Димитър Мантов
Виа мала (4)

Сънувах объркани сънища — уж се изкачвах по стръмни склонове, а всъщност стоях на едно място. После се озовах в огромна къща с много стаи — водех Ева за ръката по някакъв дълъг коридор, отварях вратите една след друга и във всяка стая виждах непознати хора. Ева тихичко се смееше зад гърба ми…

Събудих се с пресъхнало гърло и с тъпа болка в темето — тогава се учех да пия силни питиета, началото на новия вид удоволствие не беше никак леко. Със замаяни крачки отидох до мивката и долепих устни до месинговия кран.

В първия миг помислих, че устата ми се изпълва с някакво странно лекарство, не можах да преглътна. Дръпнах се и видях червена струя.

Подложих шепа, наведох се и помирисах. Но това беше вино!

Тропнах с крака, за да се уверя, че съм буден и че от крана наистина тече вино.

(Като доказателство за това необичайно събитие пазя изрезка от стар вестник, в който всичко е описано най-подробно: как една заран жителите на Градчето, като пускат чешмите, за да си измият очите, виждат, че вместо вода оттам тече вино. Смут, объркване… После всички се втурват да пълнят съдове. И без съобщение от общинските власти се разбрало каква е работата — в Градчето имало голяма кооперативна изба. Гроздоберът привършвал — годината била много плодородна, трябвало старото вино да се източи. Известно е обаче, че няма винарска изба без главно отклонение от водопровода. Като включвали щранга за водата, се получил вакуум и вместо водата да тръгне към огромната бъчва, станало обратно, виното потекло по градския водопровод…)

Докато се колебаех какво да правя — отначало помислих да отида и да кажа на дежурната лелка своето откритие за виното от чешмата — чух тропот по коридора и открехнах вратата. Някакъв възрастен мъж мъкнеше две дамаджани и викаше:

— Бързо пълнете, че виното ще свърши!

Забумтяха врати, понесоха се възбудени гласове.

Облякох се набързо, гърлото ми изгаряше от жажда и като се засмях на глас, с шепа пих от чешмата.

Виното беше ароматно, бързо затопли гърлото ми, после топлината плъзна по гърдите…

— Ами че така никога няма да изтрезнея! — казах си на глас и като осъзнах, че си говоря сам, ми стана още по-весело.

Главата ми леко шумеше и странно — вече не чувствах болка в тила.

Хвърлих поглед към масата, където беше разтворен ръкописът, и погледът ми падна върху фразата:

„… хубаво е в такава приятна есен, когато и ти самият си в есента на своя живот…“

(Защо на млади години описваме старци, а като застаряваме, започваме да се интересуваме от млади хора? Може би в младостта подсъзнателно усещаме, че всичко има край, че ни предстои старост?)

— „Есента на своя живот“… Ха! — подиграх се на собственото си съчинение.

Бях млад, главата ми приятно шумеше, исках да извърша нещо весело и приятно. Погледът ми падна върху дамаджаната с вода под мивката, излях я и я напълних с вино.

Отворих прозореца — по площада щъкаха хора: едни с шишета и дамаджани, други с кофи и легени се редяха на опашка при чешмата пред хотела, откъдето продължаваше да тече вино.

Затворих ръкописа, взех шлифера си и като заключих вратата, тръгнах към скърцащото стълбище.

Мъчех се да си спомня номера на стаята, в която беше Ева, но няколко цифри се въртяха в главата ми и в нито една от тях не бях сигурен. Момичетата от червенокръсткия курс тичаха по коридорите, кой знае отгде намерили празни шишета, и като се смееха, влизаха ту в една, ту в друга стая.

Дежурната лелка първа ми каза какво се бе случило във винарската изба. Обяснението беше правдоподобно, но въпреки това не можех да се освободя от впечатлението, че присъствам на свръхестествено събитие — та нали така стават чудесата, описани в различни свещени книги — сиво, скучно ежедневие и изведнъж…

Прекосих площада и тръгнах напосоки — по една широка улица с едноетажни и тук-там двуетажни къщи с дворчета. На всяка пресечка имаше улична чешма, явно не всички къщи бяха водоснабдени и там, при чешмите, оживлението продължаваше. Двама яки мъже бяха напълнили едно медно корито с вино и като пъшкаха, го мъкнеха с приклякания; още сънени домакини, разчорлени търчаха с калайдисани и черни котли към чешмите, а една бабичка, която едва креташе, бе понесла препълнен глинен гювеч.

