Димитър Мантов
Виа мала (6)

Граптиак се завърна във Филипопол с още по-силно чувство за безизходност — разбрал бе, че не може да живее нито само в Тримонциум, нито само във вила „Фантазус“.

Той, на чиято жизненост завиждаха чак в Рим, вече поне пред себе си трябваше да признае, че носи една дългогодишна умора и трудно за прикриване отвращение от живота. Всичко, което го заобикаляше, беше неистинско, неискрено и фалшиво — приятелите му не бяха никакви приятели, а използвачи на легатската му власт; всяка от жените, потръпвали в ръцете му, имаше свой живот, в който той нито за миг не бе проникнал, а само се бе докосвал до тях; дори властта му на императорски наместник беше условна — проявяваше се повече със своята видима страна — едно тайно донесение против него, на което ще повярват в Рим, може да го лиши не само от длъжност, но и от живот. А сега и една остра махайра просветваше около него…

Кое беше трайното, сигурното, „вечното като Рим“?

… И Рим не е вечен. Цяло столетие мина в мир — прочутият „Пакс романа“, но преди две години от север се появиха жадни за плячка варварски племена — маркомани, алани, роксолани, бастарни, певкини, виктовали. Най-настъпателни от тях се оказаха костобоките, които живееха по източните склонове на Карпатите — те прекосиха долното течение на Истъра^[1] и през Малка Скития^[2], покрай морето, през провинциите Долна Мизия, Тракия и Македония стигнаха чак до Средна Гърция. Тяхното нахлуване пробуди бунтовните траки от Малка Скития и те започнаха да гонят оттам римските колонисти — заемаха земите им (които всъщност бяха техни земи, завладени от Рим), избиваха ги заедно със семействата им.

Когато разговаряше с младия си приятел (знаеше той колко му е приятел) Теренций Тал за нахлуващите от север племена, Пантулей Граптиак сам се успокояваше: в продължение на няколко столетия империята беше погълнала много варварски народи, даваше им възможност да се заселят в границите й и намираше различни начини да ги подчини. Ето, сега в двете мизийски провинции варварите са пръснати между римските земевладелци, но не като роби, а като полусвободни селяни — те обработват земята и могат да бъдат продавани, дарявани или наследявани заедно със земята; тия заселници плащат данък в пари или в натура и служат във войската. Наричат ги „инквилини“.

Още император Веспасиан започна да изравнява помощните войски, събирани от местното население, с легионерите. Императорите след него — Марк Аврелий не направи изключение — продължиха да дават различни привилегии на доскорошните варвари — постъпили в легионите, те можеха да получат римско гражданство по време на службата си или в краен случай след завършването й.

Не ставаше ли така войската на империята селска армия?

Местните племена и народи не ставаха ли мнозинството от римските граждани?

Победените неусетно побеждаваха победителите.

И тия назареи, които непрекъснато се увеличават.

Херестрата е права — трябва поне веднъж да се срещне с някои от техните проповедници, за да разбере в какво се крие тайната на успеха им.

Да, още днес той ще й съобщи да му уреди една тайна среща, на която ще заведе и своя „домашен“ философ.

(Като подражаваха на своя император философ, висшите магистрати и знатните римляни привличаха в своето обкръжение философи. Повечето от тях бяха ретори — учители от стара Елада или от гръцките градове в Мала Азия. Особено търсени бяха скитащите философи циници.)

Вече втора година в дома на Граптиак живееше философът циник Диогенес, когото заради малкия му ръст наричаха Диогас-Диогенчо. Той беше подвижно, пъргаво човече, което се отличаваше с необикновен апетит и гуляйджийска издръжливост — ядеше и пиеше за трима. Както повечето от своите колеги философи, и той беше с брада, която къдреше всеки месец — висящите къдри имаха формата на спирала. Римляните винаги бяха смятали гръцките бради за женствени, самите те някога бяха носили малки брадички, но след една категорична заповед на Тарквиний Приск брадите изчезнаха от лицата на римските граждани — богатите римляни се бръснеха всеки ден.

Диогас мълчаливо изслуша своя покровител, когато той му обясни, че става дума за диспут с проповедник назарей. Като истински философ — вече двадесет години се прехранваше от професия, която считаше за свое призвание — той поклати глава (къдрите спирали се залюляха като канделабри) и каза замислено:

— Пак тия назареи! Пак това еднобожие, което лишава човека от лична воля!

