Димитър Мантов
Виа мала (7)

След два часа драскане по белите листи разбрах, че тоя ден няма да напиша никакъв репортаж. Реших да потърся Ева.

В коридора щях да се блъсна в дежурната лелка — тя ми подаде един плик и задъхана рече:

— Донесе го слугинята на Доктора, било по бърза работа!

— Каква работа? — учудих се аз, отворих плика и прочетох няколкото реда, изписани с наклонен наляво едър почерк.

Лелката стоеше и ме гледаше.

— Е? — попита тя.

Подадох й писмото.

— Очилата ми са долу…

— Покана за вечеря — казах аз.

— Че защо с писмо? Недялка щеше да ми каже, ако е само за това.

— Има и още нещо, но ще ти го обясня, като се върна от вечерята — засмях се аз и хукнах нагоре по стълбата.

Червенокръстките заемаха целия втори етаж. През тънките шперплатови врати се носеше висок женски говор, някъде избухваха в смях, долових и един боботещ глас.

Почуках на №7 и чух хоров отговор:

— Влез!

На широката прозоречна дъска седяха три момичета, провесили боси крака с оголени колене.

— Нали ви казах, че ще дойде! — скочи на пода едно от тях и притича зад вратата.

Ева беше там — по дълга нощница от зелено жарсе, с голямо кръгло деколте. От нея се излъчваше топлина и нежност… Усетих, че ми прималява. Навярно съм притворил очи и по това или кой знае по какво друго, но момичето, което застана до Ева, възкликна:

— Ами че той ще припадне!

Ева ме улови за ръката и съвсем се превърна в зелено видение.

— Какво става с теб? — чух някъде отдалече гласа й.

— Дойдох… — и като разбрах, че не ще мога да обясня с думи, защото гърлото ми съвсем пресъхна, подадох й писмото.

Хихикането на момичетата ме сепна. Обърнах им гръб и излязох в коридора.

Ева притича след мен.

— Не им се сърди, те започнаха да пият от сутринта.

— Ами ти?

Тя се засмя тихичко, притисна се в мен:

— Аз съм пияна от друго…

Целуна ме бързо по устните и като се дръпна към вратата, високо рече:

— Ще тръгнем точно в седем!

* * *

В писмото си Доктора беше написал: „Каня ви на домашна илюзионна вечер, на която ще имате удоволствието да видите прочутия в три континента маг Халдей. Поканата се отнася и за милата госпожица Евридика, на която поднасям своите възторжени адмирации“.

За вечерята Ева беше облякла дълга официална рокля от сребристо ламе. Сребърни обувки, сребърна чантичка — всичко това още повече подчертаваше матовото й лице, стройната шия, тънките, изящни ръце.

(Дали наистина всичко беше така, или сега, след четвърт век, виждам нещата с други очи? Сребърните сънища на младостта ни може би са били предизвикани от най-обикновен картон, боядисан със сребърна боя…)

Като вървях с нея по улиците, ми се искаше да има много мъже — да ме гледат и да ми завиждат. Мъже наистина имаше — едни пияни, други само възбудени от изпитото вино — ръкомахаха, говореха високо, но никой не ни и поглеждаше.

В мен пак зазвуча познатият валс — той идеше от времето на кринолините и латерните и очертаваше спокойни кръгове в съзнанието ми. Струваше ми се, че двамата с Ева колкото и дълго да вървим, пак ще се върнем там, откъдето бяхме тръгнали. При оня ъгъл видях Синьо-сивия — той пак бе разтворил вестник и уж задълбочено четеше.

Реших да мина покрай него съвсем близко и да бутна с ръка вестника му, а ако той ми отвърне нещо дръзко, с едно коляно да го сваля на земята.

(Два месеца се бях занимавал с жиу-жицу и смятах, че с няколко хватки мога лесно да се справям и с по-силни от мен. Учител ми беше един забоксувал на втори курс студент юрист, който се занимаваше с всичко друго, но не и с вземане на изпити. Тогава бяха превели от японски ръководство по борбата, рекламирана като „игра, при която слабият побеждава силния“. Каква игра — удар с коляно в слабините, откачане на бъбреците с два саблени удара. „Само глупаците се бият с юмруци“ — обясняваше учителят ми, когото наричаха Кольо Япончето — той беше мъничък, но пъргав човек. Любимият му израз беше: „Хватки и само хватки — всичко в тоя живот става с хватки“.)

Както реших, така и направих, и не просто бутнах с ръка вестника, а го скъсах през средата.

Синьо-сивия обаче се усмихна, свали шапка и се поклони и на Ева, и на мене.

— Няма ли да се извините, че сте застанали на такова неподходящо място? — минах в настъпление аз.

— Извинете, извинете… — отново се разкланя Синьо-сивия и аз не знаех вече какво да сторя, изръмжах само едно „хм-м-м“ и продължих след Ева, която бе отминала напред.

Лелката от хотела ми беше обяснила, че къщата на Доктора е срещу скромния дом на Учителя — „една такава, голяма като прогимназията, с кулички отгоре“.

Най-напред видях ограда от три реда дялани камъни — над тях се издигаха високи два метра железни квадрати, така допрени един до друг, че се образуваше дълга тъмна завеса.

И вратата беше от същите железни листи, само че по тях имаше украса с вензели, които не успях да разгадая, може би бяха инициалите на името на Доктора.

Къщата беше на два етажа, с тавански полуетаж. Покривът имаше странна форма — готически кулички на всеки ъгъл, тежки дървени капаци на многобройните прозорчета, които приличаха на спуснати клепки.

Натиснах копчето на звънеца и едва сега забелязах изкуственото цвете на роклята на Ева.

Никога не съм могъл да понасям изкуствени цветя и й го казах. Тя се усмихна и тихо каза:

— Ще свикнеш.

В държането й имаше нещо покровителствено, като че бях недозрял момък и някой трябваше да ме напътства.

Най-сетне тежката врата се отвори и Доктора в костюм от английско райе ни посрещна усмихнат. Той се дръпна встрани, за да ни даде път, и когато Ева стигна до него, й целуна ръка.

— Радвам се, много се радвам… — говореше той, като от време на време оправяше очилата си със златните рамки.

Стори ми се, че боядисаните му в черно мустачки, които контрастираха с побелялата, но запазена коса, леко настръхват.

— … Парадният вход е в ремонт. Ще ме извините, но ще ви преведа от друго място и ще трябва да вървя пръв.

Засипана с пясък пътека водеше към задната част на къщата, където зееше отворена врата.

В такава странна къща попадах за пръв път — най-напред се изкачихме по вита стълба, след това минахме през тъмен коридор, пак изкачихме някакви стъпала, за да се озовем на остъклена тераса. От терасата домакинът ни поведе по друг, още по-тъмен и по-дълъг коридор.

— Истински лабиринт — тихо казах на Ева.

— Много ми е интересно — прошушна ми тя в ухото и ме улови подръка. — И оня маг… Как се казваше?

— Ще го видим какъв маг е.

Най-сетне Доктора отвори високата врата от дъбов фурнир и пред нас засия огромен кристален полилей.

Влязохме в просторния хол. Покрай двете стени имаше по един нисък и дълъг бюфет от черно дърво. В средата тежки фотьойли с кремава дамаска ограждаха правоъгълна масичка с огледално стъкло.

Третата степа беше с прозорци, скрити под плътни кадифени завеси. Виждаше се трапезарията с наредената за вечеря маса — подвижната врата беше събрана.

С Ева седнахме във фотьойлите един срещу друг. Доктора остана прав, огледа дали всичко е наред и подтикна към масичката подвижно барче с бутилки и чаши.

— Препоръчвам ви по глътка „Узо“ — каза той и взе една бутилка.

В тоя миг в дъното на хола избухна пламък и сред алено сияние от персийския килим израсна тънък, елегантен мъж, целият в бяло, с бяла индийска чалма, в средата на която искреше рубин, едър колкото гълъбово яйце.

(По-късно разбрах, че рубинът е изкуствен, чалмата е от хасе, а костюмът от шантунг беше излъскан от дълго носене. Магът беше пловдивският арменец Арам Налчаджан, известен с коронния си номер — превръщане на вода във вино. Сепнат от новината за виното, което потекло по водопровода в Градчето, той бе пристигнал веднага. С Доктора били стари приятели — той винаги отсядал при него, когато идвал тук, а Доктора му гостувал в Пловдив. Странният му псевдоним — както по-късно самият той ми обясни — бил измислен от неговия учител „великият маг Питий“, един от братята магистри на обществото „Истински халдейци“^[1].)

