Димитър Мантов
Виа мала (10)

Легатът се беше облакътил на перилата на откритата тераса и разсъждаваше над една току-що прочетена мисъл на Плутарх (книгата още беше в ръката му).

„Често пъти — твърдеше биографът на великите личности — някоя незначителна постъпка, дума или шега по-добре разкриват характера на човека, отколкото битката, завършила с десетки хиляди трупове.“

… Да, така е — съгласяваше се Граптиак. — Но нали, както има „деятелен“, така има и „съзерцателен“ живот. Може ли съзерцанието също да ни разкрие? Всяко разкриване е възможност другите да се приобщят към нас дори когато ние не желаем това.

Преди години, като наглеждаше строежа на вила „Фантазус“, той си бе мислил, че там, в уединение, ще бъде сам със себе си, че заедно с всекидневната си тога ще оставя във Филипопол грижите си на висш магистрат и на „патер фамилиас“^[1], че ще бяга дори от омръзналата му вече Херестрата — а се оказа, че в тая „вила рустика“ бушува една необуздана „анима рустика“ — неспокойната, пълна с енергия млада тракийка, която запалваше и него.

… Няма, никъде няма „съзерцателен живот“. Има само мигове на съзерцание, които също ни разкриват!

Неочаквано той си спомни — навярно тогава е бил пет-шестгодишно дете: по улицата едър мъж, чиито ръце бяха омотани с вериги, мъкнеше воденичен камък, който бе вързан за другия край на дебелата верига. Камъкът бавно се превърташе, може би защото беше прекалено голям или улицата беше стръмна.

Тоя спомен се появяваше в съзнанието му, когато в него се утаяваше чувството за безизходност.

Да, всеки мъкне своя воденичен камък — и робът, и свободният…

На своите роби той удряше плесници само когато ги обявяваше за свободни^[2] — и те вече имаха по-големи права от перегрините^[3], можеха да заемат различни длъжности и да вършат насилия в името на държавата.

Реторът философ Диогас казваше, че всичко в човешкия живот е борба и игра. Борба — за да успееш в кариерата, да натрупаш състояние, да се прославиш, да получиш признание, но в края на краищата се заплиташ в мрежата на скрито робство и от насилник се превръщаш в жертва…

А как свършват игрите на възрастните, Граптиак вече знаеше — винаги някой е победен и vae victis — „горко на победения“!

До откритата тераса долетяха звуци на флейта. Това беше двойна, „тракийска“ флейта. Къде тук имаше траки?

Той се надвеси от перилата и видя млад мъж, седнал долу, в подножието на каменната сграда, унесено да свири тъжна, провлачена мелодия и не обръща никакво внимание на минаващите хора. Такива улични музиканти имаше много — повечето от тях бяха траки — обикаляли далечни краища на империята, те вече не се свъртаха в родните си села, но и в градовете не можеха да пуснат корен.

Граптиак винаги се бе удивлявал какво голямо значение има музиката за тоя народ — траките пееха по време на жътва и когато се събираха ту в един, ту в друг дом за обща работа. Най-много пееха по време на празници. От деца научаваха песните, свързани с честване на отделните богове. За химните, които възхваляваха Орфей, казваха, че били измислени от самия него.

Имаха и поговорка: „Който пее, зло не мисли“.

… А може би музиката е начин да избягаш от себе си? — мислеше сега Граптиак. Защото, когато пееш, мелодията те владее, думите, изпети на песен, имат друго значение, тактуваш си или удряш крак с ударите на тимпана и кимбала, пляскаш заедно с всички, но и сам да си, пак усещаш как биенето на кръвта ти се влива в ритъма на песента.

Долу свирачът на двойната флейта смени мелодията — сега тя беше бърза и игрива и като се вгледа внимателно, Граптиак видя, че пред музиканта две седем-осемгодишни деца весело подскачаха.

— Светлейши…

Не бе усетил приближаването на Тал, но го позна по гласа и не се обърна — продължи да гледа играта на децата.

— Сигурно са траки от племето беси, те са най-многобройните — посочи Граптиак долу.

Теренций Тал дойде само на крачка до него и със стегнат, служебен глас заговори:

— Неприятна новина, светлейши, чумата се появи и в нашата провинция. Съобщават ни, че в долното течение на Хеброс^[4]…

Граптиак бавно се обърна. Името на селището не му говореше нищо, сигурно беше някоя бурга^[5] или дори стражева кула. Но болестта^[6] вече беше тук! Ще пълзи от долното към горното течение на реката, ще се прехвърля от селище в селище, от крепост в крепост…

— И какво, приятелю? — тихо попита легатът. — Ще бягаме ли от страшната болест!

— Ще ограничим пътуванията на меркаторите^[7], ще пускаме само по един керван на седмица или дори на две седмици, ще задължим пътниците, които…

— Всичко това бе направено в Рим, но болестта проникна в сърцето на империята!

— И все пак…

— Nihil fiat^[8] — поклати глава Граптиак, обърна се и пак се надвеси от перилата.

Долу нямаше никой.

И свирачът на двойна флейта ли беше научил за чумата?

Ами децата?

