Артуро Перес-Реверте
Обсадата (9)

8.

Малко остава до зазоряване. Източният вятър духа силно, без да среща препятствие в ниските земи около солниците, и вдига малки вихрушки от прахоляк и пясък, скриващи звездите. Тези вихрушки сякаш забиват хиляди невидими карфици в лицата на четиримата мъже — трима възрастни и едно момче, които от няколко часа се движат в тъмнината, шляпайки в калта. Въоръжени са със саби, малки брадви, навахи и ловджийски ножове. Напредват бавно, лицата им са покрити с кърпи, за да се предпазват от безмилостните убождания на вятъра. Той духа така силно, че всеки път, когато преминават някой участък извън канал или минават по тесен проход между острови, без да мокрят краката си, дрехите им, подгизнали от солена вода и кал, изсъхват в миг.

— Ето го там големият канал — прошепва Фелипе Мохара.

Приклекнал, наострил уши, той е спрял сред клоните на една хвойна, които удрят лицето му. Чува се само свиренето на вятъра в храсталаците и шумът на спадащата поради отлива вода в близкия канал: тъмна ивица сред чернотата на пейзажа, чиито матови отблясъци дават възможност да я различават в мрака.

— Пак ще се мокрим.

Трийсет вари, спомня си работникът от солниците. Такава е широчината на канала в тази част. За щастие, свикнали от деца на живота във влажни земи, той и другарите му знаят как да се задържат на повърхността. Един след друг се събират на брега: Куро Панисо, синът му, шуреят Карденас. Мълчаливи и решителни сенки. Излезли са заедно от острова на свечеряване и под прикритието на прашните вихрушки са пресекли испанската линия южно от остров Викарио, и са се промъкнали пълзешком под батареята на Сан Педро. Оттам, малко преди полунощ, са минали с плуване канала Камарон, за да навлязат почти половин левга в ничия земя, придвижвайки се в тъмнината из лабиринта от блата и тесни проходи между островите.

— Къде сме? — питат шуреят Карденас много тихо.

Фелипе Мохара не е сигурен. Обърква го силният източен вятър. Опасява се, че е преброил неправилно тесните канали, които са оставили зад гърба си, че са подминали мястото и ще попаднат право на френските окопи. Затова става, отмахва черните клони на храстите и оглежда изпитателно тъмнината, прижумял, за да се предпази от пясъка, носен от вятъра. Накрая, само на няколко крачки, очите му на бракониер, свикнали да се взират в нощта, разпознават тъмната форма на нещо, което прилича на гръден кош от огромен скелет: разядените шпангоути на кораб, наполовина погребан в калта.

— Това е мястото — казва той.

— И няма французи отсреща? — пита шуреят.

— Най-близките се намират в началото на канала при мелницата. Оттук ще можем да минем.

Слиза приведен по неголямото нанадолнище, което води към брега, следван от другите. Когато стъпва в калта, спира и проверява дали въжето, с което късата сабя е привързана на гърба му, продължава да е добре стегнато, и дали навахата — затворена, тя е дълга педя и половина, — напъхана в пояса, няма да му пречи да плува. После навлиза бавно в черната вода, толкова студена, че дъхът му секва. Когато губи дъно, започва да движи ръце и крака, държейки главата си над водата, и напредва към другия бряг. Разстоянието, което трябва да изминат не представлява проблем, но силният вятър, който къдри водата, и отливът, който започва да се усеща, ги дърпат на една страна. Налага се да се борят с течението. Зад себе си усеща шляпането на Карденас, който е най-тромав от четиримата, Панисо и синът му плуват като риби, но шуреят е проявил предвидливост и е привързал към пояса си две кухи тикви, с които си помага да се държи над водата. При други обстоятелства щеше да се наложи да се занимава с шурея си, та шумът, който вдига — пляс, пляс, пляс, пляс — да не издаде присъствието им на французите. Тази нощ, за щастие, воят на източния вятър поглъща всичко.