Граптиак, който седеше на мраморния трон, се наведе напред — Диогас бе застанал само на крачка от него — и го погледна в очите:

— Нали истината се ражда в спор? Искам да бъда арбитър между теб и виден назарей.

— Истината е в малките думи, а не в големите изрази.

— Тогава ще слушам внимателно твоите малки думи!

— Разногласията между хората произтичат от това, че всички не са стъпили на една и съща, и то равна дъска — един е нагоре, друг надолу и всеки има своя мярка за нещата. Затова, колкото арбитри — толкова истини. Или другояче казано — истина няма.

— Това е игра на думи — усмихна се Граптиак. — Не за пръв път ми показваш способностите си на словесен акробат. Но мене ме интересува все пак, защо си против еднобожието?

— Когато има много богове, всеки се моли на който бог си иска, а нали свободата е възможност сам да избираш постъпките и решенията си?

— Тогава избирам един-единствен бог! И пак съм свободен!

— Да, но щом всички вярват само в един бог, тогава се появява необходимостта от хора, които да обясняват божията промисъл, това са различните месии, пророци, проповедници. Израилтяните, които също вярват в един-единствен бог — Йехова — очакваха своя месия. И ето, един ден се появява Христос — той за своите последователи е най-точният тълкувател на божията воля, а щом тя е една, отделният човек няма вече своя воля.

— Чакай, чакай, така ще ме заболи главата… — Граптиак потърка чело с пръстите на дясната си ръка.

Диогас го гледаше с присмех, затаен в гънките на плътните си устни и в зениците на тъмните си очи.

— … Искаш да кажеш, че назареите са клонка от израилтяните? — Граптиак подпря глава на ръката си.

— Нека изложа всичките си аргументи в спора с видния назарей. Но ако ти, високочестни легате, императорски пропретор и мой покровител, искаш още сега да чуеш мнението ми за новия източен култ, ще ти кажа, че и той, както много други уж нови учения, е проява на а̀нима ру̀стика, на оная „селска душа“, която ту спи, ту се пробужда, за да се нахвърли върху Града. Да, Селото живее не във времето, а в пространството, в Селото никога нищо не се променя, то само взема нови наименования. А Градът живее във времето, пластовете на градежи и на мислене са един върху друг и всеки нов пласт претендира да е по-съвършен от предишния, иска да заеме по-високо място нагоре по вертикалата. Ние, гърците, най-добре знаем това, защото ние открихме Полиса, Града, като държава сама в себе си. А вие, римляните, докарахте нещата до абсурд. Рим е Световният град-държава. Е, добре, а̀нима ру̀стика, която тъне в кал и бедност, трябва да намери някого за виновен и това е Градът, Световният град-държава Рим. И затова назареите наричат Рим „Вавилонската блудница“ — средище на развала, източник на разложение.

Пантулей Граптиак отпусна ръката си, на която бе подпрял глава, и с отегчение каза:

— Нека спрем дотук, Диогас!

Той тежко стана и с бавни крачки тръгна по застланата с мраморни плочи тераса. След всеки философски разговор оставаше с неприятното чувство, че някакви хитреци са успели да го излъжат въпреки здравата му римска логика. И най-неприятното бе, че трябваше да се съобразява със своя император философ, който бе привърженик на стоиците. Според тяхното учение всички хора са равни пред съдбата. Дали наистина в себе си Марк Аврелий приемаше това? Едва ли… Той, императорът, да смята, че хората не трябва да се стремят към жизнени блага и че както се опитваше да убеждава един от видните римски стоици — Сенека, необходимо е да сме равнодушни към съдбата, каквото и да ни се случи, каквото и да ни поднесе новият ден.

И Пантулей Граптиак, императорски наместник, легат и пропретор, се почувства обсаден от невидими врагове — без да знае накъде да погледне и накъде да тръгне. В съзнанието му се мярна завоят с върбите на Виа мала, зад който започваше хубавият, удобен път към вила „Фантазус“ — но това сега му се стори като нещо далечно и недостижимо.

* * *

Херестрата беше наредила да приготвят богата трапеза — триъгълната маса беше пълна със сребърни съдове: пържена и солена риба, варено шилешко месо, задушени кокошки, прясно сирене, орехови ядки и лешници. Граптиак и Диогас, полегнали на една страна, вдигаха наздравици за домакинята, а тя седеше на третото легло с бял хитон, гладко вчесана коса и смирено изражение на лицето.

