Лорън Донър
Муун (4)

Глава трета

— Какво си мислеше, че правиш? — Тайгър беше вбесен и не се опитваше да го прикрие.

— Показвах на Муун, че може да ми има доверие.

Джой беше уморена след безсънната нощ, която прекара в жилището, предоставено й от НСО. Беше помолила да я придружат до там след онова, което се случи. Имаше нужда да е далеч от 466, след срещата й със смъртта. Посетителите й бяха дошли след закуска.

— Тя няма право да го доближава. — Днес Харли носеше тениска с хевиметъл банда и джинси. Явно рокерските ботуши бяха при него ежедневие. — Очевидно не я иска мъртва, но следващия път може да ни принуди да го пуснем, за да спасим живота й. Чист късмет, че искаше просто да е насаме с нея. Той не е в състояние да разсъждава разумно.

— Съгласен съм. — Джъстис Норт я погледна намръщено. — Не е трябвало да го доближаваш толкова.

— Той проговори.

Джъстис повдигна черните си вежди.

— Така ли? Никой не ми каза това.

— Само няколко думи — уведоми го Тайгър. — Все още не е на себе си и е опасен.

— На нас не каза нищо, докато бяхме в клетката, за да го завържем. — Джъстис погледна към Харли. — Защо не ни каза да спрем? Вместо това се бори с нас, докато му слагахме веригите.

— Направили сте го? — На Джой й се искаше да е била там. — Той добре ли е?

— Беше ядосан — сви рамене Тайгър. — Но никой не беше ранен.

— Добре — успокои се Джой.

— Тя няма право да го доближава — повтори Харли. — Вие не знаете историята им.

Лекарката не се изненада, че той иска да разкаже на другите за миналото й с Муун. Беше я предупредил, че ще направи всичко, за да я отдалечи от приятеля си. Харли спазваше обещанията си.

— Ние знаем тяхната история — с махване на ръка го прекъсна Джъстис, като продължаваше да изучава Джой. — Повече ме притеснява, че си рискувала живота си, без да го съгласуваш с нас.

— Печелех доверието му. Не мога всеки път да прекъсвам работата си и да тичам при вас за разрешение.

— Най-напред му показа гърдите си, а после позволи на Муун да си играе с тях.

Джой се сви от грубия тон на Харли.

— Правиш го да звучи вулгарно, а не беше. — Младата жена не хареса начина, по който очите на Джъстис се разшириха от изненада. — Не е това, което си мислиш. Муун се интересува от секс и това е единственият начин, който намерих, за да го накарам да работи с мен. — Лицето й пламна от смущение. — Трябва да го принудя да говори. Иначе не мога да му помогна. И не съм му показвала гърдите си, а само малко разтворих деколтето си.

— Той не искаше да говори, а да те чука — изръмжа Харли.

— Харли! — отвърна на ръмженето му Джъстис. — Достатъчно!

— Ти знаеше какво е направила на Муун и въпреки това й се обади?

— Муун я уважава.

Харли изсумтя.

— Какво знаеш за случилото се между тях на Обект 4, Джъстис?

— Тя е била негов психиатър след освобождаването му от Мерикъл и той говореше само хубави неща за нея.

— Той й вярваше и искаше да спи с нея, но тя го изостави. Нарани го.

Изведнъж всички мъже в стаята се обърнаха към нея. Джой обви ръце около кръста си, искаше й се да стане колкото се може по-малка в стола си. Въпреки това вдигна брадичка и погледна към Харли.

— Не съм го наранила.

— Глупости! Ти избра работата си, а не него. Мислиш ли, че е толкова глупав, за да не го разбере? Да открие колко малко означава за теб, за да постъпиш така? Имаше чувства към теб, но ти си опакова куфарите и изчезна. Ти не беше там, за да видиш как му се отрази това. Той мразеше другия психиатър, който му назначиха. Тя беше студенокръвна кучка, която се отнасяше с нас, сякаш сме домашни любимци, на които трябва да хвърляш месце, за да ги отучиш от лошите навици, придобити в Мерикъл.

