Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2021)

Издание:

Автор: Димитър Мантов

Заглавие: Виа мала

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Ст. Добрев — Странджата“ — Варна

Излязла от печат: май 1985 г.

Редактор: Нина Андонова

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Художник: Дамян Николов

Коректор: Нора Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11169

История

  1. — Добавяне

Тази книга може да бъде наречена „роман за един незавършен роман“.

Преди четвърт век започнах да пиша книга за времето на император Марк Аврелий.

Беше в навечерието на войната. Тогава ми се струваше, че целият ми живот ще мине под сянката на надменно насочени към небето синкавосиви оръдейни дула.

Завършил бях Юридическия факултет, но вместо сериозно да се готвя за държавния изпит, четях различни исторически съчинения, пишех и задрасквах в една дебела тетрадка с карирани листа и с никого не споделях терзанията си — струваше ми се, че и професионален историк нямаше да разбере защо се интересувам от далечната епоха на императора философ.

Имаше и друго: бях в конфликт с важна личност, по-точно с група важни личности, един от които им беше шеф. Приятели ме предупредиха, че ония ще ми скроят някой номер.

Какво можех да направя? Да изляза на улицата и да се развикам за помощ? Или да отида при някой супершеф, който ще ми съчувства на думи и след като ме почерпи с държавно кафе, ще гледа по-бързо да се отърве от мен?

Както и да си блъсках главата, никакъв изход не виждах и дни наред чаках. Който е чакал да се продъни подът под краката му или таванът да се строполи върху пламналата му от мисли глава, знае какво означава това. Само когато потъвах в миналото, се чувствах добре. В паметта ми се преплитаха латински сентенции, цитати от велики автори. Тогава не знаех, че най-трудно се намира отговор на най-обикновените въпроси. Например: всички четем едни и същи умни книги, но защо не сме еднакво умни?

Освен безперспективното писане на античен роман имах и друго занимание — както казваха в родното ми градче, „пописвах“ по вестниците. От редакцията на всекидневник, където работеше мой състудент, ми предложиха да отида в командировка за една седмица, за да напиша репортаж за някакъв пенсиониран учител, който подарил личната си музейна сбирка, за да бъде открит местен археологически музей.

В Градчето, което се намираше на тридесетина километра на север от Пловдив, пристигнах късно следобед — един раздрънкан автобус ме изсипа заедно с останалите десетина пътници в средата на унил площад, ограден от четирите страни с вехти двуетажни къщи.

Беше гроздобер. Във въздуха се носеше сладкият дъх на шира̀, през площада минаваха волски и биволски коли, които мъкнеха големи „кораби“, пълни с грозде. Циганчета подскачаха покрай колите, протягаха ръце, коларите им хвърляха чепки грозде, а те ги ловяха, като радостно подвикваха.

— Голям берекет! — рече някой зад мене.

Обърнах се и видях очилат възрастен мъж с омачкан панталон, черна жилетка и бяла риза.

Вече бях чувал обяснението за тазгодишния берекет — зимата беше с много сняг, пролетта — влажна, а лятото сухо. Всичко това донесе небивало плодородие. Есента беше дълга и топла, гроздето всеки ден се налива със сладост. Казваха, че каците и бъчвите няма да стигнат за новото вино.

— Къде е хотелът? — попитах очилатия, за да прекъсна словото му за берекета.

В същия миг забравих и за хотела, и за плодородната година — в горния край на площадчето се появи Тя.

Странно наистина, струва ни се, че винаги сме познавали и обичали жената, в която сме влюбени. Може би така искаме сами себе си да възнаградим за търпението, с което сме я чакали…

Гледах захласнат стройното тъмнокосо момиче, което идваше към мен, обляно от златистата светлина на отиващото към заник-слънце, и вече знаех, че с мен ще стане някаква огромна промяна, като че досега в мен се бе крил съвършено непознат човек, който се излюпва като пеперуда от какавида, пърха с криле, иска да лети, да се радва и на себе си, и на света.

Тя мина покрай мен и потъна в тъмен, усоен вход. Едва тогава осъзнах, че съм стоял пред хотел „Сплендид“[1].

Блясъкът и великолепието на хотела обаче бяха само в названието — двуетажната постройка с два реда тесни прозорчета и голям дървен балкон беше нещо средно между хан от турско време и търговски склад, с олющена сива боя и ръждясали улуци.

В такива хотели ме бяха хапали настървени дървеници — това беше време на ожесточена борба между хората и дървениците, препаратът ДДТ още не беше открит. И сега, като пиша тия редове, усещам, че нещо пълзи по врата ми, и замахвам с ръка да размажа кръвожадното насекомо.

И все пак събрах кураж и тръгнах към входа на хотела, където влезе Тя.

* * *

… Тя се казваше Евридика, викаха й Ева. Черна коса, която на едри вълни се спуска до раменете, матово лице с гръцки нос и може би малко голяма, но подвижна, чувствена уста, крехка линия, която очертава тънък силует с дълги бедра и стегнат бюст — говори ли всичко това за изключителна красота? Съзнавам, че нещо се изплъзва от описанието на жената, която години наред не можех да забравя.

„Дежурната“ (така наричаха тогава регистраторките в рецепциите) на общинския хотел „Сплендид“ — пълногърда приказлива лелка, набързо ме осведоми за всичко, което ме интересуваше. Госпожицата, която ей сега влезе, е от курсистките — те са двадесет и две момичета, ще стоят цял месец, софийският „Червен кръст“ урежда курс за млади самарянки, учат ги да превързват рани и да гледат болни, ама от тая работа май нищо няма да стане, те всички до една са глезли, дай им да се червосват пред огледалата и да си опъват чорапите в коридорите, като си задигат роклите. Така де, от една седмица са тука, а пък вече са подлудили нашите момчета — те току подсвиркват под прозорците вечерно време и хвърлят ситни камъчета в стъклата.

