Лорън Донър
Муун (16)

Глава петнадесета

На Джой й беше трудно да отвори очи. Чувстваше езика си подут и събуждането изглеждаше невъзможно. Опита да се обърне, но едра длан притисна гърдите й, за да я задържи на място. Най-после успя да отхвърли замайването и погледна към меката светлина над себе си. Внезапно тя бе закрита от неясна форма. Младата жена примигна и се загледа в тъмни, красиви очи.

Оцеляла е след прострелването от Дъглас. Професионалистът в нея се чудеше какво е станало с него, но не беше толкова наивна, че да попита Муун за съдбата му. Беше абсолютно чудо, че успя да убеди Нов вид да не убие някого, който го е атакувал със смъртоносни намерения. Това само показваше колко са се променили Видовете след освобождаването им. Научили са се да овладяват темперамента си и да реагират с разум, а не импулсивно.

— Джой — каза дрезгаво Муун, — ще се оправиш! Казаха, че куршумът е минал през ръката ти, но си изгубила много кръв. Костта не е засегната. — Гласът му стана още по-дрезгав. — Лекарят каза, че си извадила късмет, но аз не съм съгласен. Беше простреляна. Късмет щеше да бъде, ако копелето не те бе уцелило изобщо.

Не изпитваше болка, но тя го отдаде на много добрите успокоителни, когато казаното от него й се стори адски смешно. Джой се засмя.

— Кое е толкова забавно? — изръмжа Видът.

— Ти.

— Беше простреляна. Разбираш ли?

— Да, спомням си. — Опита да е сериозна, но изражението му някак й напомняше на учудена риба. Отново се засмя. — Ти си твърде сладък.

Муун вдигна брадичка и изръмжа, когато погледна към нещо.

— Какво й става?

— Супер надрусана е — отговори мъжки глас. — Дали са й от хубавата стока. Нормално е. Ще бъде замаяна за известно време. Жена ми се хилеше като идиот, когато си счупи крака и й биха болкоуспокояващо, след като излезе от операцията. Изглеждаше като пияна.

Джой се обърна и погледна към полицая, подпрян на стената до леглото й. Той й намигна. Предположи, че е там, за да запише показанията й. Това не звучеше толкова забавно. Горкият Дъглас! Не можеше да му се помогне. Чувстваше се виновна, че не бе осъзнала колко нестабилен е той. Беше повярвала, че е започнал да се подобрява. Муун отметна косата от лицето й и тя се обърна към него.

Видът се приближи и се загледа в очите й.

— Радвам се, че се чувстваш достатъчно добре, за да намираш нещо за забавно. Аз не мога.

Джой се пресегна и хвана лицето му. Осъзна, че пръстите й можеше да му се сторят студени върху топлата му кожа. Надяваше се, че това няма да му пречи.

— Изглеждаш ужасно. — Косата му бе разбъркана, като че не я бе ресал отдавна, а бялото на очите му беше червено. — Какво правиш тук?

— Да не мислиш, че ще им позволя да те отведат, без да дойда с теб в болницата? Не съм се отдалечавал от теб.

Не се съмняваше. Муун беше почтен мъж и защитнически настроен към жените. Две от многото негови качества, които уважаваше.

— Имах предвид тук. Защо си напуснал Хоумленд?

— Ти отново ме остави, но този път не бях безпомощен да направя нещо по въпроса. Знам как да разчитам карта и проверих адреса ти.

Дошъл е да я намери. Бил е или много ядосан и е имал нужда да й се разкрещи, задето го е оставила, или го е било достатъчно грижа за нея, че да я последва.

— Отидох до вкъщи, за да си събера багажа. Щях да се върна. Нямах телефонен номер, за да ти позвъня. Не прочете ли бележката ми?

— Каква бележка?

— Оставих я залепена за вратата, в случай че се върнеш отново тази вечер. Не си ли разбрал от нея, че съм напуснала Хоумленд.

— Не. Не съм се връщал до човешките къщи. Планирала си да се върнеш?

— Така мисля. Онези куфари на леглото й бяха тежки.

И двамата погледнаха към полицая, когато проговори. Той им се усмихна.

— Оставих и съобщение. Щях да го предам на главната порта, но там имаше лекар, който каза, че е тръгнал към дома ти. Говорих с него, докато претърсваха колата ми. Той предложи да ти предаде съобщението ми.

