Лорън Донър
Муун (5)

Глава четвърта

Джой наблюдаваше как Муун крачи из клетката си. Той ръмжеше, изглеждаше обезумял и превъзбуден. Вой разкъса тишината, когато младата жена излезе от асансьора. Новият вид веднага отправи разгневеният си поглед към нея, след което се извърна и я пренебрегна. Тя преглътна, събу обувките си и бавно го приближи.

— Муун?

Той дори не погледна към нея. Това я накара да се зачуди какво се е случило след заминаването й. Дали си спомняше, че я е сграбчил за гърлото? Че е заплашил да я убие? Може би си мислеше, че се е върнала за някакво отмъщение. Служителите на Мерикъл щяха да постъпят така.

Ако сега го доближеше, щеше да е равносилно на самоубийство, затова Джой отиде и седна на стола, който Ръсти й беше донесла. Кръстоса ръце на гърдите си с надеждата, че Видът ще се успокои или ще се умори. Охранителят горе й беше казал, че Муун е хапнал преди час. Новите вериги, закачени за ръцете и краката му, дрънчаха по пода. Беше готова да заложи кариерата си, че това е дало голямо отражение върху психическото му състояние.

— Разбираш ли ме?

Той дори не прекъсна краченето си напред-назад. Протегна една ръка към решетките и веригата се блъсна в тях. Джой трепна от звука.

— Трябваше да го направят. Разбираш ли? Всеки тук много се старае да ти помогне.

Мъжът не й обърна внимание, но отново изръмжа, спря и раздвижи крака, за да се чуе звънът от веригите. Когато застана неподвижно, младата жена се загледа в оковите му. Изглежда Видовете бяха увили кожени ленти около китките и глезените му преди да го вържат, за да предпазят кожата му от нараняване. 466 отново започна да се разхожда из клетката, влачейки веригите след себе си, и нададе измъчен вой.

Звукът беше отчаян и плашещ едновременно. Толкова много гняв. Джой не го винеше — беше заключен в клетка в полутъмно мазе. Тя опита да ги накара да увеличат осветлението, но офицерът отказа.

— От ярката светлина състоянието му се влошава. Изглежда повече харесва тъмнината. Това е хищникът в нас.

Лекарката не можеше да оспори логиката му и се отказа. След атаката човешкото в Муун го нямаше. Ако не можеше да бяга на свобода, животното в него би предпочело тъмнината. Нямаше и никакви добри новини от медицинския екип. Не беше намерен лек и медиците все още нямаха представа каква субстанция го е довела до това състояние. Каквото и да бе направил нападателят му, не беше отминало. Младата жена се надяваше, че ще се абсорбира и Видът ще се върне към нормалното си състояние, но това не ставаше.

— Муун?

Той продължи да обикаля, дърпайки веригите на всяка крачка, и протегна и другата си ръка. Металът удари решетките. Очевидно беше, че оковите влошават състоянието му, но решението беше взето от Джъстис Норт, а той бе главният.

В опит да привлече вниманието на мъжа, Джой се изправи и приближи. Ноздрите му се разшириха, когато шумно подуши въздуха, но все още отказваше да спре ходенето напред-назад в малката клетка. Все пак Джой забеляза, че при всяко обръщане, погледът му се стрелваше към нея. Наблюдаваше я, но го правеше скришом.

Метър и половина отстояние от клетката беше достатъчно. Младата жена приглади полата си, искаше й се да имаше панталон. Не очакваше, че ще трябва да остане толкова дълго в Хоумленд, когато й се обадиха от НСО. Донесоха й резервни дрехи, но нямаше панталони. Само тениски, спортни шорти и две поли.

— Муун?

Видът рязко извърна глава и повдигна горната си устна, показвайки прави, бели и остри зъби. Изръмжа, но спря да крачи. Когато се взря в нея, присви очи. Ако погледите можеха да убиват, вече щеше да е мъртва.

Пръстите й леко трепереха, докато откопчаваше копчетата на ризата си. А-ха. Очите му се приковаха към гърдите й и страховитите звуци бяха заменени от тежко дишане. Джой разтвори дрехата достатъчно, за да се вижда сутиенът и долчинката между гърдите й. Също така и ивица гола кожа до колана на полата й.

— Сега привлякох вниманието ти.

Видът срещна погледа й за момент, преди отново да се съсредоточи върху гърдите й. Тихо ръмжене излезе дълбоко от гърлото му, когато Видът се приближи и хвана решетките.

— Разбираш ли ме? Кимни, ако е така, Муун.

Мъжът толкова силно стисна металните пръти, че кокалчетата му побеляха.