— Не беше така! — Джой трепна, предположи, че той говори за бившата й началничка Джералдин. Жената не умееше да съчувства. Те двете никога не постигнаха съгласие с методите си как да се справят с оцелелите, но Джой потрепери вътрешно от възможността Харли да казва истината. Това със сигурност не присъстваше в указанията, които беше оставила при заминаването си.

Харли пристъпи заплашително напред със свити юмруци, но се спря.

— Точно така е било. Казал ти е, че те желае, а ти си му позволила да си мисли, че има шанс. Обещала си му тялото си, ако се разкрие в сеансите ви, но щом е дошло време да платиш, си избягала.

Смущението й бързо премина в гняв.

— Не съм му обещавала нищо. Постоянно му казвах, че не може да правим секс. Бях негов лекар.

— Етика. Да, той го спомена — изръмжа Харли. — Когато му даваше тези глупави извинения, позволяваше ли му да гали гърдите ти? Дразнила си го сексуално по време на сеансите ви, за да говори и, проклет да съм, ако позволя да му го причиниш втори път, само за да го оставиш отново на сухо.

— Не съм! — Младата жена скочи на крака и го погледна. Ръката я сърбеше да зашлеви копелето. — Когато беше мой пациент, се държах професионално. Никога не е докосвал гърдите ми или друга част от тялото ми, с изключение на ръцете, когато искаше да ме накара да се чувствам неудобно. Бях категорична, че е невъзможно да имаме сексуални отношения, така че не ме обвинявай, че съм го подвела. Не съм!

— Ти си безсърдечна и не ти пука за него! — озъби се Харли.

— Не знаеш за какво говориш, Харли! Грешиш! Затова напуснах работата. Знаех, че е въпрос на време да ме пречупи, защото чувствата ми бяха твърде силни.

— Признаваш, че работата ти е била по-важна от Муун. В противен случай щеше да останеш с него.

Джой смаяно го зяпна, пренебрегвайки всички присъстващи, които стояха безмълвни.

— Как да остана с него? Знаеш ли, какво щеше да се случи, ако бях спала с него?

— Той щеше да е щастлив.

— Щяха да ме уволнят и дори по-лошо.

— Работата ти е била много по-важна! — Харли изкриви устни от отвращение и се обърна към Джъстис. — Тя трябва да бъде отведена извън Хоумленд и далеч от Муун. Не можем да й вярваме, че няма да го нарани отново. Щастието му не е важно за нея и никога не е било.

— Майната ти, Харли! — изстреля Джой, преди да може да се овладее. — Ще направя всичко за Муун!

Видът я погледна.

— Оставила си го, когато е имал нужда от теб.

— Наистина ли си толкова наивен? — поклати глава тя. — Не ме ли чу, когато казах, че щяха да ме уволнят, ако бях спала с Муун? Мислиш ли, че щяха да ми позволят да съм близо до него след това? Бяхме на секретно място! — Тя опита да овладее емоциите си, но й беше трудно. — Имаше камери и охрана навсякъде. Ако бях позволила връзката ни да прерасне в сексуална, бързо щеше да се разчуе. Щяха да ме принудят да напусна и вероятно щяха да ме тикнат в затвора с всяко обвинение, което могат да измислят, за да ме държат под ключ възможно най-дълго, за да не издам местоположението на Обекта.

Харли се намръщи.

— Щях да изгубя всичко, за да бъда с него веднъж. — Лекарката се тръшна на стола, уви ръце около гърдите си и сведе поглед в скута си. — Не си мисли, че не се изкушавах. Беше ме грижа за Муун. Нямаш представа колко много. — Задушавана от емоции, тя преглътна, за да се овладее. — Но също така знаех, че ако спим заедно, той ще бъде наранен още повече. Винаги съм го поставяла на първо място.

