Димитър Мантов
Виа мала (8)

Сребърният пръстен приличаше на монета, залепена върху халка — с изображение на тракийския Конник-херой и с надпис в кръг около него с гръцки букви: „Могъщи Коннико — помагай, закриляй!“.

Този пръстен Меда сложи на безименния пръст на лявата му ръка при последната им среща и Граптиак оттогава не го сваляше. Където и да беше — вкъщи, в преториума, на различни места из града и крепостта, той от време на време поглеждаше Конника — върховния тракийски бог, който нямаше име, но все препускаше нанякъде…

* * *

… отгде иде? Накъде отива?

Той само Ловец ли е? Или е въплъщение на идеята, че душата е безсмъртна?

* * *

Колкото и да се луташе мисълта на Граптиак, той не можеше да намери друг народ, който като траките така силно да вярва, че душата на човека е безсмъртна. Много пъти бе ходил в Гърция, имаше приятели гърци, неколцина от възпитателите му бяха елини — бе възприел тяхното спокойно наблюдение на житейските явления и на природата, а на многобройните богове — римски и гръцки, станали римски — той гледаше като на шумно сборище, което няма никакво отношение към човешките страсти. Единственият култ, който строго спазваше, беше култът към императора — по отношението към него се преценяваше кой е истински служител на Рим.

(Още когато Юлий Цезар бил жив, Сенатът постановил да му бъдат отдавани почести като на бог. След смъртта му по време на празненства, уредени със средства на Октавиан Август, в продължение на седем нощи светела звезда в тази част на небето, която е обърната към север — както отбелязва сам Август в спомените си, от които можем да научим и други подробности: „Тя се появяваше всяка вечер към пет часа и се виждаше от цялата земя. В тая звезда народът видя доказателство, че душата на Цезаря бе приета между безсмъртните. И когато по-късно му издигнаха статуя на форума, поставиха звезда на главата му“. На следната година — 42-а година преди новата ера, във времето на втория триумвират — Сенатът обявил официално поклонение на новия бог и определил седми юли за празник на Цезаря — и до днес наричаме тоя месец юли — по името на Юлий Цезар.

Докато бил жив, Октавиан Август забранявал в Рим да му служат като на бог, но в провинциите, и дори в италийските селища, го обожествявали. След смъртта му Сенатът го признал за бог.

По-късно всеки нов император бил обявяван за „най-божествен от всички предишни“.)

По римски обичай мъж и жена, свързани със законен брак, трябваше да носят сватбения пръстен на безименния пръст на лявата си ръка, защото в тоя пръст имало нерв, който го съединявал със сърцето.

Навярно Меда знаеше това — затова, като постави сребърния пръстен на тоя пръст, каза на Граптиак:

— Носили са го моите предци, прадядо ми е казвал, че е спомен от неговия прадядо… Ако ни се роди син, ще трябва да отстъпиш пръстена на него!

В тия думи той долови напомняне за вярванията на траките в безсмъртието на душата — човек живее в кръга на дедите си, ето, и пръстенът е един кръг, който се върти около пръста ти, както ти се въртиш в познатите граници на раждането, възмъжаването и смъртта.

За всичко това легатът можеше да говори само с Теренций Тал и напоследък той често го канеше при себе си, а и сам с удоволствие му отиваше на гости. Домът на младия патриций беше спретнат, уреден по римски с чувство за мярка, пресметливост и трезвост. „Тази трезвост в постъпките и решенията не бива да ни напуска и когато решаваме да се напием“ — шегуваха се помежду си истинските римляни.

Тоя път Тал гощаваше светлейшия Граптиак с месо от глиган, приготвено по няколко начина — задушено с много подправки, печено на шиш и сготвено с лук. Готвачът на Тал беше известен с вкусните наденички, които приготвяше от няколко вида месо, и легатът преяде от тях. Виното — в стъклени амфори, запечатани с гипс — беше отлежало, сменяха го според блюдата. Завърза се кратък приятелски спор — Тал беше привърженик на гръцките вина, които се пиеха разредени с вода, а Граптиак държеше на тракийските.

— Ти, светлейший, с тракийския си пръстен и със слабостта си към тракийските вина можеш да бъдеш избран за elegantiae arbiter^[1] на това племе.

— Най-напред, приятелю, да уточня: това племе се състои от много племена, които продължават да живеят свой собствен вътрешен живот въпреки нашата силна власт. И второ — в отношенията ни с тия хора римската ни деловитост не може да ни помогне.

— Защо, пресветли легате?

— Тук е Тракия, тук нищо не се променя.

— А нашите пътища, нашите крепости, нашата римска уредба?

— Всяка власт тук е временна. Пътищата могат да бъдат изоставени, крепостите — разрушени, а за римската ни уредба ще има спомен само в съчиненията на историците.

Разговаряха в триклиниума, лежаха на ниски, удобни легла от двете страни на триъгълната маса.

— … Те, тия загадъчни траки — продължи легатът със стъклена чаша в ръка, — привидно са изостанали, живеят в селата, затворени в своите общини^[2], но всъщност са може би отишли напред повече от нас — те държат на отделния човек, за тях той, индивидиумът, е над всякакви племенни и държавни интереси.

— Странни са думите ти, светлейши — внимателно го прекъсна Теренций Тал. — Нима идеята за държавност и чувството, че си част от едно цяло, наречено общество, са признак на низходящо развитие?

