Димитър Мантов
Виа мала (13)

Когато и аз навърших своя половин век, реших „да обърна поглед назад“. Тогава изрових папката с незавършения роман. Заглавието Виа мала ми се стори претенциозно, още повече че бях чел в превод един роман със същото заглавие от автор, който преди три десетилетия беше твърде популярен у нас. Но като добросъвестен историк не можех да отмина факта, че на две римски карти наистина има път „Via mala“, който тръгва от Пловдив и върви на север. Една друга мисъл сега ме занимава: а може би Via mala не означава лош, а злокобен път? Римляните са назовавали нещата точно, но и точността не изключва използването на двусмислия.

Коба, прокоба…

Via mala…

Още веднъж трябва да проверя по речниците.

За мен първата фраза е „камертон“ за книгата, която пиша — ако тя е спокойна, разказът и по-нататък ще е спокоен; ако е нервна, накъсана, романът ще е същият докрай.

Много пъти се опитвах да „уловя“ ритъма на някогашния си начин на разказване, но все не успявах.

„Пантулей Граптиак, легат и патриций, императорски прокуратор на провинция Тракия…“, продължаваше да седи на мраморния трон и да чете Тит Ливий.

Този трон е запазен до днес. Всеки посетител на Пловдив може да го види.

В продължение на няколко столетия градът е носил името Филипопол (турците и досега продължават де го наричат Филибе), но когато славяните идват, те по свой начин (Плоудин, Пловдин) започват да произнасят тракийското название Пулпудева.

И надписът в крепостната стена с името на Пантулей Граптиак съществува. Да, всичко това е вярно. Но сега начинът ми на дишане е друг и е по-добре да нахвърля фрагменти, отколкото да водя уж „спокоен“ разказ — когато никак не съм спокоен, като се докосвам до неща, които съм изживял.

Знам: тая нощ пак ще сънувам тоя странен Пантулей Граптиак, легат и патриций…

* * *

Но какво ме интересува някакъв си императорски легат и патриций — „център на света“ вече е обикновеният човек, т.е. аз.

И започна голямото опиянение в моя живот — то продължава вече трето десетилетие — читателят да не забравя оня момент, когато в хотелската ми стая от чешмата протече вино вместо вода.

Наскоро ми попадна поетичната книга на Томас С. Елиът „Четири квартета“. Зачетох я на крак — в книжарницата, после вкъщи, след това дълго я носех със себе си по време на моите странствания.

Отекват стъпки в паметта

по пътища, в които не вървяхме,

и към врати, които не отворихме…^[1]

… И си спомних НОВАТА ЕВА — тънка, изящна, двадесет и три годишна — тя танцуваше на светлината на червените като жарава реотани на електрическата печка.

(А в това време вестниците се вълнуваха от въпроса — „Ще продължи ли родът на белите тигри?“. Индийските учени смятали, че в света са останали само тридесет и пет тигъра албиноси. Всички те били потомци на белия тигър Мохан и на обикновената тигрица Радха. Преди двадесет и пет години махараджата на индийското княжество Рев предоставил на редките животни своя някога разкошен, но вече изоставен летен дворец. Сега сградата е опустяла, а остарелите тигри албиноси изживяват последните си дни…)

— Моят тигър… — шепнеше с прекъсващ и пресъхващ глас тя.

* * *

Специалистите доказаха по експериментален път, че лунатиците имат наследствена памет.

А може би това не се отнася само до тях?

Никога не съм живял в пещера, броя на пръсти случаите в живота си, когато съм разглеждал пещери — и то електрифицирани, подготвени за вътрешен и международен туризъм. Но понякога ми се струва, че съм бил в някаква огромна пещера. И аз, който съм нервен и припрян (все бързам нанякъде!) и като говоря, обикновено жестикулирам с резки движения на дясната си ръка, в сънищата си често се виждам как бавно излизам пред пещерата, спирам и очертавам някакви знаци с десница — а пред мене проблясват стотици очи. Какво чувствам тогава ли? — изпитвам огромно облекчение, че съм напуснал влажната пещера и че слънцето грее високо над мене в синьото небе…

Но една хотелска стая, чужда квартира или мазе, превърнато в уж модна „механа“, също може да прилича на пещера — далече от всички, скрит, да бъдеш съвсем сам и да допуснеш до себе си само едно близко същество — Новата Ева, По-новата Ева, Съвсем новата Ева.

Не, това вече не е пещера, а остров, а знае се, че съществува „островна психика“.

… И отново тръгвах припрян и забързан към своя „остров“.

Какво ме чакаше там?

* * *

В мен продължава да звучи стихът на Елиът:

„Във моя край е моето начало…“

И виждам трите картини, поставени в ъглите на „острова“:

Първата — две бели дървета: голи клони, окапали листа. Някъде отгоре идва ято. А може би това са отвени от вятъра листа? Не, полепналите по земята листа са приземило се, уплашено от студената зима ято.