— Муун?

Той се вгледа в очите й, докато тя го изучаваше. После посочи пода пред себе си.

— Искаш да застана там? Говори с мен! Кажи ми, че няма да ме нараниш!

— Ела тук! — Гласът му прозвуча нечовешки дълбоко.

Кожата й настръхна.

Джой направи една крачка и спря. Надяваше се, че така ще го насърчи да продължи да й говори. Нямаше да му позволи да я докосне отново, докато не прецени добре психическото му състояние.

— Тук! — посочи той повторно.

— Още не.

Сърцето й биеше до пръсване. Муун винаги я притесняваше с едрия си ръст и голяма сила. Още когато й беше пациент и контролираше напълно ума си. А откакто бе напуснал Обект 4, бе станал само още по-голям и мускулест.

В очите му проблесна гняв.

— Сега!

Три думи. Лекарката следеше всичко, което казваше Новият вид.

— Знаеш ли коя съм аз?

Изражението му беше помрачено от объркване. Не този отговор очакваше тя.

— Аз съм Джой — посочи себе си. — Джойс, доктор Ярдс. Познавахме се. Мисли, Муун! — Дойде й идея. Можеше да влоши нещата, но нямаше накъде повече. — 466? Трябва да говориш с мен!

* * *

Той искаше жената да дойде при него, но тя стоеше далеч. Това го ядосваше. Гняв, като червена мъгла, изпълваше ума му. Тогава тя проговори и го нарече 466. Част от мъглата се разсея достатъчно, за да разкрие спомен. Видът опита да се съсредоточи върху него. Беше нещо важно.

Нежни, бледи ръце с дълги червени нокти изплуваха ясно в съзнанието му. Чудеше се как ще ги усеща по кожата си, най-вече по гърба, щом като не бяха истински. Човеците си слагаха изкуствени нокти. Беше му любопитно защо жените го правят. Стана, приближи се и хвана китката й. Беше деликатна. Ако поискаше, лесно можеше да строши костта. Вдигна поглед при звука на тихо, женско ахване.

— Какво правиш? Пусни ме!

В красивите й очи имаше страх и това го вбесяваше. Прокара възглавничката на палеца си по върха на нокътя. Гладък, изобщо не беше остър. Съмняваше се, че тя може да разкъса кожата му с тях. Наведе се, а тя се отдръпна в стола си, но нямаше как да се отдалечи, тъй като още държеше китката й.

— Никога не бих те наранил, Джой.

— Джойс — поправи го тя. — Имам предвид доктор Ярдс.

Видът се засмя.

— Защо ги слагаш, Джой? За какво са ти?

Въпросът му я изненада.

— Ами, изглеждат добре и някак ми напомнят за моята женственост.

Погледът му се плъзна по онова което можеше да види над бюрото.

— Всичко в теб е женствено. Защо ти е нужно да си го напомняш?

Не можа да се стърпи и плъзна палец по дланта й. Мека и гладка. Искаше да почувства жената как се плъзга по кожата му. За предпочитане — гола под него. Дори щеше да я вземе лице в лице, както хората го правят. Не беше пробвал тази поза, но и никога не бе имал желание да обладае човешка жена.

Тя не опита да издърпа ръката си, но и не изглеждаше доволна.

— Това е човешко качество. Ами, жените обичат да се чувстват красиви и затова слагат грим и си правят прически и маникюр.

Той огледа лицето й.

— Ти нямаш грим.

— Напротив.

Това го изненада. Той подуши, наведе се над бюрото и приближи към лицето й.

— Не го виждам, нито го помирисвам.

— Не слагам много. — Най-после дръпна леко ръката си, в опит да се освободи. — Моля те, седни си на мястото! Знаеш правилата. Днес си заядлив, 466.

Чувството му за хумор се прояви.

— Искам те! Любопитен съм за тялото ти.

— Любопитството убило котката — прошепна тя.

Това го развесели и мъжът се засмя. Обичаше да я дразни и да получава неочаквани отговори. Отпусна пръсти и тя бързо издърпа ръката си. Облекчението й беше очевидно, но тогава Видът се наведе толкова напред, че ръбът на бюрото, опрян в бедрата му, беше единственото, което го предпазваше да не падне. Внимателно обгърна лицето й с длани, за да не я нарани и жената отново ахна.

— В такъв случай е добре, че съм куче.

Той допря нос в нейния и вдиша прекрасния аромат, който си беше само неин. Харесваше му как мирише Джой. Устните й се разтвориха. Знаеше, че намерението й не беше такова, но не можа да устои на неволната покана. Наклони глава и опита да я целуне.