Сиянието се разнесе и в полутъмнината на хола магът Халдей, като се наведе, с дясната си ръка очерта върху пода кръг и в него затрептя зелена светлина, тя го обливаше от краката до раменете, а той започна да прави с ръце бавни движения, като че плаваше във въздуха и искаше да се понесе нагоре.

В един миг, когато ръцете му бяха точно над главата, в тях се появи стъклен глобус, който като че събра цялата зелена светлина — и магът Халдей го понесе към нас.

Всичко бе толкова неочаквано, че не разбрах кога глобусът се озова в средата на масичката, край която седяхме с Ева — сега от него започна да извира червена светлина.

Илюзионистът се поклони на Ева, целуна й ръка, а Доктора, за когото през тия няколко минути бях забравил, се обади:

— Моля, заповядайте на масата!

С леки стъпки магът дойде до мен и ми подаде ръка. Когато се ръкувахме, имах чувството, че от него в мен се прелива някаква тръпнеща топлина.

— Радвам се да ви видя в Дома на Мефистофел — каза той и лицето му заприлича на бяла маска.

— Ще ги уплашиш с това каменно лице! — засмя се с къс смях Доктора. — И с Мефистофел… Истината е, че разбирам малко от черна и бяла магия, но съм най-обикновен любител. Знаете ли защо нарича така моя дом? Вече втора година ме убеждава да започнем производство на техническа апаратура за фокуси, той щял да организира всичко, дори уговорил няколко техници — до един като него арменци, които ще я правят. От мене иска да му дам на разположение първия етаж на къщата си и името си, все е друго един доктор, макар и стоматолог, да се заеме с такава търговия…

— Става дума не за търговия, а за разгръщане на илюзионното изкуство, Докторе! — с плътен глас се обади магът. — Хората обичат да бъдат забавлявани. Да станеш невидим, по твоя заповед да изчезват различни предмети и да се появяват, когато ти поискаш, да бъдеш невредим за хладно и огнестрелно оръжие, да преодоляваш времето и пространството и най-сетне — да бъдеш безсмъртен — не са ли това дълговечните мечти на човечеството?

— Вие можете ли да станете невидим? — попита Ева и с грациозна стъпка тръгна към приготвената за вечеря маса.

— Край вас искам да бъда само от плът и кръв! — поклони се магът.

— Той владее мнемотехника^[2], вентрология^[3], знае много факирски номера — рече Доктора. — Член е на магическия съюз „Майя“ и дори една година е бил преподавател в Академията на магическите науки в Берлин^[4].

— И най-важното — обичам да преодолявам законите на природата.

Лицето на илюзиониста беше така гримирано, че приличаше на гипсова маска. Нещо нереално имаше в него, както и в прекалено дългите му ръце, които сега като че не бяха ръце на жив човек, а на автомат — той правеше бързи и резки движения.

Чу се кучешки лай и неволно се озърнах. Но веднага след това се разнесе котешко мяукане и се досетих, че магът владее и вентрологията.

Когато всички седнахме, той взе каната с вода, която се намираше в средата на масата, напълни две чаши и ги подаде на Ева и на мен.

— Моля, опитайте!

— Вода — пръв казах аз.

Илюзионистът постави каната на предишното й място и измъкна от малкото джобче на бялото си сако копринена кърпичка.

Ева с отегчение гледаше как той покрива каната с кърпичката.

— Сега ще има вече вино — обади се тя, преди той да махне кърпичката.

Наистина водата се бе превърнала във вино — и тримата опитахме един след друг.

Доктора язвително се усмихна:

— След чудото, което направи винарската изба, твоите фокуси тук вече няма да минават.

— Можете ли да ни смаете с нещо? — попита Ева и бутна недопитата чаша с вино настрана.

— Чудеса няма, мадмоазел — със същото непроменимо лице-маска отвърна илюзионистът.

— Жалко…

— Всичко е резултат на остър ум, сръчна ръка и прецизна апаратура.

— Вече напълно съм разочарована…

Никой от нас не бе чул отварянето на вратата — същата оная врата на хола, през която се бе появил илюзионистът, сепнахме се, когато чухме тежки стъпки. Глобусът върху масичката между фотьойлите менеше цветовете си от зелено в червено и на тая призрачна светлина видяхме Учителя, но в съвършено друг образ — като че беше наедрял, в официален чер костюм, с бяла риза, хвърчаща вратовръзка-лента и развени коси — той идваше към нас с бързи крачки.

Когато спря до масата, удивиха ме очите му — от тях излизаха искри. Учителят вдигна дясна ръка с длан, обърната към нас:

— Дойдох да ви освободя от вашето вътрешно робство, да ви вдъхна надежда и да ви науча как да проникнете в бъдещето си! И аз бях като вас смразен от страх, смазан от мисълта за нищожността на своето съществувание. Бях, но вече не съм! Ще ви кажа защо — защото избрах себе си! За всички хора важат думите на Тит Ливий Nec vitia nostra, nec remedia Okti possumus^[5].

Веднъж опитал от дървото на познанието, Адам е разбрал кое е добро и кое — зло. Но защо продължаваме да творим злини на другите и на себе си? Аристотел е учел своя ученик, бъдещия Александър Велики, да проявява силата си умерено и да овладява страстите си. За свой идеал Александър считал Ахил — висшето героично начало. Ето и предназначението на човека — да тържествува не само над Звяра край нас, но и над Звяра в самите нас…

След толкова много години не мога да си спомня всичко, което тогава каза Учителя, но в мен се е съхранило впечатлението за противоречие между думите и държането му — той проповядваше, че хладният разум е който трябва да ни ръководи, а в същото време — целият гореше от вътрешен огън, очертаваше с ръце красиви ораторски жестове, поглеждаше ни с победоносен поглед — любуваше се на себе си. Бях сигурен, че той се чувства издигнат високо над нас — препълнен с мъдрост, която раздаваше като милостиня на низшите духом.

Ева захласната го слушаше, веднъж дори изръкопляска, но той смръщено я погледна и тя се сви на стола си като наказана ученичка.

— Римска самодисциплина и римски характер — ето идеала на новото време! — високо заявяваше Учителя и обясняваше какво означава това: чувство за мярка, сериозност, вътрешен ред.

Рим се сражавал, установявал ред и след това строял сгради за векове. Сега и по останките от някогашните строежи се вижда по какво се отличава римската архитектура — ясен замисъл и величественост.

Не се сдържах и прекъснах Учителя:

— Но римляните са били прекалено сериозни, нямали са чувство за хумор, а това е нещо ужасно! Липсвал им е и финес!

Той ми отговори, като се усмихваше снизходително: римляните не са издигали като египтяните никому ненужни пирамиди, а са прокарвали водопроводи, не са претрупвали както гърците градовете си с красиви, но непотребни постройки, а са знаели кой градеж как най-добре може да бъде използван. Култ към полезното — това е Рим.

Винаги съм се бунтувал срещу проповедите за „полезното“. Някъде бях чел за „меланхолията, която предизвикват вечните сгради“. Знаех, че тогава, когато римските императори убеждавали поданиците си (с надписи по монетите и върху строежите), че живеят в златен век, са се намирали хора, които са приемали като свое откровението на Хораций: „Бащите ни, по-лоши от дедите,/създадоха ни по-хилави от себе си,/а нашето потомство ще е най-жалкото от всички…“.

За много хора „Златният век“ е бил някъде в библейските времена — може би защото не вярват в своите сили и в бъдещето. Те все пак са по-приемливи от „людете на едната книга“ — които проявяват най-големите насилия, защото са убедени, че щом не споделяш разбиранията им, си малоумен или недоразвит и трябва с юмруци и ритници да те доведат до „просветление“.

Учителя ме сепна тъкмо с опиянението от собствените си разбирания, със самодоволния блясък в очите, с гордо вдигнатата глава.

Не, той не беше от хората, които търсят образци за начин на живот в миналите епохи, макар че цитираше древни автори и се позоваваше на римския характер. Той вярваше, че е открил нов път за усъвършенстване на човека и на обществото — подновения римски култ към полезното, убеждението, че техниката, „индустриализмът“, както казваше той, ще доведат до небивало благоденствие за всички.