Мъртво ято.

Мъртви листа.

Втората картина: две дървета с открити корени, които с хищни нокти са захапали кафявата земя. Клоните са превити — от какво ли?

Всичко е в кафявочервеникава омара.

А второто дърво е съвсем хилаво, едва се крепи.

Между двете дървета се гуши нисък храст, който прилича на смачкана жаба.

Третата картина: аленее далечен хоризонт.

Изгрев или залез е това?

Краят на есента ли е, или е началото на пролетта?

Като гледах Третата картина, в мен оживя оня валс — старинен, замайващ.

Вървях с Ева по есенната улица на Градчето и усещах как рамото ми се опира в нейното рамо. После тя изчезна — както изчезна тогава с Учителя-Проповедник. И в отчаянието си се озовах в хотела, в нейната стая, при нейните приятелки от червенокръсткия курс — те всички бяха весели, личеше, че са пили. По нощници, с разпуснати коси — пет или шест, не помня вече колко бяха — като ме видяха, завикаха една през друга:

— Ето го, нали ви казах, че ще дойде!

— Ела, ела, скъпи!

— Ева те отстъпи на нас за тази нощ!

— Само за една нощ, приятелче…

— И само ще се целуваме!

Вратата хлопна зад гърба ми.

— Ще заключим и ще хвърлим ключа през прозореца! — приближи онова същото момиче, което преди два дни при първото ми появяване тук ме посрещна с дръзки думи, преди още Ева да се обади.

— Ева, остави го, ще го уплашиш! — обади се едно от другите момичета.

— И вие ли сте Ева? — усъмних се аз.

— Аз наистина съм Ева, а твоята Ева е Евридика! — улови ме подръка момичето. — Тогава тя беше с моята нощница, ето, с тази!

Тя наистина беше с нощница от зелено жарсе, с голямо кръгло деколте — както беше облечена Ева по-миналата вечер. И от нея, както от „моята“ Ева, се излъчваше топлина и нежност.

Но „моята“ Ева вече беше избягала от мен. Да, тя не е никаква Ева, тя си е Евридика и нека някакъв Орфей да я търси. Аз съм едно най-обикновено момче с християнско име, което иска да има свое момиче, и ето че ми провървя…

Какво стана после?

За вакханки ли да говоря?

Те бяха весели, пийнали момичета и искаха да се целуваме — а „истинската“ Ева (дали наистина беше истинска и какво означава „истинска“?) първа дойде при мен.

* * *

… И тръгна Пантулей Граптиак — на кон, придружен от двадесет конни стационария, всичките мечоносци, към загадъчните гънки на Родопите.

Той едва бе дочакал да се раззеленят склоновете на планината, които се виждаха от Тримонциум.

Талазите на зеленото море, което се разстилаше пред него, го заляха още при първия завой на тесния и стръмен път — стори му се, че чува бучене на луд вятър, макар че клоните на дърветата не помръдваха; долови пращене на сухи съчки — козлоноги панове и сатири ли бягаха през гората.

— Ево̀е! — прозвуча в съзнанието му викът, който толкова пъти беше слушал по тракийските празненства.

Беше време за Дионисиите, буйстваха горите, реките и ветровете, а с тях полудяваха и хората.

… И както някога веселият бог бе шествал по света със своята пъстра и шумна свита, така сега опиянени от старо вино жени, облечени със сърнешки кожи, окичили главите си с бръшлянови венци, в ръце с обредните жезли-тирсове, изпълваха горите с викове — наричаха ги „менади“ (луди) и те наистина се държаха като загубили ума си — можеха да убият козел, да пият от кръвта му и да го разкъсат на парчета и да се въргалят след това по земята, като викат: „Дионисе, бъди благословен!“.

— От земята изтича мляко, изтича вино, изтича пчелен нектар, ево̀е!^[2]

Гръмливи тимпани, двугласни свирки, медни цимбали и рогове гонеха горската тишина надалеч, превръщаха поляните в хорища, а тесните пътеки — във вървища, утъпкани от боси крака…

Всичко това Пантулей Граптиак вече беше виждал, но искаше отново, скрит зад някое вековно дърво, да се наслаждава на буйните танци и на пробягващите като сенки менади.

А може би Меда щеше да бъде сред тях?

Може би най-сетне щеше да я намери?

Конят уморено пръхтеше — пътят ставаше все по-стръмен…

* * *

… а по своя заплетен път аз търсех в чуждите стихове себе си — да, в „праха от изгорели рози“^[3] има частици от мен.

От спомена за буйната нощ, когато вече не знаех коя е „истинската Ева“, остана само ритъмът на познатия, стария, все същия, отдавна демодирания валс.

Но не можех да забравя и своя „легат и патриций“, който и в Родопите не намери Евридика.

