Лорън Донър
Муун (10)

Глава девета

Разочарованието и безпокойството бяха две емоции, без които Джой можеше да живее. Изглежда те й бяха постоянни спътници, откакто Джеси я съпроводи до асансьора. Мъжът — медицинска сестра почисти раната и й би инжекция с антибиотик. Нямаше нужда от шевове.

— Как е Муун? Все още ли е в съзнание? Минаха четири часа откакто доктор Тредмънт и екипът му слязоха долу.

Пол, медицинският специалист, се намръщи иззад бюрото си.

— Все още чакаме новини.

— Може ли да провериш? Разрешено ли е да отида да го видя?

— Тед нареди да те задържим тук.

— Разбира се, че го е направил. — Кретенът си пазеше територията и не я харесваше. Секс-терапевт! Обидата я разгневяваше.

— Мога да повикам охранител, за да те придружи до къщата ти.

— Не. Няма да напусна Медицинския център.

— Тогава ще чакаме. — Отвори някакво чекмедже и й предложи дъвка. — Искаш ли?

— Не, благодаря.

Той върна пакетчето обратно и се загледа в компютъра си.

— Може да седнеш на другото бюро. Имаме няколко инсталирани игри.

— Не искам да редя пасианс. — Джой се наведе напред, за да погледне какво задържаше вниманието му. — Това ли правиш по цял ден?

— Да, когато през повечето време е забранен достъпът на външни лица. Триша приема пациенти в дома си, ако някой има нужда от дребна лекарска помощ. В Медицинския център се допускат само спешни случаи. — Той се усмихна. — Аз те превързах, тъй като ти вече беше тук, в противен случай щяха и теб да изпратят в нейната къща. За щастие денят бе спокоен.

— Муун е заключен в клетка. Няма начин да се качи тук и да нарани някого.

— Не това е причината да сме затворени. Щом изпадне в едно от особените си настроения, той вие. Това разстройва всеки, който може да го чуе. Видовете не могат да понасят, когато някой от тях страда. Имахме няколко инцидента.

— Какви?

Мъжът въздъхна, облегна се назад и я погледна.

— Опитаха се да отидат при него, мислейки, че ще му помогнат. Само влошиха положението. Няколко пъти той се освободи. Не беше красиво. Първоначално го държахме тук, горе. Дори в мазето, ако вдигне врява, ами, Видовете имат добър слух. Най-добре е да държим сградата празна.

Младата жена погледна към часовника.

— Защо се бавят толкова?

— Тъй като не съм там, не знам. За Муун вече използват медицински сестри от Видовете. Той опита да ме убие няколко пъти, така че не се оплаквам. Би искал да стоя далече от него.

Джой се изправи и започна да крачи напред — назад.

— Искам да знам какво става.

— Ще разберем, щом се качат тук.

Безгрижното отношение на сестрата побъркваше Джой, но част от нея му завиждаше. Състоянието на Муун бе всичко, за което можеше да мисли. Дали отново бе изгубил връзка с действителността? Говореше ли? Беше ли с ума си? Тя трябваше да е с него.

Чуха се стъпки и тя се обърна навреме, за да види как Джъстис, Тед Тредмънт и няколко високи медицински сестри от Видовете идват към рецепцията. Беше й нужен много самоконтрол, за да не се втурне напред и да настоява за отговори. Не си направи труда да поглежда към белокосия лекар, той, разбира се, нямаше да й каже нищо. Джъстис Норт беше обектът на вниманието й.

— Трябваше да упоим Муун — срещна погледа й лидерът на Новите Видове. — Състоянието му се влоши.

Болка прониза младата жена.

— Нападна ли някого? — Тя огледа присъстващите мъже, но те нямаха видими наранявания.

— Главоболието му ставаше все по-силно, докато изобщо спря да говори. — Джъстис млъкна и прокара ръка през косата си. Устните му бяха присвити в мрачна гримаса. — Стана ясно, че вече не ни разпознава, когато изръмжа и се опита да ухапе Тед. В този момент прекратих процедурите. Има нужда от почивка.

По-възрастният мъж се намръщи.

— Състоянието на Муун се подобрява. Моментите, когато е с ума си, са по-чести и по-продължителни.

— Ще изпратя тези проби в лабораторията. — Един от Видовете медицински сестри напусна стаята с куфарче в ръка. Другите двама го последваха.