Фелипе Мохара и другарите му са избрали добре момента. Когато източният вятър задуха силно над солниците, не може дори да се вижда. Преди време, при завръщането си от едно от първите разузнавания с капитан Вируес, работникът от солниците присъства на спор между него и един английски офицер относно нелепостта да се загради батареята Сан Педро с обичайните вършини за укрепване на насип, както искаше англичанинът. Вируес беше настоял, че е по-добре това да се направи с агавето, което в Андалусия използват за огради на зеленчуковите и овощните градини. Барбунчето обаче си знаеше неговото, укрепи огневата позиция с вършини, както е по устав, и след пет дни духане на източния вятър ямата беше запълнена с пясък и брустверът затрупан. Англичанинът бе убеден най-сетне в надеждността на агавето — „не питай старо, а патило“ каза тогава капитан Вируес и намигна на Мохара, — и сега външният периметър на Сан Педро повече прилича на зеленчукова градина, отколкото на укрепление.

Мохара излиза от канала, зъбите му тракат от студ, докато се влачи като кална змия по тинята на брега. Когато другите се събират около него, лека синя светлина започва да се откроява над възвишенията и тъмните борове на Чиклана на разстояние от шестстотин вари. Селището, укрепено от французите, следва бреговата линия на канала на малко повече от половин левга.

— Един по един — шепне работникът от солниците.

Тръгва първи, като изкачва неголямата дига, после тръгва на четири крака през студената вода на езерото, намиращо се отзад. Малко по-нататък, когато могат да бъдат сигурни, че не се открояват на светлината на зората, четиримата се надигат и продължават напред, потънали в кал до кръста. Тинестата почва затруднява вървежа и на моменти неочакван плисък или неволно изпусната тиха ругатня дават сигнал да си помагат един на друг, за да избегнат лепкавия капан, в който потъват нозете им. За щастие източният вятър духа в лицата им, като отнася всеки шум към подветрената страна, далеч от неподходящи уши. Чувства се още по-осезаемо как влачи спадащата вода към канала и залива, оголвайки дъното на езерото, където никой не добива сол, откакто са дошли французите. Мохара разбира, че се движат със закъснение. Сред вихрушките от пясък и пръст, които вятърът продължава да носи на талази, над боровете на Чиклана се разстила тънка светла ивица, която бавно се променя от тъмносиньо към охра. Ще пристигнем в последната секунда, казва си той. Ако имаме късмет да стигнем.

— Там са — отбелязва Куро Панисо много тихо. — В началото на малкия канал, до кея с дъските.

Мохара се показва предпазливо над натрупаната пръст, отмахвайки клонките на хвойната и аспержите, които го покриват. Светли отблясъци очертават канала Алкорнокал и отклоняващите се от него тесни проходи, подобни на ручеи от току-що разтопено олово, разширяващи се в частта, близка до мелницата Санта Крус, чиито очертания се отгатват не много далеч оттук, все още в тъмнина. Наляво, в онази точка на канала, където той се влива в друг, стигащ до Чиклана, до дъсчения кей с барака, добре познат на работника от солниците — стои там отпреди войната, — се вижда черната, дълга, плоска сянка на една канонерска лодка, която изпъква на оловносивкавия фон на водата.

— Къде стои часовият? — пита той Панисо.

— На края на кея… Можем да се приближим откъм другия край. Останалите спят в бараката.

— Тогава да тръгваме. Става късно.

Очертанията на близките борове започват да стават по-ясни, когато четиримата мъже прегазват последния работен участък на пристанището и лягат в лепкавата тиня. Сивожълтеникавата светлина на зората, между вихрушките на мръсния вятър, вече дава възможност да се види дъсчената барака, кея и силуета на канонерката, привързана за него. Мохара въздъхва с облекчение, когато установява, че тя не е затънала в калта, а е на повърхността на водата, с малко накривена мачта към носа, триъгълното платно е привързано към ниската рея. Така ще могат да си тръгнат надолу по големия канал с помощта на източния вятър, вместо да изнемогват от гребане, докато французите им дишат във врата.

— Не виждам часовия.

Панисо се показва, за да хвърли един поглед. После отстъпва пълзешком.

