Димитър Мантов
Виа мала (2)

Лесно открих къде живее пенсионираният учител — къща с асмалък, която се виждаше над ниска дъсчена ограда. Отворих вратичката и поканих Ева да влезе.

Циментова пътечка прекосяваше малка градина, пълна с овошки — дюлите още не бяха обрани, една клоната мушмула беше отрупана с плод.

Видях, че под асмата край кухненска маса седят двама мъже, и отдалеч се обадих, че търся учителя Николов.

Единият от мъжете се изправи и тръгна да ни посрещне. Беше широкоплещест, с едро лице, малко напълнял.

Той се ръкува с Ева, подаде и на мен десница, после с широк жест ни покани към къщата.

До масата седеше сух побелял мъж в пепитен костюм, с бяла риза и светла вратовръзка. Панталоните му бяха така изгладени, че ръбовете личаха отдалеч. Черните, явно боядисани мустачки и очилата със златни рамки допълваха впечатлението за „издокаран човек“ — може би защото домакинът с измачкания си костюм толкова много се отличаваше от него.

Учителя го представи като „доктор Георгиев“, докторът стана и с великосветски поклон целуна ръка на Ева. После сдържано се ръкува с мен.

На масата в порцеланова чиния жълтееше грозде, в друга чиния имаше начупени орехи, а около стъклената купичка с мед кръжаха пчели.

Домакинът донесе от приземната стая два стола, забеляза, че Ева се колебае да седне, и закри меда с дървено танурче. Ева обаче стоя права, докато пчелите изчезнаха в различни посоки. В това време Учителя обясняваше, че най-хубавото мезе за гроздова ракия освен самото грозде, разбира се, е мед и орехи.

Доктора го прекъсна:

— Хубаво приказваш, но не забравяй, че на масата още няма ракия.

— Нека още малко се изстуди на чешмата — каза домакинът и седна срещу Ева.

Не зная кой пръв е написал израза „есенно затишие“, но в топлата есен наистина настъпва затишие — то може да е само за ден-два или дори за броени часове — тогава земята с повехналата, прегоряла трева притихва, така че не потрепва ни едно клонче на пожълтелите дървета, а небето е светло и спокойно. Колко хубаво е да се погрееш на слабото слънце или да тръгнеш сам по есенна алея…

Сам ли?

— По кой път дойдохте? — сепна ме гласът на Учителя.

Разказах за раздрънкания автобус и за прашните села, през които минах.

— Да, пътят до нашето Градче наистина е лош. Така е записан още преди осемнайсет столетия в една римска карта — Виа мала.

„Сега ще ти покажа какво знам!“ — въодушевих се аз и започнах да обяснявам, че Виа мала е вървял на двадесетина километра оттук, че според тия и тия автори…

Учителя ме слушаше внимателно. Ева ме гледаше с изненада, а Доктора одобрително кимаше на всеки от моите аргументи.

Накрая дръзко попитах домакина:

— Имате ли сериозни доказателства за вашата теза?

Учителя сложи ръце върху масата и замислено рече:

— Нашето Градче е малко. Винаги е било малко. Пътищата до него всякога са били лоши. И ние двамата с тебе — той за миг погледна Доктора, — някога дойдохме тук по Виа мала. И нашите гости също са дошли по тоя път…

От тихия му глас, от есенното затишие може би усетих как целият се потопявам в необяснима тъга — жал за всичко около мен, за самия мен, за онова, което знам и не знам за себе си.

Гласът на Доктора ме изтръгна от унеса:

— От три десетилетия сме тук. Ние сме от Пловдив, съученици сме. След гимназията две години гладувахме в Париж, аз следвах философия, а той — медицина.

Учителя се усмихна и поклати глава:

— А завършихме — той стоматология в Загреб, а аз — история в Софийския университет… Но да не ви занимаваме с наши работи. Дошли сте заради общинския музей. Засега той е само на книга. Всичките експонати са тук, вкъщи, още няма сграда за музея.

— Кажи, кажи крилатата си фраза! — обади се Доктора.

— Коя по-точно? — погледна го Учителя.

— За миналото и за бъдещето.

— Да — усмихна се домакинът и тихо рече: — Бъдещето на нашето Градче е в неговото минало.

— Виждате ли — посочи го с ръка Доктора. — Като латинска сентенция!