Като разбра, че ще пиша в един от столичните вестници за учителя Николов, лелката стана още по-приказлива и любезна. Даскала по история бил учен и много добър човек, и той пишел, но не по вестниците, а по списанията — тя веднъж чела в едно такова списание, но нищо не разбрала, разказвал за камъни и стари пари, нали като не е в училището, само с това се занимава — с камъни и стари пари. Затова си и остана стар ерген. Учениците го обичат, сега, като се пенсионира, кой ли ще го замести?

Аз я слушах с половин ухо, като попълвах адресната бланка.

— Ще ти дам стаята с едното легло, малко по-скъпо, ама няма никой да ти хърка — продължаваше лелката, като през цялото време не сваляше плетката от ръцете си, телените куки като че сами повтаряха едни и същи движения. — Тая стая я държим за големци и началници, а ти щом идеш от София, защо да не минеш за началник?

И отново, както когато стоях на площада до чешмата, с крайчеца на окото си долових приближаването на тънък силует, само че сега той плуваше в оранжево сияние. Вдигнах глава и на светлината на оплютата от мухи електрическа крушка, която осветяваше коридора, видях, че отгоре по дървеното стълбище слиза Тя.

В някакъв филм показваха как главната героиня, световноизвестна певица, слиза по огромни стъпала — те бяха като позлатени (така съм запомнил, при все че филмът беше черно-бял), тя стъпваше бавно и величествено и приближаваше към мен. Накрая, когато запълни целия екран, усетих, че в гърдите ми не остана въздух.

Този спомен оживя в мен. Навярно съм гледал като смахнат (стилистите от старата школа щяха да кажат — „като хипнотизиран“), защото тя спря само на две крачки от мен и учудено ме изгледа.

— Господинът е от София, пише по вестниците — обади се дежурната лелка.

— А! Журналист… — чух глас, който се завъртя около мене във валсов ритъм.

Отнякъде долитаха познати звуци. Това не беше валс от Щраус, нито някои от ония енергични мелодии, изпълнявани от гарнизонни духови оркестри, които толкова много приличат на кавалерийски маршове. Валсът, който целия ме изпълни, беше от времето на латерните — и в същото време със звуци, които като че идеха от епохата на чембалото. (А било е време — втората четвъртина на миналото столетие — когато валсът е бил смятан за безнравствен танц.)

Слушах плавната, леко замайваща мелодия, гледах момичето и изпитвах две съвсем противоположни желания — да разтворя ръце, да я прегърна или да побягна, без да съм я докоснал.

И досега не мога да разбера как стана така, че намерих кураж и тръгнах с нея, като забравих и чантата, и лелката, по-точно, като оставих пътната си чанта при лелката.

Валсът продължаваше да звучи в мене — ту с бавно, ту с по-бързо темпо. Говорех, говорех… Да, дежурната в хотела вярно каза, изпратен съм тук от един столичен вестник, но всъщност не съм журналист. Пиша разкази и дори есета, може да е нескромно, ала съм започнал и един роман. А нали литературата е психология, нещо ми подсказва, че тя — моята нова позната, притежава изтънчена артистичност, сигурно рисува или пее.

При последните ми думи момичето рязко спря и ме погледна право в очите:

— Да! Рисувам! И какво от това?

— Моля ви, исках само…

— Не ме приеха в Художествената академия, но продължавам да рисувам! И ако искате още да знаете, писала съм стихотворения, и то не чак толкова лоши.

— И аз започнах с поезия… Ще ви кажа защо престанах да пиша стихове.

За пръв път разкрих на чужд човек една от малките си тайни: разказах как в един весел пролетен ден чаках на перона на провинциална железопътна гара да пристигне влакът с новите вестници. Вече знаех, че са отпечатали в един литературен вестник мое стихотворение. Влакът пристигна, затичах към пощенския вагон и помогнах на пощенския чиновник да вземе чувалите с писма и вестници. После там, на гарата, разтворих вестника и зачетох своето собствено стихотворение — нали това е една от радостите на авторите, като видят своя отпечатана творба, да се полюбуват на себе си… Изведнъж ми се стори, че точно в тая минута стотици гимназисти на стотици железопътни гари са разтворили по един брой от тоя вестник и четат същото това стихотворение.

— Разбирате ли? — припряно говорех аз. — Ужаси ме, че не съм неповторим автор на незаменимо произведение, а един от многото!

Едва сега усетих, че тя ме наблюдава с леко присвити очи. Млъкнах и сплетох пръстите на ръцете си, не знаех какво повече да кажа.

— Колко време ще бъдете тук? — спокойно попита тя.

— Два-три дни… А може и повече, аз не съм на постоянна работа във вестника. Всъщност съм юрист, остава ми само да взема държавния изпит.

Тя тръгна с бавни крачки по плочестия тротоар.

— Трябва да потърся учителя Николов. Ще дойдете ли с мен? — попитах аз с пресекващ глас, като я настигнах.

— В това загубено място човек от скука може да се побърка! — въздъхна тя. — Филмите ги сменят през седмица, в ресторанта свири циганска музика, а момчетата им са глупави ергенчета…

Беше толкова хубаво — вървяхме заедно, усещах рамото й до своето рамо и като изоставах само крачка назад, можех да се любувам на нежната й фигура. Струваше ми се, че не ще се наситя да я гледам.

Бележки

[1] Splendide (фр.) — бляскав, великолепен.