уикенд. Сега се бяха облегнали на огромното махагоново легло с балдахин в апартамента за младоженци на Шатото и се отдаваха на това, което обичаха най-много: здравословно, аналитично клюкарстване — макар Фей да трябваше да признае, че предпочита прицелът да бъдат други хора, а не самата тя.

Адам, най-добрият й приятел, който описваше себе си като „хомо сапиенс, хомеопат и хомосексуалист“, явно се разкъсваше между желанието да се наслади на тази възмутителна новина или да я упреква. Беше се спрял на последното и от петнайсет минути й четеше конско.

— Я не ставай толкова нравоучителен! — Тя протегна левия си крак върху пищно избродираната покривка на леглото. — Вашата порода е ужасна, когато стане дума за вярност.

Адам постави ръка на сърцето си и си придаде обидено изражение.

— Ако под „вашата порода“ разбираш общността на гейовете, значи грешиш — каза той. — Ние сме напълно способни да оставаме верни в продължителни, удовлетворяващи връзки. Единствено когато сме нещастни, търсим любов на друго място.

Фей направи гримаса.

— „Търсим любов на друго място“ — имитира го тя с интонацията на Джойс Гренфел и двамата избухнаха в смях.

— Е, добре де, исках да кажа, чукаме се на поразия. Но усещането е същото. — Той извади маслинката от мартинито си и я захапа. — Просто не разбирам защо ти би пожелала да направиш нещо такова, когато ти предстои да се омъжиш. Имам предвид, какъв е смисълът?

— Казах ти — тя нацупи устни. — Бях пийнала, той беше готин и ако непременно трябва да го анализираме, предполагам, че съм изпаднала в паника от това, че се омъжвам. Но не стигнах докрай.

Адам поклати глава.

— Исках да кажа, какъв е смисълът да се омъжваш?

Въпросът бе неудобен и Фей се почувства прекалено изнурена да му отговори. Не беше сигурна дали изобщо има отговор и затова използва вековната тактика, любима на политиците: смени темата.

— Както и да е, това, което Марк не знае, не може да го нарани.

— Но наранява връзката — натърти Адам. — Все същото.

Фей го изгледа невярващо.

— Звучиш като някакъв шибан терапевт.

— Душичке, точно от това имаш нужда. Тук — нещо — липсва — той почукваше лекичко по слепоочието й, докато произнасяше думите.

— Възможно е — ъгълчетата на устата й увиснаха. — Но истината е, че ако един мъж направи последното отклонение, на това се гледа като ритуал на прехода, преди да бъде прикован към съпругата си и вероятно да загуби свободата си… Между другото, ненавиждам тази представа. Но ти казваш, че на жените не им е позволено да го вършат.

Адам метна костилката на маслината към кошчето.

— Мисля, че който и да било пол не бива да се шиба безразборно, ако има нещо сериозно, но научен факт е, че някои мъже могат да имат еднократна връзка, без това да засегне сериозните им отношения, докато жените не могат. Те са различни. — Когато се съмняваше в нещо, той винаги прибягваше до аргумента „заучен факт“, независимо дали беше истински или измислен.

— Но дали същността ни е различна? — попита тя. — Или просто сме възпитани да мислим и да се държим по удобен за мъжете начин?

Адам направи гримаса.

— По дяволите, навлизаш много надълбоко. Единственото, което всъщност казвам, е, че се надявам да постъпваш правилно.

Фей се изправи да си налее още шампанско.

— Разбира се, че е така. След като се омъжа за Марк, ще бъда вярна, обещавам. — Вдигна пръсти до челото си в скаутски поздрав. — Освен това, ако ще те накара да се почувстваш по-добре, мразя се за малката ми забежка. Беше евтина и не бих искала да се повтаря.

Адам се протегна, придърпа тениската си, на чиято предница имаше сърце, украсено с пайети, и скочи от леглото. Отиде да погледа през средновековния, разделен на малки прегради прозорец, който водеше към старинен каменен балкон.

— Господи, това място е прекрасно.