Може ли да бъде унищожено миналото? — питаше Учителя и сам си отговаряше: може и трябва, но не да го пропъдим като ненужна сянка, а като го превърнем в част от своята същност.

— Но тогава всички ще бъдем оживели сенки! — възкликнах аз. — Тайно ще търсим подобия на себе си в миналото, а на всеослушание ще заявяваме, че от нас започва ново летоброене!

Сега всичките тия разсъждения и самият спор с Учителя ми се струват наивни и в най-добрия случай мъгляви теоретизации, но тогава главата ми беше пълна с готови фрази: „човекът е осъден на свобода“, „самоотричането като път за постигане на своята същност“… В една тетрадка бях преписал какви ли не мисли, над които си блъсках главата в безсънните нощи — например че „Има хора, които не са дорасли за ситуацията, в която се намират, но се стремят още по-напред“ (Гьоте) — и, разбира се, те рано или късно си счупват главите. Но на друго място Гьоте възкликваше: „Обичам онзи, що невъзможното жадува!“.

Кое беше вярното?

Отново и отново се връщах към Монтен: „Абсолютно и почти божествено е умението да се проявиш в своята природна същност. Ние се стремим да бъдем нещо друго, като не желаем да вникнем в себе си и излизаме извън естествените си граници, без да знаем наистина на какво сме способни“.

Тогава бях убеден, че не бягам от себе си, а от шайката и че изискванията, които предявявах към своята собствена личност, не са прекомерни — исках да намеря тихо кътче и да завърша първия си роман. Разбира се, не изключвах и възможността да се оженя — ако срещнех Нея, Отдавна търсената. Все някъде щях да намеря работа като юрист или журналист, не мечтаех за петстаен апартамент с огромен хол и за луксозна вила на два етажа, с гараж. Смятах, че жената, която ще обикна, също ще ме обича и че ще се задоволява с най-необходимото, без да проявява склонност към излишества. И най-важното — бях сигурен в себе си, в своите сили. А стана така, че живеех в отбрана и само се заканвах (думи и жестове не съм пестил!) да премина в атака ту срещу един, ту срещу друг мръсник (неблагозвучна, но точна дума). И така — ден след ден, година след година, бавно и невидимо за другите изграждах своето мъничко гнездо. Създадох си и „теория“, която ме успокояваше: в личния и в обществения живот невинаги е необходима безразсъдна смелост, както не е и за препоръчване да си страхливец. Важното е да провеждаш своя „линия на поведение“. Но тъкмо тая „линия“ трудно се следва…

С годините се научих да търпя чуждите слабости, защото осъзнавах, че не мога да отстраня своите собствени недостатъци.

Нека спра дотук, защото много се отдалечих от оная вечер. За всичко е виновен Учителя с неговата проповед.

Доктора го слушаше с иронична усмивка, от време на време отегчено махваше с ръка.

При една бомбастична фраза на Учителя Ева отново изръкопляска, а магът Халдей не издържа и стана.

— Моля за внимание! — изискано рече той, свали сакото си и запретна ръкава на лявата си ръка — в дясната му светна острие на нож. Илюзионистът замахна и сряза вените на лявата си ръка — бликна кръв, той остави ножа на масата и със сервизната кърпа започна да попива кръвта, но тя струеше и през кърпата. Все пак Халдей успя да я спре, бръкна в джоба на панталона си, извади бяла кутийка, само с пръстите на дясната си ръка я отвори, сложи капачката на масата до ножа и с върха на показалеца взе съвсем малко от жълтия мехлем.

Едно намазване — и магът, като почисти с кърпата ръката си, я поднесе над масата, за да видим, че няма и следа от порязване.

Ева се обади с пренебрежение:

— И това съм виждала.

Чуха се стъпки — Учителя си отиваше.

— Оставете го — рече Доктора, но Ева скочи и затича след Учителя.

Не чух какво му каза, но неговите думи ме пронизаха:

— Друг път!

Какво бе поискала от него? И защо той се държеше с нея като с непослушно момиченце?

Тя се върна при масата с разстроено лице — веждите й ситно трептяха, струваше ми се, че всеки миг ще заплаче.

* * *

Илюзионистът остана да нощува в „Дома на Мефистофел“ — вече така наричах в себе си голямата странна къща.

С Ева мълчаливи вървяхме по осветената с мъждива светлина улица.

На един ъгъл видях афиш, който известяваше на жителите на Градчето, че им се предоставя възможността да бъдат сто минути в света на илюзията, че ще видят демонстрации на световни атракции и че заедно с мага Халдей ще направят „разходка с илюзията през вековете“.

— Ще отидем ли? — попитах Ева.

Бяхме спрели до афиша.

— Но нали Доктора ни покани и утре вечер?

— Доколкото забелязах, на тебе философстванията на Доктора ти действат приспивно.

— Така ли? — със скрит гняв ме погледна тя. — Искаш да кажеш, че не съм дорасла до вашите умни разговори?

— Тъкмо обратното. Ти…

— Знам каква съм — стройни крака и празна глава. Така ли е?

— Ева, не мога да разбера какво става с тебе.

— И аз самата не мога да се разбера. Надявам се, че ще ми помогнеш!

Тя тръгна бързо и трябваше да ускоря крачки, за да я настигна.

В хотела влязохме мълчаливи, дежурната лелка я нямаше. Улових Ева за ръката. На етажа, на който беше моята стая, се опитах да я поведа по коридора, но тя се дръпна и каза същите думи, които бе произнесъл Учителя — стори ми се дори, че се опитва да имитира властния му глас:

— Друг път!

— Поне за лека нощ… — опитах се да я целуна, но тя се изплъзна от ръцете ми и затича нагоре по стълбата.

В стаята си влязох с чувството, че съм заплетен в невидима, но здрава паяжина. Легнах с дрехите на леглото и затворих очи. Бях изпил само чаша вино, ала главата ми шумеше от друго — от гласове, които се преплитат, от погледи, които се кръстосват в мен — виждах строгата физиономия на Доктора, който в противоположност на Учителя ни убеждаваше, че не разумът, а чувствата са, които трябва да ни ръководят — страстите, афектите, там е истинската ни същност. Всичките нещастия на съвременния човек започнали от прословутия, прославен Ренесанс — „Аз“-ът като център на света, като източник на енергия, която ще преобрази всичко — и човека, и обществото, и дори мъртвата природа. А ето, само след няколко поколения се оказа, че ренесансовият гигант е една въшка с претенции за универсалност. Външно светът технически е обединен — знаем какво става от полюс до полюс, и то само няколко минути, та дори и секунди след събитията, а в същото време се раздираме от противоречия — расови, национални, социални, професионални, групови, семейни. Самият човек е раздвоен, разтроен, разчетворен. Щом се е стигнало дотам, не е ли по-добре едно осъзнато раздвоение, отколкото лъжливо единство? Кристалната ваза е счупена и вече никакви синтетични лепила не могат да възстановят някогашното единство.

Слушах го и се питах къде съм чел всичко това. Забелязах, че той, който ни караше да се доверим на чувствата и страстите си като наша вътрешна същност, има трезва мисъл и хладен поглед. Спомних си нещо, което бях записал в една от своите тетрадки за размисли и наблюдения: повечето хора, кой знае защо, се представят за такива, каквито не са — примитивните личности се опитват да минават за интелектуалци, а родените интелектуалци обичат да се показват като примитивни; чувствените твърдят, че са рационални, а рационалните ни убеждават, че са изтъкани само от чувства.

И все пак Доктора може би беше прав: по-добре е да осъзнаеш раздвоението си, отколкото да живееш с илюзията за единството на своето „аз“.

Илюзия, нали? Изглежда, че без илюзии и без илюзионисти не може…

Засмях се, като си представих разстроеното лице на мага Халдей. Горкият арменец, пренебрежението на Ева го беше смазало.

Станах, отидох при мивката, завъртях крана с тайната надежда, че чудото пак ще се повтори.

Водата беше блудкава, с дъх на хлор. Вдигнах дамаджаната и отпих няколко глътки вино.

Не ми се спеше. Седнах до масата и извадих папката с недовършения роман.