— Пий бе, баджанак! — изпречи се пред мене четиридесетгодишен мъж по юнашка фланелка.

Той се олюляваше и тикаше в ръцете ми стъклена кана.

Пих, разбира се, как да откажа, а и като че въздухът навсякъде беше пропит с дъха на вино.

— Че то… — хълцукна непознатият „баджанак“. — Второто пришествие не било лоша работа, а? Само че пиене без мезе не върви, ако сега завали пастърма от небето, все едно че в рая сме се възнесли!

Продължих по-нататък с мисълта, че наистина, ако второто пришествие започне така, никак няма да е лошо.

Над ниските къщи се бялна крепостен зид.

Забързах.

Името на някогашната римска крепост тук все още не се знаеше, имаше различни догадки — спомних си какво бях чел в едно описание на селищата около Пловдив.

В диплянки и пътеводители за такива крепости обикновено пишат: „късноримска“ или „ранновизантийска“ и наслуки слагат някое столетие, дори по две (I-II в. от н.е.).

Четири реда тухли. После шест реда каменен градеж от различни по големина камъни, но добре свързани и дори подредени с артистична несъразмерност.

И пак — тухли. И отново — камъни.

Крепостта е била величествена и здрава, но по време на Великото преселение на народите е била превзета и опожарена. След това в продължение на столетия жалки душици, загрижени да имат покрив над главата си, къртили камъни от стените — раните още личаха, на места зидът беше изчезнал до основи, някъде личеше само челният ред от тухли и камъни.

Над Градчето се издигаха изпарения от земята — като рядка мъгла, в която плуваше далечен жълт фар — немощното слънце.

Да, така светеше единственият морски фар, който бях виждал като дете и който понякога още сънувам — светлина, която се губи, но за която знаех, че пак ще се появи.

И в това сънно разсъмване, както вървях по една малка уличка, видях пред себе си триумфалната арка.

Спрях.

Арка? Тук, в тая отдалечена крепост?

Само след няколко минути разбрах: на това място един от входовете на крепостта, запазените от двете страни стени над самата врата бяха свързани така, че приличаха на триумфална арка.

И тук, по дворовете и край уличните чешми, имаше хора, но аз бързах към арката, подтикван от предчувствието, че там ме чака необичайно откритие.

Какво можех да узная от мъртвите зидове?

И все пак вървях с големи крачки, на места дори подтичвах.

Когато наближих до някогашната крепостна врата, забавих ход — в мен се появи странното усещане, че вече съм бил тук, че съм минал под тоя каменен свод и че съм вървял по широкия бял път, който отиваше нататък, към изгрева…

(Не беше ли това Виа мала?)

… Да, познавах тая врата. Наскоро бях сънувал, че както лежа в някакво засводено помещение, излизам от тялото си с усещането, че съм пак същият, но вече от друга, лека и прозрачна материя — не, летя не дори като материя, а като мисъл, която обаче чувства и болка, и радост, защото отначало изпитах нещо като дращене отстрани, по ребрата, а после ми стана хубаво, летях, без да се докосвам до предметите; пред мене се изпречи висока каменна стена — тя имаше един-единствен отвор и тъкмо през него се гмурнах с прибрани към новото си тяло ръце.

Като се опитвах да си обясня тоя сън, си повтарях едно и също: непрекъснато четях за римските крепости по нашите земи, превеждах от латински, пишех първите сцени от историческия си роман за времето на Марк Аврелий и съвсем естествено беше да сънувам крепостни врати.

Застанал под „триумфалната арка“, гледах как слънцето бавно се издига над полето — Градчето свършваше дотук — и с лек шемет в главата мислех само за едно-единствено нещо: виждал ли съм някъде снимка на тая крепост, на тая врата?

Сигурно съм виждал — отсякох изведнъж, обърнах се и закрачих към центъра на Градчето.

От уличните чешми вече не течеше вино (още не бяха пуснали водата), но хората продължаваха да се редят на опашки и оживено да говорят помежду си — дочух, че се питат дали властите няма да помогнат на винарската изба и да тръгнат да събират виното по къщите.