— Отдясно е, до кея. На защитената от вятъра страна.

Мохара, който най-после успява да различи черния, неподвижен силует — дано да хърка, мисли си той, — е освободил сабята, която носи на гърба и чува как другите правят същото: Панисо държи къса абордажна брадва, шуреят Карденас и малкият Курито — добре наточени закривени саби. Неприятни тръпки плъзват от слабините му нагоре. Винаги се чувства така с хладните оръжия.

— Готови ли сте?

Три прошепнати потвърждения. Мохара си поема дълбоко дъх, три пъти.

— Тогава Бог да е с нас.

Четиримата стават, прекръстват се сред повеи от пясък и пръст, привеждат се малко, за да не се виждат на светлината и чувстват как под босите им крака хрущи кората от суха сол, която покрива като килим брега. Двайсет хиляди реала, мисли си отново Мохара, ако тази канонерка стигне испанската линия. Пет хиляди на всеки, ако всички се върнем живи. Или за семействата ни. Лицата на жена му и дъщерите му се мярват пред очите му, после се изгубват, сякаш подплашени от лудото биене на сърцето му. Пулсът удря оглушително като чук в ушите му, по-силен от виенето на вятъра, изстудяващ мокрите му дрехи.

Храс. Часовият дори не извиква. Спеше. Без да се спира да мисли за тъмната фигура, върху която току-що е стоварил сабята си, Мохара продължава да крачи до бараката, търси вратата и я отваря с ритник. Никой от четиримата не продумва. Почти блъскайки се един друг, те бързат да влязат вътре, където слабата светлина, проникваща отвън позволява да се различат едва-едва пет-шест тъмни фигури, легнали на земята. Мирише на застояло, пот, тютюн, на гранясало, на влажни и мръсни дрехи. Храс, храс. Храс, храс. Систематично, сякаш подрязват клоните на дърво, работниците от солниците започват да нанасят удари със сабя и брадва. Последните силуети, вече разбудени, имат време да извикат. Един успява да се претърколи с усилие, опитвайки се да избяга на четири крака към вратата, като същевременно надава ужасяващ, отчаян вой, в който се долавя и нещо като протест. Храс, храс, храс. Мохара и другарите му се нахвърлят върху него с желание да приключат бързо. Не знаят дали няма някой наблизо. Дали някой няма да чуе виковете. После излизат навън, вдъхвайки жадно въздуха, а мръсният вятър забива в тях пясъчни иглички. Чистят от влажните си дрехи кръвта, полепнала по ръцете им и опръскала лицата им.

Хукват към дъсчения кей, без да поглеждат назад. Френската лодка се полюшва на вятъра, все още на повърхността. Отливът вече е по-силен и открива тинестите брегове на канали и тесни проходи в светлината на вече почти настъпилото утро. Ако нещата не се объркат, имат време. Точно колкото им трябва, повтаря си Мохара, но имат.

— Донеси оръжията, които намериш, хлапе!

Курито Панисо се изстрелва като куршум обратно към бараката, докато баща му, шуреят Карденас и Мохара скачат от кея в канонерката, вдигат реята и закрепят платното. То се разгъва със скърцане на вятъра и кара кораба да се наклони към канала точно в момента, в който Курито се връща, натоварен с четири пушки и два ремъка с патрони, щикове и саби.

— Побързай, момче!… Тръгваме!

С по един саблен удар откъм носа и кърмата отрязват въжетата, които придържат лодката към кея, докато момчето скача на борда, вдигайки страшен шум, когато товарът му се удря в пейките на лодката. Тя е дълга, широка и не гази дълбоко, отлична е за каналите, които заобикалят Острова. На дължина трябва да е към четиридесет стъпки, установява Мохара. Хубава лодка. Има едно оръдие на носа — изглежда шестфунтово, много добро, — върху подвижен лафет и две малки бронзови топчета на кърмата, по едно от всяка страна. Това гарантира една спретната купчинка от двайсет хиляди реала. Поне. А може и повече. Стига, разбира се, да успеят да ги вземат.