— Крегор — промърмори Муун, след което изръмжа. Трябваше да потисне нуждата да проследи психиатъра и да го набие.

Джой обърна лицето на Муун към своето, за да може да вижда очите му.

— Помислил си, че отново съм ти избягала, нали? Защо дойде в апартамента ми? Да ми се скараш или да ме помолиш да се върна с теб?

Видът облиза устни и се поколеба.

Заболя я, когато реши, че гневът го е подтикнал да я потърси.

— Разбирам! Знам, че имаш причина да не ми вярваш, но получих обаждане от шефа ми за спешен случай. Трябваше да отида в службата. Някой бе проникнал в архивите ни. Дъглас призна, че той го е направил, но по онова време не го знаехме.

— Защо го е сторил? Каза ли ти? Защо беше в жилището ти с пистолет?

Тя се обърна, за да отговори на въпросите на полицая.

— Той е мой пациент с емоционални проблеми. Не мога да ви кажа повече. Въпрос на поверителност. Бих препоръчала да бъде задържан за седемдесет и два часа наблюдение. Предполагам, че също е бил приет в болницата?

— Така е. А аз предполагам, че е късметлия, че е жив.

— Не беше късмет! — изръмжа Муун. — Тя не искаше да го нараня и ме помоли да го завържа. Копелето е тук, Джой. Полицията го държи в спешното, с белезници на ръцете и охрана. Обещаха ми, че ще го изпратят в затвора, щом лекарите се погрижат за него.

Полицаят отправи към Муун поглед, пълен с разбиране.

— Престъпникът все още диша. Не съм сигурен колко сериозни са нараняванията му, но изглеждаха адски болезнени. Когато влязох в жилището, той… — Мъжът млъкна и хвана микрофона на рамото си. — Разбирам. — Пусна устройството и се оттласна от стената. — НСО пристигнаха. Току-що са кацнали.

— По дяволите! — изръмжа Муун.

— Какво не е наред? — Джой не понасяше как се отдръпна от докосването й, изправи се и се отдалечи от нея.

— Ще ми направиш ли услуга, Джон? Остани с нея!

— Разбира се! Няма да мърдам никъде, докато не се върнеш.

Муун бързо напусна стаята и затвори вратата след себе си. Младата жена опита да седне. Полицаят постави нежно ръка на гърба й и й помогна, докато с другата си ръка използваше дистанционното, за да повдигне леглото.

— Какво става?

Мъжът седна в стола.

— Моето мнение ли? Това е само предположение. Не мисля, че НСО са знаели къде е, докато не те раниха. Слушах разговора — той посочи ухото си. — Муун е дошъл сам. Някаква голяма клечка от техните се е свързал с 911 след постъпването на обаждането от жилището ти, за да настоява за незабавна и пълна полицейска защита за техния Нов вид. Бяха пределно ясни, че искат възможно най-много полицаи на мястото.

Той се наведе леко и понижи глас.

— Наредиха ни да разчистим цялата сграда, в която живееш, с изключение на теб и Вида, защото ни казаха, че той е в опасност без ескорт. Ако искаха да са сигурни, че е в безопасност, нямаше да му позволят да ходи никъде без охрана, нали? Отне им почти час да дойдат.

Умът на Джой бе все още малко замъглен от лекарствата, но бързо се проясняваше.

— Час?

— Да. — Той погледна часовника си. — Долетяха с хеликоптер. Предполагам, че им е трябвало толкова време, за да съберат екип. Служил съм шест години в армията. Ако прибавиш разстоянието от Хоумленд и времето, необходимо да се приготви хеликоптера, това е наистина бърза реакция.

— Не може да е тръгнал без разрешение. Трябва да видиш охраната им в Хоумленд. Отне ми почти десет минути да изляза, когато тръгвах. Претърсват теб и колата ти на влизане и на излизане. Има охранители на стените и на портите.

Полицаят вдигна рамене.

— Изглеждаше ли ти щастлив, че ще излезе и ще се срещне с тях? Наистина е смачкал нападателя ти, но това е било при самозащита. НСО ще го обвинят ли в нещо?

— Не.

— Държа на тезата си. — Той се облегна назад. — Забелязах и че двамата изглеждате напрегнати, когато сте заедно. Чух достатъчно, че да сглобя няколко парченца. Тръгнала си си и той е помислил, че няма да се върнеш. Очевидно сте двойка.