— Ще съберат, вятър! — успокояваха се те. — То половината вино се разля, а и колко вече е изпито…

До хотела имаше мекичарница. Отдалече забелязах Ева. И тя ме видя и ми махна с ръка.

— Добро утро! Измихте ли се с вино? — посрещна ме с усмивка тя. — Ние, докато разберем…

— Докато разберем, се напихме! — обади се едно нисичко момиче със закачлив поглед.

От близката двуетажна къща се разнесе същият валс, който звучеше вчера.

Беше неделя, момичетата нямаха занимания и с Ева тръгнахме към дома на учителя, за да разгледаме експозицията на бъдещия музей.

Така започнаха няколко дни, или по-точно вечери, които години наред криех в себе си като богатство и тежест…

Но по-добре да продължа с втория епизод от античния роман.

* * *

Той знаеше: след големия завой с върбите пътят отново става широк и удобен — както главните римски пътища, бе застлан с едри каменни блокове.

По хубав път квадригата заприличваше на удобна носилка и легатът се облегна на възглавниците.

Притворил очи, той извика във въображението си младата тракийка Меда — с руса коса, сплетена по гръцки във висок кок, със светли очи и гърди, които при първата им среща бяха малки и остри (той ги нарече „кози гърди“), а след година така издигаха плата на дрехите й, че които я познаваха преди това, с изненада я гледаха.

Едно сравнение, което отдавна се въртеше в ума му, сега се появи като готова фраза: да, аз станах скулптор на одухотворено създание, а не ваятел на мъртви форми, които уж пресъздават живи образци!

Беше казал на момичето при първото им съприкосновение: искам да ти дам всичко, което мога, а аз знам и мога много.

И тя му се довери.

Диазелмис беше един от ония високи и стройни младежи, които би трябвало да бъдат кастрирани, за да не безпокоят момичетата и жените с дръзкото си държание и с недоказаните си мъжки възможности.

Спомни си едно войнишко сравнение — грубо, но вярно като всичко, което е свързано с войната и смъртта: за кучето, което нито яде кокала, нито го дава на друг…

— Compos sni^[1] — каза си той с внезапно въодушевление и беше готов да изскочи от квадригата и с голи ръце да се пребори с Диазелмис.

Но пред очите му проблесна острието на махайра — къс извит тракийски меч, с който нечия оголена до лакътя космата ръка замахна над главата му.

(Изглежда, по-лесно бе да бъде начело на една провинция, голяма колкото азиатско царство, отколкото да ръководи собствените си постъпки…)

И пак видя Меда — игрива сянка върху бяло платно, гърди, които чакат да ги погали.

Искаше да бъде при нея.

Те си имаха своя прегръдка в леглото — тя слагаше глава върху гърдите му и цяла се вплиташе в него…

Той обичаше тракийските вина в кози мехове и бе заповядал в квадригата винаги да има по един мех. Лесно откри меха под седалката, измъкна дървената запушалка и пи направо от тясното гърло.

Сега вече Меда се появи пред вътрешния му поглед само по лек хитон — протегна ръце и ги обви около шията му, каза му нещо, което той не чу, а и не желаеше да чуе, и се озова толкова плътно до него, че той се почувства младеж.

И легатът си спомни думите на Хораций, които обичаше да повтаря един от „домашните“ му философи:

„Светът е трагедия за тези, които чувстват, и комедия за онези, които мислят.“

… Светът е комедия и само комедия!

И едно друго напомняне на Квинт Хораций Флак оживя в него: търси златната среда, използвай мига, защото смъртта рано или късно ще дойде. Трябва да гребем от живота с пълни шепи!

(Но големият поет съветваше и да не се увличаме, а Пантулей Граптиак се беше захласнал в младата тракийка…)

И като си внушаваше, че е разсъдителен и че е намерил златната среда, императорският легат щастливо се усмихна. Квадригата вече вървеше по пътя, който минаваше през овощната градина на вила „Фантазус“.

Когато в Рим разправяше на приятелите си за новата си вила, той — любител на цитати — говореше с думите на Плиний Млади — същият оня Гай Плиний Цецилий Секунд, който е бил събеседник и кореспондент на император Траян.