— Някога елините държаха най-вече на своя полис, на своя град-държава, но още Александър Македонски смятал целия свят за свой роден град, за него акропол бил войнишкият лагер, роднини — всички доблестни хора, а чужденци — всички глупаци. Ние поехме от елините факела на човешкото развитие и сега той пламти над целия наш цивилизован свят. Варварите не ни интересуват. Но траките не са варвари… Със своята вяра в прераждането те унищожават в себе си страха, само това обяснение мога да дам за тяхната безумна храброст. Та ние сме тук вече второ столетие, а не можем да им въздействаме с нищо — те славят Конника-херой, честват своя Дионис, а когато умират като легионери по далечните граници на империята, в надгробните паметници каменоделци вдълбават с латински букви последния им завет: „Искам да бъда погребан по обичая на дедите си“!

— Да, добри войници са — замислено поклати глава Теренций Тал.

— Разбираш ли, приятелю — сниши глас легатът. — Ние, римляните, живеем тук затворени в своите градове, а траките — в своите села, живеем не съвместно, а успоредно. Ние ще изчезнем, но те ще останат. Рушат се градовете и крепостите, но селата са безсмъртни. Градът — това е развитие по вертикала, а селото — по хоризонталата… Градът — това е времето, а селото — пространството, което поглъща времето.

— Може би си прав, светлейши. Признавам, че нямам склонност към философски разсъждения, време е и аз да наема някой пътуващ философ за мой домашен събеседник. Но още помня онова, което учех като младеж. Ставаше дума за страха от смъртта. И ние я преодоляваме, но по друг начин. Смъртта — казва Сенека — е небитие. След мен ще бъде същото, каквото е било преди мен. А Епикур ни успокоява още по-добре: когато ние сме живи, смъртта не е при нас, а когато тя дойде — тогава нас няма да ни има.

Граптиак остави чашата си на масата, обърна се и отпусна глава на високото възглавие. Изведнъж пресекна желанието му за разговор, искаше да бъде сам. Но и така пак можеше да притвори очи и да се остави на мислите си — Теренций Тал е досетлив човек, няма да му додява.

И наистина, домакинът, като се извини, че имал някакви семейни задължения, напусна триклиниума.

… Той разбра, че има неща, които с думи не могат да бъдат обяснени, неща, които трябва да приемеш или да отхвърлиш с цялото си същество — каза си легатът.

Поиска му се край него да е Меда, да погали с ръка гърдите й.

… Така трябва да живея — не да завоювам света, а да се слея с него и колкото може по-малко да разсъждавам!

Отново се беше пробудила в него жаждата за живот, но вече не само като желание, а като вътрешна увереност: да, той има сили, ще постигне това, към което се стреми, с помощта на волята си!

… Могъщи Коннико — помагай, закриляй! — прозвуча в него собственият му глас, но с такава енергия, с такова желание за живот, че той се приповдигна на ложето.

Посегна към широката стъклена чаша, изпи остатъка от виното и отново отпусна глава на възглавието.

Не, не е прав Епикур, че удоволствието е липсата на телесни страдания и на душевни тревоги. Истинското, пълното удоволствие е вълнение, замайване, екстаз! За какво ти е хладното познание на нещата, когато същото това познание може да постигнеш, като се разтвориш в света около себе си — а този свят може да е веднъж женска прегръдка и топлината, която извира от самия теб, друг път — замайващата зеленина на пролетта, в която се крият хиляди аромати, защото има хиляди цветя — те разцъфтяват, щом посегнеш към тях. Чаша вино, приятен разговор с приятел като Теренций Тал, дори само една разходка по Виа мала с квадригата — всичко това са все дълги, приятни мигове, които нямат цена.

Той се усмихна иронично — надсмиваше се на себе си, че години наред се бе катерил по йерархичната римска стълба, заблуждавал се бе, че има ясна цел — все по-нагоре и по-нагоре. А тия, които не успяват да направят голяма кариера, сигурно се успокояват с мисълта, че се отличават с изключителни качества, но са неоценени и затова, като са отпаднали от надпреварата с другите, са станали независими.

Баща му казваше: служиш ли добросъвестно и почтено, ти никога не ще сгрешиш — защото Рим не може да греши.

Но той повече не желаеше да бъде анонимен безгрешен служител на чужди идеи, та били те и римските идеи за световното господство — искаше да живее като трак, а траките винаги са били свободни, те и в границите на империята се запазиха — никога никой тракиец не е бил роб на друг тракиец. Римляните ги превръщаха в роби, и то далеч от родината им.

Заради Меда беше започнал да учи тракийския език — а те, траките, никак не се интересуваха от латинския, той не им трябваше, с гръцкия се справяха криво-ляво, затова и в провинция Тракия официалният език беше гръцкият.

Той произнесе на тракийски:

— Аз, Пантулей Граптиак, съм свободен човек!

Вслуша се — ехото на гърлените, по особен начин мелодични слова погали слуха му.

— Да, свободен съм! — още по-високо изрече той и в тия минути си вярваше сам — беше под закрилата на могъщия Конник, беше на кръстопътя на Изтока и на Запада и искаше до сетните си дни да живее тук, в тая топла и плодна земя, където се раждаха свободни хора, буйни коне и ароматно грозде, което се превръщаше в силно вино.

И Пантулей Граптиак отново посегна към чашата — тя беше празна, но стъклената амфора беше наблизо; цяла амфора с тракийско вино, което не опива, а проветрява съзнанието и изпълва тялото със сила.