Освободена от швартовите въжета, тласкана от вятъра и с издуто платно откъм добрата страна, лодката се откъсва от кея, и поема по течението отначало бавно, а после обезпокоително бързо, през средата на канала Алкорнокал. На кърмата, управляващ кормилото, за да се държат в дълбоката част на все по-тясното корито — ако заседнат, това би било катастрофа — Мохара изчислява силата на отлива и как да хване завоя при вливането в големия канал, без да излиза от дълбоката вода. Курито и шурея Карденас се занимават с шкотовите въжета, управляват платното, докато Панисо, на носа, насочва лодката. Вече има достатъчно светлина, за да си видят лицата: небръснати, със сенки от безсъние под очите, изпоцапани с кал и френска кръв. Настръхнали от стореното, те все още не са имали време да мислят за него.

— Наша е — възкликва Карденас ликуващ, сякаш току-що си е дал сметка за това.

— Цяла камара пари! — приглася Панисо откъм носа.

Мохара отваря уста, за да каже да не слагат тигана на огъня, докато рибата е още в морето, когато неприятелят му спестява усилието. Нечий глас изкрещява нещо на френски сред сенките, които все още покриват близкия бряг и веднага след това проблясват два изстрела, почти един след друг. Куршумите не стигат до лодката, която вече е близо до канала на Чиклана. Прозвучават още изстрели, сега вече и от другия бряг — няколко произволно изстреляни куршума удрят във водата, — докато Мохара, помагайки си с тежестта на тялото, натиска щурвала на една страна и насочва лодката на запад, въвежда я в коритото на големия канал. Баластът на оръдието пред мачтата помага да държат определена посока, но пречи при маневрите. Най-сетне вятърът и посоката на течението съвпадат и лодката започва да се плъзга бързо надолу по канала, вятърът е откъм кърмата и реята, на която е закрепено триъгълното платно, стои почти хоризонтално. Мохара гледа тревожно равния пейзаж и ниските диги по бреговете. Знае, че при следващото устие има един преден френски пост и че, когато минат покрай него, сивкавата светлина, процеждаща се сред прахоляка, ще помогне на вражеските стрелци да са по-точни в стрелбата. Но нямат друг изход, трябва да продължат, надявайки се, че силата на източния вятър ще попречи на жабарите.

— Пригответе греблата. Ще трябва да си помогнем с тях, щом стигнем канала Сан Педро.

— Няма да ни трябват — възразява Панисо.

— За всеки случай. Отливът е оголил много тиня между островчетата. Не искам да се излагаме на риск с платното, течението и този вятър. Може да се наложи да преминем онази част с гребане. А знамето?

Докато Панисо-баща и шуреят Карденас поставят греблата в гнездата им, Курито Панисо вади от пояса си сгънато парче плат, показва го на Мохара с намигване и го оставя при въжетата за привързване на оръдието. Майка му го е шила преди две нощи на светлината на лоената свещ. Понеже не са могли да намерят жълт плат, ивицата по средата е бяла, направена от останките от един чаршаф. Двете червени ивици са от яркочервената подплата на един стар плащ на шурея Карденас. Размерите му са четири на три педи. Издигнато на мачтата, това знаме, подобно на използваните от канонерките на Кралската армада, ще възпре испанците или англичаните да започнат да ги обстрелват, когато ги видят да се появяват от канала на Чиклана. За момента обаче е по-добре да държат плата там, където си е, защото сега ги обстрелват французите. И тепърва ще стрелят, казва си боязливо Мохара, докато наблюдава как началото на канала, където се намира предната неприятелска позиция, се приближава бързо от лявата им страна. След това има още петстотин вари ничия земя, преди да излязат на главния канал, до испанската фронтова линия: позициите при батареята на Сан Педро и острова Викарио. Но това е после. Преди това, и то ей сега, веднага, ще трябва да минат през огъня. По това време, предупредени от пукотевицата, французите от предния пост навярно вече са готови да ги направят на решето от тридесет стъпки. Почти от упор.

— Наведете се!… Наближаваме!