Очите й се разшириха от уплаха секунда, преди да извърне глава, толкова неочаквано, че й позволи да го направи. Устните му докоснаха бузата й. Искаше да изръмжи, но устоя на импулса. Последното, което искаше, беше да я уплаши.

— Целуни ме! — прошепна заповеднически той. — Няма да те ухапя. Повярвай ми, сладка! Искам да ти хареса. — Неговият член, заключен в тесния капан на дънките, се втвърди толкова бързо, че Муун потръпна от неприятното усещане. Твърде много желаеше Джой и нямаше да позволи да му отказва още дълго. — Пусни ме вътре!

— Не!

Видът едва чу тихият й отказ. Усмихна се и се дръпна малко назад, освобождавайки я.

— Скоро ще се съгласиш. Погледни ме!

Лекарката колебливо се обърна. Беше толкова близо, че той усещаше всеки неин дъх върху устните си. Погледите им се срещнаха. Мъжът стисна юмруци, за да не се поддаде на порива да сграбчи бюрото и да го изхвърли от пътя си. Щеше да е при нея след секунда, да я положи на пода и да я обладае.

Членът му пулсираше със собствен ритъм. Представата за Джой гола под него, с крака около кръста и ръце около врата му, докато тласка в тялото й, беше достатъчна, за да провери способността му да се контролира. Тя щеше да е мека, сладка и гореща.

Дойде му твърде много. Муун се изправи, заобиколи бюрото и се наведе. Очите й се разшириха, когато обърна стола й и приближи така, че коленете й опряха в корема му. Принуди я да разтвори бедра и застана между тях.

— 466? Недей!

Гласът й трепереше, но не страх имаше в очите й. Той вдиша аромата на женската й възбуда и почти си изгуби ума. Тя също го искаше, но не си признаваше. Раздразнението му нарасна. Защо продължава да отрича взаимното им привличане с думи, когато тялото й разобличаваше тази лъжа.

— Ще включа алармата!

В очите й ясно се четеше молба. Не искаше да го прави, но щеше да го стори. Винаги използваше тази заплаха, за да го държи на разстояние. Беше му писнало.

— Няма. Ще ме застрелят с упойваща стреличка, ще ме заключат за седмица и ще ме преместят при другия психиатър. — Видът се приближи и обхвана талията й с ръце. Беше тънка, а плътта й под дрехата — податлива, когато нежно я стисна, очарован колко е различна от неговия вид. — Ти не я харесваш. Аз съм твой и няма да позволиш някой друг да се грижи за мен.

Джой отвори уста и пак я затвори, дишането й стана накъсано.

— Не е вярно, че не харесвам Джералдин.

— Лъжеш! — заяви той.

— Тя е моя колежка и никога не съм казвала, че не я харесвам.

466 преглътна ръмженето си. Джой искаше да започне спор, за да го разсее от желанието за секс. Нямаше да стане.

— Гледаш я с възмущение и раздразнение. Не я харесваш и няма да й позволиш да ме доближи.

Лекарката опря длани в гърдите му. Усещането беше приятно, но още по-добре щеше да е, ако докосваше голата му кожа.

— Имаме различен подход към пациентите си, това е всичко.

— Каква е разликата?

Младата жена облиза устни, дразнейки го с езика си.

— Освен че заплатата й е по-голяма? Образованието. Тя има по-висока степен от мен. Въпреки че опитът и квалификацията й не са много по-различни. И двете сме лекари — психотерапевти. Тя е психиатър, а аз — психолог. Аз съм доктор по психология, а тя — доктор по медицина. Повечето като нея намират разлика.

— Ти си по-добра. Чух, че тя е зла. Няма да натиснеш алармата. Ще ме дадат на нея. Не го искаш.

Пръстите й се вкопчиха в ризата му, за да го улови по-здраво. Бутна го назад, но не беше достатъчно силна. Видът се наслаждаваше на докосването й.

— Така е.

466 го знаеше.

— Нека те докосна! Ще бъде страхотно.

Езикът й отново се показа, за да навлажни устните.

— Чуй ме! — прошепна. — Не можем да го направим.

— Ти ме желаеш. Не лъжи!

— Така е — каза Джой толкова тихо, че Видът едва чу тези две прекрасни думи.

— Добре — отвърна той, изпълнен с удовлетворение.

— Но не можем да го направим.

— Напротив! — рече Видът с раздразнение.

— Не, не можем. — Лекарката погледна за миг към вратата. — Може ли да те питам нещо? И ще отговориш искрено?

— Да — Щеше да й каже всичко, което иска да знае.