Блазе им на тия, които водят дневници — поне се заблуждават, че са искрени пред себе си. Много пъти се бях опитвал и аз — като ученик и студент — да записвам вечер каквото преживявах и премислях през деня, но нищо не излизаше, все нещо ми се изплъзваше и зарязвах поредния дневник. Обвинявах се, че не съм способен на системни занимания, че нямам воля. Успокоих се, когато един ден прочетох в сборник с писма на Достоевски — той споделяше със своя близка, че истински дневник е невъзможен, може да се пише само показен дневник, за публиката. А съвсем се отказах да продължавам писането на дневници, след като мой познат беше осъден на няколкогодишен затвор — „за създаване на противодържавна организация“ само въз основа на дневника му — той беше замаяно момче, минаваше за анархокомунист, пишеше лоши стихотворения, но хубаво свиреше на китара, и то все едни такива екзотични мелодии със странни думи.

Прочетох последните редове от античния си роман и повторих заедно с Пантулей Граптиак:

— Философи! Лигльовци!

Какво щеше да стане след това?

Легатът е силен, властен човек — такъв исках да бъда и аз. Той загребваше от удоволствията на живота, имаше свои тревоги, но превъзмогваше всичко в себе си. И тая Меда… Не мога ли да я направя тъмнокоса, с искрящи тъмни очи? Знаех, че траките са били светлооки, с руси и дори червеникави коси, но някъде в романа щях да обясня, че тя е от благороднически род, че дедите й са се женели за гъркини, и така нататък…

Разбира се, че мога да поправя описанието — Меда е била стройна и мургава, също като Ева.

Тогава пишех със зелено мастило, с автоматична писалка „Монблан“. Позлатеното перо полудя, редовете бързо изпълваха лист след лист.

Не бързайте, ще прочетете какво написах в ония тревожни часове. Нека преди това обаче да разкажа какво ставаше в Градчето.

На площада бяха запалили голям огън, свиреше все същият цигански оркестър — акордеон, кларнет и тъпан.

Пийнали мъже играеха хоро — „тежкото“, чорбаджийското — заловили се за раменете, като тръскаха глави.

От време на време през площада изтрополяваше файтон и някой пиянски се провикваше.

И все пак, изглежда, не само аз тайно очаквах ново чудо — но какво ли щеше да бъде то? Смеех се, като си спомнях думите на оня мъж с юнашката фланелка, който ме бе обявил за „баджанак“ и бе възкликнал:

— … Пиене без мезе не върви! Ако сега завали пастърма от небето, все едно че в рая сме се възнесли!

Пастърма не заваля, но се появи безплатно мезе. В Градчето имаше един-единствен рибарски магазин, в който бях видял окачени на връв чирози. Собственик на магазина беше Гошо Лаладжията. Остана тайна не само за мен, но и за всички в Градчето откъде той докара няколко бурета със слабо осолена черноморска скумрия.

Двамина мъжаги доброволци му помагаха да разковава капаците на буретата, а той гребеше с две ръце и раздаваше риба на хората, които се тълпяха пред магазина, като викаше продрано — личеше, че е много пиян:

— Вземай, народе! Давам, докато имам!

Намериха се по-малко пияни, които се заеха да въведат ред — караха прииждащите да застават един зад друг, напомняха на Лаладжията да не дава повече от две риби на човек:

— Да има за всички! Ей сега и бабите ще довтасат!

— Какви баби бе? Само който пие ще взема мезе! — настояваха други.

— Тъй де! На голо ли ще се наливаме?

— Бре вие работа нямате ли? — опитваше се да надвика всички една жена със запретнати ръкави на блузата. — Кой ще ви храни, ако само пиете?

— Гено! — размаха юмрук към нея Гошо Лаладжията. — Да се махаш, че ей сега ще ти подпра зъбите! В мъжки работи не се бъркай!

И аз се наредих на опашката пред рибарския магазин. Като ми дойде редът, някой се обади:

— Тоя не е от нашия град! Гошо, не му давай!

Но Гошо Лаладжията ми тикна в ръцете две риби, като великодушно рече:

— Халал да ти са! Яж и пий и разправяй какво е чудо станало. Чудото в Кана Галилейска!

С рибите в ръка се върнах в хотела — оставих ги на масата в стаята си и отидох да потърся Ева. Но вратата на стаята й беше заключена.

Отново излязох на площада — тръгнах към хлебарницата. И там имаше опашка — разграбваха топлия хляб и още по улицата го опитваха, като късаха със зъби парчета от солената риба.

От разговорите на хората пред хлебарницата разбрах защо Гошо Лаладжията раздавал риба без пари — скоро щяло да има общински избори, а той искал да стане кмет…

* * *

От прозореца на стаята си гледах кой влиза в хотела, търсех отдалече фигурата на Ева. Лактите ми свалиха боята от прозоречната рамка, вратът ми изтръпна. От време на време се дръпвах навътре, разкършвах плещи, но и тогава очите ми пак следяха какво става пред хотела.

Най-сетне!

Тя беше сама, вървеше бавно, като носеше с дясната си ръка лилава хризантема.

В първия миг реших да затичам и да я пресрещна още долу, но се овладях, излязох в коридора и я зачаках на площадката на първия етаж.

Тя ме видя и спря. Беше бледа, веждите й нервно трептяха.

— Търсих те — с пресъхнало гърло казах аз.

— Защо? — разсеяно попита тя.

— Ева, вчера ти…

— Каквото беше вчера, това ще е и днес! — троснато рече тя и понечи да тръгне.

Спрях я с ръка. Тогава още не знаех, че никой не може да спре оня, който е решил да извърши нещо съдбоносно.

Тя отстрани ръката ми. Сепна ме решителният израз на лицето й — стиснати устни, присвити очи.

Дръпнах се, потърсих опора зад себе си и гърбът ми опря в някаква саксия — не успях да я уловя и тя с трясък падна на мозаечния под.

Чух гласа на Ева някъде отгоре:

— Точно в осем ела да ме вземеш за вечерята!

* * *

За трети път вървях с нея по познатата улица.

И пак Синьо-сивия четеше на ъгъла своя вестник.

Отново звучеше в мен познатият валс, но някак пресилено, с фанфарна тържественост.

Внушавах си, че всичко е наред — ето, Ева е с мен, вечерята сигурно ще е чудесна — приятна обстановка, хубава кухня, умни разговори.

Кой знае защо, дразнеше ме лилавата хризантема, с която Ева през тоя ден, изглежда, не искаше да се раздели — тя я въртеше с дясната си ръка, понякога я приближаваше до лицето си, като че искаше да се погали о нея.

Да, най-много ме дразнеше лилавият цвят.

(А в ученическите години, когато четях поезията на декадентите, той най-много ми харесваше, знаех наизуст на френски стиховете, в които той цъфтеше…)

И двамата мълчахме. Надявах се, че по време на вечерята настроението на Ева ще се подобри. Исках отново да чуя високия й смях.

Както миналия път, и сега Доктора ни посрещна при входната врата.

Отново тръгнахме по безкрайния лабиринт — коридори, тераси, отново коридори…

Когато влязохме в хола, домакинът отиде до масичката, простря ръце над белия глобус и от него както предната вечер започна да струи зелена светлина, която бързо се промени в червена.

— Нали ви казах, че съм любител илюзионист — засмя се той с метален глас.

Не можех да се отърва от усещането, че тоя човек разпръсква около себе си студенината на метал.

— Вашият приятел нали ще дойде? — попита го Ева.

Тя не можеше да скрие вълнението си — седна на края на фотьойла, който Доктора й предложи, лилавата хризантема трептеше в ръката й.

— Предполагам, че ще дойде. Той сега е в ролята си на Проповедник, а те, проповедниците, не могат без публика. Започвам да съжалявам, че и аз не страдам от тази болест. Такова самочувствие, такава вътрешна свобода не могат да дадат нито висока длъжност, нито много пари… Понякога си мисля дали той не хитрува — измислил си е това заболяване и умело води всички ни за носовете. Ние го гледаме, съчувстваме му, а той си играе с нас. И най-важното — жените го харесват. Странно, но е така! — разпери ръце Доктора и седна срещу Ева.

Глобусът менеше светлината от зелена в червена.

— Вие сте Евридика, което ще рече Широковластна — обърна се Доктора към Ева.