Френската позиция едва се вижда от тази част на канала: но на сивата светлина, която вече озарява всичко, сред вихрушките от пясък, които се носят по издатините земя на левия бряг, Мохара забелязва непредвещаващи нищо добро силуети, които надничат оттам. Облягайки се с все сила на руля, работникът от солниците се опитва да държи лодката далеч от брега, насочвайки я към другия край на канала, без да изпуска от очи тинестото легло, което отливът все повече открива.

Французите вече стрелят. Високо изстреляните куршуми профучават над лодката, а късите вдигат пръски вода по течението на канала. Пляс. Пляс. Звукът е така безобиден, сякаш някой хвърля камъчета във водата. Стиснал здраво руля, Мохара привежда колкото може глава и се опитва да не изгуби от поглед черната кал на брега. Френският пост, доколкото му е известно, се състои от двайсетина войници. Това означава, че в дългата минута, през която лодката ще е в обсега на пушките им — ако не заседнат в плитчините и не останат там, докато ги надупчат напълно, — французите могат да произведат петдесетина изстрела. Което е предостатъчно. Прекалено голяма пукотевица, заключава мрачно работникът от солниците. Сигурно така се чувства, мисли той, дивата патица, пърхаща отчаяно сред градушката от сачми. Толкова изплашена, че не може дори да изкряка.

— Внимавайте! — вика Куро Панисо.

Да, това е, установява и Мохара. Лодката е точно срещу поста, там се прицелват и куршумите валят като градушка, а вятърът отнася бързо белия дим от гърмежите. Зачестяват профучаванията и плисъците, а към тях се прибавят поредица от по-зловещи шумове: попадения по палубата на лодката. Един куршум кара да се разхвърчат трески от борда, на три педи от Мохара. Други продупчват платното или удрят мачтата над превитите тела на Панисо, Карденас и Курито. Погълнат изцяло от управлението на лодката, в усилието си да попречи на поривите на вятъра да я отклонят от сигурния път, работникът от солниците не може да прави друго, освен да стиска зъби, да се присвие колкото може — мускулите на цялото тяло го болят, напрегнати в очакване на някой куршум — и да се надява, че никоя от тези оловни песети няма да го отнесе.

Бум, бум, бум, бум. Френските изстрели сега идват на групи, почти като общ залп. Мохара се надига за миг, за да прецени разстоянието от дясната страна и дълбочината на водата, коригира малко посоката и когато отново поглежда в канонерката, вижда шурея Карденас да притиска с ръце главата си, струйка кръв се стича между пръстите и стига чак до лактите му. Пуснал е шкота на платното, вятърът го развява и лодката така се отклонява от курса, че е на път да отиде до самия бряг.

— Шкота! … В името Божие! … Хванете шкота!

От всички страни барабанят изстрели. Като прескача ранения, Курито се опитва да хване изпуснатото въже, което се вее във въздуха под плющящото платно. Мохара отпуска цялото си тяло на руля, първо на едната страна, после на другата в отчаян опит да се задържи далече от тинестите брегове. Накрая от носа Куро Панисо успява да хване шкота, докарва го на кърмата, и платното, — вече с осем или десет дупки от куршуми — отново улавя вятъра.

Последните изстрели ги сподирят, лодката се отдалечава от френския пост и е на път да навлезе в лекия двоен завой, отвеждащ ги към канала Сан Педро. Един последен куршум улучва носа на лодката и пръска трески, които удрят Мохара по врата и тила, без никакви последици. Но страхът е голям. Мътните да го отнесат и Наполеон, и всичките му роднини, смотолевя работникът от солниците, без да пуска кормилото. Да им се не види и гаднярите. Изведнъж в паметта му се връща свистенето на саби и брадви, мирисът на съсечена плът и на кръвта, засъхнала по ръцете и ноктите му. Решава да мисли за друго. За двайсетте хиляда реала за четиримата. Защото накрая, ако повече нищо не се обърка, може да бъдат и четирима: двамата Панисо се грижат за шурея Карденас, легнал по гръб на лафета на оръдието, пребледнял, с окървавено лице. Драскотина, съобщава старият Панисо. Не изглежда да е нещо сериозно. Лодката се носи сега по средата на канала, като отново набира скорост и в далечината се различават калните островчета, които отливът започва да открива в устието. Въпрос на още сто вари и лодката ще е видима от английската батарея, която се намира от другата страна, така че Мохара казва на Курито да приготви знамето. Да не вземат сега, добавя той, да ни подпукат барбуните от Сан Педро.

