Лорън Донър
Муун (12)

Глава единадесета

Джой крачеше в дневната на малката вила и хапеше долната си устна. Харли я наблюдаваше от дивана със скръстени ръце.

— Помага ли? Това твое упражнение?

Тя устоя на желанието да му покаже среден пръст. Мъжът я ядосваше, но тя знаеше, че той се тревожи какво става с Муун в Медицинския център. Тя също. Харли й беше казал за предмета под кожата на ръката на Муун.

— Трябваше да ми кажеш за това, преди да напуснем Медицинския център.

— Щеше ли да тръгнеш?

Младата жена спря да крачи.

— Не.

— Затова не ти казах.

— НСО нямат ли противоракетни системи или нещо подобно, което да свали всичко, ако някой атакува?

— Имаме въоръжени пазачи, които да се справят с всяка заплаха. Не сме сигурни защо някой, свързан с Мерикъл, би поставил проследяващо устройство на Муун, но това е най-ужасният сценарий, за който се сетихме, а е най-добре да сме подготвени за най-лошото. Може просто да са искали да видят дали ще го преместим от Резервата в Хоумленд. Може да са искали да проследят летателните ни планове. След като един от хеликоптерите ни беше свален, ги сменяме често. Мога да се сетя за още дузина причини.

— Не знам как можете да живеете така. — Джой отново закрачи. — Толкова много задници, с които да се разправяте, толкова много опасности. Защо просто не оставят Видовете на мира?

— Ние също искаме да спрат да ни тормозят, но само желанието не е достатъчно. — Той кръстоса глезени и размърда пръстите на краката си. — Твоят свят също не е безопасен. Ние също гледаме вашите новини по телевизията. Няма кражби, изнасилвания или разбити коли в земите на НСО.

Джой продължи да крачи.

— Не крадем един от друг. Не…

— Разбирам! — изстена тя. — Преигравам и не мисля логично. Тук имате много по-нисък процент на престъпност. Малко съм откачила заради цялата история с насочващата ракета. Трябва да признаеш, че е доста зловещо.

— Самият термин „враг“ означава, че не е много приятно да си имаш работа с тях.

Джой сложи ръце на кръста и го погледна раздразнено.

— Възмущавам се, Харли. Това е нормално за хората, така правим ние, когато сме разстроени. Притеснявам се за Муун и за онова, което става с него.

— О! Това е нещо човешко? — повдигна вежда мъжът.

— Да. — Младата жена сви рамене и се отпусна. — По-точно — женско нещо. Ти трябва да кимаш, а не да спориш с мен.

— Разбрах.

Тя го огледа.

— Ти си доста спокоен за Вид, намиращ се под стрес.

— Доста се променихме, откакто бяхме освободени, Док. Не очаквай да легна на дивана и да започна да ти разказвам как се чувствам. Няма да стане. Също така няма да си разкървавя юмруците, като удрям хубавите ти стени. Изкушаващо е, но няма да постигна нищо, освен ако не искаш по-отворено пространство между кухнята и дневната.

Джой се усмихна. Харли й харесваше, когато не я заплашваше или обвиняваше, че прави престъпни неща на Муун.

— Съмнявам се, че НСО ще ти благодарят, ако ремонтираш една от вилите им за гости.

— Вероятно не. — Той погледна към китката си и въздъхна. — Все забравям, че нямам часовник.

— Какво стана с него? — Беше й любопитно доколко Видовете са станали зависими от технологиите. Отдавна не бе била около някой от тях. След Мерикъл подобни джаджи им бяха непознати.

— Сложих всичко твърде близо до онази печка. Часовникът и ботушите ми са съсипани. — Той погледна намръщено към анцуга и тениската с логото на НСО. — Липсват ми дънките, но обещах на Муун, че ще те придружа до тук и ще се уверя, че ще останеш.

— Нямам намерение да се връщам обратно в Медицинския център. Разбирам, че ще имам нужда от придружител и че, който ме види без такъв, ще стане подозрителен. Това е последното, което искам.

— Спазвам думата си, Док. Дори към някой, който ти бърника в мозъка.

Доброто й настроение се изпари.

— Твоите хора се съгласиха на терапия, както и моите. Знаеш ли колко е дразнещо да те наричат така? Да бърникаш в мозъка предполага нещо ужасно и звучи болезнено. Всичко, което искахме да направим, бе да ви помогнем да се адаптирате към живота извън Мерикъл. Имахте нужда от някого, с когото да говорите и да установите връзка след всичко, през което бяхте преминали. Инстинктивно е да изпитваш състрадание и да опитваш да помогнеш на някого в нужда. За нас също не беше лесно.