— Така ли? — възкликна тя. — Все ми разправяха за Орфей и Евридика, но никой не ми е обяснявал какво означава моето име.

— Когато се запознахме, като стана дума за Орфей и Евридика, ви казах, че ако имате търпение да ме изслушате, ще ви разтълкувам тоя мит по свой начин. Проблемът е доста сложен, иска се специална подготовка.

Ева рязко се обърна към мен:

— Толкова ли глупава изглеждам?

— Ева, нашият любезен домакин иска да каже, че…

— Ти кажи какво мислиш — глупава ли съм?

Доктора като че не беше чул думите, които си разменихме с Ева, и продължи:

— … Евридика е била наричана още и Агриопа, което ще рече „с див поглед“.

Не се сдържах и се усмихнах, а Ева наистина отправи към мен див поглед, като че аз бях накарал домакина да каже точно това.

— … Но нека започна малко отдалече. В началото е бил Мрака, от него е дошъл Дионис, затова са го славели нощем.^[6] Нощта го е родила, но той е носел живот, сливал е Небето и Земята, съчетавал е и двете начала — божественото и човешкото. Безумец ли е бил тоя весел бог? Не, той е бил прекалено разумен и затова е търсел безумието, за да покаже мощта си в миговете на екстаз — тая мощ, която през зимата спи, се пробужда през пролетта, налива плодове през лятото и пълни живота с доволство през есента на беритбата, за да замре всичко привидно и пак да се завърти вечният, неспирният кръг на живота. Не ви ли се е случвало, като драскате несъзнателно по някой лист с молив или писалка, да нарисувате кръг? Всичко се движи в кръг — слънцето, звездите, цялото небе! Говоря за това, което виждаме, а не за това, което ни обясняват. Всеки от нас се движи в своя собствен кръг — като повтаря огромния, вечния кръг на живота — раждане, възмъжаване, смърт. И понеже ние живеем като безсмъртни — никой нормален човек не съзнава непрекъснато, че ще умре — иска ни се наистина да сме безсмъртни. Но и безсмъртието е вътре в тоя кръг, а не извън него. Пролет, лято, есен, зима — разсъмване, пладне, свечеряване, мрак. И отново, и отново петлите пеят първи, втори, трети път… „Ево̀е!“ — викат поклонничките на Дионис, а козлоногите панове и сатири подскачат след тях. Звън на цимбали, рев на рогове — в тая шумотевица се губят нежните звуци от лирата на Орфей. Но той е тук, той е при своя прародител — бика Дионис. Да, така са изобразявали веселия бог — като бик. У всекиго е заложено дионисиевското начало. Но в нас има и друга, низка природа, която трябва да надвием. Оттук тръгва Орфей. Виждаме го по гръцките вази в тракийското му облекло — басара — пъстра дълга дреха (гърците са предпочитали едноцветните дрехи) и с шапка от лисича кожа — така наречения алопекс. Нека обаче не смесваме Орфей с орфизма — учителят никога не може да отговаря за деянията на своите ученици. И нека не се увличаме по външните ефекти. Като говорим за Дионис и Орфей, ние предъвкваме онова, което гърците са възприели от траките. А гръцкото мислене е еднопосочно, то не познава вътрешното противоречие в нещата, предпочита да противопоставя една видимост на друга видимост, като например лошите постъпки на добрите. И какво са измислили те, тия хитроумни гърци? За няколко столетия са родили една-единствена нова идея — движение нагоре — лошото да стане добро, доброто още по-добро, още по-доброто — съвършено. Те са били убедени, че това е пътят за усъвършенстване на хората и обществото. И ренесансова Европа им повярва, вярва и до днес в идеята за възходящия път нагоре. Късопаметни гърци! Те бързо забравиха тракиеца Орфей, който им беше показал вечния кръговрат — движението на кръвта в самия човек, смяната на часовете на деня и на четирите сезона, въртенето на грънчарското колело, на колелото на волската кола, което стана витло на параход и на самолет, което повтаря вечния, неизменния, познатия, сигурния кръг. Сега искам да ви кажа с две думи какво е Орфей: това не е движение нагоре или надолу, а повик да дълбаеш в самия себе си, защото не правата линия, а кръгът може да става все по-релефен и по-релефен. Когато започнеш да копаеш кладенец, отначало не очертаваш ли кръг, за да стигнеш после дълбоко в земните недра? Орфей затова слиза в подземния свят — като търси Евридика, той търси себе си, иска да намери другата половина от своето собствено „аз“, защото, когато човек обича, той иска да слее небето със земята, себе си с онова, което му липсва. Но Орфей означава още: самоусъвършенстване, а колцина са готови на това? По-лесно е да си Одисей, да пътешестваш, да преодоляваш външни пречки — и съвременният човек предпочита да е Улис^[7], да е пътник, да е зрител, да храни окото и слуха си и да потиска трепетите си, „нецензурните“ си мисли и деяния. „Всичко се създава от Едно и се връща в него“ — казва Орфеевият ученик Музей. А Питагор още през шестото столетие преди новата ера в принципите на математиката, които свързва с музиката, открива реализирането на световната хармония. Човек трябва да се стреми към хармония — хармония между тялото и духа, между отделните части на тялото, между различните интереси на духа. Да, Питагор е също ученик на Орфей. И нека припомня и на себе си: от нас зависи дали ще извисим божественото начало на Дионис. Сома^[8] е гроб на сема^[9]. Пътят на прераждането е открит пред нас. Ще се прераждаме хиляди години, докато стигнем до Острова на блажените…

Накрая Доктора се задъха, но и сега не усетих вълнение нито в гласа, нито в държането му, по-скоро бе изморен като при изкачване на стръмна стълба.

— Вие също сте били проповедник! — не се сдържах аз.

— Всеки става проповедник, когато трябва да защитава себе си. А аз не крия, че пледирах в своя полза — бързо отговори Доктора.

През цялото време попивах думите му — той имаше „логика на юрист“, както би казал баща ми, за когото това беше най-големият комплимент, който можеше да направи.

Ева продължаваше да гледа домакина със смесица от изненада и скрито раздразнение.

— … И така — продължи Доктора, — Орфей слиза в собственото си подземие и оттам, от света на неосъзнатите желания иска да изведе своята втора половина — Евридика — която може би е неговата истинска същност. Но сам не вярва, че той, който е разкъсван между тялото и духа, може да се върне към предначалното единство, към Едното. А когато най-сетне в него се вселява вярата, идва Страха от бъдещото единство — ще може ли да понесе собствената си мощ, ще може ли да се реализира? Когато си слаб, имаш оправдание пред себе си, самообвиняваш се, изживяваш и преживяваш собственото си нищожество. А щом си пълен със сили, трябва да умееш да ги проявяваш, да създаваш, да оставяш трайна следа. Ние, хилавите потомци на героични деди, се страхуваме от онова, което се крие у нас, всеки е измислил своя представа за себе си и понякога успява да я наложи на другите хора — трагедията обаче настъпва, когато останем насаме със своята съвест и си признаем, че не сме това, за което се представяме.

— Искате да кажете — прекъснах го бързо аз, — че Орфей не е могъл да понесе собствената си цялост и затова на излизане от Ада се е обърнал, затова е изчезнала Евридика?

— Разбира се! Той е знаел, че тя ще изчезне, и е искал това да стане!

— А може ли да чуете мнението на Евридика? — обади се нервно Ева.

— Моля! — простря ръка Доктора.

— Да, разбира се! — не закъснях да откликна и аз.

— Най-напред ще ви кажа, че никой не ме е питал дали искам да напусна Света на сенките. И после… ние всички, които пъплим по земята, не сме истински! Щом не сме вечни като камъка и метала, значи не сме истински.

— Вие тръгвате от тезата, че променливостта на света е начин той да съществува — бавно заговори Доктора, като че разсъждаваше на глас.

— Не разбирам какво казвате, но усещам, че сме някакви сенки… нощни сенки — един облак, месечината изчезва и сенките се стопяват — приглушено каза Ева, премрежи очи, вдигна дясната си ръка и очерта нещо във въздуха, като че рисуваше.

— Интересно… интересно — улови се за брадичката Доктора.

— Някой ни е измислил — неочаквано се усмихна Ева и се отпусна във фотьойла. — Остава да открием кой е той и защо е направил това…

Тя вдигна от масичката лилавата хризантема.