Островчетата за момента оставят широк проход, вижда той отдалече. Все още няма да са необходими греблата. Така че движи лоста, за да насочи носа към пространството със свободна вода, накъдряна от вятъра и течението между две гладки повърхности от черна кал, които изплуват инч по инч с оттеглянето на водата. Работникът от солниците хвърля един последен поглед, за да види сред вихъра от прах и пясък равния пейзаж, началото на каналите и тесните проходи, които остават зад тях от една и другата им страна. Няколко саблеклюна — тази година закъсняват да тръгнат на север, сякаш и те се боят от французите, — разперват черните си криле, разхождайки се на дългите си и тънки крака по тинестия бряг, скрити от вятъра зад един насип пръст, покрит с храсталаци.

— Вдигни горе знамето, хлапе… Да го видят барбуните.

По това време, пресмята той, платното трябва да се различава от батареята, където навярно са чули гърмежите. Но по-добре да се предпазят. Курито Панисо, който е завързал двуцветното парче плат на фала, мигновено го вдига над реята, на клотика^[1]. Секунда по-късно лодката навлиза сред островчета и веднага след това, накланяйки се на една страна, в широкия, голям канал, водещ на север.

— Приберете платното!… По греблата!

Подпрян на лафета, затиснал раната с една ръка, шуреят Карденас пъшка от време на време. Ох, майчице, проплаква той. Ох, ох, ох. Куро и Курито Панисо пускат шкота, смъкват реята и смъкват с усилие платното, като част от него продължава да се вее на вятъра и се влачи по водата. После всеки грабва по едно гребло, сядат с лице към кърмата и започват да гребат отчаяно. Между главите им, в далечината, Мохара вече различава в мръсносивата утринна светлина брустверите, ниските стени и артилерийските амбразури на английското укрепление. В този момент един порив на източния вятър помита прашната мъглявина и първият, хоризонтален, червеникав слънчев лъч осветява бяло-червеното парче плат, което се вее с всичка сила на мачтата на пленената канонерска лодка.

 

 

… вероятно е мъжкият полов орган или съответната стенна течност да присъстват също в женската утроба, за да оплодят женската клетка, в противен случай е невъзможно да се обясни размножаването на семената, което винаги предполага съчетание на двата пола…

Лолита Палма стои неподвижна и препрочита тези редове. После затваря „Описание на растенията“ от Каванийес и остава загледана в тъмната кожена подвързия на книгата, поставена върху писалището в ботаническия кабинет. Седи спокойно, потънала в мисли. Накрая се надига, връща тома на етажерката и смъква докрай жалузите на отворения прозорец, от който досега е влизала светлина от улицата. Облечена е само в лек, домашен халат от китайска коприна, който стига чак до пантофите без ток, косата й е прибрана с фиби. Няма начин да се съсредоточи при тази горещина, а и светлината, необходима й, за да работи или чете, води със себе си нажежения въздух и влагата отвън. Сега са часовете за сиеста, но за разлика от почти цял Кадис, тя никога не спи следобед. Предпочита да посвещава това време на растенията или на четенето, възползвайки се от тишината в дома. Майка й си почива сред големи възглавници и лауданумови изпарения. Дори прислужничките си почиват. Този отрязък от деня, както и нощта, Лолита е запазила за себе си; откакто управлява „Палма и синове“, ежедневието й е съобразено с местните нрави и търговията: от осем до два и половина в канцеларията, обяд, измиване на зъбите с прах от корал и ароматна вода, после камериерката Мари Пас изчетква и сресва наново косата й, връщане в офиса от шест до осем, разходка преди вечеря по улица „Анча“, площад „Сан Антонио“ и „Аламеда“ и покупки и нещо разхладително в сладкарницата на Коси или тази на Бурнел. Понякога, по-скоро рядко, гостува в дома на някой познат или приема гости в собствения си двор или салон. Войната и френската окупация са сложили край на летуванията в семейната вила в Чиклана, а Лолита много тъгува за онзи пейзаж: боровете, близкия плаж, градините и дърветата, под които се разхождат привечер, следобедните закуски в параклиса „Санта Ана“ и екскурзиите с кабриолет до Медина Сидония. Спокойните разходки из полето, когато разпознава и събира растения със стария учител Кабрера, който някога й е преподавал ботаника. А когато пада нощта, през отворените прозорци сребристите лунни лъчи заливат всичко, толкова ярки, че почти може да се чете или пише на тяхната светлина, щурците непрестанно свирят в двора и жабите крякат в близките потоци. Но този обичан свят отдавна е изчезнал, заедно с дългите лета от детството и младостта. Хората, които са ходили в Чиклана разказват, че къщата и околностите й са напълно опустошени, а всичко, което не е разрушено е превърнато в казарма и укрепления, и че французите старателно са разграбили навсякъде. Един Бог знае какво е останало от онзи стар, щастлив свят, който вече изглежда толкова далечен, колкото и свършекът на това несигурно време.