— Кръвни проби? — Джой знаеше, че са взели доста такива.

— И коса. — Тед се отпусна в един стол и тежко въздъхна. — Иска ми се да намерим химика, който е създал онова, което влияе така на Муун. С удоволствие бих научил как го е направил.

— Аз искам само да разбера как да го излекуваме — добави Джой, опитвайки да не се обижда от начина на мислене на Тредмънт. Той не беше емоционално обвързан като нея. Начинът, по който нещо е направено, е важен за него, както и начинът да отмени ефекта от него. — Може ли да сляза долу?

— Той спи — поклати глава Тед. — Нямаме нужда от нея, Джъстис. Трябва да я пратим да си върви.

Вбесена, Джой отвори уста да се противопостави, но Джъстис проговори първи.

— Не, Тед. Муун реагира на присъствието й.

— Разбира се, че реагира. Сексът е основна потребност на всеки мъж. Като храната, съня, уринирането. Всяка жена ще свърши работа. Трябва да използваме жени от Видовете вместо нея.

Джой се почувства, като че ли я зашлеви.

— Не става въпрос само за секс. Той говори с мен. Той…

— Достатъчно! — Гласът на Джъстис се задълбочи. — Тед, държиш се грубо. Не вярвам, че Муун ще се бори да си спомни заради всяка жена, която му изпратим. Той нямаше моменти на яснота преди нейното пристигане. Имахме възможност не просто да поговорим с него, а да водим дълъг и смислен разговор.

— Правили са секс. — На лицето на лекаря се изписа отвращение. — Спести ми преструвките, че не са. Нямам вашето супер обоняние, но дори аз мога да кажа какво се е случило от състоянието на чаршафите и панталоните му.

— Не ме интересува какво са правили. Важен е резултатът. — Джъстис сви ръце в юмруци. — Решението не е твое. Мое е. Тя остава. — Погледът му се плъзна към Джой. — Може да се върнеш при него, но вратата остава затворена. Муун ме накара да обещая, че от сега нататък между вас ще има решетки. Той беше много разстроен, че си наранена. Стой извън обсега му.

Тя понечи да спори, но лидерът не й даде възможност да каже и дума.

— Това са правилата. Приеми ги или си върви. Обещах му, че няма да има възможност да те нарани повторно. Аз бях склонен да те оставя да рискуваш живота си заради неговия, но той бе пределно ясен, че това е недопустимо. Трябва да уважа желанието му.

Бе очевидно, че Джъстис е взел решение. Джой кимна в съгласие. Беше по-добре да е близо до Муун, отколкото да бъде помолена да напусне Хоумленд.

— Добре.

Телефонът на Джъстис иззвъня и той го извади от джоба си.

— Ало? — заслуша се за момент. — Добре. Колко далеч са колите? — замълча отново. — Ще посрещна екипа, щом дойдат. Подгответе стая за разпити. — Затвори и върна телефона в джоба си.

— Какво е станало? — Тед се изправи в стола си.

Студена усмивка изкриви устните на Джъстис и погледът му стана остър.

— Не успяхме да открием създателя на веществото, което влияе на Муун, но имаме някой също толкова ценен.

— Кой? — полюбопитства Джой.

— Последните няколко дни охранителите в затвора разпитват заловените служители на Мерикъл. Наложило се е известно убеждаване, но са разбрали кой е един от ръководителите на изследователските екипи. Четирима различни човека са го издали. Той ще знае какви вещества са разработвали.

Тед се изправи.

— Искам да съм там.

— Разбира се.

Джъстис погледна към Джой.

— Искам да видя Муун!

— Върви!

Нямаше нужда да й казва два пъти. Младата жена почти избяга от стаята. Нямаше охрана в асансьора. Пътят до долу бе кратък. Когато влезе в затъмнението мазе, вътре имаше мъж от Новите видове, когото не познаваше. Той си пое дълбоко въздух и й махна да се приближи.

— Беше упоен. Ще минат няколко часа, докато се събуди.

Лекарката прекоси помещението до решетките. Муун се бе къпал. Косата му бе мокра и му бяха дали нови панталони. Лежеше настрани, с лице към нея и изглеждаше твърде едър за малкото легло, а коленете му стърчаха навън. Равномерното и бавно дишане я увери, че той е добре.