Когато я погледна, веждите му отново се вдигнаха.

— Вие не бяхте точно приятелски настроени в началото. Ужасявах се, че някой от вас може да получи посттравматичен пристъп в кабинета ми и не мисли, че дори за момент не съм била наясно, че даже огромните мъже охранители ще са способни да се справят със ситуацията. Дори вашите жени можеха да им сритат задниците и да им ги поднесат на поднос. Женски — поправи се тя, знаейки, че предпочитат този термин.

Харли се ухили.

— Знаеш ли колко оплаквания получих от пациентите и роднините си, когато си стегнах багажа и им казах, че съм приела работа, за която не мога да говоря? Те не знаеха къде съм, а майка ми мислеше, че съм жестока, защото не й казвах нищо. Не можехме да напускаме Обект 4 и ни беше скучно. Бих убила да изляза да покарам или да се разходя до близкото кафене. Каквото и да е, нещо нормално.

— Отново се възмущаваш, нали? Трябва ли сега да кимна?

— Съжалявам! Защо се бавят толкова? Не можеш ли да им пишеш, или нещо такова, за да ти дадат информация? Ръсти така направи.

— Забравих, че мобилният ми е в задния джоб на дънките. Страхувах се да го включа, докато не се охлади. Може да е изпържен.

— Мамка му! — тя погледна към стационарния телефон на масичката до вратата. — Не може ли да се обадиш на някого?

— Щом разберат какво става, ще ни кажат. Ако ги прекъснем сега, най-много да ги забавим още повече.

— Някога нетърпението беше често срещано качество на Видовете.

— Прогресът не е ли чудесно нещо? — засмя се мъжът. — Виждам защо Муун те харесва. Сладка си, когато не се държиш като психиатър.

— Ти си ерген, нали?

— Да.

— Каква изненада — изпухтя тя и скръсти ръце пред гърдите си.

— Вече разбираме и сарказма. — Той се изправи. — Искаш ли нещо за ядене? Може да държи устата ти заета, преди да си казала нещо твърде обидно.

Джой знаеше, че се държи като кучка. Тя бе измислила лудия план. Поне можеха да й кажат дали е проработило, или не. Подлудяваше я незнанието дали той е успял да възвърне паметта си, или пак е потънал в забвение.

На вратата се позвъни и тя се стресна. Харли отиде и отвори. Едрото му тяло й пречеше да види, но беше достатъчно близо, за да чуе изненаданото му ахване.

— Муун!

— И охранител — отговори познатият дрезгав глас. — За да ме наблюдава и да се увери, че ще остана на себе си.

— Пуснали са те от Медицинския център?

Джой се приближи, също малко учудена, че е освободен от наблюдение. След това изпита въодушевление. Това означаваше, че е преодолял влиянието, което медикаментът оказваше на организма му. Сърцето й ускори ритъм и тя обви ръце около кръста си, опитвайки да го види зад едрата фигура на приятеля му.

— Ще ти разкажа по-късно. Дойдох да поговоря с Джой. Направи ми услуга и иди в моята къща. Бих убил за няколко пържоли и малко кафе. Би трябвало да се прибера, докато ги направиш. — Муун се засмя. — Предполагам, няма да имаш против.

— Не. — Харли пристъпи напред и прегърна Муун. — Ни най-малко. Радвам се, че се върна.

Муун погледна към Джой над рамото на приятеля си, докато отвръщаше на прегръдката.

— Аз също. Ще дойда скоро. Имаме много за наваксване.

Джой почти не забеляза тръгването на Харли, съсредоточена в мъжа, когото обича. Муун очевидно се бе изкъпал. Носеше черен потник и спортно долнище. Тъмният му поглед бе устремен към нея, докато прекрачваше прага, а после се обърна да поговори с Вида, който го придружаваше.

— Изчакай тук! Разговорът е личен. Ще чуеш, ако възникне проблем, а аз няма да заключвам, за да можеш да влезеш лесно. — Не изчака за отговор, а затвори вратата под носа му и охранителят остана на верандата. След това се облегна на дървената й повърхност и погледна към младата жена.