В полумрака проблясва позлатата по кориците на книгите и хербариите, пълни с изсушени растения. От другата страна на стаята, срещу прозореца, гледащ към улицата, ситните капчици на изпаренията от папратите покриват стъклата на затворения балкон, подобен на оранжерия, който гледа към вътрешния двор. Навън градът продължава да тъне в тишина. Дори далечният грохот на някоя френска бомба — стрелбата от Трокадеро се приближава все повече до този квартал — не нарушава горещия следобеден покой. От четири дни обсаждащите не стрелят, а без бомби войната отново изглежда прекалено далечна, почти чужда на всекидневния, равномерен пулс на Кадис, такъв, какъвто е бил винаги. Последното напомняне за войната беше вчера сутринта, когато хората се качиха на терасите и балконите с телескопи и далекогледи, за да наблюдават битката на френска бригантина и корсарска фелука със същото знаме, излезли от малкия залив Рота, срещу малък конвой от тартани, идващи от Алхесирас, ескортирани от две испански канонерки и една английска шхуна. Морската синева се изпълни с дим и гърмежи и в продължение на почти два часа, докато западният вятър издуваше платната в далечината, множеството успя да се наслади на спектакъла, като аплодираше или показваше разочарованието си, когато нещата тръгваха зле за съюзниците. Тя също, под съпровода на мъдрите коментари на стария Сантос — „тартаната, обърнала се към вятъра, е загубена, доня Лолита, ще я отнесат като овца, отделила се от стадото“, — беше следила от наблюдателницата движенията на корабите, далечния грохот и дим от канонадата; докато накрая французите, подпомагани от западния вятър, който накланяше английската шхуна и не позволяваше на една испанска корвета да вдигне котва и да се приближи, успяха да се оттеглят, пленявайки два кораба под самите оръдия на крепостта Сан Себастиан.

Три седмици по-рано, пак от същата кула, опряла на перваза на прозореца английския далекоглед и в този случай сама, Лолита Палма беше видяла как „Кулебра“ напуска залива и потегля отново в открито море. Сега, в полумрака на кабинета, тя си спомня много добре силния вятър, с посока изток-североизток, който къдреше водите на прилива, докато корсарската шалупа, придържаща се възможно най-близо до скалите на Пуеркас и плитчините на Фрайле, далече от френските батареи, заобиколи първоначално стените на града чак до провлака Сан Себастиан, плавайки срещу вятъра. И вече стигнала дотам — вдигна още платна, като че ли топсела и бомкливера — Лолита я видя как обръща нос на юг, отдалечавайки се в безкрайната, синя необятност: бяло петънце от мънички платна, което се смаляваше, докато изчезна в лещата на далекогледа. Малко по-късно, превалящият следобед, оцветил във виолетово далечното небе на изток, свари Лолита все още на кулата, съзерцаваща празния хоризонт. Неподвижна, както седи сега в кабинета си, опитвайки се да задържи в мислите си последния образ на отдалечаващата се „Кулебра“ и сама изненадана, че продължава да стои там. Спомня си, че само веднъж по-рано е изпадала в подобно състояние, загледана така в пустото море: следобеда на 20 октомври хиляда осемстотин и пета година, когато последните кораби от ескадрата на Вилньов и Гравина напуснаха пристанището след мъчителното и бавно отпътуване на безброй кораби при безветрие, докато изпращачите — родители, деца, съпруги и роднини, струпани по терасите, кулите и стените, стояха смълчани, с очи, вперени в морето, дори след като се изгуби от поглед и последното платно на корабите, потеглили към зловещата среща при нос Трафалгар.