За вилата си в Етрурия Плиний Млади бе писал на своя приятел Домиций Аполинар:

„Вилата ми, макар и разположена в подножието на хълма, гледа като че ли от върха му. Леко и едва забележимо се издига тоя хълм, без да се усеща наклонът; разбираш, че си на върха, без да си забелязал изкачването.“

Дворът около вилата — целият превърнат в градина с плодни дръвчета и цветя — беше заграден с висока каменна стена.

От двете страни на пътя, който свършваше пред вилата и по различните видове пътеки (пътека за разходка с носилка, пътека за разходка пеша, пътека за разходка с кон), зеленееше чемшир, засаден и подстригван така, че образуваше инициалите на името на легата.

(Чемширът беше любимо растение през императорската епоха — растеше бавно, но траеше десетилетия, дори столетие, и е вечнозелен храст, така че съчетаваше две от качествата на Рим — жизненост и дълготрайност.)

По обичай от Италия растежът на плодните дръвчета беше изкуствено спрян — те бяха ниски и удобни за бране — не като черешите и ябълките в тракийските села, по които трябва да се катериш със стълба.

Есента бе превърнала градината в езеро с жълто-кафяви вълни и като си помисли това, Пантулей Граптиак се усмихна: още малко и ще започне да говори в мерена реч.

Той имаше високо мнение за себе си, обичаше да се нарича „носител на humanitas^[2]“ и се хвалеше, че в неговата провинция няма нито един тракийски селянин, който да е роб, и че е забранил на изостаналите в развитието си траки да продават децата си като роби.

Квадригата спря пред портика^[3] — там вече го чакаше Меда — изящна като танцьорка от стара гръцка ваза.

Тя се усмихна, притвори очи и му кимна — това беше един от техните тайни мълчаливи знаци, с които си говореха, когато думите бяха излишни — в минути на отмора или когато се появяваше някой от прислужниците.

Той разтвори ръце, тя дойде при него и се сгуши към лявото му рамо. Така прегърнати, тръгнаха към входа.

Минаха през атриума^[4] и се отправиха към триклиниума^[5], където ги чакаше подредената маса.

В ъглите на залите и в коридорите имаше скъпи вази и статуи, а подът беше покрит с мозаечни картини. Мозайка украсяваше и стените.

— Косата ти е мокра — рече Граптиак, като вдъхна приятния аромат, който издаваха едрите къдри на момичето, което още по-плътно се притискаше в него.

— Плувах в закрития басейн, една рибка ме ухапа за крака.

— Ще видя къде точно те е ухапала.

Той беше поръчал на кочияша, щом стигнат във вилата, да предаде на слугите едно малко дървено ковчеже и да им каже да го сложат на масата в триклиниума.

Подаръците, които й правеше, Меда сама откриваше, когато сядаха на масата.

След като й бе подарявал обковани със злато балсамариуми, изработени като делфини и женски сандали, сега Граптиак искаше да я изненада с един малък гладиаторски шлем.

— Я да ти видя кехлибарената огърлица!

Миналата седмица й беше донесъл огърлица от черен кехлибар, който филипополските търговци доставяха чак от Британия — и Меда вдигна глава, леко разтвори дрехата си. Огърлицата лъщеше на гърдите й като тъмен емайл.

Сега в триклиниума, докато Меда отваряше новия балсамариум и с чуруликащ глас издаваше весели звуци, той разглеждаше една от скъпите вази, поставена на пода под слюденото прозорче във вилата. Познавачи казваха, че тя е на пет, а може би и на шест столетия — донесена от велика Елада, бе преминавала от ръка на ръка, по-точно от богат дом в богат дом, защото струваше цяло състояние. Върху двете страни на вазата беше изобразено възшествието на тракийския бог Дионис на Олимп. Навярно гърците, които обявяваха за свое всичко, което харесваха от околните племена и народи, тъкмо тогава, преди пет-шест столетия, бяха приели сред своите богове Дионис, сина на тракийската богиня Семела — бога на лозята и виното, на вечното възраждане, единственият от олимпийците, който съчетаваше качествата на човек и бог. С лозов венец на главата, с чаша в едната ръка, а в другата с тирс — жезъл, обвит в бръшлян с борова шишарка отгоре, той вървеше през поля и гори, придружен от веселата си свита — козлоноги панове, сатири и менади^[6], и те с обредните жезли-тирсове в ръце, облечени в сърнешки кожи, на главите с бръшлянови венци…