Философът пиеше виното като тракиец — неразредено с вода, но на бавни глътки, държеше сребърния ритон в дясната си ръка, а с лявата пълнеше устата си от блюдата, които един от слугите услужливо му поднасяше, за да не се повдига от леглото.

— Ако твоят назарей закъснее още — подхвърли Граптиак, — ще намери по масата само оглозгани кости.

— Той се въздържа от обилно ядене — тихо отвърна Херестрата. — Достатъчно му е парче хляб и малко плодове. Месо не яде.

— Ясно! — отсече Диогас. — Той е от тия, които се вглъбяват в себе си, като изпускат въздуха от празния си корем.

— За него вглъбяването не е самозабрава, а навлизане в божествените сфери — все така тихо обясни Херестрата.

Граптиак я гледаше с любопитство. Тя му беше станала любовница на втората седмица след смъртта на мъжа си. Но тогава беше на тридесет години — с гъвкава фигура, с големи, преливащи от нежност очи. Бяха му омръзнали омъжените жени, които, като изневеряваха, изкарваха съпрузите си какви ли не — неспособни мъже, пияници, побойници. А Херестрата беше красива, спокойна и тъжна. И най-важното — говореше малко и се възхищаваше от него, това личеше по израза на лицето й, по блясъка на очите й, по кратките възгласи в мигове на силно вълнение.

С годините той свикна с нея, както бе свикнал със съпругата си, с тръпчивото тракийско вино, с леките сирийски сандали и удобните гръцки дрехи. Свикна и по-често да говори на гръцки, отколкото на латински, така диктуваше в преториума заповедите си — ако ги започваше на единия език, завършваше ги на другия.

Трапезният слуга се наклони към него с амфора в ръка. Граптиак се изненада, че ритонът, който държеше в десница, е празен — кога беше го пресушил за четвърти (а може би за пети) път? Той обичаше да пие глътка по глътка — така усещаше вкуса на виното, чийто аромат като че проникваше в цялото му тяло. Често казваше, каза го и сега:

— Търся опиянение, а не самозабрава.

И като погледна Херестрата, протегна празния ритон към слугата, за да го напълни.

В това време вратата на залата се открехна и в отвора се появи висок слаб мъж на неопределена възраст — между четиридесет и петдесет години, безбрад, с бръсната глава, загърнат в бяла туника. Лицето му беше сухо и изпито, очите — тъмни и излъчваха такава сила, че Граптиак отклони поглед. Сепна го мисълта, че тоя човек може да му внуши каквото пожелае.

Проповедникът приближи с тихи стъпки — сандалите му бяха от груба волска кожа и оставяха прашни следи по мозаечния под. Ръцете си държеше скръстени на гърдите, но така, като че се канеше в следния миг да ги разтвори и да заприлича на жив кръст — олицетворение на своя разпънат бог — така си помисли Граптиак.

— Идвам с благата вест за вашето спасение! — каза Проповедника и високо вдигна дясната си ръка.

— Но той ни приветства с римския поздрав! — възкликна Диогас и се размърда — от ритона се разля вино, което опръска дрехите му. — Направих жертвоприношение на Дионис! — засмя се той и на един дъх изпи остатъка от виното.

Проповедника седна на третото легло до домакинята, която мълчаливо му кимна.

Граптиак, който смяташе, че Херестрата вече отдавна не го интересува, изпита остро чувство на ревност — те, тия двама назареи, се разбират без думи.

Един от слугите постави пред дошлия сребърен поднос с ябълки, круши и грозде, а Херестрата му поднесе кръгло хлебче с бучка сирене отгоре.

Проповедника като че не забеляза храната, впери поглед пред себе си и отпусна ръце.

— Съсредоточава се — ухили се Диогас.

Той остави ритона на масата и зае същата поза като Проповедника — седнал на леглото, втренчи поглед в една чиния и лицето му стана сериозно.

За Граптиак всичко това беше забавно, той се смееше тихичко в себе си — ето, двама актьори се канят да играят уж различни роли, а всъщност са двете лица на един и същ занаят — защото в края на краищата без усилие, само с бръщолевене, преживяват, и то не съвсем зле — тоя Проповедник на друго място сигурно се тъпче с месо и пие вино повече от Диогас.

Неочаквана мисъл просветна в съзнанието на легата: какво ще стане, ако назареите бъдат допуснати до властта, ако вярата в разпънатия им бог замени сегашния култ към императора? Нима всички трябва да се приучат на лишения, да се правят на бедни, болни и сакати дори когато пращят от здраве? И през цялото време да мислят за Страшния съд…

— Хайде, започвайте! — грубо рече Граптиак и Диогас сепнато го погледна.