* * *

… Той се завърна във Филипопол посърнал, с торбички под очите — отдавна бе минало времето, когато издържаше на безсъние и на дълги пътувания.

В богатия си дом само се преоблече, в преториума се появи, за да изслуша докладите на неколцина от помощниците си, за да се убеди, че и без него всичко е вървяло добре, и скрит в носилка, на мускулестите ръце на двама роби, Граптиак се отправи към Херестрата.

Тя и сега го посрещна така, като че го беше очаквала да се появи всеки миг.

Херестрата умееше бързо да нареди трапеза, не се срамуваше сама да носи блюдата с ястия и да пълни чашите с вино.

Когато ароматното питие леко го опияни, Граптиак, както лежеше край триъгълната маса, почувства нужда да говори. И поде бавно:

— … Надеждата за спасение кара хората да идват при вас, назареите. Вие така наричате и своя разпънат бог — Спасител. А той чисто и просто е разгадал дълбокия смисъл на поговорката, че надеждата ще спаси света. Да, животът придобива смисъл само когато се надяваме да се сбъдне нещо хубаво!

— Нашата надежда — обади се от другата страна на масата Херестрата — е в живия бог и затова е жива надежда.

— Какво означава това? — приповдигна се на лакът той.

— Има хора, които са загубили надежда в безсмъртието на душата си.

— Но смърт все пак има!

— Когато вярваш, че животът продължава и след смъртта, тогава всичко, което преживяваш до смъртния миг, придобива съвсем друг смисъл.

— Чувал съм това и от други назареи — че земният живот е само подготовка към безсмъртния живот на небето.

— Нашият Спасител умря, но и възкръсна. Така трябва да се живее — с надеждата, че смъртта не е краят. Всеки вярва на онова, което лично е преживял, а в мига, когато осъзнаем какво представлява смъртта, вече всякакво знание за нея е ненужно.

— Наистина… Никой не се е върнал от отвъдния свят, не за да ни каже какво има там, а какво става в смъртния миг. Може би затова траките вярват в подвига на своя Орфей — че е отишъл в подземния свят като смъртен и като смъртен е излязъл от небитието.

Граптиак замислено поклати глава.

Изведнъж се озова в триклиниума на своята вила рустика, но от другата страна на триъгълната маса лежеше Меда — той видя кехлибарената й огърлица, дълбоко си пое въздух и му се стори, че в гърдите му се утаява ароматът на нард. Опипа с пръстите на дясната си ръка пръстена, който момичето му бе подарило и който винаги носеше, както Меда му беше казала, на безименния пръст на лявата ръка, и чу в съзнанието си своя глас:

— Могъщи Коннико — помагай, закриляй!

… Помагай, закриляй! Защото аз, Пантулей Граптиак, легат и императорски пропретор, не съм свободен човек. Не може да е свободен оня, който претворява в живота чужди идеи и заповеди, в чийто смисъл не вярва. И затова, колкото и да търся свое тихо „ъгълче“, все ще се намери какво да го разруши…

Херестрата видя унесения израз, който се появи по лицето му, стана и тихо излезе. Неговата самотност й тежеше. Но не казваше ли самият той, че истинската същност на всеки от нас остава скрита за съвременниците ни — и това важи за всички, и за най-значителните личности. Истината за нас може да бъде само реставрирана след десетилетия, а може би и след столетия — и то с много труд — от някой добросъвестен изследовател, но и тя ще е условна. Преди години Граптиак бе успял да й внуши, че всеки нормален човек има един-единствен начин да избяга от ненормалната действителност — да си измисли свой личен, макар и малък свят. Лошото е обаче, че колкото тоя свят е по-логичен, толкова по̀ не е истински…

* * *

… Шумна компания. Затварят заведението. Къде ще отидем? „Хайде, имаме китара!“ — и тръгнахме след китариста, побеляващ мой връстник и приятел. Пяхме, танцувахме — най-вече ние двамата с китариста — поне си признавахме, че имаме комплекс за неизживяна младост. Лицата на жените се сменяха пред мен. Едва на разсъмване, когато умората ни прикова към столовете и тя каза едно свое стихотворение, я почувствах близка, поиска ми се да я целуна пред всички и не го сторих не от стеснителност, а от страх, че топлото огънче, което видях в очите й, може внезапно да угасне. Тръгнахме тримата — с приятеля, китариста — на него на улицата още при първите крачки му стана лошо, той опря гръб в една стена, глътна някакви таблетки, каза, че „всичко е окей“ — и бързо изчезна надолу. И на тая стръмна есенна улица, забулена в мъгла, аз я целунах, а тя разтреперана се приюти в мен. След две седмици — беше точно срещу Никулден — на „острова“ тя танцуваше пред разжарените като жарава реотани на електрическата печка.