Тя остана мълчалива. Връзката й с Муун не беше негова работа и тя не искаше историята им да стане част от вечерните новини, ако мъжът повтореше нещо пред репортерите.

— Какъвто и спор да сте имали, за каквото и да е било, този мъж е луд по теб. В полицията съм от дванайсет години и съм виждал много лайна. Извини ме за израза! Той изглежда много силен, но се разпадна, когато ти изгуби съзнание. Може би не говори достатъчно, както ти се иска или не показва ясно чувствата си. — Той замълча. — Едно нещо не можеше да скрие и то е колко много държи на теб. Ако сте имали разправия, дай му почивка и не му опявай. Почти накара персонала тук да се напикаят в гащите, защото заплаши, че ще ги разхвърля наоколо, ако опитат да го откъснат от теб, докато зашиваха ръката ти. Вкараха те и те изкараха от спешното толкова бързо, защото бяха ужасени, че може да приеме всяко забавяне като нежелание да ти окажат най-доброто възможно лечение. Той настояваше.

— Благодаря, че ми го каза! Не си спомням много, след като ме простреляха. — Тя погледна надолу към дебелата превръзка около ръката си. — Мисля, че припаднах.

— Ще чувстваш слабост няколко дни; лекарят препоръчва почивка в леглото и много течности. Искат да те задържат за през нощта. Не ти е позволено и да се разхождаш без помощ. Спомена нещо за замайване и вероятност от припадък. Лекарят обмисляше да ти даде други лекарства освен обезболяващите, но Муун не му позволи. — Мъжът се засмя. — Каза, че лекарите на НСО ще се погрижат за теб. Не се доверяваше на никого.

— Не би могъл.

Полицаят кимна намръщено.

— Да. Обзалагам се, че лекарите и сестрите не са сред любимите му хора.

— За Видовете е трудно да ни се доверяват. Единствените хора, с които са си имали работа през по-голямата част от живота си, са онези, които заключваш с белезници и влачиш пред съдията.

— Разбираемо.

Джой погледна телефона на масичката и се поколеба дали да помоли полицаят да й го подаде. Трябваше да се обади на семейството си и да им каже, че е в болница. Ще трябва да им обясня за Муун. Тя отхвърли идеята. Щеше да е най-добре да почака и да разбере дали въобще имат бъдеще заедно, преди да въвлече родителите си в личния й живот. Само щеше да нарани чувствата им, че го е крила през цялото това време. Налагаше се, за да защити личното пространство на Муун, но те нямаше да разберат.

— Искаш ли малко сок?

Тя се насили да се усмихне.

— С удоволствие. Благодаря!

Загледа се във вратата, докато се чудеше какво става отвън. Напуснал ли е Муун Хоумленд без разрешение? Тя отхвърли възможността. Нямаше начин да преодолееш десетметровите стени без някой да разбере. 466, когото познаваше, щеше да се наслади на предизвикателството в подобно действие. За него беше почти като игра да избяга от охраната и да се разхожда където не му бе позволено в Обект 4. Колкото и да й се искаше времето да спре и да се върнат отново в миналото, нещата се бяха променили, както и тя.

Беше казала на Муун, че го обича. Думите й се изплъзнаха, когато осъзна, че може да няма шанс да му каже, ако нещата се развиеха зле. Изведнъж бе станало важно да знае как се чувства. Никога нямаше да забрави реакцията му. Бе отстъпил назад. Движението му бе леко, но тя не го пропусна.

Джой затвори очи. Забави малко! Не го припирай! Никога не спрях да го обичам, но той сигурно е опитвал много старателно да ме забрави.

* * *

Муун знаеше, че е затънал в големи проблеми, когато Тим Оберто се зададе по коридора с шестима члена на екипа в пълно бойно снаряжение и подредени по военному зад него. Мъжът не криеше раздразнението си.

— Муун!

— Здравей, Тим!

Видът улови погледа на Трей. В изражението му не личаха никакви следи от обичайното му веселие. Устните му се свиха в тънка линия, докато се взираше в гърба на началника си.

— Къде е Харли? — Муун беше сигурен, че бе поискал приятелят му да дойде, въпреки че му се губеха подробности заради уплаха му в онзи момент.

— Беше му наредено да остане в хеликоптера, да не го виждат. Не искахме да привличаме повече внимание от необходимото. Пред регистратурата има четири новинарски екипа. — Тонът на Тим показваше отвращението му.

