Димитър Мантов
Виа мала (5)

Когато тръгвах от София, бях сигурен, че никой от шайката не ме е проследил. Във влака дори си повтарях радостно: „Изплъзнах им се, изплъзнах се!“.

В Градчето всичко ми беше интересно — нови познанства, нови, необичайни преживявания. Някъде дълбоко в съзнанието ми обаче дремеше напомнянето: „Внимавай, те ще те намерят и тук!“.

Вървяхме с Ева към дома на Учителя, когато на един от ъглите ме сепна фигура на мъж, който бе разтворил вестник. Когато приближихме, той под свити вежди погледна към нас, като уж продължаваше да чете. Мека сива шапка, тъмносиньо сако, пепелявосив панталон — Синьо-сивия ми беше познат отнякъде. Но къде, къде съм го виждал?

Забавих крачки и Ева ме отмина. Побързах да я настигна, тя се обърна и ме погледна с изненада:

— Изморихте ли се?

Захласнах се в очите й и отново в мен зазвуча все същият упойващ валс, който ме караше в мислите си да се въртя в кръг. Слушах как токчетата на обувките й весело тракат по тротоара и изтръпнал, очаквах да чуя и котешките стъпки на Синьо-сивия.

… Те са го изпратили! Те знаят къде се намирам и може би вече са решили съдбата ми!

Учителя седеше край кухненска маса под асмалъка и четеше някаква книга. Той ни забеляза едва когато Ева застана от другата страна на масата, изправи се и протегна ръце:

— Очаквах ви!

— Наляхте ли си от виното? — попитах, колкото да кажа нещо.

Да, един съсед му казал, но той не повярвал и дори не завъртял крана на чешмата. Когато обаче видял по улицата хора с тенджери и шишета, и него го завладяла общата стихия.

— Защо стихия? — улових се аз за последната му дума.

— Виното — това е веселият тракийски бог Дионис, а Дионисиевото начало в човека е стихия, по-силна от огъня, водата, земята и въздуха.

— В древногръцката философия… — започнах аз, като исках да иронизирам домакина, че измисля пети елемент в материалистическото обяснение на света, но нито той, нито Ева ме слушаха, те двамата потънаха в мълчалив разговор — тя го гледаше с очакване, а той разсеяно разместваше празните чинии по масата.

— Кажете още нещо за траките — помоли го Ева.

— За траките ли? — като ехо повтори той. — Езикът им е отдавна изчезнал, останали са само четиридесетина думи.

— Знаете ли някои от тях? — приближи момичето стола си към него.

— Например вино, това вино, което утре-вдругиден ще подлуди всички ни, на тракийски е „зила“.

— Зила? — изви глас Ева. — Като име на жена.

— А такива като мен, които са живеели без жени, траките ги наричали „ктисти“.

— Но вие съвсем без жени ли живеете? — гледаше го тя в очите.

Той обърна глава встрани:

— Сега да… Но това не е било винаги.

Ева ме погледна, засмя се и протегна ръце встрани, като че роклята я стягаше и искаше да си поеме дълбоко въздух. И тихичко изохка:

— Ох, как искам да ме наричат Зила!

Какво ставаше с нея? Тя беше източник на някакво особено излъчване, което усещах по бързите тръпки в гърдите си и по лекия шемет, който ме завладяваше, когато тя ме погледнеше. Но, изглежда, и домакинът беше под влияние на това излъчване — той ми се струваше едва ли не старец — не заради вида му, Даскала беше запазен и младолик човек, но за двадесет и пет годишните половин столетие е цяла вечност.

— Ще ви покажа експозицията — рече Даскала, вече само така го наричах иронично в себе си.

Той посочи с ръка външната стълба. Ева веднага стана и затича нагоре по стъпалата, като размахваше ръце. Домакинът забрави за мене и хукна след нея — беше малко смешен с напълнялото си тяло. И той като момичето мяташе бързо ръце.

С усилие се сдържах да не затичам и аз по стълбата. Тръгнах бавно, като от време на време нервно покашлях.

Когато се появих в просторната стая на втория етаж, чух Даскала да обяснява:

— … Още от началото на новокаменната епоха тук, по нашите земи, са живели прадедите на траките.

— А преди това? — закачливо прозвуча гласът на Ева.

В тоя момент най-малкото нещо, в което вярвах, беше, че тя наистина се интересува от праистория.

— … Преди това — не се знае — отвърна й Даскала и бързо изви глава към мен.

За пръв път го виждах така оживен.