И отново се видях в друг образ — вярвам, че е така с всеки човек, защото желанието да имаме различни лица и да се превъплъщаваме съперничи на желанието ни да бъдем безсмъртни. Какво са различните видове маски — от нашите, кукерските, до венецианското домино — не е ли все същото, все тоя стремеж да бъдеш друг?

Едва сега разбирам колко щастлив е бил Учителя в образа си на Проповедник. Тогава той говореше с вдъхновение:

— И страданието, и радостта, която изпитваме, когато то изчезне, са прояви все на тоя огромен разнолик живот, който трябва да изживеем, за да го опознаем. Той е многосмислен, неопределен, но е вечен. Човек никога не е един и същ — изменчивостта и непостоянството са негови естествени състояния. Ще кажете, че ако непрекъснато се променяме, другите ще имат лошо мнение за нас. Нека си мислят, каквото си искат, това е тяхна работа. Нашата работа е да събираме аргументи сами пред себе си, че притежаваме качества, които ни отличават от другите — че сме добри, способни, великодушни… Нали разбрахте за какво става дума? Да имаш доказателства, а не маниакално да си повтаряш, че си способен и с добро сърце. И така — аргументи, аргументи и пак аргументи! Преди малко младият човек се похвали, че се е заел да пише роман. Слушай, младежо! Вътрешната свобода и личното достойнство са основата на всяко автономно психично явление, а има ли по-силно, по-трайно явление от създаването на едно произведение на изкуството?

Учителя млъкваше — тогава чувах студения, равен глас на Доктора:

— Не плаши младия човек. Ако се е родил с дарба, ще се изяви дори когато му пречат. А ако носи само едно мъничко зрънце, то ще се изгуби още при първия посев.

* * *

Нарекох я Дългочаканата Ева, защото пет години и двамата не вярвахме, че това, което трябва да стане, един ден ще стане… Тогава нейната приятелка най-сетне отиде да се обади от най-близкия уличен телефон.

Остъклената ниша на поднебесния „остров“ — на таванския етаж — се люлееше с нас, а светлините на заспиващия град съучастнически гаснеха една след друга.

Най-сетне тъмният ъгъл ни приюти.

Вечността не се ли състои от мигове?

А един миг колко докосвания може да побере?

… И я познах. И тя ме позна — говорех си после сам с библейски думи. И двамата станахме едно Начало, което не желае никога да има Край.

* * *

Оная, Първата Ева, ми изпрати ново писмо с цветна снимка — като момиче, когато е била асистентка на мага Халдей: бяла блуза с висока яка, гащеризон от мораво кадифе, черна безръкавна жилетка.

Вече не мога да си спомня дали косите й бяха съвсем тъмни, или имаха кестеняв оттенък. А очите й не бяха ли пъстри — като на една друга Ева?

— Ти обичаш любовта, а не любимата — казваше една от тях. — Затова си непостоянен.

Оправдавах се, разбира се, че всички сме непостоянни. На Най-новата Ева говорех, че не желая да я ограничавам в постъпките й, че нашата връзка е „свободен съюз на равни“, но усещах, че тя непрекъснато търси подчинение — от време на време ме питаше:

— Позволяваш ли ми…

— Ще ми разрешиш ли…

И следваше подробно обяснение на това, което искаше да направи. Виждах как се радваше, когато й „разрешавах“, но знаех, че тя ще стори каквото си иска, дори да й забраня.

— Живей скрито! — съветва Епикур.

За да живееш така обаче, трябва да имаш желание за два живота — и да си издръжлив. Не на последно място е и артистичността, която трябва да притежаваш…

* * *

— Сините цветчета! Пак се появяват! — тихо стенеше Най-новата Ева.

Изтръпнах.

Нима наистина всичко се повтаря?

— Ти си ми единствен! Обичам те… — шепнеше тя.

А аз отвръщах, че предпочитам да ме слуша и да не ми изневерява — неща, които могат да се проверят. Разсъждавах като юрист.

* * *

Кой съм аз ли?

Аз съм Пътник — тръгнал съм отнякъде, от пещерните времена, и бързам… все бързам!

Нещо ме кара да вървя, да върша неща, в които не вярвам (а по-късно се оказва, че са част от мое неписано верую).

Измислен и истински, светът е единен.

Да, Пътник съм. И вярвам в думите на Сервантес, че: „Пътят е по-добър от странноприемницата“ — както и в стиха на Аполинер, че „Трябва да пътуваш далече, като продължаваш да обичаш дома си“.

Опитвам се да живея тихо и спокойно, ала внезапно в мен зазвучава някой мотив — старинен валс, марш, изпълняван от духова музика, музикална фраза от опера или оперета, шумна дискомелодия — и тръгвам.

Пътник съм. И бързам. Винаги съм бързал. И сам си пожелавам:

— Bonis anspieils!^[4]