Муун прикри стона си.

— Да тръгваме, преди да стане по-зле. Всяка минута на земята ще привлече повече от тях. Трябва да отидеш направо в кабинета на Джъстис, когато кацнем. — Тим кимна с глава, за да покаже, че Муун тръгва първи. — Насам!

— Няма да тръгна без Джой!

Лицето на Тим почервеня и той снижи гласа си, когато се огледа, за да се увери, че никой не може да ги чуе.

— Имаш заповед да се върнеш незабавно в Хоумленд!

Муун изръмжа и отстъпи крачка назад. Ще се бие с всеки, който опита да му попречи да се върне в стаята й. Ако смеят.

— Не и без Джой!

Трей застана до Тим.

— Не искаме да оставим доктор Ярдс тук. Ако го сторим, репортерите ще я нападнат. Ще опитат да се промъкнат покрай охраната, а знаеш, че те са много по-изобретателни от нас. По дяволите, всичко което трябва да направят, е да облекат едни дънки и тениска, да се отбият до магазина за подаръци за един букет цветя и някое плюшено мече и ще могат да стигнат до стаята й, преди някои да се усети.

— Тя не е мой проблем. Той е. — Тим посочи Муун.

Трей въздъхна.

— Помисли, Тим! Знам, че всички сме кисели, задето ни измъкнаха от леглата и ни пратиха тук. Тя е достатъчно важна за Муун, че той да си направи целия този труд — да напусне Хоумленд и да дойде да я види. Също така, тя е ранена. Как мислиш, че ще реагира той, когато утре я види по новините — в болничното легло, с камера, тикната в лицето й? Наистина ли мислиш, че няма да намери друг начин да излезе от Хоумленд, за да стигне при нея?

— Мамка му! — предаде се Тим. — Добре! Вземи я и да тръгваме. Говоря буквално — взимай я сега. Няма да стоя и да чакам да оправят документацията, за да я поверят на нашите грижи. Излитаме след четири минути. Без оправдания!

Муун се обърна и забърза надолу по коридора. Тежки стъпки го последваха в стаята на Джой. Разгледа жиците, закачени за нея и започна да ги маха — щипката на пръста й, следяща нивата на кислород и жиците на гърдите й, наблюдаващи сърдечния ритъм. Машините започнаха да издават силни звуци. Трей беше до него, за да ги изключи.

— Имам малко опит в това — обясни му той, когато Видът го погледна.

— Какво правите? — Джон не опита да ги спре.

Муун спря, за да огледа човека.

— Тръгваме си. Тя идва с мен. Ще бъде в безопасност в Хоумленд.

Полицаят се обърна и хвана торбичката с течност, прикрепена към ръката на Джой.

— Не вади системата й. Вземи това и го дръж на високо.

— Благодаря ти за всичко, Джон! Дълбоко го оценявам.

— Няма проблем. Радвам се, че най-после срещнах Нов вид.

Джой вдигна ръце, когато Муун свали едната преграда на леглото, за да може да я вдигне. Тя не му се противопостави и това стопли сърцето му. Завивките идваха с нея, тъй като не искаше да й стане студено. Със здравата си ръка го прегърна през врата, а ранената сви върху корема си.

— Иска ми се да може да си взема дрехи — промърмори тя. — Сега единствените ми дрехи са за боклука, защото ги изцапах целите с кръв, а колата ми е пред жилището ми. Дори не си нося портфейла или ключовете.

Трей пое системата с физиологичен разтвор от Джон.

— Няколко от нашите хора вече са в апартамента ви, доктор Ярдс. Кажете ми какво искате и ще им предам да го вземат, преди да напуснат мястото.

— Защо са там? — намръщи се Муун, недоволен от мисълта, че специалният отряд тършува из личните й вещи.

— За да почистят бъркотията и да се уверят, че всеки възможен проблем е решен. Отговарят на въпросите на полицията и се разправят с пресата.

— Наричай ме Джой. — Усмивката й към Трей предизвика пристъп на ревност в Новия вид. — Ще бъде чудесно, ако могат да вземат портфейла ми и двата куфара от спалнята ми. Под мивката в банята имам и синьо козметично куфарче. Няма как да го пропуснат. — Младата жена се обърна към Муун. — Тежа ли ти? Мога да ходя.