Стъкленият глобус промени светлината си от зелена в червена и хризантемата се наля с кръв. После стана зелена, пак повехна… И отново се наля с кръв.

С познатата си способност да подрежда аргументите, да изгражда теза и да стига до изводи сега Доктора заговори за „трите съставни части на европейската цивилизация“ — гръцката представа за отделния човек, римското „откритие“ какво е общество (неслучайно римското право се изучава в юридическите факултети по цял свят). А гърците не са стигали по-далече от града държава, защото прекалено са се вглеждали един в друг, прекалено добре са се познавали взаимно, за да се доверят на хората, които са родени за управници (да, има такива хора, те по-скоро са практици и в своята дейност са истински артисти). Рим създаде външния закон — „Не кради“, „Не убивай“… и така нататък — като за всяко неспазване на закона има наказание. Но каква е санкцията за нарушаване на повелята: „Уважавай баща си и майка си“? Или: „Не пожелавай жената на ближния си“? Ако сам не решиш да спазиш тия „закони“, никой не може да те санкционира. Затова християнството има влияние и до днес — то идва в името на „закона в нас“ — моралът преди всичко, мо-ра-лът!

Прекъснах го с отегчение — всичко това ми приличаше на скучна университетска лекция:

— Да, нас ни учеха, че правото и моралът са два кръга, които се пресичат, но не се покриват. Има правни норми, които са морални, и морални норми, които са правни, но има и само морални, както и чисто правни норми.

— Има и неморални закони, но това вече е друг въпрос. По-важното е, че всяка световна култура има своя цивилизация. Както казва Шпенглер, цивилизацията е неизбежната съдба на една култура — това е върхът, когато се решават последните и най-трудни проблеми. Цивилизациите идват, както смъртта идва след живота, както застоят и духовната старост след развитието. Ето го сега каменния и окаменяващ световен град, който дойде след селото и след духовното детство. Това е неизбежният край, до който се стига по силата на вътрешна необходимост. Да цитирам ли забравения вече Освалд Шпенглер? „Само така може да се разбере римлянинът — като приемник на елина. Само така късната античност се показва в светлина, която издава най-дълбоките й тайни. Гръцка душа и римски интелект — това е разликата между култура и цивилизация. И това има значение не само за античността.“

Чувствах се като ограбен — в своя античен роман засягах мотива за „световния град“ и за „световното село“. Книгата на Шпенглер бях чел като студент в първи курс, но, изглежда, в паметта ми са се запазили късчета от нея и когато се заех да пиша, те са се появили.

Като че някъде отдалече чух Доктора, който не бе млъкнал — но бях изпуснал нишката на разсъжденията му.

— … Загубили сме тракийското начало в себе си. Но ще дойде време, самият живот ще ни накара да се върнем към него. И тогава, вместо да пъплим нагоре по безкрайната права на европейската цивилизация, ще се завъртим в своя прастар кръг, ще дълбаем като Орфей в себе си и ще откриваме отдавнашни, но вечни истини: че животът стига до смъртта, но смъртта е начало на друг живот и затова няма да се плашим от своя личен край.

В това време вратата в дъното на хола се отвори и там се появи магът Халдей. Но сега той беше неузнаваем — държеше в ръка бялата индийска чалма, дългите му тъмни коси падаха върху бледото чело. Той се олюляваше, блъсна се в стената, след това се обърна към нас и се поклони, като докосна килима с чалмата.

Доктора стана и тръгна към него:

— Драги, где си се наредил така?

— Тоя мръсен град… Ама аз ще му скроя такъв номер, че ще ме помнят до девето поколение!

— Но̀мера, приятелю, на нашия град му го скрои градският водопровод — заговори му в ухото Доктора, като го улови подръка и го поведе към един свободен фотьойл. — И въобще, каквото животът създаде, никой сам не може да измисли. А животът — това е общата ни съдба на всички, които не желаем, но трябва да живеем в общество.

Като се настани във фотьойла, магът Халдей протегна дългата си ръка към Ева, улови десницата й и залепи устни на нея.

Ева се засмя тихичко:

— Стига, стига!

— Ако имах за асистентка такава шармантна жена като вас, Париж щеше да е отворен за мен!

— Асистентка ли? Само че ще делим наполовина! — съвсем делово отвърна Ева.

Но макар и пиян, магът си знаеше интересите:

— Десет процента! Така е прието!

— Благодаря за предложението.

Магът отново залепи устни върху ръката й.

— Не е ли време и ние да започнем да пием? — обади се Доктора и с равни, отмерени движения извади от дългия салонен бюфет от черно дърво четири тумбести чаши за коняк. С бутилка в ръка, той застана зад Ева и сръчно напълни чашата й наполовина.

— Както казва Хораций — заговори й той тихо и доверително, като че мен и мага ни нямаше, — след като смъртта, тая огромна неприятност, е краят, значи всичко до нейното появяване е приятно, или поне трябва да си внушаваме, че е приятно!

— Ще се опитам да си внуша това след първата чаша — отвърна Ева и отърси рамене, като че от Доктора върху нея се беше изсипал невидим прах и тя едва сдържаше отвращението си.

Защо толкова й е неприятен? — сепнах се аз. — Той е умен, възпитан, елегантен. И е съвсем запазен, по младежки пъргав е, не е шкембелия както оня, Учителя.

Като че бях повикал с мислите си Учителя — той шумно нахълта в хола и с широки крачки стигна до фотьойлите. Беше със същия черен официален костюм, както предната вечер, със същата хвърчаща лента вратовръзка. Лицето му беше светло, одухотворено. Доволен от себе си, със сияещ поглед, той властно протегна десница към Ева и каза само:

— Хайде!

Тя припна като момиченце към него, той я прегърна с едрата си, силна ръка и двамата напуснаха хола.

Бях зашеметен, струваше ми се, че ще припадна — тумбестите чаши танцуваха върху огледалното стъкло на масичката.

Вдигнах очи за помощ и срещнах погледа на Доктора за пръв път, откакто го познавах, той беше смутен.

— Всичко се повтаря… — чух го да казва с глух глас.

— Какво се повтаря? — попитах замаян аз.

— Нищо! — рязко вдигна глава той, наля коняк на илюзиониста и поде с приповдигнат тон: — Нищо по-хубаво няма от мъжката компания! Наздраве!

Магът Халдей с неуверени пръсти хвана чашата си, тя се залюля в ръката му, но в последния миг той бързо я поднесе към устата си и я пресуши наведнъж.

— Е, какво — като седна срещу него на мястото на Ева, поде Доктора. — С черна или с бяла магия се опита да смаеш моите съграждани?

— Показвах им най-добрите си салонни фокуси, които тук не съм демонстрирал — с плачлив глас заговори арменецът маг. — Отначало само хихикаха, после започнаха да викат, че това били панаирджийски шашарми…

— А след това? — делово попита Доктора, като изпитателно го наблюдаваше.

— След това… Връзвах и завързвах възли, показах им „неизчерпаемата бутилка“…

— „Неизчерпаемата бутилка“ е изобретена от Херон още през първото столетие преди нашата ера! — прекъсна го домакинът.

— Но аз наливах по пет вида течности! В Европа само двама души можем да правим това, останалите наливат най-много по три течности! — опита да се защити илюзионистът.

— Знам. По-нататък! Нещо демонично имаше ли?

— … Нямах помощник. Демонични номера без помощник не стават. Но им демонстрирах бели дъски, на които се появяват черни надписи.

— И публиката продължаваше да ти се надсмива, нали?

— Дори да си отрежех главата, пак щяха да ми се подиграват… Ама аз ще му скроя такъв номер на тоя град, че…

— Сега само парижкият театър на ужасите „Гран Гиньол“ може да ги смае! — поклати глава Доктора.

— Ужаси ли? — сепна се магът. — Аз ненавиждам ужаси, обичам тънките, фини номера…

— Изглежда, че не е време за деликатности — тихо рече Доктора.

Той замислено поклати глава и повече нищо не каза.

* * *

След две чаши коняк лабиринтът, през който трябваше да мина, за да напусна „Дома на Мефистофел“, ми се стори дълъг цял километър — два пъти се връщах на едно и също място, докато най-сетне с облекчение си поех въздух в двора.