— Наистина — съгласих се аз и повиших глас, защото усещах, че вниманието на Ева се насочва към Учителя. — И миналото може да има бъдеще!

Доктора се изправи:

— Изглежда, че аз ще играя ролята на домакин…

— А, да! — стана Учителя.

Той изчезна в приземието, а Доктора се наклони към мен и рече с глас на човек, който доверява тайни:

— Като се върне, попитайте го дали е намерил някоя средновековна златна монета.

— Наистина ли е намерил? — заинтригува се Ева.

— Това ще ви каже той.

На пирографирана табличка Учителя донесе четири тънки стъклени чашки с високи столчета и шише жълта ракия.

— Цяла Италия и половин Франция пие гроздова ракия — заговори Доктора, като че изнасяше лекция. — Дори французите я наричат като италианците, само че сменят ударението — „грапа̀“.

— Ние с тебе в Париж търсехме абсент — вметна домакинът, като пълнеше чашките.

— Нали бяхме декаденти, четяхме Бодлер, знаехме наизуст Рембо…

— И аз съм ги чела и ги препрочитам — обади се Ева. — Да не съм и аз декадентка?

— На младини, изглежда, това е задължително — усмихна се Учителя и вдигна чашка. — Е, за някогашните и за сегашните декаденти! И за добре дошли!

Ракията беше отлежала, с аромата на димят — както обясни Доктора. Но освен това беше и силна — след половин час очите на Ева заблестяха, а аз усетих как безоблачното небе започна да трепти.

Учителя не повишаваше глас. Няколкото чашки ракия не го развеселиха, дори ми се стори, че започна да проявява известна мнителност — взираше се мълчаливо в мен, някак под вежди оглеждаше Ева.

Доктора обратно, изпадна в добро настроение, разказваше за местни „Ганчовци“, повдигаше чашката на височината на очите си, но гледаше не ракията, а Ева. Уж някак между другото той каза:

— За кой ли път се повтаря вечната, библейската история. Адам, Ева и змията!

— Само че аз съм Евридика.

— И сте предопределена за Орфей? Ако имате търпение, ще ви кажа едно свое обяснение на древния мит.

Без дума да каже, Учителя стана и тръгна към къщата.

Доктора изчака домакина да изчезне в приземието и пак, както когато приятелят му отиде да донесе чашите и ракията, с доверителен глас рече:

— Той страда от едно особено психическо заболяване, което се нарича раздвояване на личността. Сега го виждате в един образ, но изведнъж може да се появи друг човек в него — гласът му започва да звучи високо и властно, погледът му се променя. Тогава не позволява да го наричат Даскала, както му викат всички тук, а обявява, че е Учител с главна буква и още, че е Проповедник и Пророк.

— Кога се появява тоя втори образ? — попитах аз, като не вярвах на думите на Доктора.

— Най-неочаквано, понякога като пие повече алкохол или като се развълнува от нещо, и може да трае различно — веднъж само няколко минути, друг път часове и дни наред.

— А той какво казва след това? — обади се Ева.

— Интересното е, че не помни този свой втори образ. А когато в него оживее Учителя, Пророка, винаги се подиграва с първия си образ, с Даскала.

В тоя миг домакинът се появи от приземието и, изглежда, дочу последната дума. Със стеснителна усмивка той разтвори ръце и рече, като че се извиняваше за нещо, което не може да се поправи:

— Така е, всички ми викат Даскала…

— Кажете за Орфей! — помоли Ева Доктора, който побърза да заговори.

— Трябва да се тръгне от мъдростта на делфийския оракул: „Познай себе си“ и от думите на Сократ за „вътрешния диалог“.

— Хераклит и Демокрит също говорят за познаването на собственото „аз“ — обадих се припряно, раздразнен от това, че Доктора успя да прикове вниманието на Ева. — От Сенека знаем, че всяко размишление и действие трябва да изхождат не от външните условия, а от собственото „аз“. По-добре е човек сам да съди себе си, да не чака другите да го преценяват. А Марк Аврелий направо казва: „Гледай вътре в себе си!“.

— А! И вие сте класик като нас двамата. — В погледа на Доктора личеше неприязън към мен.

— За собствено удоволствие съм превел от латински голяма част от книгата на Марк Аврелий „Насаме със себе си“ — не се сдържах и се похвалих аз.

— Той какъв е? — попита Ева.

— Император философ.