— Как така щеше да е наранен още повече? — Въпросът дойде от Джъстис.

Джой срещна погледа му, но той не изглеждаше ядосан.

— Муун изпитваше големи трудности да се приспособи към живота извън Мерикъл. Беше необщителен и често създаваше проблеми на охраната. Представете си колко по-зле щеше да стане, ако беше принуден да наблюдава как ме извеждат от там с белезници. Вероятно щеше да ми се притече на помощ, мислейки че ме защитава. Щеше да намрази охранителите още повече и дори можеше да го застрелят, ако убие някой от тях. Пазачите нямаха право да нараняват Видовете, освен ако ситуацията не е животозастрашаваща или някой от тях е извън контрол, но имаха позволение в извънредни ситуации да премахнат заплахата радикално. Не исках да рискувам живота му или да ги карам да си мислят, че не се справя със свободата. Знаете ли какво правеха с Видовете, които не можеха да се взаимодействат с хората на Обекта?

— Да — въздъхна Джъстис. — Държаха ги постоянно упоени и заключени, далеч от останалите. Много от обитателите на Дивата зона дойдоха при нас след това лечение.

— Точно така! — Младата жена се обърна към Харли, чиито гняв беше намалял. — Точно затова заминах. Знаех, че е въпрос на време да успее да ме съблазни и че това може да доведе до смъртта му или до заключването му в едно от онези болнични отделения, където да е постоянно упоен. Мисълта, че може да му се случи едно от двете, късаше сърцето ми. Не предпочетох кариерата си пред Муун. Направих единственото, което бе добро за него. Знаех, че ще е ядосан, но гневът му щеше да е насочен към мен. Щеше да е в безопасност.

Харли пристъпи към нея и я изгледа изучаващо.

— Мамка му! — въздъхна и се обърна. — Вярвам й.

— Джой?

Ненавиждаше начина, по който се сви стомахът й, когато погледна в очите на Джъстис Норт.

— Да?

Можеше да я помоли да си тръгне. Това бе най-лошият вариант. Видът мълча толкова дълго, че стомахът й заплашваше да върне обратно закуската. Нямаше да понесе да я отпратят. Нямаше да има право дори да попита за състоянието на Муун. Щеше да се чуди дали се е възстановил, или се е влошил. Нищо не можеше да направи.

— Моля те, позволи ми да опитам да му помогна!

Мъжът премигна и не каза нищо.

— Искаш да се моля? — Гордостта й щеше да бъде потъпкана, но по-важен бе Муун. — Ще го направя. Накарах го да говори. Около мен се чувства спокоен. Каза името ми. Позволи ми да опитам!

Джъстис огледа мъжете в стаята.

— Оставете ни насаме за малко.

— Не! — възрази Харли. — Нека опита!

Лидерът на Новите видове се изправи. Не изглеждаше ядосан, а изненадан.

— Заповядваш ли ми?

— Муун имаше силни чувства към нея — не отстъпваше Харли. — Той ми е като брат. Всички сме загрижени, но аз го познавам най-добре. — Замълча за момент и погледна Джой, след това отново се обърна към Джъстис. — Ще трябва да го държим упоен постоянно, ако не се възстанови. В сегашното му състояние е прекалено опасен дори да го пуснем в Дивата зона. По дяволите, сигурен съм че всеки от нас ще предпочете да го държим в кома, отколкото да бъде заплаха за Видовете. Психиатърката наистина го накара да говори, а и той я пусна веднага щом останаха сами. Не искаше да я убие.

Тайгър изруга.

— Ами ако я вземе като заложник, за да ни принуди да го освободим?

— Ще трябва да излезем и да я оставим с него — изръмжа тихо Харли и се обърна към Джой. — Съгласна ли си? Това означава, че ще се оправяш сама, ако опита да те използва, за да спечели свободата си. Не можем да го позволим. Бързо ще го намерим, но може дотогава да е убил някого. Твърде рисковано е.

