Димитър Мантов
Виа мала (12)

Но въпреки всичко той продължи да търси Меда.

С двадесет стационария — най-отбраните, най-проверените, с най-много фалери по гърдите — Пантулей Граптиак, легат, патриций и императорски пропретор на провинция Тракия, ходеше из гънките на Родопите и все вярваше, че един ден ще я срещне. С времето той забрави името й, наричаше я „тракийското момиче“ или само „момичето“, но я търсеше, винаги щеше да я търси, защото не можеше без нея. Имаше топлата прегръдка на Херестрата, съпругата му, римската матрона Антонина жадуваше за миговете, които щеше да й отдели, но Пантулей Граптиак, който беше вписал името си в крепостната стена на Филипопол, знаеше, че онова момиче бе събрало в един възел всичките му желания, цялата му страст да се раздава на другите, което останалите жени не бяха проумели — те само бяха вземали своя дял от неговата сила, от топлината му, от неговата същност — докато Меда беше толкова близо до него, че бе станала част от самия него…

И той я търсеше, като се страхуваше, че някой ден ще я намери и може би няма да се възторгне от собствения си образ — но продължаваше да дълбае, да се надява…