От мига, когато за пръв път се събрахме край масата в дома на Учителя, усещах, че нещо ще стане, че особената енергия, която се излъчва от нас, тримата мъже, ще експлодира, а Ева ще ни гледа някъде отдалече и ще се усмихва доволна — защото тя предизвикваше всичко това.

В паметта ми изплуваха думите на Сенека: човек трябва сам да съди себе си и да не чака другите да го преценяват. Но това напомняне ме караше да си казвам, че съм пълен глупак — оставих се да ми отнемат момичето. И кой ми го отне? Някакъв дъртак на петдесет и пет години, който е психопат, както твърди най-близкият му приятел.

Питах се, какво искаше да каже Доктора с думите: „всичко се повтаря“?

В Градчето най-сетне (това очаквах от деня, когато виното потече по водопровода) се беше разразило масово пиянство — всички къщи бяха осветени, по улиците горяха огньове, на площада бяха разпънали сергии.

Тръгнах покрай сергиите и видях грозните евтини украшения, които се продават по панаирите — щамповани ковьорчета, гипсови лъвове и тигри, гребени, ножове, детски играчки. Но между сергиите селянки с кошници предлагаха яйца и буци сирене и най-много вървеше тяхната търговия.

Пълен мъж с разгърдена риза купи липова кошничка с яйца и отиде при огъня, който гореше наблизо — неволно го проследих с поглед — с дълъг прът той отдели топла пепел и зарови всичките яйца.

— Ей това вече е мезе за вино! — одобрително се обадиха наоколо.

И други тръгнаха към селянките.

В единия край на площада свиреше все същата циганска музика — там се виеше хоро.

Повечето от мъжете, които бяха наизлезли на площада, бяха с дамаджани и шишета в ръце — черпеха се един друг. Съвършено непознат очилат човек тикна под носа ми бутилка:

— Пий, младежо! Пий, туй ще ни остане!

Поех бутилката и отпих няколко глътки.

— Толкоз много огньове не сме правили от години! — Очилатият очерта с ръка полукръг. — На всяка улица — огън! На хубаво е, да знаеш, огънят е весело нещо, живият огън де! А като остане само жарава, ще се намерят и такива, гдето боси по нея ще ходят.

— Че тука да не е Странджа — учудих се аз.

— Тук е Тракия!

Не трябваше да чакаме дълго — двамина мъжаги с прътове вече разстилаха жаравата нашироко.

С бутилката в ръка се щурах между хората, спирах ту тук, ту там, чуках се с непознати хора, смеех се на глас на грубите шеги, които достигаха до мен.

Мирис на недоизгорели дърва, дъх на шира, аромат на есенни цветя — всичко това се носеше в странна смесица около мен и аз внезапно спрях, когато от познатия ми прозорец дочух стържещите грамофонни звуци на оня валс.

… И се завъртях с мислите си в бавната мелодия. Ева пак беше до мене, пак вдишвах от въздуха, който тя беше дишала — и гърдите ми се разширяваха от приятно чувство.

Да, Доктора е прав — всичко се движи в кръг — Слънцето, звездите, цялото небе и цялата Земя.

Съзнавах, че мелодията на валса ме кара да правя замайващи кръгове, които ставаха все по-бързи и по-бързи.

* * *

… Минавах през някакви коридори, прекосявах полутъмни зали, постлани с хладен мрамор, изкачвах се по тържествени, парадни стълби, препъвах се в плътни килими — и през цялото време търсех Ева. Сянката й се появяваше за миг-два в дъното на коридорите и на залите, чувах ехото от стъпките й. И отново затичвах, задъхвах се. Не я виках, защото разбирах, че гласът ми няма да достигне до нея.

Събудих се с разтуптяно сърце. Струваше ми се, че цялото легло се тресе от силния ми пулс.

Дълго се плисках със студена вода.

Беше светло, сигурно минаваше обед, но нямах никаква работа и дори не погледнах часовника. Една-единствена мисъл се въртеше в съзнанието ми: трябва да намеря Ева!

Когато тръгнах по стълбището за горния етаж, краката ми омекнаха, казах си, че е по-добре да се върна, но главата ми зашумя и сам не разбрах как се озовах пред нейната стая. Почуках силно и зачаках — гърлото ми беше пресъхнало.

Чух стъпки, вратата се отвори и видях Ева — сияеща, усмихната.

— Много се забави — закачливо рече тя.

— Снощи…

— Забравѝ за снощи.

— Ами тази вечер? Ще бъдем ли заедно?

— Аз ще бъда пак там.

— Там ли? — глупаво попитах аз.

— Много те моля, не идвай, защото всичко ще разрушиш!

Тя престана да се усмихва, погледна ме остро, каза „довиждане“ и затвори вратата.

* * *

След поредното си разочарование от променливата женска психика се затворих в стаята си и потънах в своя античен роман. По-нататък ще включа в тоя ръкопис страниците, които написах на един дъх.

Стъмни се и като захвърлих на масата писалката, широко отворих прозореца.

На площада вече на три места свиреха, огънят, който през деня бе загаснал, започваше бавно да се разгаря.

Прониза ме мисълта, че навярно Ева е вече при Учителя. Защо тя ме предупреди да не ходя там? Чак толкова много не съм се захласнал по нея и не съм невъзпитан, та да чукам по врати, за които знам, че са затворени за мен.

Доктора снощи няколко пъти повтори поканата си и тая вечер да му гостувам.

Защо още се бавя? — сепнах се аз.

* * *

Външната врата на „Дома на Мефистофел“ беше отключена. Натиснах звънеца и тръгнах по познатия ми път.

Доктора ме посрещна по домашен халат, извини се, че е неглиже. Седяхме в дълбоките фотьойли, старата прислужница ни донесе кафе и сухи сладки.

Без да се докосне до чашата си с димящо турско кафе, Доктора започна да говори с хладния си монотонен глас. От време на време гласът му спадаше, той преглъщаше няколко пъти и едва след това продължаваше.

… Искал да ми изрази съчувствието си за онова, което стана снощи тук, в неговия дом. Но по-добре било така да свърши връзката ми с това вятърничаво момиче, отколкото да живея със заблуди и едва след години да ми се отворят очите. Той ще ми разкрие най-голямата си тайна, ще ми каже неща, които и сега болезнено изживява. По-добре от него да науча всичко, отколкото да достигнат до мен отгласи от градските клюки.

Първият му брак бил едно голямо недоразумение — оженил се за весела госпожичка, която се въртяла на високите токчета на обувките си и се смеела с чуруликащ глас — всъщност една от проявите на истерията й. След три месеца съвместен живот тя го напуснала и поискала развод. В съда представила медицинско свидетелство, че е девствена. Можете да си представите каква пикантна история е това не само за Градчето, но и за по-големи градове, където видните личности са предмет на постоянно одумване. Той обаче преглътнал всичко. Срещнал една учителка — тя била спокойна, уравновесена жена, като се оженили, постоянно се лекувала, но без резултат — нямали деца. Едва на единадесетата година от брака им той разбрал, че най-близкият му приятел — Учителя, е любовник на жена му. Не казал нищо нито на нея, нито на него. Тя била болна от рак, не искал да взривява няколкото месеца, които й оставали.

Той млъкна и едва сега започна да отпива от изстиналото вече кафе.

В неловкото мълчание се обадих тихо:

— Откровение за откровение… Ще ви разкрия защо дойдох тук, във вашето Градче…

Разказвах за шайката и осъзнавах, че увлечението ми по Ева и странните събития в Градчето бяха потушили в мен страха. Но ония щяха да ме намерят и тук — Синьо-сивия и днес четеше на същия ъгъл своя толкова интересен вестник.

— Положението ви е доста комплицирано — бавно каза Доктора. — Съвсем точно се изразихте. Да, у нас засега има само шайки. Мафията е друго нещо — тя е държава в държава, със свои закони, които гарантират на мафиозите точно определени права. А шайката — това са група престъпници, събрани и обединени в името на някаква цел — и щом постигнат целта, се нахвърлят един на друг.

Прехапах устни.

Какво, да бягам ли оттук?

Но къде — къде щях да се скрия?

Доктора донесе коняк и две чаши, наля и пръв отпи.

— Когато се запознахме — по-тихо заговори той, — аз ви накарах да попитате моя приятел, Учителя, за златната монета на цар Иван Асен II.

Кимнах утвърдително, като продължавах да мисля къде мога да се укрия от ония.