Искаше й се да го докосне. Според Джъстис нямаше да се случи скоро. Той бе пределно ясен, че тя трябва да стои достатъчно далеч, за да няма никакъв шанс за физически контакт.

— Твърде близо си, жено — изръмжа мъжът зад нея. — Джъстис каза, че през цялото време трябва да стоиш на два метра от клетката.

Раменете й увиснаха, когато погледна назад.

— Муун все още спи, така че не може да ме стигне. Името ми е Джой.

— Аз съм Смайли. — Видът се приближи. Имаше хубави очи. Тя огледа лицето му. Примат. Познаваше отличителните черти. Според собствения й опит те не бяха толкова агресивни като котешките или кучешките Видове.

— Ти присъства ли на разговора с Муун?

— Да.

— Как беше той, след като си тръгнах?

— Ясно заяви, че не бива да те поставяме в опасност отново. — Мъжът замълча и с поглед обходи тялото й от горе до долу. — Съгласен съм, че си твърде крехка и лесно можеш да бъдеш наранена. Муун беше раздразнен и ядосан заради онова, което са му сторили. Главоболието му се влошаваше, докато не стана съвсем дезориентиран.

Не искаше да чува това. Всеки път, щом започнеше да се надява, че той ще се оправи, състоянието му отново се влошаваше. Беше обезкуражаващо.

— Мое е решението какви рискове да поемам или не.

— Така беше, докато Муун не заяви противното. Трябва да бъдеш защитена от него.

Мразеше да се чувства безпомощна, но трябваше да се научи да го понася. Джъстис беше пределно ясен, а той определяше правилата. Тя или щеше да ги следва, или щяха да я придружат извън пределите на Хоумленд.

— Ще си го върнем! Муун е решителен мъж. Никой тук няма да се откаже.

— Близки ли сте?

— Всички обичат Муун. — Събеседникът й се премести малко, за да може ясно да вижда спящия си събрат. — Той е най-близък с Брас и Харли. Те са като братя, но все пак всички ние в НСО сме като едно семейство.

— Сигурна съм, че е така.

Видът рязко се обърна към нея.

— Ти си психиатърката?

Тя кимна и отново се обърна към Муун. Кроткото изражение на красивото му лице не облекчаваше много тревогите й за бъдещето му.

— Може ли да те помоля за услуга, Смайли?

— Отказвам да те пусна в клетката му.

— Ти каза, че ще е под упойка с часове. Аз просто… — гласът й секна от емоции. — Не знам кога ще ми позволят да го доближа отново. Няма да стоя дълго. Само… имам нужда да го докосна.

— Не мога да го направя. — Той протегна ръка, нежно хвана рамото й и я обърна към себе си. Внимателно се вгледа в очите й. Каквото и да видя там, го накара да трепне. Видът снижи гласа си до шепот. — По дяволите! Имаш дълбоки чувства към него.

— Да.

— За теб това не е просто работа, нали? — той отпусна ръка. — Обичаш ли го?

Дори не й хрумна да отрича.

— Да.

Издрънчаха ключове.

— Не казвай на никого, че съм го направил. Все още не са включили видеонаблюдението. Пет минути. И аз ще остана вътре с теб, в случай че той се събуди по-рано от очакваното. Бяхме принудени да се приспособим към толкова много медикаменти, че някой от нас ги преработват по-бързо. Говори тихо! Въпреки, че видеото все още не работи, звукът е включен. В стаята на охраната ни следят в реално време.

— Благодаря! — отговори шепнешком Джой. — Оценявам го.

— Аз съм заклет романтик, но не казвай на никого. — Той отключи вратата и я отвори. — Съжалявам! — каза по-силно. — Не мога да го направя. Ще ме вкара в неприятности.

Джой се спусна вътре и приседна на ръба на леглото. Ръката й леко трепереше, когато отмести от лицето на Муун мокър кичур коса и погали леко челюстта му. Погледна към гърдите му и забеляза стегнатите му зърна и очевидно хладната му кожа.

— Има ли одеяло? — промърмори, сещайки се да бъде тиха.

— Няма нужда от такова. — Смайли се приближи. — Тази среда е достатъчно удобна за него. Успокоителното охлажда кожата му. Забавя сърдечния му ритъм. Имаше нужда от почивка и да спре главоболието му. Ако увеличим вътрешната му температура, само ще накараме упойката да спре да действа по-бързо и да излезе през порите му. Дори намалихме температурата, за да сме сигурни, че ще почива по-дълго. Щом се събуди, бързо ще се стопли. Всичкото това ходене и борене го карат да се поти.