Становището им беше ясно. В такава ситуация нямаше да преговарят за живота й.

— Не мога да се съглася с това — изръмжа Джъстис. — Никой Вид не може.

Джой преглътна гаденето и погледна лидера.

— Аз не съм от Видовете и съм съгласна. Ще дам живота си за Муун. Искам да го направя.

— Той може да те убие — каза Джъстис с безизразно лице.

— Разбирам.

— Може да те насили или дори по-лошо, ако попаднеш отново в ръцете му. — Челюстта му се стегна. — Това, че има решетки помежду ви, не означава, че не може да ти направи нищо.

— Това също ми е ясно. Дори зад решетките той е смъртоносен. — Споменът как Муун гали гърдата й беше все още пресен в съзнанието й, както и онзи, в който стиска гърлото й. — Лекувах твоите хора, Джъстис. Казвали са ми някои от начините, по които са убивали служителите на Мерикъл. — После имаше кошмари от разказите им, но те не бяха провокирани от симпатия към мъртвите. Произлизаха от знанието, че Видовете щяха да носят цял живот белезите от стореното, за да се спасят. — Няколко от тях опитаха да ме изплашат с доста детайлни описания на тези убийства. Смятаха, че ще ги обвиня заради онова, което са били принудени да направят, за да оцелеят.

— Какво им казваше, когато споделяха тези истории? — Джъстис наклони глава с очевиден интерес.

— Казвах им, че трябва да го оставят в миналото. Вината не е тяхна. При екстремни обстоятелства всеки прави необходимото, за да оцелее и те трябва да са горди, че са се измъкнали живи от онзи ад. — Тя замълча за момент. — Да си остане между нас, но след като чух какво им е било сторено в клетките, онези задници от Мерикъл са си заслужавали смъртта, щом са измъчвали Новите видове. За съжаление, много от тях останаха живи.

— Трябвало е да им кажеш това последното.

Тя се усмихна, но без хумор.

— Направих го. Неофициално.

Устните му се извиха в усмивка. Облегна се назад и се отпусна.

— Как реагираха?

— Горе-долу както ти в момента. Не исках да се чувстват виновни, че са се отървали от боклука.

Тайгър се засмя.

— Защо не си била и мой психиатър? — Обърна се към Джъстис. — Моята все повтаряше, че е грешно да се убива, независимо от обстоятелствата. Нямаше никаква идея за какво става дума.

— Позволи на психиатърката да го направи! — обади се дрезгаво Харли. — Става дума за Муун.

Усмивката на Джъстис се стопи, той затвори очи и пое няколко пъти дълбоко въздух.

— Ти ще рискуваш живота си за всеки от нас, Джъстис. Ние ще рискуваме нашия на всеки от Видовете. Забравѝ, че тя е човек. Достатъчно възрастна е и знае за какво става въпрос. Чу я. — Харли кръстоса ръце пред широките си гърди. — Наясно е на какво са способни Видовете.

— Така е — съгласи се Джой, местейки поглед между лидера на НСО и Харли, все още изненадана, че той е на нейна страна, след като се закле, че ще я изхвърли от Хоумленд.

Джъстис отвори очи, в които гореше гняв.

— Добре. — Наведе се и я погледна внимателно. — Вероятно ще бъдеш убита или ще ти се иска да е така, ако нещата се развият зле. Той е подивял. Сигурна ли си, че искаш да поемеш риска?

— Да — отговори без колебание младата жена, макар че вътрешно се тресеше от страх.

— Обичаше ли го?

— Да — кимна тя. Отговорът й щеше да е същия и ако я беше попитал дали още го обича.

Известно време лидерът я гледа мълчаливо, може би преценявайки дали е откровена.