— Проработи! — Това бе всичко, което можа да измисли. Муун стоеше в дневната й. Красивото му лице бе застинало в мрачна гримаса — остро напомняне, че вече не е мъжът, когото познаваше. В очите му проблясваше предпазливост и, според нея, и малко гняв. Почувства се нервна и стомахът й се сви. Той бе дошъл или да й благодари, че се е втурнала да му помага, или да я помоли да напусне Хоумленд.

— Намерихме имплант в ръката ми. Служел е да впръсква по-дълго време наркотика в кръвта ми. Първоначално смятахме, че е проследяващо устройство, но щом го разгледаха подробно под микроскоп, осъзнахме истината. В него се съдържаха същите вещества, каквито имаше и в кръвта ми.

Тя беше твърде шокирана, за да говори. Той беше излекуван, но не заради нейното предложение да използват сауна. Все пак това нямаше значение, стига Муун да е добре.

— Тед предположи, че е щяло да продължи да ме дозира най-много още няколко дни, а след това е щяло да приключи.

— Радвам се, че си се възстановил. — Гласът й звучеше колебливо. След това се насили да се стегне, изправи рамене и отпусна ръце встрани. Искаше да изглежда спокойна и овладяна. — Как се чувстваш? Има ли остатъчно главоболие или замаяност?

Муун наклони глава. В очите му определено гореше гняв.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете, доктор Ярдс?

Тя се отказа от професионалното държание. Беше глупост дори да опитва да се преструва и очевидно и двамата го знаеха, ако се съдеше по подигравателния му коментар.

— Не. — Джой пристъпи напред. Нуждата да го докосне беше толкова силна, че пръстите й потрепваха. Въпреки това, едва ли бе разумно да опитва, така че се спря на около три метра от мъжа. — Какво искаш да кажа? Вече не съм твой терапевт, но в момента в тази роля се чувствам най-удобно, тъй като ти ме гледаш настоятелно. Опитвам да разбера защо.

Муун се оттласна от вратата и бавно се приближи. Младата жена наблюдаваше плавните му движения. Някъде в периферията на ума й прозвуча аларма. Това не беше мъж, който идва при нея, а хищник — вбесен и опасен. Тя отстъпи крачка назад, преди той да стигне до нея. Видът спря и тихо изръмжа.

— Ти знаеш най-добре от всички, че не трябва да го правиш, когато съм в подобно настроение. Ако се обърнеш и побегнеш, ще те поваля. — Той погледна към нея, преди да отвърне на погледа й. — Килимът изглежда дебел, но се съмнявам, че ще те предпази от нараняване, ако те съборя върху него.

Беше й трудно да мисли, докато се бореше със страха и логиката. Той нямаше да я нарани умишлено, но знаеше, че заплахата му е реална. Погледна лицето му и екзотичната му красота още веднъж спря дъха й. Изглеждаше свиреп и сексапилен едновременно. Плътните му устни бяха леко разтворени, напомняйки й за острите му кучешки зъби. Белегът от ухапване върху плътта й не болеше, но самото му съществуване изведнъж стана важно, заедно с начина, по който й го беше направил.

— Почти се изкушавам да те предизвикам — призна тя, захвърляйки предпазливостта. Красивите му очи се разшириха във видима изненада. — Какво би ми направил?

Погледът му бавно се плъзна надолу по тялото й, възприемайки всеки сантиметър, а ноздрите му се разшириха, когато си пое въздух. Джой погледна към предницата на долнището му. Нямаше как да не забележи реакцията му. Докато го гледаше, очертанието на члена му се удължи и удебели.

— Мамка му! — изсъска той.

Тя откъсна поглед от скута му, за да се съсредоточи отново върху очите. Той също я гледаше. Джой направи малка стъпка назад, знаейки че ще провокира инстинкта му за преследване.

— Не го прави, Джой! Дойдох да поговорим.

Точно от това се страхуваше. Плашеше се, че ще я помоли да напусне Хоумленд. Сигурно съжаляваше за случилото се между тях и нямаше да се учуди, ако обвиняваше нея, че са правили секс. Нуждата му да говорят предполагаше, че му се иска да не беше ставало. Тя опита да прикрие болката си.

— Добре.

Видът затвори очи.

— Не използвай този тон.

— Кой? — прошепна тя, несигурна дали гласът й ще прикрие факта, че сърцето й се къса.