Той изръмжа и заобиколи болничното легло с нея на ръце. Наистина ли очаква, че ще я остави да върви, след като беше толкова сериозно ранена? Това го дразнеше и обиждаше. Трей трябваше да подтичва, за да остане близо, защото торбичката в ръката му бе закачена за Джой.

— Нямам търпение да отмине ефекта от лекарствата.

Усмивката й се стопи и тя сведе брадичка.

— Съжалявам!

— Недей! Аз съм в лошо настроение — призна мъжът. Не бе получил дори удоволствието да убие копелето, което я простреля. Тя беше твърде състрадателна. — Справяш се със стресовите ситуации по начин, който ми е трудно да възприема.

— Чувствам се много добре. — Тя погледна към устните му. — Обзалагам се, че мога да измисля нещо, което ще те развесели. — Тя използва ръката си върху раменете му, за да го масажира. — Господин Сърдитко има нужда да се отпусне и да намери чувството си за хумор.

Трей се засмя.

— Морфин?

— Не знам какво са й дали. Тя е много щастлива.

— Наслади му се — засмя се Трей. — По-добре е от алтернативата.

Това напомни на Муун, че тя можеше да умре. Двамата щяха доста да си поговорят, когато успокоителните спрат да действат. Никога не трябваше да поема куршума, предназначен за него. Той можеше да понесе повече наранявания по тялото си и да се излекува по-бързо от нея.

Трей го погледна, докато бързаха надолу по коридора.

— Имам предвид, че можеше да е заядлива или да плаче от болката. Нямах предвид, че… по дяволите, знаеш. Видях всичката кръв в апартамента й. Обзалагам се, че е било адски страшно, преди да дойдат парамедиците.

Въпреки че харесваше човека, Муун не искаше да обсъжда колко безпомощен се чувстваше. Тим и екипът чакаха в края на коридора. Тим ги поведе.

— Нека се придържаме към стълбите и избягваме фоайето. Никой не бива да ни спира. — Той нареди на екипа да обгради Муун с Трей от лявата му страна. — Пилотът е готов да ни закара в Хоумленд. Излизаме направо през задната врата и в хеликоптера.

Муун не изпитваше нетърпение към онова, което го очакваше. Бързото му пътуване във външния свят се бе превърнало във вероятен новинарски кошмар. Беше егоистично да нарушава правилата, които предпазваха всички Видове от светлината на прожекторите. Трябваше да мине по каналния ред и да поиска охрана, която да го придружи, когато напусна Хоумленд.

Не искаше да признае, че Джой отново го е изоставила или да изглежда слаб пред останалите, като покаже колко е важна тя за него. Закачките на Харли наистина засегнаха гордостта му. Муун не винеше приятеля си, че намира смешното в обсебеността му към Джой. Ако ролите бяха разменени, той би постъпил по същия начин, но това го накара да се държи безотговорно. Отговорността лежеше само на неговите плещи.

Отказваше да избягва истината. Много Видове го възприемаха за нещо като модел за подражание. С импулсивните си действия ги беше предал. Не бе предвидил всички рискове. Не че можеше да знае, че ще се стигне до насилие, или че полудял човек ще влезе въоръжен в дома на Джой, но като се замислеше сега, поне дузина по-лоши сценарии изникнаха в ума му. Най-лошият бе да свържат Джой с него. Тя щеше да стане мишена за всеки, който не харесва Новите видове.

Нежната жена в ръцете му облекчаваше част от срама му. Единственото му съжаление бе, че Тру му направи услуга, а сега нямаше начин да скрие как е напуснал. Беше въпрос на слабост в сигурността, което значеше, че ще трябва да бъде откровен, за да не последват примера му и други Видове и да напуснат по този начин Хоумленд. Ще намери начин да се реваншира на мъжа, ако получеше някакво наказание. Със сигурност Муун щеше да настоява да поеме цялата отговорност.

Джъстис и членовете на Съвета щяха да са разочаровани. Не, че щяха да го арестуват за стореното, но до сутринта всички щяха да знаят за случилото се. Новият вид се качи в чакащия хеликоптер и седна, придържайки Джой в скута си. Трей се настани до тях и закачи банката с разтвора над главите им.

Муун погледна Харли в очите. Приятелят му не каза нищо, но той го познаваше твърде добре. Когато останеха сами, щяха да поспорят. Нямаше да е приятно.

Ще оправя нещата, независимо какво ще ми коства.