Димитър Мантов
Виа мала (3)

Пантулей Граптиак, легат и патриций, императорски прокуратор на провинция Тракия, седеше на мраморния трон и четеше Тит Ливий.

Тук, в преториума — най-красивата сграда на Филипопол^[1], на най-високата скала на Трихълмието, той не се чувстваше изпълнител на чужда, та била тя и императорска воля, а властник като самия божествен Август. Това Граптиак не би признал пред никого, защото в най-добрия случай то означаваше признак на лудост, но той — управител на просторна като малко царство провинция — усещаше сладостта на властта с потайни кътчета на тялото си: с порите на кожата по гърдите, когато си поемаше дъх, с ходилата си — когато размърдваше крака, обути с меки сирийски сандали. Приятно до замайване беше и докосването до хладния мрамор на трона — тогава идваше и напомнянето, че едва ли има друг императорски наместник, който си бе разрешил привилегията да седи на трон като азиатски сатрап.

Да, хубаво е в такава приятна есен, когато и ти самият си в есента на своя живот, да пиеш едри глътки от „питието на самозабравата“ (както казваше младият приятел на Граптиак Теренций Тал) и да съзнаваш, че небето над тебе е безоблачно, че здраво стоиш на своето място и че законите, които важат за другите — и ти следиш за тяхното спазване — за тебе не се отнасят — в границите на своята провинция^[2] можеш да вършиш каквото искаш, стига до Рим да не стигне вест за това.

Погледът на Граптиак леко се плъзгаше по редовете — Тит Ливий сладкодумно му говореше за Анибал.

Неочаквано една фраза спъна мислите на императорския наместник. Той сбърчи вежди — светли вежди над пъстри очи — и възпълното му румено лице доби напрегнат израз.

„Никога дотогава — пишеше Тит Ливий — душата на един и същ човек не е била така равномерно пригодена за две толкова противоположни задължения — да заповядва и да изпълнява…“

Пантулей Граптиак се размърда в мраморния трон, който беше на открито, на най-горната тераса на Трихълмието.

Долу градът продължаваше тихото си ежедневие — протракваха волски коли, носеха се викове на продавачи.

Наместникът на императора стана, захвърли книгата върху седалището на трона.

* * *

(Той.)

… Вече три десетилетия заповядвам на подчинените си и изпълнявам нарежданията на висшестоящите, а не знаех, че това са толкова противоположни задължения. Затова винаги съм бил несигурен в утрешния ден! От теб да зависят, но и ти да си зависим, от теб да треперят, но и ти сам да трепериш, да си ловец и заек, преследващ и подгонен…

* * *

Тит Ливий беше посегнал на възел от мисли, затрупан някъде дълбоко в съзнанието на Пантулей Граптиак, и той вече трябваше да го разплете — иначе щеше да стане още по-лошо, защото въпроси, които остават без отговор, тежат като големите каменни блокове на крепостната стена…

* * *

… и стената, която опасваше отвесните скалисти склонове от всички страни, притисна императорския наместник, той с бавни крачки се върна при трона и опря ръце в хладния мрамор. От тоя трон според преданието Филип II Македонски наблюдавал обучението на войските си.

(Най-голямата и най-хубава сграда на Филипопол — преториумът, се издигаше върху самата стена на акропола. Много пъти възстановявана и преустройвана, тя с изящните си мраморни колони, капители, корнизи и украшения в римско-коринтски стил, със своите няколко етажа и тераси, постлани с мраморни плочи, беше истински дворец, в който по цели дни човек можеше да се разхожда и нямаше да се отегчи — всяко помещение имаше своя красота и предлагаше удобства за спокоен живот.)

Долу, на стадиума — това ясно се виждаше от мястото, където Граптиак бе застанал — военният трибун Теренций Тал командваше една ала^[3] — пребягваха, престрояваха се, нареждаха четвъртитите си полуцилиндрични щитове в по две редици хоризонтално и вертикално, за да образуват прочутата римска „костенурка“ — така както щяха да правят при нападение на крепост.

Всичко това беше познато на легата и все пак той не можеше да откъсне очи от стадиума — може би защото вече години наред беше свикнал оттук да наблюдава състезанията на гимнастиците, упражненията на легионерите, шумните празненства на народа, които понякога преминаваха в буйства. Животът течеше край него, по-точно там някъде долу, в краката му — и той можеше да махне с ръка, да обърне гръб — какво го интересуваше всичко това? По-добре да отправи поглед към синята верига на Хемус^[4] или да гледа как залезът гасне над Родопите.

Освен преходните има и вечни неща — вечни…

* * *

… като Рим. Вечността — това е Рим, и Рим — това е вечността! Кажеш ли imperium Romanum^[5], все едно че казваш orbis terrarum^[6].

* * *

Беше свикнал да извиква в съзнанието си познатите думи, когато някоя фраза оставаше недовършена или някаква мисъл искаше подкрепата на безспорни аргументи.