— Проклета да си! — отвори очи той. — Нямаш право да се държиш като наранена. Ти ме изостави! Ти си тази, която си тръгна. — Гласът му прерасна в ръмжене. — Не очаквай да се върнеш в живота ми, като че ли не е минало всичкото това време. Аз не съм същият мъж.

— Зная.

Входната врата се отвори и Флейм надникна вътре.

— Всичко наред ли е?

— Излез! — нареди Муун. — Ние само спорим. Тя ще те извика, ако има нужда от помощта ти. Напълно наясно съм кой съм и не си губя ума отново. Остани на поста си отвън и спри да се месиш.

Флейм погледна към Джой, за да се увери, че е добре. Тя му кимна, притеснена, че в противен случай няма да ги остави насаме.

— Добре, разбрах. — Той излезе и затвори вратата.

Джой наблюдаваше Муун. Той вдигна ръка и я прокара отстрани през косата си, отмятайки я назад от лицето му. В очите му все още искреше гняв, докато я гледаше мрачно. Вътрешностите й се свиваха. Това щеше да е болезнен край на повторното им събиране.

Муун се бореше с гнева си. Джой винаги е била неговото слабо място. Беше ад, когато изчезна, оставяйки го без друг избор, освен да приеме, че няма да я види отново. Не беше като да има начин да я проследи в непознатия свят, в който бе избягала. Беше му минавало през ума няколкостотин пъти, но шансовете му за успех не бяха добри. В крайна сметка гордостта не му позволи, а и щеше да е абсолютна глупост да рискува живота си, за да преследва жена, която категорично го бе отхвърлила.

Тя стоеше пред него, изглеждаше крехка, а емоциите й бяха изписани на лицето. В това не се беше променила. Очите й винаги са били експресивни и разрушаваха защитите му всеки път. Дори сега му се искаше да я успокои и да прогони нараненото й изражение. Фактът, че все още му влияеше толкова силно, само увеличаваше горчивината му.

— Оценявам, че си отделила време от натоварения си живот, за да дойдеш в Хоумленд — каза равно той.

Джой сведе поглед към гърдите му. Кимна, а раменете й се сковаха.

Видът потисна едно ръмжене и за първи път беше благодарен, че през целия си живот е крил чувствата си. След всичко, което го беше накарала да преживее, нямаше да й позволи да се върне в живота му, сякаш не е минало цялото това време. Той се промени през годините, научи се да живее въпреки обсебеността му от нея, и се справяше страхотно. Рискът тя да си тръгне отново беше твърде голям, за да го поеме. Нямаше да й позволи да пропълзи отново в сърцето му. Парен каша духа. Това беше човешка поговорка, с която се бе запознал.

— Какво искаш от мен? — отказваше да се извини за грубия си тон, но имаше нужда от отговори. — Защо наистина дойде тук?

Тя вдигна поглед към него. Тъгата в очите й отслаби част от желанието му да я изпрати отново в нейния свят. Но само за момент. Тя нямаше право на симпатия. Той беше нараненият.

— Радвам се, че си добре, Муун.

Видът изръмжа, за да й покаже, че търпението му е на свършване.

Тя не се отвърна.

— Липсваше ми!

— Лъжа! — обвини я той. — Винаги имаш избор. Ти беше твърде слаба, за да останеш и да разбереш какво има помежду ни.

— Не зная колко от разговорите ни, докато беше под влиянието на медикамента, си спомняш, но искам да се уверя, че знаеш, колко много съжалявам, че си тръгнах. Налагаше се.

— Не ти вярвам!

— Тогава все още си твърде наивен. — Тя вирна брадичка и го погледна предизвикателно. — Знаеш ли колко пари бяха инвестирани, за да се предпазят Видовете от пресата и от всякакви възможни заплахи? Аз щях да бъда сметната за заплаха за сигурността. Основен приоритет беше всички Обекти да останат скрити, на всяка цена. Дори ако това означаваше да ме хвърлят в затворническа килия и да започнат да размотават документите или каквото решат, за да ми попречат да говоря с някого извън програмата. Началниците ми щяха да ме отстранят със сила.

Гневът му пламна и той обхвана лицето й с длан, преди да е осъзнал намеренията си. Докосването му беше нежно, но той знаеше, че е грешка. Не му беше достатъчно и искаше още. С другата си ръка я хвана през кръста, за да й попречи да се отдръпне.

— Нямаше да те отстранят, защото си ми позволила да се сближим.