Джой кимна и погали гърдите на Муун. Наистина й изглеждаше по-хладен от обикновено. Кожата му винаги е била топла. Нещо й направи впечатление и изведнъж й хрумна една щура идея. Погледна нагоре към Смайли.

— Видовете намаляват въздействието на медикаментите чрез потене?

— Разбира се. Това е една от причините да сме в толкова добра форма. Още от малки разбрахме, че изтощителните упражнения не само ни предпазват от отегчаване до смърт, докато бяхме заключени в клетките, но и ни помагат да изхвърлим от организма си всякакви лекарства. Това се превърна в ежедневие. Чувствам се неспокоен, ако не се придържам към спортния си режим.

— През цялото време ли сте контролирали температурата тук долу?

— Да.

Тя бързо се завъртя към Смайли.

— В Хоумленд има ли сауна?

— Не. — Изражението му стана почти комично. — Онези топли стаи? Те биха били форма на мъчение за моя вид. Топлината ще е непоносима.

— Но ще ви накара да се потите много, нали?

— Ужасно много.

Младата жена отново погледна Муун.

— И може би, да изхвърлите по този начин всички медикаменти, които са ви дадени? — Отново се обърна към Смайли.

Неговите очи се разшириха.

— Не сме опитвали това. — Посегна към радиостанцията, но спря. — Той ще се обезводни.

— Не и ако е направено както трябва и процесът се контролира.

Смайли излезе от клетката и се отдалечи достатъчно, че да чува мекия тон на гласа му, но да не може да разбере думите. Тя се съсредоточи върху Муун.

— Тук съм. — Погали бузата му. — Знам, че искаш да ме защитиш, но съм сигурна, че няма да ме нараниш, независимо от умственото ти състояние. — Вярваше в това. Той щеше да е по-склонен да споделят секс, отколкото да я нарани.

Младата жена чу стъпки и се обърна. Смайли й помаха и прошепна:

— Излез. Те идват. Не бива да те намерят от тази страна на вратата.

Съжалението беше горчив хап, но пусна Муун и го погледа още малко, докато се изправи.

Смайли заключи вратата и посочи.

— Два метра назад.

— Какво казаха за сауната.

— Не знам какво ще кажат лекарите, но Джъстис беше заинтригуван от теорията.

Джой се загледа в неподвижната фигура на Муун.

— Дано проработи!

— Отчаяни сме. На този етап ще опитаме всичко.

Младата жена погледна към Смайли.

— Истина е — сви рамене той.

* * *

466 не можеше да се движи, когато се събуди. Изправи глава и изръмжа. Човекът, който стоеше на няколко крачки пред него, се стресна, пребледня и се обърна да говори с някого.

— Все още съм против.

— Направи го, Тед!

Мъжът, който отговори, имаше твърде дълбок и груб глас като за човек и звучеше, като че ли говори през врата или стена. Това даде време на 466 да огледа тялото си. Медицински колани го държаха изправен и здраво закрепен за плоска дървена повърхност. Дебелите връзки се увиваха около китките, лактите, гърдите, корема, бедрата и глезените му.

Странните тръби, прикачени към тялото му, бяха притеснителни. Вливаха някакви течности направо във вените му? Видът отново изръмжа, вдигна брадичка и отправи на човека поглед, обещаващ бърза смърт. Размърда се, но коланите около тялото му не поддадоха.

Трябвало е да използват вериги. Това е грешка, реши Видът. Мерикъл обикновено не правеха глупости, които да му позволят да избяга, но грешката им щеше да струва живота на белокосия човек. Можеше да му отнеме известно време да се освободи, но щеше да успее, след което щеше да прекърши врата на човека. Ще се тревожи за другия, след като се справи с този.

— Трябва да изчакаме, докато дойде специалният отряд. Ще разпиташ мъжа, когото водят, и така ще получиш отговори. Това може да нанесе повече вреди, отколкото ползи.

— Затворникът може да излъже. Може да отнеме дни да го пречупим достатъчно, че да можем да му вярваме. Дори нямаме гаранция, че знае какъв медикамент са дали на Муун. — Другият глас се задълбочи дори повече, звучеше почти нечовешки.