Но в тоя странен ден, когато и слънцето по друг начин залязваше, той се запита: наистина ли „Вечността — това е Рим“? Толкова могъщи царства са рухвали, от огромната държава на Александър Македонски е останал само спомен…

(Слънцето — огромно червено око — със закана се взираше в императорския легат.)

Десетилетията, минали във вярна служба на Рим, обаче бяха наслоили в Граптиак убеждението, че империята е завършек в развитието на цялото човечество — ето вече второ столетие продължава Pax Romana — римският мир. И децата знаеха думите на Вергилий в „Енеидата“: „Това, римлянино, ще ти бъде изкуството. Помни, че си длъжен да управляваш народите, да им осигуряваш мир, да щадиш слабите и да укротя ваш горделивите!“.

Да! Рим не само осигурява навсякъде мир — всичко, което империята прави, носи белега на вечност — пътища, сгради, водопроводи. Това беше прозрял още Хораций — в един химн, който прославяше Октавиан Август и Рим — „най-добрия град на земята“, бе обявил, че настъпва нов век, в който ще тържествуват най-добрите човешки качества: верността, честта, свенливостта и доблестта.

(Но също от времето на Октавиан Август в Рим започнаха да играят голяма роля не само роднините на императора, но и неговите amici — приятели, и comites — спътници. Не бива да се забравят и delatores — доносниците, които достигат до високи постове…)

Граптиак се опитваше да заличи пукнатината в разсъжденията си, но съзнаваше, че потисканите години наред съмнения се повдигат с неочаквана сила — като…

* * *

… като къртичини сред равно поле. И ето — те продължават да растат!

Често пъти, когато заспиваше, той виждаше зад притворените си клепки една безкрайна равнина — зелена, обляна от слънце; в далечината небето трептеше като при мараня, някъде отгоре се носеше шум на птичи криле. Може би това беше спомен от далечното детство — там, в Кампания, в бащиното имение, където един центурион^[7] ветеран бдеше над единствения син на прочутия Юлий Граптиак — императорски легат, командвал легиони по застрашените граници на империята. През целия му живот щяха да кънтят тежките стъпки на стария центурион, който и на седемдесет години носеше войнишки сандали с бронзови подметки.

Сега пак ги чу и отвори очи.

Видя ръцете си — голи до лактите — беше облечен в гръцка туника с пурпурна обшивка покрай шията, видя и пръстите си, които бяха заловили мраморното облегало на трона, като че търсеха в него опора.

С края на очите си обаче Граптиак долови, че долу на стадиума пребягват хора, и с усета на опитен военен, минал всички началнически степени до най-високата — званието легат, той разбра, че се е случило нещо необичайно.

Да, ето, Теренций Тал тръгва нагоре по стъпалата.

Граптиак отиде до самия край на терасата и се надвеси.

Упражнението беше завършило. Воините прибираха мечове в ножниците.

Дървените чучела — мъже в пял ръст — бяха наредени в единия край на стадиума, както на Марсово поле в Рим, където Граптиак като младеж се бе учил на изкуството да нанася удар с учебен меч. Учебните мечове бяха два пъти по-тежки от бойните и тринадесет-четиринадесетгодишните синове на сенатори и патриции след няколкочасово упражнение оставаха без сили. А освен това трябваше да прескачат ровове и дървени прегради, да маршируват и да се престрояват. Но така беше от прастари времена — на седемнадесет години, когато постъпваше в легиона, римският гражданин трябваше да е достатъчно добре подготвен за службата си във войската, която траеше по двадесет и пет — тридесет години.

Граптиак се усмихна, като си спомни как се мяташе на дървения кон — подред от лявата и дясната страна с меч или копие в ръка. А сега, за да се качи на седлото, трябваше да стъпи на мраморната пейка пред главния вход на преториума или ако беше някъде другаде, да почака да му донесат дървено столче, в краен случай някой роб превиваше гръб и се превръщаше във високо стъпало.

Той опипа корема си, опита се да се ощипе сам, не успя и доволно завъртя глава — беше пълен, но налят със сила. Разбира се, хубаво беше да е строен, без никаква тлъстина — като младия Теренций Тал, който вече приближаваше към него със стегнати крачки, но тогава нямаше да е императорски легат.

Теренций Тал спря от другата страна на мраморния трон и вдигна дясната си ръка, опъната напред и нагоре в римски поздрав. Лицето му беше спокойно, ала по стиснатите устни и по лекото трепване на дясната му вежда Граптиак отгатна, че носи неприятна новина.

— Какво се е случило? — попита легатът.

— Току-що ми съобщиха, че Диазелмис е избягал от кулата. Наредих да задържат началника на стражата. Лично аз ще го разпитам.