По улицата тичаха неколцина мъже. Те може би търчаха към най-близката таверна или просто бяха във весело настроение, но под впечатлението от неочакваната лоша новина на Пантулей Граптиак се стори, че в града вече започва паниката. Да, така е — отначало неколцина, после десетки и стотици хора се суетят по къщите си, след това излизат на улиците, събират се към площадите и достатъчно е един да извика: „Да бягаме!“ — и многоликата тълпа хуква — хората като обезумели се тъпчат едни други, мнозина загиват още тук, а повечето тичат след някой, който вика най-силно, обявяват го за водач, следват го.

… Защо е така? Нали уж всички сме надарени с разум?

— Нищо не може да се направи — още веднъж рече легатът и като отиде до младия си приятел, погледна го право в очите: — Знаеш ли какво ще стане, след като чумата си отиде?

— Ако съм жив… — усмихна се Тал.

Но в израза на лицето му личеше: уверен е, че ще оцелее.

— Завиждам ти, приятелю… Да, ти ще останеш жив и ще видиш как на мястото на обезлюдените от болестта земи ще се настанят сегашните ни врагове, проклетите варвари. Те имат много имена, но ги обединява стремежът към плячка, жаждата за богат, осигурен живот. В края на краищата какво направихме? Няколко столетия ние, римляните, се грижихме да създадем условия за живот на най-големите си неприятели.

— Ако проникнат тук, те ще унищожат нашите градове и крепости, ще разорят колониите ни, ще превърнат цъфтящите земи в пустиня!

— Не… Няма да унищожат всичко. Ще сринат само онова, което няма да им върши работа. Всеки човек е практичен по свой начин. От гладките камъни и от красивия мрамор ще си построят колиби, но ще вървят по нашите пътища, нали ги правим за векове?

— Има и пътища като Виа мала — усмихна се Теренций Тал.

— Всички пътища приличат на Виа мала по едно — може да са зле направени, но се минава по тях.

— Мой ред е и аз да направя извод, светлейши, а той е, че всички пътища са еднакво лоши.

— И по-малкото лошо минава за добро! — вдигна показалец Граптиак.

* * *

Тоя ден неприятните вести преследваха Граптиак. Втората лоша новина той научи от един стационарий^[9] — окичен с няколко фалера^[10], прашен, изморен, той идваше от вила „Фантазус“.

— Латрани^[11] нападнали твоята вила рустика, светлейши — преви коляно войникът.

Граптиак все още беше на откритата тераса с книгата на Плутарх в ръка.

— И какво е станало? — приближи се той към стационария.

— Убили са охраната.

— Всичките ли?

— Лично аз преброих труповете на осем войници. Те са се сражавали с мечове, убили са трима от нападателите, но, изглежда, са били изненадани. Единият от убитите латрани е избягалият от затвора тракиец Диазелмис.

— Там имаше едно момиче, то къде е? — припряно попита Граптиак.

— Успяла да избяга… Така каза един от умиращите войници, видял я, като се промъква през градината по нощна дреха.

— Тръгвай с мен! — глухо рече легатът, захвърли книгата на мраморния под и се отправи към близкото стълбище.

* * *

Квадригата бързаше по Виа мала, Граптиак се люлееше на седалката и не се сещаше за козия мех с вино, който бе до краката му.

Виждаше Меда така, както се бе появила последния път пред него — със златна мрежа на косата, с вити златни гривни на краката.

Едва сега той осъзна какво го беше измъчвало през последните месеци — усещането, че животът сякаш бяга от него, че някаква сила го изблъсква встрани от пътя, по който искаше да върви.

— Аз мога да ти бъда баща — казваше й усмихнат той, а тя винаги отвръщаше по един и същ начин:

— Да, можеш, но аз съм по-голяма от теб!

От нея се носеше уханието на нардов балсам, тя цялата беше лека и въздушна като малък облак…

* * *

… и като облак изчезна.

През слюденото прозорче надзърташе късче мрачно есенно небе, квадригата продължаваше да подскача по лошия път.

* * *

Първото нещо, което забеляза в празната спалня, беше стъкълцето с нардов балсам — то беше на мозаечния под до вратата.

Граптиак се наведе, взе го и безпомощно се озърна.

Толкова празна стая не беше виждал в живота си — макар че в нея имаше широка софа, масички и сандъчета от скъпо черно дърво.

Върху софата беше захвърлена виолетова туника, до прозореца видя позлатените сандали на Меда.

* * *

Трупът на Диазелмис беше в атриума.

Граптиак спря до него. Не изпитваше омраза към младия строен мъж с червеникави коси и къса подстригана брадичка, която беше червена от кръв.

Върху гърдите на тракиеца бяха сложили махайрата, с която се бе сражавал.

— Предайте го на близките му — каза Граптиак на стационария, който вървеше след него. — Нека го погребат по техните обичаи!

* * *

Претърсването на околността започна още същия ден. Отначало само десетина стационарии, след това повече от стотина, накрая — всички началници на стражеви кули, бурги и президии^[12] в провинцията търсеха „момичето Меда, годеница на покойния Диазелмис“.

От младата тракийка нямаше и следа.