— Добре. Уважавам избора ти. Аз бих направил всичко за Джеси. — Той се изправи и тръгна към вратата. — В случай че нещата се развият зле, ще трябва да подготвиш завещанието си. Мини през правния отдел, преди да се срещнеш отново с Муун. Трябва да подпишеш документи, които ни освобождават от отговорност, макар да съм уверен, че те не струват нищо в случай на съдебен спор. Това е всичко, което можем да направим, за да избегнем претенциите на твоето семейство, ако надеждите ни не се оправдаят. — Той се обърна, все още гледайки я с гняв. — Реалността е жестока. Бъди сигурна в това.

Джой също щеше да се изправи, но краката не я държаха в момента. Ако коленете й се огънеха, щяха да съсипят демонстрацията й на смелост.

— Би ли накарал адвокатите ви да побързат с документите? Вече имам завещание. Искам да се върна бързо при Муун.

Той премигна.

— Какви са правилата?

— Какво имаш предвид? — Лидерът отново премигна учуден.

— Колко далече ми е позволено да стигна с Муун, преди да сметнете, че прекрачвам границата? Досега реагира единствено на желанието да ме има.

— По дяволите! — прошепна Тайгър. — Колко далеч искаш да стигнеш?

— Ще направя всичко възможно да го спася. — Тя говореше сериозно. — Дори ако това означава да вляза в клетката му, за да няма решетки помежду ни.

— Кучи син! — изсъска Джъстис. — Не знаем какво ще ти направи.

— Обзалагам се, че моето убийство не е на първо място в списъка му с желания.

Водачът на Видовете се обърна напрегнато.

— Дано си права. Предпочитам да спя спокойно нощем, а се съмнявам, че ще го направя, ако те осакати или убие. Не знам дали да ти благодаря, или да те изхвърля от земите ни за твоя собствена безопасност. — Той се спря на вратата. — Тайгър, говори с нея. Обясни й за секса с Вид извън контрол. Все пак изборът е неин. — Вратата се затвори с трясък след него.

Тайгър я погледна и отвори уста.

— Недей! — Джой обви ръце около себе си, неспособна да крие повече разтърсващите я емоции. — Мога да предположа за какво става дума, ако се стигне до там. Това не променя нищо. Ще поема риска.

Видът стисна устни и се изправи.

— Адвокатите ще подготвят документите до час. — Тайгър замълча за момент. — Може би искаш да се обадиш на семейството си? Не им казвай къде и защо се намираш, просто… обади им се. — Той спря до вратата, загледан в Джой. — Сигурна ли си, че искаш да го направиш? В момента дори нашите жени се страхуват от него.

Искаше да я уплаши, като намекваше, че трябва да се сбогува с близките си. Имаше ефект, но тя нямаше да се откаже. Зад гърба си имаше повече от две години, прекарани в страдание и съжаление. В никакъв случай нямаше отново да изостави Муун. Това можеше да е единственият й шанс да се реваншира за миналото.

— Сигурна съм.

— Смела си. — Той напусна стаята и затвори тихо вратата зад себе си.

— Изненада ме. — В дълбокия глас се долавяше нотка на уважение.

Джой почти беше забравила за Харли, който застана пред нея. Тя сви рамене.

— Грешеше за мен. Наистина ме е грижа за Муун. Винаги е било така и ще продължава да бъде.

— Явно. — Мъжът изведнъж се наведе до лицето й. — Слушай ме!

Ето, започна се, помисли си тя, подготвяйки се за нови, още по-ужасяващи заплахи какво ще й стори, ако нарани Муун. Това беше естествената реакция на всеки, който се чувства безпомощен, щом негов близък е в опасност. Трябваше да поеме контрол над ситуацията.

— Ако отново те хване, не се бори с него. Това ще го вбеси. Стой неподвижна. — Той замълча. — Ако те захапе, не се дърпай. Не крещи. Не се съпротивлявай. Разбираш ли? В момента той е повече животно, отколкото човек. Ако искаш да оцелееш, покажи му пълно подчинение.

Лекарката само кимна, защото нямаше доверие на гласа си. Предупрежденията му породиха ярки картини в съзнанието й. Частта с крещенето я караше да се чуди колко груб щеше да е Муун, ако му предложи тялото си. Той беше наистина силен, едър мъж.