— Ами ако е толкова озлобен, че нарочно ни даде отговор, който би причинил вреда на Муун? — прозвуча трети, почти нечовешки глас. Той също оставаше невидим за 466. — Нека се придържаме към известните ни факти. Със сигурност можем да неутрализираме по-бързо някои лекарства чрез потене. В този случай може да не проработи, но е по-безопасно да опитаме, отколкото да се доверяваме на озлобен химик.

Белокосият човек изглеждаше изнервен.

— Ще се обадим на повече специалисти и ще ги накараме да проверяват по два пъти всичко, което правят онези задници, преди да го дадем на Муун. Разбирам резервираността ти да работиш с бивш служител на онази компания, но това е причината да имаме връзки с толкова добри хора.

— До момента тези специалисти не са открили какво е дадено на Муун. Те не знаят много за Видовете. За нещастие само Мерикъл знае. Направи го, Тед! В противен случай се отдръпни и ще го направя аз.

— Джъстис… — Белокосият мъж вдигна ръка и хвана основата на носа си с два пръста. — Понякога работата за НСО е трън в задника. Това е непрофесионално. — Отпусна ръка. — В болницата бихме нарекли това бабешки лекове.

— Тогава отивай да работиш в болница — проговори жена. — Хайде, Тед! Когато прие работата, знаеше, че ще захвърлиш правилника през прозореца. В медицинското училище не се изучават Видовете.

— Не ми харесва, Триша! — белокосият се поколеба. — Добре. Но за протокола заявявам, че съм против.

— Отбелязано — съгласи се жената. — Ще следим внимателно жизнените му показатели и в случай че възникне проблем с Муун, отвън чака екип за спешна помощ.

466 се огледа притеснено. Техниците обикновено нямаха проблеми с причиняването на болка на неговия вид. Трябва да е някое твърде отвратително изтезание, щом един от тях отказва да изпълни нарежданията. Стаята беше малка, с дъски по стените и много гореща. Изглеждаше и като че ли дъски са наредени върху под от плочки — можеше да ги види през някои от по-големите пролуки. Отляво имаше голям канал. Трябваше да се извърти, за да види върху какво бе завързан. Изглеждаше като някаква дървена маса с основа, която я държеше на около два сантиметра от земята. Когато размърда пръстите на краката си, установи, че това, върху което беше стъпил, не бе достатъчно дълго, за да побере целите му стъпала. Погледна нагоре. Четири големи кръгли, метални неща, с много дупки висяха от тавана в единия край на тясното пространство. Поне нито едно от тях не беше насочено към него. Малко пред него имаше странно изглеждаща пещ или някакъв вид печка, а отгоре й имаше камъни. До нея стояха кофа вода и черпак.

Той се зачуди дали това не беше краят му. Бяха ли решили да го убият? Така изглеждаше. Отгоре щяха да пуснат газ. Каналът предполагаше лесно почистване, а дървените стени можеха да се сменят лесно, ако имаше кръвопролитие. Той отново започна да се бори.

Белокосият човек го погледна с мрачно изражение. Видът изръмжа предупредително.

— Ще ти стане много горещо — прошепна човекът. — Кажи ми, ако стане твърде много, разбра ли? Наблюдаваме жизнените ти показатели, но имаме нужда и от твоята помощ. Не искаме да те претоплим.

Сигурно тестваха нови химикали, но нямаше да го направят с маркуч. 466 погледна към металните дръжки точно зад човека. Дали те контролираха потока от металните обекти над него? Страх и гняв се обединяваха, докато се бореше по-силно, но не можеше да се освободи.

— Моля ви! — до ушите му достигна друг женски глас. — Пуснете ме да вляза при него! Имаше нещо познато в гласа.

— Не! — Белокосият мъж се отдалечи в другия край на малкото помещение. — Тук е достатъчно пренаселено и неудобно.

— Не ме интересува! — гласът на жената се извиси. — Моля ви, господин Норт! Той се бори и изглежда уплашен. Не мисля, че знае, че никой няма да го нарани.

— Върви! — отговори дълбокият глас.

Пред него пристъпи човешка жена. Когато видя лицето й, спря да се бори с коланите. Големи сини очи срещнаха неговите. Тя спря за момент. Тъмна коса се стелеше над бялата й тениска и стигаше точно до под гърдите й. Видът й предизвикваше нещо странно в 466. Вече нямаше желание да убива. То някак не се отнасяше за нея.