Тя прекоси стаята, застана до него и в продължение на няколко минути останаха безмълвни, докато поглъщаха изумителния провансалски пейзаж, тучен след необичайно дъждовната зима и ранната пролет.

Фей беше отседнала в Шато Монфере за снимачен сеанс за модно списание преди няколко години и се бе влюбила в него. На няколко километра от Грас замъкът беше кацнал на склона на хълма и някога бе принадлежал на аристократично семейство, което поради недостиг на средства го бе занемарило. Точно преди да настъпи новото хилядолетие, те се бяха преместили в едно по-малко имение и го бяха продали на верига луксозни хотели. Няколко милиона бяха възвърнали нещо повече от бившето му великолепие.

След годините, прекарани в неспирния шум на Лондон, Фей се наслаждаваше на тишината, нарушавана единствено от песните на птиците или случайния звук от гумите на автомобил по чакълената алея. От мига, в който бе пристигнала за работата си като модел, бе усетила как стресът и напрежението на ежедневието се свличат, за да бъдат заменени от удовлетворяващо спокойствие. Беше си дала клетва, че когато срещне подходящия мъж, ще се омъжи на това място.

И ето я тук, само един ден преди да обрече бъдещето си на Марк Хокинс, фантастичен, но едновременно с това напорист готвач и прекрасен във всяко отношение човек.

— Да проверим дали роклята ми е оцеляла след пътуването — каза тя, нетърпелива да влезе в духа на събитието. Отиде до гардеробите с огледалата, които обрамчваха цяла стена на стаята, и отвори една врата.

Там, защитена от найлоново покритие, бе роклята, която двамата с Адам седмици бяха избирали и усъвършенствали за големия ден. Беше от снежнобял шифон, с дълбоко овално деколте, прозрачни ръкави и дълга пола, скроена диагонално по нишката. Адам я определяше като „класическа“.

Порови под нея и извади малка картонена кутия с релефен надпис „Джени Уик“ на капака. Ръчно изработената кристална тиара бе купена, за да добави още един бляскав щрих.

— Всичко е наред. — Фей надникна в гардероба и провери кутията с гиздавите сандали „Курт Гайгер“. — Дали да рискувам и да помоля персонала да изглади роклята?

— Непременно — кимна Адам. — Много лесно се мачка.

Той се върна на леглото и се отпусна на големите възглавници с копринени пискюли, разхвърлени пред таблата.

— Помисли ли отново за косата си?

— Много ми се иска да приличам на себе си. Толкова жени имат някакъв селски геврек на главата в деня на сватбата си и винаги съм смятала, че изглежда прекалено тежко.

— Така е — усмихна й се с обич Адам. — Освен това тези твои уши като дръжки на кана е по-добре да се държат скрита.

— Мислил ли си някога да започнеш работа в Дипломатическия корпус? — изплези се Фей. — Май не си.

Тя отвори куфара, кацнал на ръба на леглото, и измъкна чифт бежови гащички и фин бял сутиен с прозрачни силиконови презрамки.

— Сигурно е страхотно да носиш секси бельо на сватбения си ден, но при повечето плътно прилягащи рокли е невъзможно — въздъхна тя. — Мога да сложа само тези страстоубийки под моята. Всичко друго ще личи.

Погледна Адам, но той сякаш не я слушаше. Беше се втренчил в далечината, потънал в мисли. После заговори:

— Напълно ли си сигурна, че си влюбена в Марк?

Фей направи гримаса. Беше решила, че са сменили темата.

— Да, разбира се.

— Хубаво.

— Но трябва да кажа — продължи тя, — че трудно бих повярвала, че някой ще продължи да се интересува от един и същи човек през целия си живот.

Адам стисна устни.

— Ако беше дошла от някоя друга, тази забележка щеше да ме натъжи, но от жена, която се омъжва утре, тя е силно обезпокоителна.

Фей се приближи до него, хвана ръката му и я стисна.

— Не се тревожи. Просто се радвай за мен… Моля, моля?

— Ще се опитам.

Тя пусна ръката му и го дари с лъчезарна усмивка.

— Това е истината. Искам да си забавен, а не да се цупиш на празника ми.