(Няколко пъти, скрит между дърветата, легатът бе наблюдавал Дионисовите празненства в Родопите, охраняван от десетина стражници, защото знаеше, че менадите разкъсват мъже — влудени от шумната музика: медни цимбали, флейти, рогове, тимпани, опиянени от виното и от желанието да се слеят с предвечното жизнено начало, което превръща мъртвата земя в плодна и цветна градина, а в хората влива небивала сила…)

Винаги когато разглеждаше рисунките по вазата, Пантулей Граптиак изпитваше неясен трепет — искаше му се да извика заедно със сатирите и менадите:

— Ево̀е!

(Олимпийските богове седяха един до друг в очакване на новия бог и за да не бъдат объркани, имената им бяха ясно написани. Виждаше се Зевс с мълнията и Ганимед, който се накланя да му налее в чашата вино, Атина беше с копие и шлем, Афродита — с гълъб и цвете.

И ето Дионис пристига. Пред колесницата му вървят менадата Теро с тирс, със сърна и змия и менадата Калис с тирс и лъв. Веселият бог, изправен в колесницата си, държи клонка и съд за вино, а сатирите свирят — Терпес на лира, Терпон — на флейта.)

Легатът откъсна очи от вазата, обърна се и попита момичето:

— Вярно ли е, че менадите дъвчат бръшлянови листа, за да добият божествено вдъхновение?

— Не знам — с балсамариума в ръка тръгна към него Меда. — Но знам, че изобразяват Дионис като бик — с лек смях добави тя.

И внезапно развеселен, легатът вдигна ръце и произнесе като актьор с висок, прочувствен глас познатите думи от пиесата на Еврипид за вакханките:

— От земята изтича мляко, изтича вино, изтича пчелен нектар, ево̀е!

— Славим Диониса и прогласяме вечните обреди! — като него високо рече момичето, втурна се и го прегърна.

Той я вдигна с яките си ръце и я понесе към триъгълната маса, край която имаше само две легла.

Масата бе отрупана с различни ястия в красиви глинени съдове, донесени от Рим — прочутата „тера сигината“ с лъскава червена повърхност и с рисувани орнаменти.

Момичето вече знаеше неговите навици и когато той я положи на ниското, с извито възглавие легло, отключи ръцете си.

Той отиде от другата страна на масата и полегна там, като дълбоко въздъхна. Не можеше да скрие, че се вълнува. Но удоволствията трябва да се удължават и да бъдат колкото може по-чувствени.

Така, през масата, щяха да се гледат, да вдигат наздравици един за друг, да говорят всеки за свои неща, да опитват ястията от различните блюда.

Опиянението щеше да дойде постепенно, отначало щеше да ги завладее приятно отпускане, след това желанието бавно ще се излюпи и ще започне да расте с думите, с жестовете, с редките докосвания. И внезапно някаква сила, спотайвана дотогава и в двамата, ще избухне, за да дойде мигът, когато тя ще простене:

— Виждам цветчетата, сините цветчета!

Тя винаги виждаше тия сини цветчета, а той гледаше как бързи тръпки преминават по лицето й и как притворените клепки се присвиват в ритъма, с който трептеше цялото й тяло.

Но сега те все още само се гледаха през масата със стъклени египетски чаши в ръце и мълчаливо притваряха очи. И двамата знаеха, че всичко ще стане, както при всяка тяхна среща — вече втора година…

* * *

Пред нея той беше безкрайно искрен — Меда беше толкова далече от грижите му на императорски наместник, че колкото и да й обясняваше важни и тайни неща, тя пак не можеше да проникне в тънките ходове на властта, на оная система от началници и подчинени, от заповеди, разпореждания, внушения, подхвърляния (които понякога са по-важни от обявените заповеди), недомлъвки, че той, като изговореше каквото го бе ядосвало или безпокоило, изведнъж му олекваше.

Развличаха я разказите му за двете жени, с които години наред беше свързан. Антонина беше истинска римска матрона, пазителка на семейното огнище, строга и великодушна, но без чувство за хумор — за нея настинката на едно от децата (имаха двама сина, големият вече беше сменил юношеската с мъжка тога и беше в Рим) и обявяването на война имаха еднакво значение, с еднаква сериозност говореше и за двете.