— … Е, добре, сега кръгът се затваря!

Доктора стана, отиде с бързи крачки в съседната стая и само след няколко минути се върна с черна кожена папка в ръка.

— Това е, както казвате вие, юристите, доказателственият материал… — и той постави папката пред мене. — Моля да хвърлите един поглед.

Разтворих папката и първото, което видях, бяха две големи снимки — лицевата и обратната страна на монета. Няколко гланцирани листи бяха изпълнени с машинописни редове.

Зачетох. Зъботехникът Иван Христов Чешмеджиев заявяваше, че от представената му от Доктора златна монета на цар Иван Асен II е изработил златен мост за Учителя — и подробно описваше монетата. Подписът му беше нотариално заверен от нотариуса при Пловдивския съд. Вторият лист беше договор между Доктора и Вълкана Петрова Недялкова от село Неделя, която продаваше златна монета (пак следваше точно описание на монетата) на Доктора за еди-колко си лева.

На жълтеникав картон беше залепена малка квадратна хартия, на която с чер молив бяха откопирани двете страни на монетата — така както децата си играят и правят това, като подлагат под лист хартия някоя монета и търкат отгоре с графита на молив.

— Какво ще кажете? — запита ме Доктора, когато затворих папката.

— Той още ли носи тоя златен мост? — попитах аз.

— Да. И не знае, че е направен от монетата, която четвърт век търси…

— Но това е ужасно!

— Във всяко отмъщение има елемент на ужас. Справедливостта не може да възтържествува по друг начин.

Той отново си наля коняк — за пръв път го виждах да пие с такава бързина и дори с настървение.

И досега не мога да си обясня как се поддадох на внушенията на Доктора — той говореше и говореше…

… че светът се крепи на принципа на равновесието — каквото направиш на другите, това ще ти направят и те, или както е казано в Светото писание: „С каквато мярка мериш, с такава ще ти отмерят“;

… че когато срещу тебе изберат пистолет — по време на съдбоносен двубой — ти трябва да си пълен идиот, ако избереш шпага — ще стреляш и ти с пистолет;

… че разликата между нормалния и лудия се състои в следното: лудостта е един затворен кръг, вътре в който няма противоречия, всеки психопат има своя „желязна“ логика, но като цяло неговият „кръг“, неговата субективна действителност е в противоречие с външната, обективната действителност.

И щом всичко това е вярно, защо трябва ние, двама нормални мъже, да се оставим един психопат да си играе с нас. В името на справедливостта, в името на принципа на равновесието той трябва да получи онова, което е заслужил.

Той говореше, а аз пиех — и досега не знам колко коняк съм изпил, но се чувствах изпълнен със сили — искаше ми се да блъскам с лакти и юмруци цялата оная паплач, която се опитваше да ме спре в моя избран път — а тоя път тогава ми се струваше един-единствен: книги, известност, високо положение. И пари, разбира се, няма цял живот да си броя стотинките.

Доктора взе папката, кимна ми и двамата мълчаливо напуснахме хола. Никой нищо не бе казал, но и двамата знаехме къде отиваме.

* * *

В къщата на Учителя светеше само един прозорец на горния етаж. Когато разглеждахме с Ева експозицията на бъдещия общински музей, бях отворил една странична врата — видях маса, легло, етажерка, отрупана с книги. „Това е кабинет, спалня и всекидневна — смутено ми обясни домакинът. — Останките от миналото, които събирах, ме гонеха ту от една, ту от друга стая, докато ми остана само това свободно кътче.“

И Доктора като мен гледаше осветения прозорец.

Пак така мълчаливо двамата се качихме по външната стълба. Доктора припряно почука по остъклената врата. На прозореца се мярна сянка, някой отмести пердето.

— Ще отвори, той винаги отваря, когато му чукат, дори да е среднощ — шепнешком рече Доктора.

В коридора светна и вратата със скърцане се отвори.

— Кой е… Какво има? — със сънен глас попита Учителя. Той беше по риза, с разбъркани коси. — А, ти ли си?

Доктора мълчаливо му подаде папката.

— Чакай… Чакай да си взема очилата.

Учителя ни обърна гръб и като остави вратата отворена, изчезна в къщата.

Ние стояхме на малката тераса и гледахме към осветения коридор, в който бяха наредени капители на мраморни колони.

Какво ставаше там, в стаичката?

Отначало се разнесе мъжки глас, после се извиси гласът на Ева — тя задавено говореше нещо.

Докато разбера какво става, Ева прекоси бързо коридора и опря ръка в рамката на вратата — и нейните коси бяха разбъркани, деколтето на роклята й беше смъкнато на една страна — личеше, че се е облякла набързо.

— Той… Той е много зле…

— За съжаление аз не мога да му помогна — със сух глас рече Доктора. — Трябва да повикате доктор Петров.

Той се обърна и тръгна надолу по стълбата.

— Каква е оная папка? Какво има в нея? — с пресекващ глас попита Ева.

— А! Папката ли? — Доктора спря. — Щях да я забравя.

Той се върна бързо горе, внимателно отстрани Ева от вратата, отиде вътре и след малко излезе с папката в ръка.

Ева изчезна в къщата.

Стоях на малката тераса и гледах пълната месечина. Струваше ми се, че по нея има прекалено много тъмни петна.

* * *

На сутринта Учителя умря от инфаркт. Погребаха го шумно — с речи и духова музика, а през цялото време пиянството в Градчето продължаваше, огънят на площада ту угасваше, ту отново се разгаряше.

Ева изчезна от Градчето с мага Халдей — той бе успял да я убеди да му стане асистентка. След две десетилетия тя ми се обади с писмо от Франция — купила си къщичка в околностите на Ница, водела скромен, но осигурен живот — имала малка рента. Канеше ме на гости. За мага Халдей споменаваше само с два реда — живели заедно десетина години, нямали деца, той умрял от мозъчен удар.

С Доктора тогава имах още няколко разговора. Бях свидетел на убийството — защото това, което стана през оная нощ, беше истинско убийство.

Не ме успокояваха думите на Доктора, който повтаряше, че не искал да убие Учителя, а себе си:

— … За да посегна на себе си, трябваше най-напред да вдигна ръка на него. Не само любовта свързва хората, но и омразата. Човек умира, когато умре главният му враг. А аз нямах по-голям враг от него. Откога се появи тая омраза ли? Още от детските ни години. На него винаги му е вървяло, всичко постигаше с лекота, жените го обичаха, нали и моята собствена жена… Аз, за разлика от него всичко постигнах с усилия, професията ми изискваше и чисто физическа работа. По очите ви отгатвам, че се отвращавате от мен, но трябва да ме разберете. Не можех да постъпя другояче. Толкова години таях мисълта за отмъщение… Ще кажете, че съм зъл? Не, просто съм човек с принципи. Няма добро и зло, има само Зло, и то с главна буква — и по-малките степени на Злото минават за добро. Изкуството да се живее е в подходящ момент да се избере най-малкото зло. Нали вие сам казахте, че сте дошли при нас по Виа мала? Няма добри и лоши пътища, всички пътища са лоши…

След една година Доктора умря — и той като Учителя от инфаркт.

А моят античен роман остана недовършен — цялата си енергия хвърлих в борба с шайката — успях поне временно да ги парализирам. Те ме оставиха на мира — аз това и исках. Не можех да се сражавам с тях, тогава те наистина щяха да ме унищожат.

Напоследък често се сещам за Ева. Мъча се да си обясня тогавашните ни постъпки. Може би съм усещал, че тя не е за мене, защото нямаше да имам власт над нея, а човек най-силно обича онова, което зависи от него или е част от самия него. И естествено бе да я загубя — искал съм да я загубя — а и тя е желаела да се откъсне от мен, навярно бе разбрала, че рано или късно ще й отмъстя за подчиненото положение, в което сам щях да се поставя.

В ония млади години, макар да се перчех с много знания, всъщност бях под влияние на чужди мисли. А толкова лесно можех да оборя Доктора, когато ме убеждаваше, че нямало добро, че имало само различни степени на злото, като приемливите от тях минават за добро.

Собственият ми житейски опит ме убеди: има добро, има добри хора. Това че понякога те са безсилни в борбата си със злото, не означава, че не съществуват.

Но аз много се отдалечих от своя античен роман.