— Извинявай. Просто винаги съм ти казвал каквото мисля, колкото и да е брутално.

Фей знаеше, че безукорният усет за стил на Адам ще бъде безценен на сватбения й ден, но й се искаше да бе оставил обезоръжаващата си откровеност у дома. Сети се как беше получила с пълни шепи от нея първия път, когато се запознаха…

Фей се спря пред гигантските метални врати, които водеха към склада, и няколко пъти пое дълбоко дъх. Бе нервна във връзка с ангажимента със списание „Купор“, лъскавата библия на модата, смятано за лидер в наложените луксозни марки и ръководено от феноменални сноби, в състояние да подбират сред най-доброто, което светът на този бизнес можеше да предложи.

Пробивът на живота й в работата й като манекенка беше станал, когато, според информацията от пресата, една от „супермоделите“ в регистъра на агенцията й бе прекарала „особено изтощителен случай на хранително отравяне“, иначе известно като екстази.

Фей бе избрана за заместничка в последния момент и това й бе първият път, когато щеше да позира за „Купор“. Макар безспорно да беше много хубаво момиче, на нея й липсваше онова, което би я поставило в списъка на най-търсените. Дългата й пясъчноруса коса, зелените очи и пръснатите тук-там лунички имаха прекалено калифорнийски и здравословен вид в ера, когато най-търсената външност изискваше безличен шик и мастиленочерна подстрижка, но Фей живееше комфортно, като позираше за списания за средния пазар.

Влезе в мъничката приемна и спря пред бюро от гофрирана ламарина. Над него висеше груба картина, на която се чукаха две кучета.

— Добър ден, дошла съм да се срещна с Адам Сисънс — каза тя на секретарката, мрачна особа с четири-пет обици на носа. Момичето натисна копчетата на един телефон.

— Адам, тук някой те търси. — Погледна Фей. — Име?

— Фей Паркър.

— Фей Паркър — повтори тя като ехо и затвори телефона. — Пето студио — посочи зад себе си и се върна към списанието.

Отначало Фей не зърна жива душа, докато преминаваше през вратата, обозначена с „5“. После чу как пускат водата в тоалетната и един мъж излезе от малката врата вдясно.

— Извинявай, зовът на природата — изчурулика той. С ниско обръснатата си глава и тренираното тяло, опитващо се да прелее над тясната бяла тениска, на която бе написано „Всичко това плюс ум“, фигурата му привличаше погледа. — Аз съм Адам.

Фей се здрависа с него и го последва зад ъгъла, където разни служители се суетяха наоколо като работливи пчелички.

— Облечи това. — Той метна тънка черна рокля в нейната посока.

Тя я постави пред себе си.

— Сигурна съм, че вие знаете най-добре — измърка, сведе клепачи и се опита да бъде кокетна, — но черното ми придава изпит вид. — Посочи към близката закачалка с дрехи. — Не бих ли могла да облека тази страхотна рокля на райета вместо това?

— Не — тонът му бе рязък. — Не си достатъчно слаба за нея. Черното ще прикрие изпъкналостите и буците.

Докато той вървеше наперено към закачалката с дрехите, Фей бе замръзнала от шока и се почувства така, сякаш внезапно се бе издула като балон с размера на рекламното човече на „Мишелин“. Не беше очаквала такъв важен ангажимент и не бе следила теглото си прекалено стриктно, но буци? Едва ли.

Неотдавна бе тръгнала на упражнения по йога, ала след две-три седмици беше започнала да пропуска часовете, ако изникнеше нещо по-добро. Най-накрая толкова изостана от групата, че се отказа.

— Ако Бог желаеше да докосвам пръстите на краката си, щеше да ги постави на коленете — бе промърморила на инструктора по време на едно особено напрегнато занятие.

— И, между другото — изкрещя Адам през рамо, докато подхвърляше раирания тоалет към една пръчка с гарвановочерна коса и тебеширена кожа, чиято диета явно се състоеше от цигари, водка и нурофен, — безсмислено е да се опитваш да флиртуваш с мен. Аз съм гей.