Помня доста подробности от онова, което видях в двете големи стаи. Кремъчни оръдия от средния и късния палеолит, валчеста каменна брадва, костен харпун, каменна тесличка с дръжка от рог, медна кирка-мотика, кремъчен нож. А от бронз — сърп, меч, върхове на копия и на стрели. Ева дълго стоя пред един мраморен идол с големи уши и едва загатнат нос, на който главата беше малко по-малка от тялото.

— Никак не прилича на вас — прошушнах в ухото й.

Тя се обърна и ми се усмихна:

— Очаквах да го кажете!

Без да обръщам внимание на домакина, я улових за ръката и я поведох към съседната витрина.

— Да не искате и ние с вас да станем музейни експонати, за да се разбере какви чувства сме изпитвали един към друг?

— Чувства ли? — изви глас момичето, но не отдръпна ръката си.

Скрити зад шкаф с някакви вехтории — така ми се сториха останките от миналото — ние бяхме съвсем сами. Привлякох Ева към себе си доста грубо, тя дори леко изохка, но учудена и изненадана, се отпусна в ръцете ми. Дълго я целувах, като галех косите й, струваше ми се, че вече никога няма да се отделя от нея, че каквото и да става, ще бъдем все заедно, винаги, докрай… Тя първа се сети, че има и трети човек.

— Къде е Учителя?

И двамата надникнахме зад шкафа. Учителя беше изчезнал.

* * *

Уловени за ръцете, напуснахме къщата, чийто домакин повече не се появи, отидохме в центъра на Градчето и набързо напазарувахме — хляб, сирене, сланина (месо нямаше), чушки и лук. Купих една тенджера, две чинии, вилици, а от ресторанта ми дадоха няколко празни еднолитрови бутилки. Всичко това се събра в две пазарски чанти.

През цялото време момичето се смееше, редеше пакетите в чантите, а когато тръгнахме към хотела, заяви, че ще пием от „нейното вино“ — ей сега ще притича в стаята и ще напълни бутилките. Решихме да отидем извън града, там щях да направя своя прочут специалитет — ловджийски шиш. Те, момичетата от червенокръсткия курс, миналата неделя ходили на екскурзия в една много хубава горичка, съвсем наблизо е, там тече поточе, има и чешма — от ония, покритите със зеленясали каменни плочи, от които водата се гребе с медно кепче.

Тръгнахме по единствената широка улица на Градчето, която гръмко бе обявена за булевард, така и пишеше на емайлираните табели — булевард „Независимост“ — в дъното се виждаше полупорутената крепостна врата, която приличаше на триумфална арка.

По булеварда и по съседните улички вече се виждаха групички пийнали мъже — някои ръкомахаха, други се провикваха като на сватба:

— Бре-бре-бре-е-е!

Поиска ми се и аз да се провикна, но с някакъв друг възглас и се сетих за вакханките, които славели Дионис с вика „Ево̀е!“.

Горичката наистина не беше далече, скоро стигнахме до чешмата със зеленясалата плоча и аз тръгнах между дърветата да търся глог или дрян, за да издялам с джобното си ножче шишове. Ева започна да събира сухи дърва за огън, като заяви, че на огъня няма да й се бъркам — тя ще го запали и ще го превърне в жарава, поне това умеела.

Наредих на всеки шиш парче сланина, късче хляб от горната или долната кора (за да поема мазнината, която не трябва да капе по жаравата) и парче от сурова чушка. Нарязах лука на ситно, като за готвене, и го сложих в тенджерата, където след това поставих едри парчета сирене. От готовите шишове махах парчетата хляб — те бяха поели мазнината от сланината заедно със солта. Ева възклицаваше и ги схрускваше като деликатес. Късовете препечена сланина и поопърлените парчета от чушки слагах в тенджерата, която държах захлупена в края на огъня, в топлата пепел. Когато приготвих и последния шиш, започнах да друсам тенджерата, за да се омеси всичко в нея. След това на резени хляб сложих по няколко къса от сиренето, което беше напоено с аромата на сланината, чушките и лука. Бях сигурен в ефекта — при първите хапки момичето пак започна да възклицава.

Пихме вино от едно шише, като се редувахме и спорехме кой е поел по-голяма глътка. Няколко пъти посягах да целуна Ева, но тя се дърпаше.

Не разбрах кога пресушихме бутилката. Но имаше още две шишета и като грабнахме всеки по едно, започнахме тържествено да вдигаме наздравици.