— Ако се съглася, ще продължиш ли да ме преследваш и след като получиш каквото желаеш? Просто си любопитен да правим секс веднъж или интересът ти е за нещо постоянно?

Не му трябваше време да помисли.

— За постоянно. Веднъж няма да е достатъчно.

— Така си и мислех. — Вдигна брадичка и в очите й блесна решителност. — Отдръпни се или ще трябва да натисна алармата. Не искам, но ще го направя.

По очите й позна, че не лъже. Изръмжа и се дръпна назад. Лесно щеше да я спре. Рефлексите му бяха много по-добри. Нямаше да стигне бутона, ако я вдигне от стола, положи я на земята и я прикове с тялото си. Колкото и да се изкушаваше, никога нямаше да го направи. Щеше да я изгуби завинаги, ако нарушеше доверието, което му беше гласувала, оставайки насаме с него по време на сеансите им.

— Не може да се случи — прошепна тя. — Искам, но няма да стане.

— Защо не? Аз те искам, ти ме искаш и тук няма никой, който да ни спре.

— Ще разберат. — Младата жена се изправи вдървено в стола си. — Мисля, че сеансът за днес приключи, а ти?

— Не! Не искам да си тръгвам.

Красивите й очи го умоляваха.

— Трябва да си вървиш! Утре ще довършим.

— Чудесно!

В него се бореха гняв и чувство за безсилие. Обърна се и с маршова стъпка напусна кабинета. На следващия ден му казаха, че Джой вече не работи там и няма да се върне. Повече не я видя.

* * *

Беше объркан, защото я виждаше да се приближава. Как може да си е отишла, щом стоеше пред него? Кое е истина? Кое е спомен? От гърдите му се разнесе ръмжене и сграбчи решетките, които го разделяха от Джой.

— Спокойно! — каза тихо тя.

Муун се държеше странно. Израженията му се меняха постоянно, докато го наблюдаваше.

— Тук съм. Трябва да се успокоиш! Отпусни се!

Новият вид зад решетките не беше 466, когото познаваше. Някога беше мрачен самотник, но бавно напредваше и я допускаше до себе си. Беше се влюбила в 466. След това онзи Муун, когото видя на видеото, което Харли й показа, беше чаровен, дружелюбен и обичаше да спортува. Разбира се, неговия мотив за последното може би бе възможността да поиграе с жените. Вероятността беше голяма и зеленоокото чудовище на ревността в нея надигна грозната си глава.

Но мъжът пред нея не беше нито един от двамата. Той беше нестабилен и опасен. Не го забравяй, помисли тя.

— Знаеш ли коя съм аз?

— Ти ме изостави.

Думите му я изненадаха, но се радваше да ги чуе, въпреки начина, по който изръмжа обвинението. Спомняше си миналото и очевидно не беше доволен от нея. Нямаше значение. Говореше и знаеше коя е.

— Нямах избор.

Видът протегна ръка през решетките към нея.

— Ела тук!

Трябваше ли да се приближи достатъчно, за да може да я докосне, или не? От него струеше гняв, но Джой вече не му бе непозната. Тя пристъпи крачка напред.

— Не ме наранявай!

— Ела! — настоя грубо Муун.

Младата жена приближи още, а той хвана рамото й и нежно я подръпна напред. Тя се притисна в решетките и го погледна.

— Защо съм тук? — 466 огледа клетката.

В Джой се породи надежда, че действието на наркотика намалява.

— Беше болен.

— Мен не ме хваща настинка — объркано я погледна той.

— Беше на смяна като охрана и беше уцелен със стреличка, съдържаща непознато наркотично вещество.

— Охрана? Ние си имаме пазачи. Защо аз ще върша тяхната работа?

Това я разтревожи.

— Къде мислиш, че сме?

— В мотела.

По дяволите! Той е в миналото, не в настоящето. Опита се да не изпада в паника.

— Помисли си добре! Спомняш ли си изобщо, че напусна мотела? Как дойде в Хоумленд? — Надяваше се тези подсказки да отключат спомените му.

— Какво е това?

О, Господи! Липсват му спомени за голям период от време. Успокой се и прикрий колко си уплашена, нареди си мислено Джой. Паметта му все още не се е възвърнала. Поне си спомняше нея и времето, прекарано в пустинята. Това беше напредък.

— Пусни ме! — огледа отново решетките Муун. — Отключи вратата!

— Не мога. Нямам ключ.

Видът изръмжа и я стисна по-силно, но не достатъчно, че да я нарани.

— Защо ми причиняваш това?

— Не съм аз.

