Димитър Мантов
Виа мала (11)

Тежката зима най-сетне свърши. Един ден капчуците запяха, Граптиак чу от откритата тераса песента на чичопея и усети приятни тръпки по гърдите си.

Идеше пролетта, идеше оная сила, която щеше да промени всичко около него и в самия него. Отсега нататък той щеше да очаква първия минзухар, първия щъркел, първата лястовица…

Дали Херестрата му се сърди? Не бе ходил при нея от деня, когато Диогас се надприказваше с назарейския проповедник.

Без да я предизвести, той се появи с носилка в дома й.

Беше привечер.

В тъмна туника, с вдигната във висок кок коса, Херестрата беше тъжна и величествена — една жена, която винаги е била великодушна и на която може да се довериш.

Той заговори за лошата настилка на улицата, на която беше нейният дом, обвиняваше се, че досега не е направил нищо за това. Каза и за идващата пролет, като се усмихваше замаяно — нали пролетта променя всички ни?

— Когато искаш да постигнеш нещо, ти винаги намираш начин да се промениш — с усмивка каза тя и го покани в триклиниума — знаеше пристрастието му към вкусните ястия и хубавото вино.

Той продължи да говори за пролетта. Тук имало едно цвете, от първите цветя — предизвикателно жълто, не знае наименованието му, но ще я заведе в една горичка край Филипопол, ще й го покаже и тя ще го хареса, той знае вкуса й, тя обича ярките цветя.

— Добре ми е, когато си при мен — тихо каза тя и със сребърна амфора в ръка напълни две високи стъклени чаши.

— Страхувах се да не ме направиш назарей — засмя се той, като вземаше чашата си. — Само като чуя за вашия Страшен съд, тръпки ме побиват.

— Ти не съзнаваш, че така, както живееш, си в постоянен съд пред себе си.

Той с изненада я погледна. Тия назареи с приказките и съчиненията си са й напълнили главата с готови отговори. Трябва да провери докъде обаче се простира нейната компетентност. Зарадва се в себе си, че това ще е една игра — нали все пак всичко в тоя живот беше борба и игра?

— Ела при мен! — каза той и беше сигурен, че тя ще дойде.

В първия миг Херестрата притвори очи, леко се олюля, но като че в нея се появи някаква нова сила, тя се усмихна и тръгна към него.

Беше все същата — както я знаеше от първите им срещи — топла, всеотдаваща се, без сянка от стеснение. Леглото беше тясно, но той направи така, че то стигна и за двама им.

* * *

Лежаха един до друг, пиеха от една и съща чаша.

— Кажи ми, защо избяга онова момиче? — питаше я той и с нетърпение се взираше в спокойните й очи.

— Не защо, не дори от кого, а от какво е избягала, това трябва да разбереш.

— Кажи, кажи!

— Избягала е от себе си.

— При мен тя имаше всичко. И пак ще го има, ако се върне.

— Няма да се върне. Младите момичета обичат запазените и със щедра ръка възрастни мъже, но един ден побягват. Младостта отива при младост, никой не може да излъже природата, която ни е създала. Ти се опитваш да бъдеш от „вечно младите“ — и по мъжки сили все още си на двадесет и пет години. Но има и друго — всяко поколение живее със свои представи за света.

— Аз няма да остарея, аз ще рухна изведнъж! — с мрачна убеденост каза той.

Тя го погали по косата, която вече бе започнала да оредява, но все още беше цяла коса (той се ужасяваше от голите глави, разправяше какви ли не весели случки за „ония, гдето няма какво да решат и въпреки това носят гребени“).

— Ти много пъти си ми повтарял думите на Хораций за „златната среда“ — защо не се опиташ най-сетне да я потърсиш? Целият ти живот е бил надпревара — с връстниците, с колегите по звания и длъжност, със самия себе си!

— Хораций възпява три неща — имота, любовта и смъртта — замислено каза Граптиак. — Имоти, които носят сигурни доходи, и двамата с тебе имаме. Възкресихме взаимната си любов, а за смъртта не желая и да мисля. Едва сега разбрах, че истинското унищожаване на човека не идва отвън, а от самия него — и то е, когато се стремиш да осъществяваш принципи, в които не вярваш. Рано или късно те ще те възпламенят!

— Ти си бил винаги толкова щедър на знания и на чувства… Затова ти прощавам — прилепи се отново към него Херестрата.