— Добре. — Харли изучаваше лицето й. — Говорил ми е за теб. Каза, че си смела и куражът ти е колкото на една от нашите жени. Досега не му вярвах. Той никога няма да разбере защо си избягала. Давам ти шанс, така че не го изпускай. Муун е най-близкият ми приятел, а вече твърде много изгубих в живота си. — Плъзна поглед надолу по тялото й и после пак към лицето й. — Гледай да не ме подведеш и да се откажеш от страх. Изправих се срещу Джъстис и Тайгър, за да ти дам шанс. Не бих го направил, но искам да си върна Муун и съм отчаян. Както и те, иначе нямаше да се съгласят.

— Аз също — говореше искрено. — Този път няма да го изоставя.

Помежду им се установи разбирателство. Внезапно Харли бръкна в задния си джоб и извади мобилен телефон. Тя се зачуди дали няма да й го предложи за онези прощални обаждания. Вместо това той докосна екрана и отвори албума със снимки.

— Искам да ти покажа нещо.

— Добре.

Обърна екрана към нея и стартира видео клип. Джой пое устройството и се загледа в усмихнатия Муун на екрана. Беше навън, облечен с потник и шорти. В красивите му очи блестеше веселие.

— Какво правиш? — гласът му беше дрезгав, както го помнеше.

— Запечатвам спомени — засмя се Харли. — Видеоклиповете са популярни.

— Няма да правя секс с теб. Не си мой тип — засмя се Муун. — Мисля, че само такива клипове гледаш.

— Ха-ха — изсумтя Харли. — Имаш предвид себе си, а не мен.

— Ето затова сме приятели, защото имаме толкова общи неща. — Муун се извърна встрани, след което отново се обърна към камерата. — Защо не снимаш тях? — Посочи с палец нещо зад гърба си. — Те са много по-интересни от мен.

Харли обърна камерата към някакви жени, които играеха волейбол. След няколко секунди отново фокусира върху Муун.

— Исках да снимам теб. Скоро заминаваш за Резервата и ще ми липсваш. Тогава ще гледам това видео.

Муун се усмихна.

— Ще бъде само за месец. Дори няма да усетиш, че ме няма. — Той отново посочи към жените. — Можеш да си играеш с тях и да изглеждаш тъжен, така че те ще те развеселяват. Май ти правя голяма услуга. — Сложи ръце на бедрата си. — Ще ти спечели симпатиите им. Кажи им, че ти липсват разходките ни с мотор и ги повози наоколо.

— Няма да е същото. — Харли звучеше малко разстроен. — Наистина ще ми липсваш!

Станалият изведнъж сериозен поглед на Муун се насочи в камерата.

— Ще се върна, преди да се усетиш, и ще се позабавляваме. Ти също ще ми липсваш! Никога не съм си мислиш, че ще стана близък с някого. — Мъжът се засмя. — Сега изключи това и да отидем да поиграем. Ще бъдем двама срещу петима и ще им покажем как се прави, преди да замина.

Харли се засмя и клипчето свърши. Джой преглътна сълзите си, когато вдигна поглед към Вида, протегнал ръка да си вземе телефона.

— Искам си приятеля обратно. — В очите му се четеше искреност. — Записът е от преди няколко седмици. Това е Муун, когото познавам. — Той погледна встрани, докато прибираше телефона в джоба си. Когато отново се обърна към Джой, в очите му блестяха сълзи. — Искам той да се оправи!

— Ще направя всичко необходимо! — закле се лекарката.

* * *

Муун изръмжа. В тялото му бушуваше гняв. Не можеше да мисли и нищо нямаше логика. Всичко, което познаваше, беше болка, гняв и желание. Отметна глава и нададе вой. Искаше нещо. Не. Някой. Една жена.