А Херестрата отначало му беше любовница и довереница — съветница в държавните дела. Вдовица на патриций, тя имаше усет за промените по върховете на империята, познаваше много видни личности и въпреки гръцкото си потекло се чувстваше римлянка — казваше, че миналото на Гърция е настоящето на Рим, а настоящето на Рим е бъдещето на света.

Напоследък тя четеше тайните книги на назареите^[7], признаваше му, че се среща с техни пътуващи пророци и му дотягаше с религиозните си разсъждения.

Според Граптиак многобожието и многоженството са естественото състояние на мъжа — избираш си който бог най-много ти харесва, и нему се кланяш, срещаш жената, която най-много ти допада, и се постараваш да не я изпуснеш.

* * *

Късно през нощта той се събуди от неприятното усещане, че някакъв камък е затиснал гърдите му.

Момичето спеше тихо, с равно дишане.

Той внимателно отмести главата му от гърдите си и на светлината на масления бронзов светилник видя как тя се усмихва насън.

… Пак тая тежест. И защо? Какво ми липсва?

Той триеше с ръка челото си, като че така можеше да прогони мисълта, която вече кръжеше в ума му.

… Нищо не може да заплаши сигурността на Рим, но моята сигурност вече е застрашена!

Не се ли разнесоха стъпки вън, към атриума?

Дали не са заспали двамата въоръжени слуги, на които нареди да се редуват на стража през цялата нощ? Те бяха свободни граждани, добре заплатени, а не роби, на които никога не можеш докрай да разчиташ. Но ако те — тия свободни граждани, са решили да напълнят шепите си със златото на Диазелмис?

Възможно е, много е възможно — той е богат, издънка е на една от тракийските благороднически фамилии от близката околност на Филипопол. Задържали го бяха за организиране на бунт и го очакваше тежко наказание — римското право не се шегуваше с тия, които не признаваха реда в империята.

(Всъщност той се бе нахвърлил с меч върху двамата въоръжени слуги в същата тая вила — искаше да отвлече годеницата си Меда. Но момичето само бе дошло при Граптиак — беше я срещнал в полето по време на лов. Тогава заваля силен дъжд и той се подслони в една сламена колиба. И Меда беше притичала да се скрие от дъжда. Тя не знаеше, че той е върховният управител на провинцията — „Легатус Аугусти пропреторе“, а той видя в нея само едно високо светлокосо момиче с малко момчешки форми, но с изразителни очи и изящни ръце.)

Граптиак стана от ниското ложе, наметна се с туниката си и отиде до кръглото прозорче — през слюдата видя нещо да светлее и бързо отвори оловната рамка.

Отдъхна си, като разбра, че това е месечината — детският страх от пожари бе внезапно оживял в него.

(Гореше голяма многоетажна сграда — една от ония сгради, които бяха пълни с наематели. От прозорците скачаха хора, по двора бягаше човек с подпалени дрехи… Баща му казваше, че всички бунтове на робите започвали с палежи.)

Той се облегна на рамката на прозорчето. Дишаше влажния нощен въздух, напоен с тънкия дъх на мокра шума, слушаше тихото равно дишане на момичето и се питаше защо тъкмо в такива мигове, като този, когато около него цари непробудна тишина, в съзнанието му се трупат черни мисли.

… Всичко това ще рухне! И следа няма да остане от империята, само големите каменни блокове, струпани безредно един върху друг, ще напомнят, че някога е имало един град-държава, който се е опитвал да завладее целия свят!

Гласът на Херестрата прозвуча в него с провлечени тъжни нотки:

— Ела при нас! Ще чуеш думи, които целия ще те променят. Светът пропада, хората загиват заради греховете си. Блажен е само оня, който почита Христа, всички останали ще загинат от вечния огън. А ние, назареите, ще бъдем дарувани с вечно спасение…

— Нямам голям избор — бе се присмял веднъж той. — Или вечен огън, или вечно спасение… Ами ако съм решил да бъда свидетел на така нареченото от вас второ пришествие?

Въпреки подигравките му Херестрата не преставаше да го убеждава да го срещне с някой от пътуващите пророци, за да проникнел в същината на новото учение.