Много пъти съм се питал дали във всекиго от нас няма спотаена някаква особена сила, която може да бъде изразена само с вик — и когато думите вече не стигат, песните се превръщат в провиквания. А може би едно от блаженствата на митичния „Остров на блажените“ е именно това — да викаш на воля, да ругаеш ония, пред които е трябвало да мълчиш или дори да се превиваш; да крещиш, да слушаш как просторите кънтят от твоя глас, който, както ти се струва, превива треви и поваля дървета…

Дойде и нашият ред да се провикваме и като улових Ева за ръка, поведох я навътре в гората. Търсех с очи някоя полянка — далече от пътеките, едно мъничко островче, на което двамата да се подслоним.

Винаги съм се подигравал на ония сцени от филмите, където героят гони героинята между някакви дървета и, разбира се, накрая я настига и следва целувка. Но с ръка на сърцето трябва да кажа, че тогава с мен и Ева стана точно така — гонехме се между дърветата и ми се струваше, че задъханото ни дишане изпълва цялата околност. Когато я настигнах и я улових за раменете, тя се препъна и ме повлече на земята, върху жълтата, изпръхнала шума.

Сега вече Ева беше в прегръдките ми. Но тя пак ми се изплъзна и започна да се въргаля в шумата и за да я настигна, и аз трябваше да правя същото.

В паметта ми е останал един особен вкус по устните — на билков мед и на приятно горчиви треви, в сънищата ми и досега на талази се носи задъхан шепот, а леглото се превръща в постеля от суха шума — тя се огъва под раменете ми, шушне, доверява ми нещо, което, като се събудя, никога не помня, но въпреки това през целия ден съм с леко, приятно настроение.

… Като се връщахме, минахме под останките от някогашната величествена крепостна врата. Сепна ме мисъл: идваме от Виа мала, от „Лошия път“, а минаваме под триумфална арка.

Площадът беше пълен с хора, свиреше писклива циганска музика.

Хотелът бе просмукан от дъха на вино.

Дежурната лелка спеше на стола, облегнала глава в стената, като прохъркваше от време на време.

По коридорите кънтяха весели гласове.

Започваше първата нощ от Голямото опиянение.

Ева ме държеше подръка. Когато влязохме в моята стая, тя се засмя и превъртя ключа.

На сутринта не я видях до себе си.

* * *

И все пак трябваше да разгледам музейната експозиция и да напиша репортажа, за който бях дошъл.

Учителя седеше все там, където вече два пъти го бях заварил — под асмата, край кухненската маса. Пред него в стъклена кана аленееше вино. Когато се появих по пътечката, той не ме видя. Наблюдавах го как бавно протегна ръка, взе каната и пи от нея като от огромна чаша.

Поздравих и помолих за извинение, загдето вчера, без да си вземем довиждане, двамата с приятелката ми си бяхме тръгнали — той навярно е бил долу, в кухнята и не ни е чул. Сега бих желал да поговорим по-подробно за музея и за самия него.

— За мен ли? По-добре да поговорим за Ева.

Дръпнах един стол, седнах и дръзко казах:

— Хайде тогава!

— … Искам да ви предупредя, че ако продължавате да идвате при мен с Ева, един ден тя ще остане тук — и той посочи с пръст надолу.

— Ха! — вирнах глава аз. — На вашата възраст…

— Чувствам се така добре, както никога досега.

— Завиждам на самочувствието ви!

— На младини ние, мъжете, се вълнуваме от преценките на жените за нас. И затова сме зависими от тях. А с годините идват прозрения, които и най-умните книги не могат да ни дадат. Едно такова е например откритието, че по-важно е какво е твоето собствено мнение за самия теб, отколкото всичко казано-речено от тоз или от оня. Но по-добре да спрем разговора дотук. Ако наистина искате да разгледате сбирката ми — моля, на ваше разположение съм.

Без да ме погледне, той стана и тръгна към външната стълба.

Минута-две стоях неподвижен на стола. Бях зашеметен, преглъщах нанесената ми обида и усещах, че тепърва в това градче, а може би и в тая къща ще се случи нещо съдбоносно за мен — и не само за мен. Това предчувствие изтласка от съзнанието ми мисълта за шайката, която ме дебнеше.

След час се върнах в хотела, седнах до масата, сложих бял лист пред себе си и дълго стоях, без да напиша нито един ред от поръчания репортаж. Мислех за думите на Даскала там, под асмата, за онова, което се случи вчера в горичката и през нощта в същата тая стая. В края на масата беше папката с недовършения роман. И без да я разтварям, знаех какво беше направил Пантулей Граптиак след неспокойната нощ във вила „Фантазус“…