Някакъв спомен се бореше да излезе на повърхността, но беше обвит от слоеве мъгла. Тя е истинска, нали? Не беше сигурен. Крачеше из клетката, изръмжа към решетките, които го спираха, и искаше да избяга. Блъсна гърди в метала, но не можа да се освободи.

Избърса устата си и един аромат го накара да застине на място. Подуши, приближи пръсти до носа си и вдиша дълбоко. Беше познат, женски. Затвори очи и образът на тъмнокоса човешка жена, седяща зад бюро, изплува в съзнанието му. Усмихваше му се. Беше вдигнала копринените си къдрици в кок на тила, но той искаше да ги види пуснати. Големите сини очи със златисти петънца в ирисите го очароваха. Бяха рядкост при хората, но Муун не беше сигурен откъде знае това.

Приглушеният женски смях укротяваше част от гнева му и го успокояваше. Това беше спомен. Видът се съсредоточи върху него, полагайки много усилия да не изгуби образа й.

Нежни бледи ръце се повдигнаха с дланите към него, когато споменът стана по-ярък.

— Спри, 466! Заболя ме стомахът. — Гласът й беше мелодичен. Нежен. Сладък. Секси. Членът му мигновено реагира, почти отклонявайки вниманието му от жената, за да го привлече към сексуалното желание, което тя пораждаше.

Жената отпусна ръце на бюрото и се наведе напред, все още усмихвайки му се.

— Това си го измисли, за да видиш колко съм наивна. — Той искаше да целуне тези устни. Нуждата да се протегне и да я просне по гръб на гладката повърхност беше силна. Дрехите й бяха тънки и лесно щяха да се скъсат. — Трябва да си казваме истината, помниш ли? Това беше забавно, но измислено.

— Може би — думите бяха последвани от емоция — забавление. Той си играеше с нея. — В действителност истината е, че снощи лежах в леглото и си мислех за теб.

Лицето й стана безизразно.

— Недей!

466 заобиколи бюрото и се наведе, толкова близо, че можеше да помирише възбудата й. Пръстите го сърбяха да разпусне косата й и да провери колко е дълга.

— Ти мисли ли за мен? Докосва ли се? — Надяваше се да каже „да“. Въпреки това искаше той да е този, който я докосва.

— Седни си на мястото!

Тя го отрязваше, а това не му харесваше. Въпреки че хвана ръба на бюрото, за да му попречи, той обърна стола й. Силата й не можеше да се сравнява с неговата, а гледката на краката й в тази къса пола беше неочаквана за него. Те бяха гладки, стройни и красиви. Тя ахна, очите й се разшириха, а дишането й се ускори.

— Предпочитам да си поделим твоето. — Той пусна едната страна на стола, бавно се протегна и нежно погали коляното й. Толкова гладко. Пое си дълбоко въздух и беше сигурен, че сетивата не го лъжат. Тя също го желаеше, но не искаше да си признае. — Разтвори бедра! Пусни ме вътре! — Облиза устни. Можеше да я изяде. Искаше го. Нуждаеше се от това.

— Знаеш, че не можем да го направим. — В очите й проблесна паника. — Моля те, недей!

Подуши и не усети страх. Не, тя също го искаше. Защо не се поддава? Щеше да го направи толкова хубаво за нея, за двамата. Жената отблъсна ръката му от коляното си, стисна бедра и посегна към бутона на бюрото.

— Не ме карай да натисна алармата. Моля те, 466! — Молбата в гласа й беше онова, което го накара да спре, да се изправи и отдръпне.

Отхвърлен. Отново. Боли! Много боли! Членът го болеше от нуждата да я вземе. Тялото му реагира на емоциите и чувствата, които се появиха със спомена.

Болката се разпространи из цялото му тяло и мъглата се върна. Той нададе вой и закрачи из клетката. В него се надигна гняв. Трябваше да излезе. Да тича. Имаше нужда от… нещо. Не. Някого.

Опита да си припомни кого, но не можа. Ръмжене се откъсна от гърлото му.