Тя се отпусна леко в ръцете му, но не отвърна поглед.

— Да, щяха. Аз не бях военна, 466. Правилата относно взаимоотношенията ми с Видовете бяха много стриктни. Единственият разрешен физически контакт беше в случай, че бъда нападната и трябва да се защитя, докато дойде някой от охраната.

Използването на номера му от лабораториите беше обидно, но Видът не вярваше, че тя го каза с такова намерение.

— Муун — поправи я той.

— Съжалявам!

— Ти си тръгна, преди да си избера име.

Тя го погледна настоятелно.

— Трябва да ми повярваш. Знаеш ли, че на Обект 2 държаха една от терапевтките заключена в стаята й за шест дни като наказание, че е държала ръката на една от вашите жени?

— Защо са я заключили в стаята й? Защо ще държи ръката на жена и ще я накажат за това? Жената била ли е против?

— Тя е преживяла ужасяваща травма. Терапевтката е държала ръката й в знак на емоционална подкрепа. Пациентката не е имала против, но пазачът в стаята е докладвал за физическия контакт. — Джой въздъхна и той разпозна в изражението й раздразнение. — Беше глупаво, но такъв беше отговорът на началниците. Барбара беше отстранена за шест дни без заплащане и изолирана, само за да я дадат за пример на останалите. Тя беше наистина мила и много състрадателна жена. Говорехме си често с нея, защото и двете имахме проблеми с Джералдин, която не смяташе, че сме достатъчно квалифицирани, за да работим с Видовете.

Муун повярва на Джой. Човеците можеха да преувеличават и той си спомняше, че това бе един от проблемите между нея и Джералдин.

— Исках да докосна много повече от ръката ти — тихо призна тя и се приближи малко, като гърдите й почти докосваха неговите. — Исках да седна в скута ти, да ти позволя да ми направиш всичко, което желаеш, и знаех, че няма да мога да ти отказвам още дълго. — Тя навлажни устни, привличайки вниманието му към тях, и членът му се втвърди до болка. Копнееше да я притежава. — Ти беше пределно ясен, че не изпитваш просто любопитство какво би било да споделяш секс с човек. Веднъж никога нямаше да ни е достатъчен. Все някой щеше да се досети.

Мъжът затвори очи, за да се пребори със силното желание да я обладае на пода. Дрехите й лесно ще се скъсат в ръцете му и тогава нищо нямаше да стои на пътя му. Можеше да проучи и оближе всеки сантиметър от нея. Винаги бе желал да запамети вкуса и допира на тялото й.

Едната й ръка колебливо се отпусна на гърдите му. Дланта й опираше в дрехата му, но пръстите й докосваха кожа. Беше достатъчно, за да разруши контрола му. Нямаше повече да се бори с глада си за нея. Тя беше точно пред него и почти го предизвикваше да я вземе. Този път в тялото му нямаше никакви медикаменти, които да придават нереалност на случващото се. След това нямаше да го преследват призрачни спомени, оставящи го да се чуди колко добре бяха заедно в действителност.

Плъзна ръка от кръста към дупето й и я стисна, като я издърпа към себе си и я вдигна. Изненаданото й ахване беше така тихо, че ако не внимаваше толкова, щеше да го пропусне. Тръгна напред, в търсене на най-близката спалня. Нямаше да я обладае на пода. Пусна лицето й, за да обхване дупето й и с другата си ръка и да я предпази от падане.

— Дръж се за мен — заповяда й.

Почти очакваше да му се противопостави, но пръстите й се забиха в раменете му. Не каза и дума, докато я носеше през дневната в първата спалня по коридора. Спря и ритна с крак вратата, за да затвори. Нямаше ключалка. На ум си обеща, че ще набие Флейм, ако влезе, за да провери защо се бави толкова.

В къщите за хора леглата бяха по-малки и по-близо до земята, но все пак беше по-добре, отколкото съвсем да няма легло. Той спря до долния му край и я погледна в очите, докато отпускаше ръцете си. Тя се плъзна по тялото му и стъпи на килима.

— Съблечи се.

Гладките й бели зъби се забиха в долната й устна и Видът погледна в очите й в търсене на някакъв знак за страх. Нямаше такъв. Джой посегна към блузата си. Смая го, когато започна да се съблича. Членът му трепна в отговор, желаейки да се вдигне дори повече при вида на нейното подчинение. Щеше да обладае Джой и този път нямаше да има съмнение, че и двамата знаят какво желаят.