За щастие предизвикателното изражение на Фей доста добре се вписваше в текущата тенденция на нещастни манекенки, но Адам я изтика толкова назад в снимките, че само главата и раменете й можеха да се видят зад останалите четири. Като човек, свикнал да бъде център на фотосеанси, тази случка я накара да се почувства неудобно и унизена, особено когато изобщо не я включи в последната снимка.

Фей се върна към мястото, където бе оставила дрехите си, и започна да се боричка с копчетата на джинсите си. Сълзи щипеха очите й. Адам се приближи до нея.

— Разстрои ли се? — гласът му беше тих.

— Не — Фей осъзнаваше, че не звучи убедително.

— Нищо лично — каза той. — Просто си различна от останалите три, а за последната снимка ми трябваше завършен вид.

— Няма значение — отвърна тя и вътрешно се ритна, защото бе прозвучала прекалено отбранително. Изражението му беше твърдо.

— Работата ми е да критикувам — обясни той спокойно. — Ако не го правя, фотосеансите ще са боклук. — Наведе се и вдигна няколко моментални снимки с „Полароид“, които бяха паднали на пода. — Репутацията на списанието се гради върху това, че е най-доброто, а до върха не се стига, като се съобразяваш с чувствата на другите. Не се стига и с наемането на мързеливи манекенки, които приемат лицето и тялото си за даденост.

Лицето на Фей пламна от унижение.

— Както знаете, ангажираха ме в последния момент — измънка тя.

— Не е там въпросът — каза Адам и изпрати въздушна целувка на една от манекенките, която си тръгваше. — Лицето ти е фантастично и с малко повече усилия от твоя страна бих те ангажирал постоянно. Само че се налага да внимаваш с ханша. И бедрата ти трябва да са по-стройни, за да отговарят на модните тенденции този сезон. Съжалявам, но това е бруталната истина.

— Никой друг не се е оплаквал — заяви тя сухо. — Имам си достатъчно работа, благодаря.

Той въздъхна.

— Е, щом си доволна да бъдеш любимката на каталозите на супермаркетите… На твое място бих започнал диета, скъпа. Когато коленете ти станат по-дебели от краката, можеш пак да започнеш да ядеш. — Адам се завъртя на лъскавите си токове и се отправи към мястото, където фотографът и помощникът му бяха потънали в разговор.

Фей остана зяпнала като риба на сухо, изгубила дар слово. Това, което я огорчи най-много, беше, че всяка изречена от него дума бе истина. Един напълно непознат човек я бе пронизал с безпогрешна точност и болеше. Измъкна чантата си изпод закачалката с дрехи и си излезе, без да размени и дума повече с него или някой друг.

Изминаха две седмици. Тогава й позвъни служителка от нейната агенция и силно възбудена й съобщи, че Адам се е свързал с тях и моли тя да му се обади.

— Може да е за корицата на „Кутюр“ — лееха се словата на жената.

— По-вероятно да е за снимката „преди“ към някоя статия за пластична хирургия — отвърна Фей, когато вече бе затворила телефона.

Разбира се, ако той бе хетеросексуален и искаше да й определи среща, Фей щеше да почака няколко дни, преди да му се обади, но тъй като беше гей и отговаряше за ангажирането на модели за най-престижното списание в страната, тя позвъни незабавно.

— Здравейте, Адам ли е? Аз съм Фей Паркър, жената с щедрите бедра.

Той се разсмя.

— Съжалявам. Като се замисля, бях доста груб.

— На това май му викат „всяко зло за добро“ — отвърна Фей. — За какво искате да говорите с мен?

— Основно за да се извиня, но също така и да проверя дали не бихте пожелали отново да поработите с мен. Няма нищо общо с „Кутюр“, за един приятел е, който ръководи рекламна агенция. Трябва им модел, който изглежда добре в саронг.

— А, добрият стар саронг, който прикрива ханша. Идеално за мен — усмихна се на себе си тя. — Кога и къде?

Това бе началото на приятелство, което я изстреля право нагоре в света на клюките и висшата мода.