— Наредила си да ме заключат? — Мъжът присви гневно очи и тихо изръмжа. — Мразя да бъда заключен!

— Не съм го направила аз.

— Другата лекарка, която мразиш, ли е виновна?

— Не я мразех. Просто мислех, че е снобка.

— Ти си тръгна и аз станах неин. — Той притисна лице в решетките. — Не я харесвам и това е отмъщение за отказа ми да говоря с нея, така ли?

— Не. — Джой внимателно подбираше думите си, защото не искаше да го шокира или травмира, че е забравил толкова дълъг период от живота си. — Това не е нейно решение. Ти беше опасен.

— Няма да нараня никоя от жените охранители.

Той определено беше в миналото.

— Зная, но ти не беше на себе си. Какво е последното нещо, което си спомняш?

— Ти ме изостави.

— Колко време мина, откакто заминах? — Лекарката искаше да определи времевата рамка, след което да проследи напредъка му.

Устните му се извиха в мрачна гримаса и Видът поклати глава.

— Не знам. Доста. — Протегна и другата си ръка през решетките и обхвана лицето й. Грубата повърхност на пръстите му леко я драскаше, но тя нямаше нищо против. — Защо не мога да отговоря на въпроса ти?

— Беше болен — припомни му Джой. — Объркан. Всичко е наред. Подобряваш се. — Тя протегна ръка между решетките и погали топлите му твърди гърди. — Ще се оправиш. Затова съм тук. Няма да те оставя отново, 466. Обещавам! — Усещаше, че е по-добре да използва номера, а не името му, защото в сегашното му състояние само това му беше познато.

Мъжът пусна рамото й и обхваната с ръка талията й, за да я придърпа по-близо. Пое си дъх и затвори очи.

— Миришеш различно.

— Смених шампоана и балсама, но не съм сложила парфюм. Душ-гелът ми също е нов. — Наложи се да използва продуктите, предоставени от НСО, тъй като не бе взела своите. Обмисляше да ги помоли да поръчат от нейните предпочитани марки.

Видът отвори тъмните си очи и мълчаливо я огледа.

— Кажи им да ме пуснат!

Искаше й се да можеше.

— Трябва да изляза от тук! — Дишането му се учести. — Мразя да бъда затворен!

— Зная. — Младата жена галеше гърдите му почти до пъпа и обратно, в опит да го успокои. — Отпусни се! Не се разстройвай! Говори с мен! Аз съм тук.

— Трябва да изляза от тази клетка. — 466 спря да милва лицето й, дръпна ръка и сграбчи решетката. — Пусни ме навън! — Гласът му се задълбочи до ръмжене. — Обади се на охраната, Джой! Няма да нараня никого! Ще им кажа, че ти принадлежа и те ще трябва да приемат твоите заповеди.

Изкушението беше голямо и тя се замисли какво би станало, ако повика другите Видове. Дали, ако види кой го охранява, ще върне напредъка му и ще го обърка повече? Или ще бъде тласъкът, който ще му помогне да си спомни какъв е бил последните години. Шокът можеше и да прекъсне възстановяването му. Лекарката не знаеше как да постъпи. Беше учила за лекарствата, които предизвикват проблеми с паметта, но не и как влияят върху Новите видове.

— Ще отида да говоря с хората, отговорни за това.

Муун отново се намръщи, но отпусна ръце и се отдръпна от нея и нейното докосване.

— Направи го! Изкарай ме от тук! — Погледът му се плъзна надолу по тялото й, спирайки на гърдите, преди отново да се върне към лицето й. — Не желая решетки помежду ни. Няма да ме напуснеш отново! Даде ми дума и ще настоявам да я спазиш!

— Добре. — Младата жена кимна, усещаше студ по дланта си, след като се отдалечи от топлата му кожа. Стисна ръката си в юмрук. — Ще го направя. Само стой спокойно. Ще се върна веднага, щом е възможно.

466 погледна надолу към тялото си, изръмжа и вдигна ръце.

— Вериги?!

— Знам.

Още едно ръмжене се откъсна от него, преди да вдигне рязко глава, за да срещне погледа й.

— Освободи ме! Свали тези неща! Отведи ме в кабинета си и им кажи, че ще говоря с теб.

— Добре. — Джой тръгна, не желаеше да го изоставя, но трябваше да говори с Видовете за смяна на условията му за живот. Обърна се и бързо се отправи към асансьора.

— Джой? — Младата жена спря и погледна назад.

— Не бягай отново от мен! Обещай ми!

— Обещавам! Този път няма да те изоставя. Ще се върна веднага, щом ги убедя да махнат тези вериги. Няма да се бавя.