Ненавиждаше треперенето на ръцете си, докато събличаше потника и го хвърли встрани. Не му пукаше къде падна. В Медицинския център нямаха обувки, така че сега нямаше какво да събува. Пъхна палци в ластика на долнището, но се спря, замислен дали явното доказателство за желанието му към нея ще я накара да промени решението си. Някои хора се плашеха, когато видеха мъж от Видовете напълно гол.

Неясни образи на него и Джой в клетката изплуваха в ума му. Той бе притежавал тялото й и преди, и тя не се бе уплашила при вида на дългия му и дебел член. Само му се искаше да може ясно да си спомни подробностите. Спомените може би щяха да се върнат, но той бе на път да си осигури нови, които със сигурност щеше да помни. Плъзна долнището до глезените си и се наведе да го събуе. Джой го желаеше и щеше да го получи. Изправи се и й отдаде пълното си внимание.

Коленете му почти се подкосиха, когато огледа сметаново бялата й кожа. Голото тяло на Джой беше просто мечта. Тя бе толкова различна от жените Видове. Нямаше очертани мускули на корема — имаше гладка, мека плът. Гърдите й бяха закръглени и по-едри, зърната — по-големи. Преглътна мъчително, желаейки да обвие устни около всяко и да види колко добре пасва в устата му.

Сините очи привлякоха погледа му, когато младата жена седна на ръба на леглото. Колебанието, което разпозна в тях, не му попречи да направи крачка напред, след това още една и да се надвеси над нея, докато тя лягаше назад. Подпря се на ръце, за да не падне отгоре й.

— Отвори широко бедра за мен, сладка моя.

Тя го направи, краката й докоснаха неговите, докато се наместваше върху леглото. Мъжът сведе брадичка, за да наблюдава как тя се разтваря за него. Нямаше никакви косъмчета там долу. Той я вдъхна — всички прекрасни аромати на Джой. Лека възбуда също погъделичка носа му. Тя все още не бе готова да го поеме, но докато той решеше, че е време да съедини телата им, щеше да бъде.

Джой беше пристрастяваща и предизвикваше странни неща у него. Беше малко смущаващо, но той изведнъж разбра защо мъжете от Видовете искаха да си вземат половинка. Идеята да я увие в одеялото и да я метне на рамо, проблесна в ума му. Ако я занесеше там, със сигурност никога няма да й позволи да напусне дома му. Вдигна поглед към таблата на леглото и реши, че определено ще се изкуши да я завърже, ако това означава да я задържи в постелята.

— Муун?

Гласът й привлече вниманието му. Колебанието в него го накара да осъзнае, че е спрял да се движи, докато обмисляше как да я премести в дома си, без някой да информира Сигурността, че е я отнесъл от къщата за гости. Щяха да предположат, че е имал рецидив и не се държи разумно. Не беше логично да иска да направи нещо подобно, но това нямаше връзка с преживяванията му от последните дни. Тя го подлудяваше.

Младата жена седна и хвана раменете му, взирайки се в очите му с очевидна тревога.

— Добре ли си?

Той погледна надолу към извивката на гърдите й и изръмжа. Образите на всички неща, които искаше да й направи, заляха сетивата му и предизвикваха болка в члена му. Беше благодарен, че вече е на колене, защото в противен случай можеше да падне.

— Добре съм — успя да каже.

Тя не изглеждаше убедена.

— Боли ли те главата?

Муун хвана бедрата й, докосванията бяха нежни, когато пръстите му обхванаха извивката на стегнатото й дупе. Издърпа я по-близо, докато главичката на члена му се допря до мястото, където бе широко отворена за него. Ненавиждаше треперенето на ръката си, когато я плъзна надолу и завъртя палеца си около клитора й. Джой ахна, очите й се разшириха, но не се отдръпна. Той бавно изписваше кръгове.

— Нямам главоболие. Не мога да чакам да бъда в теб. — Контролът му се изплъзваше, докато ароматът на възбудата й се засилваше. — Кажи ми да забавя нещата.

Тя направи нещо неочаквано — протегна се между телата им и обхвана члена му в ръка. Беше негов ред да простене, когато започна бавното й мъчение, докато колебливо изучаваше дължината му.

— По дяволите! — Стигаше му толкова чакане. — Кажи ми, ако действам твърде бързо.