Тя го приближи бавно, малките й ръце се вдигнаха и дланите й се разтвориха към него. Не държеше оръжия или медицински пособия. Косата й залепна за лицето и тя я отметна назад. Започваше да се поти от горещината.

— Хей — прошепна. — Аз съм.

Видът погледна надолу към прилепналата за гърдите й блуза. През материята ясно се виждаше нещо черно, което криеше зърната й. Поради някаква странна причина, която той не разбираше, жената носеше много по-малка блуза под тениската си.

— Нищо няма да те нарани. Обещавам! — тихо му каза. Протегна една ръка и почти го докосна. — Виждаш ли? Просто тук е много горещо, за да те накараме да се изпотиш. — Тя се обърна към възрастния мъж. — Може да увеличиш малко температурата. Мисля, че ще успея да определя, ако стане прекалено.

466 повдигна горната си устна и й позволи да види острите му кучешки зъби, докато ръмжеше предупредително. Това му напомни, че бе спрял борбата си с коланите. Пое си дъх и стегна мускулите си. Може би беше само надежда, но като че ли те му позволяваха малко повече движение.

— Аз съм Джой.

Тя не избяга, както той очакваше. Някакво движение привлече вниманието му и Видът забеляза белокосият мъж да гребва вода от кофата и да я изсипва върху камъните. Надигна се пара и стаята стана чувствително по-топла. Тялото му се покри с пот.

Нежни пръсти погалиха гърдите му и очите му се разшириха от шока. Въпреки че жената не носеше ръкавици, тя докосна направо кожата му. Той отметна глава и изрева от ярост. Мерикъл сигурно опитваха да го убият, тъй като това никога не се бе случвало. Отново започна да се бори, буйно мятайки тялото си, с надеждата, че ще може да се освободи.

— Погледни ме!

Човешката жена изведнъж стори немислимото — хвана се за рамото му и го използва, за да се вдигне по-високо. Малките й крака стъпиха между неговите на платформата. Тялото й беше меко и влажно, когато се притисна към неговото. Видът погледна надолу към нея.

Можеше да удари с глава челото й и да я зашемети. Нямаше да я убие, но щеше да я нарани. Тя вдигна брадичка и срещна погледа му. Сега се излагаше на смърт. Беше необходимо само да удари с брадичка основата на малкия й нос с достатъчно сила.

— Моля те, спри да се бориш!

— Слез от там! — изкрещя възрастният мъж. — Луда ли си?

466 беше съгласен. Жената трябва да бе ненормална, за да го приближи толкова. Но жълтите точици в синьото на очите й го очароваха и го държаха неподвижен. Тя имаше красиви очи. Умоляващият им поглед караше стомаха му да се свива.

— Опитваме се да те отървем от медикаментите, като те караме да се потиш. — Гласът й беше почти тъжен.

Малката жена се намести срещу него и вдигна ръка да погали бузата му. Той можеше да се отдръпне и да избегне докосването й, но любопитството му го държеше на място. Мека кожа докосваше неговата и му харесваше усещането от пръстите й върху лицето му. Беше нежна и го гледаше, като че ли наистина е загрижена.

— Говори с мен! — прошепна тя, а гърдите й се притискаха в твърдите му мускули. — Мисли! Спомни си!

Тежестта на ръката й на рамото му и пръстите, проследяващи чертите на лицето му, въобще не бяха обидни. Харесваше му да е притисната в него, да е близо. Ноздрите му се разшириха, когато си пое дълбоко въздух и ароматът й го изпълни. Кръв нахлу в слабините му и членът му се втвърди. В ума му проблесна картина. Опита да я види ясно, но не успя. Жената беше всичко, което желаеше.

— По дяволите! — изкрещя човека. — Махни се от него!

466 се обърна към него и насочи гнева си към мъжа. Ако можеше, щеше да обгърне с ръце жената, за да я задържи до себе си. Мъжът сега изглеждаше като заплаха. Той пристъпи към тях и като че имаше намерение да отдръпне жената със сила.

466 изръмжа.

— Ще ти откъсна ръцете, ако я докоснеш. — Това, че в момента не можеше да се освободи, не означаваше, че в някакъв момент няма да го направи. Човекът щеше да умре мъчително, ако се приближеше още.

Възрастният мъж ахна и отстъпи назад.