Странно наистина, преди две-три десетилетия назареи ставаха ония, които бяха извън доброто римско общество — скитници, просяци, болни и недъгави, а сега сред тях все повече се увеличаваше броят на хора с положение, и то умни, образовани. Граптиак беше прочел в служебно изложение за източните култове в империята, че в една от тайните им книги пишело за основателя на новото учение Исус — той бил грозен и нисък на ръст. Официалното обяснение за личността му гласеше: Исус бил незаконен син на бедната перачка Мария и на римския войник на име Пантера и че бил подложен на позорна екзекуция — разпъване на кръст — наказание за робите и бунтовниците.

Как стана така, че последователите на Исус — тия отхвърлени от благопристойното общество хора — влияеха вече на голяма част от населението на империята?

Може би у човека наистина се спотайва стремеж към духовно пречистване и назареите залагат тъкмо на това! И на още нещо — на вярата, че за добрите си дела тук, на земята, ще влезеш в небесното божие царство…

Граптиак се усмихна скептично — така винаги се бе усмихвал, когато слушаше да се говори за задгробния живот.

Но нали имаше поговорка: „Светлината иде от изток“?

Да, от Изток идат всички тия учения на бедни и гладни хора. Рим умираше от преяждане и препиване, а Изтокът мизеруваше — там беше съвсем естествено да се стремиш да залъжеш глада си, като обърнеш поглед навътре към себе си, да събереш всичките си духовни сили, за да оцелееш и с полупразен корем.

Граптиак неволно се опипа по корема. Тази вечер пак преяде — уж по малко хапна от всяко блюдо, но блюдата бяха много…

Той отиде и приседна на ложето.

Меда лежеше все така с плътно притворени клепки и той видя как и сега те пак потръпват, като че отново изживяваше бурни минути.

Полегна при нея, повдигна брадичката й. Тя бавно отвори очи.

— Какво сънува? — попита той и започна да я гали по лицето.

— Не… Не… — Тя сънено отри чело в рамото му.

— Кажи какво сънува! Хубаво ли беше? — настояваше той, като леко разтърсваше цялото й тяло, за да я събуди.

Тя бавно отвори очи, усмихна се.

— Моят тигър… — каза тя и нежно се притисна в него, така че той я усети като част от себе си — от пръстите на краката до слепите си очи, където кръвта започна да бие по-силно.

— Кажи какво сънува!

— Пак оная арфа…

— Със скъсаните струни?

— Само половината, тънките струни… Но и те трептят и звънят, само че някак особено, като че са ръждясали… И звуците им са такива… с ръжда…

Много пъти му бе говорила за тоя свой сън — нямало никакви хора, виждала само арфата, на която половината струни са скъсани. Без да й казва, той се бе допитвал до двама гадатели на сънища, но обясненията им само го разсмяха — единият казваше, че такива сънища сънуват децата, когато са яли бой, вторият твърдеше, че това означава: нещо ще се скъса в живота на сънуващия, но така, че той ще разбере това едва когато лошите последствия („ръждясалите струни“) зазвънят…

— Моят тигър — сънено, но с пробуждаща се сила повтори тя.

Добре, нека да е тигър, той също усещаше прилив на сили и знаеше, че това е единственият начин да потисне чувството за безизходица, което го бе вдигнало посред нощ от леглото — за да гледа пълната месечина и да си спомня за кошмарния пожар от детските години.

Както винаги, когато усещаше, че вълнението му се увеличава бързо (а трябваше да се владее!), той съзнателно отклони мислите си в странична посока. Понякога започваше да изрежда наум важните и отговорни дела, които трябва да решава, друг път пресмяташе разходите в именията си. А сега му се поиска да внуши на момичето няколко стиха от любимия му Хораций — поета на равновесието и на спокойните удоволствия.

И като се отдръпна малко от Меда — продължаваше обаче да я държи за раменете — започна бавно да превежда на гръцки — езика, на който двамата най-добре се разбираха — стиховете, които помнеше от младите си години:

Планове големи не гради…

Бързай, всеки миг улавяй,

в утрешния ден не вярвай!

Като произнасяше последния стих, той неволно се сви — стори му се, че над главата му просветва острието на махайрата — страшния тракийски меч, който лесно отделяше главата от раменете.