Проповедника обаче продължи да гледа втренчено пред себе си.

Херестрата, която познаваше изблиците на избухливост на Граптиак, умолително го погледна и тихичко рече:

— Питайте го, той ще отговаря на въпросите ви.

— Нека най-напред каже защо ни поздрави с римския поздрав — обади се Диогас.

— Важни са не жестовете, а онова, което се крие в тях, така както и в думите трябва да търсим вътрешния им смисъл, а не звуците, които се носят в пространството — с равен глас отвърна Проповедника.

— Да — съгласи се Диогас, — затова вие, назареите, вземате готови образци и ги използвате за вашите цели. Те — обърна се философът към Граптиак — наричат своя Христос „Спасител на света“, така както вие, римляните, наричате императорите си в официалните надписи — „спасители на света“.

— Вашият Исус човек ли е бил, или бог? — попита Граптиак.

— Той е богочовек. Понизил е себе си, като е приел образа на роб, уподобил се на човеците, за да поеме върху себе си всичките им страдания и да ги изведе на спасителния път.

Едва сега Проповедника вдигна глава, но не погледна нито ретора философ, нито легата. В очите му се появи спокойна светлина, като че в минутите на съсредоточаване беше преодолял някакво колебание и сега вече без смущение можеше да приеме разговора с императорския наместник и пийналия философ.

Диогас пак се обърна към легата:

— Според израилтяните някога бил сключен съюз между техния бог Йехова и народа на Израил. А назареите твърдят, че благодарение на дърводелеца Христос се стигнало до нов съюз между бога и хората, затова говорят за „Нов завет“, така наричат и тайните си писания, в които се разказва за галилейския проповедник Христос. Чел съм и аз нещичко от тях — не издържа и се похвали философът.

— Всичко това не ме интересува — с раздразнение заговори Граптиак. — Искам да разбера какво е привлекателното в това ново учение и защо привържениците му непрекъснато се увеличават. И накрая лично аз ще имам ли някаква полза, ако стана назарей?

— Императорски наместник — назарей! — разпери ръце Диогас. — Ами че това е религия на малките хора, които се събират в тайни общества, за да си помагат един на друг — те участват в някакви особени мистерии, търсят връзка със своя бог, за да стигнат до безсмъртието. Така ли е? — попита високо той Проповедника.

— За нас всичко започва от несъпротивлението на злото. Преди появата на Словото, наречено Христос, хората са живеели по лошия закон: „Око за око, зъб за зъб“. А Спасителя на света казва: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, правете добро на ония, които ви мразят, молете се за ония, които ви обиждат и гонят. Защото, ако обикнете ония, които ви обичат, каква ще ви е наградата? И тъй, стремете се да бъдете съвършени, както небесният отец… — Проповедника гледаше някъде над главата на Диогас. — И казва още Христос: не съдете, за да не бъдете съдени, защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви бъде отмерено. Защо виждаш сламката в окото на брата си, а гредата в своето не усещаш?

— А как ще докажеш превъзходството на своето учение в сравнение с всички останали учения? — Граптиак търсеше погледа на назарея.

— Всеки сам със сърцето си трябва да усети вярата в Спасителя на света.

— Философите стоици учат — като че обясняваше на малолетен ученик, поде Диогас, — че всички хора са равни пред съдбата и че умният човек трябва да се стреми да се освободи от своите страсти, които са проява на робското начало у човека, защото най-позорно е доброволното робство — един е роб на похотта, друг на алчността, трети на честолюбието. А от себе си ще добавя: свободата на духа е лично дело на всекиго от нас. Решавам да съм свободен и със силата на волята си ще стана вътрешно свободен, макар и да съм роб.

— Ти наистина си свободен философ циник, Диогас — обади се Граптиак. — Кажи, безумец ли е всеки, който се грижи за благото на държавата, както твърдят твоите учители?

— И да, и не, пропреторе — ухили се Диогас.

— Нищо не разбирам…

— Едни искат, а други не искат да се приспособят, в това е тайната на връзката между свободния човек и организираното общество, наречено държава. Но има и такива като мене, които веднъж желаят, а друг път не желаят да се приспособят.

— Ами той — кимна Граптиак към назарея, който като че ли не ги слушаше, а гледаше все в същата невидима точка над главата на Диогас. — Дали някой ден ще се приспособи?