— Жена му изневерявала, синът му не го слушал — обади се домакинът, когото вече неволно по внушението на Доктора в ума си наричах Даскала.

— Може би затова е станал философ — засмя се Доктора, като вирна глава, което още повече ме раздразни.

— Ще ви кажа нещо от Марк Аврелий, за което съм сигурен, че не го знаете — обадих се аз, като гледах втренчено Доктора.

— Само че по-спокойно — сложи ръка върху моята ръка Ева. — Толкова интересни работи чувам за пръв път…

— Благодаря — преглътнах развълнуван аз и продължих уж спокойно, а вътрешно с още по-голямо напрежение. — Може да видите Марк Аврелий — и свалих от безименния пръст на лявата си ръка сребърния пръстен. Върху стар пръстен с някакъв полублагороден камък, който падна и вече не можеше да се закрепи, бях дал на един златар да залепи отгоре сребърна монета с образа на императора философ.

Ева го пое, сложи го на показалеца на дясната си ръка и внимателно го разгледа.

— Истинска ли е монетата? — попита Доктора от другата страна на масата.

Домакинът отиде при момичето, наведе се, погледна пръстена и каза:

— Истинска е.

— А вие не се ли занимавате със събиране на монети? — най-невинно попита Ева.

— Да.

— Имате ли някоя средновековна златна монета?

Ръцете на домакина се разтрепериха, той приседна на края на стола си като наказан ученик, наведе глава и глухо заговори:

— Видях златна монета^[1] от времето на цар Иван Асен II и не само я видях, тя беше в ръцете ми. Тогава бях млад учител, току-що бях дошъл тук. Една селянка ми донесе монетата, искаше да я продаде. Казах й да я донесе на другия ден в училището, щях да я купя за училищния музей. Но тя не дойде. Тридесет години търся тая жена, обикалям селата наоколо, но няма и следа от нея. Разбирате ли какво съм изпуснал?

— Вярвам, че ще я намерите — успокоително рече Ева.

Доктора святкаше с очи зад стъклата на очилата си. Не можех да разбера държанието му, той като че в себе си се радваше на мъчителните изживявания на своя приятел, но все пак успяваше да придаде на лицето си израза на спокоен, дори незаинтересован човек.

— Бяхте започнали да говорите за Марк Аврелий — напомни ми той и пак вдигна чашката на височината на очите си.

Вече знаех, че ще слуша мен, а ще гледа Ева.

— Марк Аврелий — подех аз с пресекващ глас — казва, че е нещастен не оня, който е невнимателен към онова, което става в чуждата душа, а който не следи собствените си изживявания.

Настъпи мълчание, в което ми се струваше, че всички чуват как бие сърцето ми.

И пак, както когато вървяхме с Ева по улицата, ми се поиска да я прегърна или да се махна — да побягна по прашните улици, а после по пътя, за който Учителя твърдеше, че е истинският Виа мала.

В съзнанието ми оживяваха думите на императора философ: „Каквото и да се случи с теб, то ти е предопределено от векове. И преплитането на причините от самото начало е свързало твоето съществуване с даденото събитие“.

Разговорът край масата скоро заглъхна. Домакинът ни покани на другия ден да разгледаме експозицията на бъдещия музей.

Вече бе притъмняло, когато с Ева тръгнахме към хотела. Разпитвах я за заниманията в курса, за това, дали има приятелки, поканих я да вечеряме заедно.

— Друг път… — разсеяно отвърна тя. — Нали ще бъдете тук още няколко дни, има време да си омръзнем дори.

Без да ми подаде ръка за довиждане, тя изчезна в полутъмния вход на хотела.

Повъртях се малко по площада, надникнах в сладкарница „Малина“ и в ресторант-градина „Весела дружина“ — не бях нито гладен, нито жаден.

В хотела лелката ме посрещна като стар познат, заразпитва ме дали съм намерил Учителя, какво сме приказвали и едва тогава ми даде ключа.

Стаята беше като килия, леглото бе персон и половина с рисувани тенекиени табла, имаше още двукрилен гардероб и маса с два стола. Под мивката тъмнееше осемлитрова плетена дамаджана, което означаваше, че и тук, както в много други нашенски селища, водата често спира.

Отворих пътната си чанта и видях папката с ръкописа. Запитах се — защо да не прочета още веднъж началото на романа, който пишех от няколко месеца?

Ето как започваше ръкописът.