Граптиак усети тръпки на студ в гърдите си. Така ставаше винаги, когато лошите му предчувствия се сбъдваха. Сутринта се бе събудил целият потънал в пот, не помнеше никакъв сън, но през целия ден над него тежеше някаква сянка — той и сега я почувства върху раменете си, обърна се и си рече:

— Знаех, че така ще стане…

Теренций Тал още по-плътно стисна устни. Всички във Филипопол знаеха, че той е най-близкият приятел на легата, но военният трибун умееше да спазва необходимото разстояние.

Граптиак вдигна глава, срещна погледа на младия римлянин и каза тихо, но ясно:

— Той… тоя див тракиец се е заклел да ме убие!

— Ще обявим голяма награда за главата му. — Тал се стараеше да говори с равен, безстрастен глас. — Ще завардим всички пътища.

— С Via mala ще се заема аз! — блеснаха очите на легата.

— Нощта скоро ще настъпи — внимателно напомни Тал.

Пантулей Граптиак погледна теменужените облаци над близките склонове на Родопите и отново усети как го пронизва червеното око на залязващото слънце. Той загърби слънцето, поклати глава и рече, като се опитваше да се усмихне:

— Свърши се с моята vita contemplativa^[8].

— Затова пък има vita activa!^[9] — с искрено съчувствие възкликна Тал.

За пръв път той виждаше легата Граптиак плах и объркан.

* * *

Великолепни пътища свързваха Филипопол, наричан и Тримонциум, с всички краища на провинция Тракия и с големите градове на империята — пътища, направени от големи каменни блокове, плътно наредени един до друг и здраво легнали върху земята — строеж за векове.

Най-старият път идваше от Сингидунум^[10] и през Сердика^[11], Филипопол, Адрианопол^[12] и Византион *4 свързваше Европа с Мала Азия. Широк девет стъпки — около шест метра — по него на всеки дневен преход — двадесетина километра, имаше големи станции — мансии, с таверни и претории — служебни квартири за пренощуване на държавните служители. Пътят беше отмерен с римски мили^[13], с милиарни камъни, по които бяха вдълбани надписи — за времето, когато знакът е поставен, със споменаване кой е бил император по това време, колко мили има до съседните станции и до границата на провинцията.

Между мансиите бяха издигнати „мутации“ — станции за кратък отдих, някои с легла за пренощуване. Тук се сменяха конете, с които пътуваха правителствените служители.

И другите пътища, които тръгваха или минаваха през Филипопол, бяха добре изградени и поддържани — за Никополис ад Неструм и към Дунава.

Освен шестте главни радиални пътя, по които можеше да се пътува от Филипопол, имаше още няколко второстепенни и третостепенни до близки селища. Един от тях беше наречен Виа мала — той отиваше на север, към Хемус, започваше като удобен път, широк шест стъпки, но само след няколко мили се стесняваше до две стъпки и спираше до един малък мост. По тоя път не можеха да се видят тежки квадриги^[14], нито наперени конници, но който продължеше по-нататък през малкия мост, по „лошия път“, който наистина беше лош, само след няколко мили щеше да види великолепен път от мраморни камъни — той водеше към една от ония римски вили, която както всичко издигнато по заповед на „господарите на света“ беше от камък и тухли. За разлика от другите вили, които бяха място за управляване на имения, където работеха роби или колони, Граптиак беше накарал да му построят вила рустика — селска къща, с цветна овощна градина. Сам той обичаше да я нарича вила „Фантазус“^[15] и обясняваше, че там сънува най-приятните си сънища.

* * *

Уморени листа падаха по Виа мала.

Тъжен вятър огъваше клоните на крайпътните дървета.

Отпуснал се на широката седалка в закритата квадрига, Пантулей Граптиак си повтаряше съвета на Епикур: „Живей скрито!“ — двете думи отекваха в съзнанието му с ударите на копитата на четирите коня — пътят наистина беше лош, колелата подскачаха по едри камъни, хлътваха в копки.

Неочаквано той се видя как бавно крачи към входа на стадиума между мраморните стълбове, които образуваха великолепните пропилеи — беше с празнична туника, запасан с особения меч, който от времето на император Траян беше отличие на императорския легат на провинция Тракия, а зад него млад легионер носеше сноп от пет пръчки — почетен знак на най-високия военен чин на императорските наместници.

В стадиума го очакваха първенците на града, мраморните седалки бяха пълни с хора, дошли от различни краища на провинция Тракия за игрите на пророчицата Пития, които бяха посветени на бога Аполон.

Да, там го очакваха да даде знак за жертвоприношенията, с които щяха да започнат игрите — те щяха да продължат цяла седмица: надбягвания с коне и с колесници, атлетически състезания, борба…

Той знаеше, че на стадиума ще го следят с особено внимание и жена му Антонина, и любовницата му Херестрата. Те се дебнеха взаимно, но дебнеха и него, уплашени да не изостави и двете.

(Предчувствието не ги беше излъгало — вече втора година той се срещаше във вила „Фантазус“ с младата тракийка Меда, на която можеше да бъде баща…)

Граптиак се сви в единия ъгъл на квадригата, усети, че нещо потреперва в гърдите му.