— Разбира се. Ако с императорска заповед учението им бъде обявено за единствена религия, той ще стане един от главните проповедници или, как ги наричат там, епископи…

— А дали ни ненавижда? — увлечен в разговора, Граптиак спусна крака и седна на леглото. — Той говори, че обича враговете си, но аз знам, че всички роби ненавиждат и презират своите господари.

Едва сега Проповедника го погледна:

— Само онези роби, които не желаят да притежават благата на своите господари, могат да променят и себе си, и света.

В очите му сега не се четеше смирение, гласът му звучеше плътно, и Граптиак си каза, че той през цялото време с усилие беше потискал желанието си да заповядва, да разпорежда с хората около себе си.

* * *

(Той.)

… Те, тия назареи, с привидната си кротост и смирение ще ни превземат отвътре! Много хора ще приемат учението им заради благостта, която то внушава. Но тяхната любов към ближния може да бъде и лицемерна, да минават за добри, а да запазят вълчия си нрав. Как ще ме убеди той, тоя назарей, че е роб, който не желае благата на своя господар?

* * *

Херестрата се наклони към Проповедника и шепнешком му заговори, но до Граптиак не достигна ни една дума и той продължи да разсъждава за приспособяването на назареите към властта.

Да, учението им е много удобно за един управник — то учи на кротост и смирение, а кротките и смирените се управляват много по-лесно от дръзките и самоуверените. Смутовете, които през последните години ставаха по границите на империята, може да се пренесат и във вътрешните провинции. Благочестивият и мъдър император вярва, че всичко е предопределено, и както казваха в приятелска среда, говорел, че единствено философията може да помогне на човека в тоя объркан свят. „Почитай боговете и се грижи за благото на хората!“ — повтаряше той пред Сената. Марк Аврелий беше тъжен и самотен човек, който страдаше от това, че макар и дарени с разум, хората не се стремят да си помогнат един на друг и така да изградят справедливо общество, а правят тъкмо обратното — всеки се грижи само за себе си; повечето от римските граждани се ограбват взаимно и са единни само когато заедно крадат от държавата…

С разсеян поглед Граптиак гледаше как Диогас с пръсти опитва от блюдата и се налива с вино.

— Тръгвам! — неочаквано каза легатът и се изправи.

Херестрата го погледна умолително, Диогас от изненада се задави и рече на пресекулки:

— Диспутът едва сега започва…

— За мене вече завърши!

Проповедника посегна и взе от подноса пред себе си една ябълка.

Пантулей Граптиак вдигна дясната си ръка в римския поздрав, обърна се и бързо напусна триклиниума.

* * *

Когато закритата носилка наближи до входа на крепостта, той извика на носачите да спрат и бавно слезе.

Тук, в стената, беше зазидана голямата мраморна плоча, донесена от Родопите, в която беше вдълбан надпис, който лично той бе диктувал на латински и гръцки: „Император Цезар Марк Аврелий Антонин, Август, победител на германците, велик жрец, облечен в трибунска власт, император за пети път, консул за трети път, баща на отечеството, построи крепостна стена на града Филипопол. За направата се погрижи Пантулей Граптиак, управител на провинцията.“^[3]

Граптиак прочете наум надписа, като беззвучно мърдаше устни. И разбра: чрез тоя надпис с римска строгост и яснота беше превърнал своето управление в минало.

Спомни си думите на Диогас, изречени след цяла амфора вино — гъркът, изглежда, тогава повече от всякога се беше почувствал грък и затова не криеше изблиците си:

— Вие, истинските римляни, не познавате колебанието и съмнението в утрешния ден и затова не можете да разберете такива като мен, които веднъж искат да се приспособят с вашия ред, а друг път, поне вътрешно, се бунтуват. На вас всичко ви е ясно — не само за утрешния ден, а и за столетия напред. И в името на бъдещето, което за вас е обляно в златна утринна светлина, вие минавате през трупове и се удивлявате, когато някой ви напомни, че не следващият ден, а следващият миг е бездна, в която може да намериш своя край.

— Философи! Лигльовци! — с презрение през зъби изрече сега легатът и отново прочете надписа в мраморната плоча.

В един миг му се стори, че се вцепенява и че сам се превръща в част от крепостната стена, която бе вечна като камъка и непоклатима като Рим. Но едно тъничко гласче подигравателно пропя в него:

— Иде краят на света! Иде-е-е!