Лолита Палма, облегната на стената на кабинета, продължава да си спомня. Наблюдателната кула, морето. Същият облицован с кожа месинг на далекогледа в ръцете й. Напълно необяснимото, дразнещо усещане за една смътна пустота и необичайната потиснатост, породена от странни предчувствия. После, след секунда, ядосана на самата себе си, тя се пита какво общо има всичко това с „Кулебра“. И изведнъж, като проблясване на изстрел, в мислите й се появява леката, предпазлива усмивка на Пепе Лобо и за нейно смайване я кара да потръпне цялата. Вижда как проницателните му котешки очи я изучават спокойно и замислено. Очи, привикнали да гледат морето — а също и жените. Някои хора твърдят, че не сте джентълмен, капитан Лобо. Така каза тя в онзи ден, и никога няма да забрави простичкия, спокоен отговор, който той даде, без да отклонява погледа си. Не съм. Нито претендирам да съм такъв.

Лолита отваря уста като изхвърлена на брега риба и поема жадно топлия въздух. Един, два, три пъти. Пъхва ръка във влажното деколте на пеньоара си и я поставя върху голата си гръд, разпознавайки същото туптене като онова във вените на китките си през онзи ден, при срещата на площад „Сан Франсиско“. Разговорът за драцената, нарисувана върху ветрилото и собствените й думи, които в паметта й изглеждат произнесени от чужди устни. От устата на една непозната. Трябва да ми разкажете за всичко това, капитане. Може би някой друг ден. Когато се върнете от морето. Лолита не е забравила нито мургавите, силни ръце, нито брадичката, по която въпреки скорошното бръснене вече е набола черната и гъста брада. Косата, твърда на вид, гъстите, добре оформени ниски бакенбарди, които го карат да изглежда още по-мъжествен. Усмивката — като бяла линия на загорялото лице. Представя си го отново, сега, точно в този момент, прав на наклонената палуба на корсарската шалупа, с разрошена от вятъра коса, присвил очи заради отблясъците на слънцето. Дебнещ за плячка на хоризонта.

Жената стои все така до прозореца, заслушана в тишината на града. Въпреки спуснатите жалузи горещият въздух отвън се промъква през цепките. Дните на силния източен вятър са приключили и Кадис прилича на кораб, задрямал върху спокойната и тиха вода, озовал се в безветрието на свое собствено Саргасово море. Един призрачен кораб, в който Лолита Палма е единственият екипаж. Или последната оцеляла. Така се чувства сега, докато стои облегната на стената в горещата тишина, която я обгръща, и мисли за Пепе Лобо. Тялото й е мокро, кожата на тила й е влажна. Капчици пот се стичат по голите й бедра под коприната.

 

 

Високата и масивна грамада на Пуерта де Тиера се откроява в нощта под гъсто обсипания със звезди небесен свод. Следвайки варосаните стени на манастира „Санто Доминго“, Рохелио Тисон завива наляво. Улична маслена лампа осветява ъгъла с улица „Голета“, по-нататък улицата тъне в мрак. При звука от стъпките на полицая една сянка се появява от мрака.

— Добър вечер, сеньор комисар — казва леля Перехил.

Тисон не отговаря на поздрава. Акушерката току-що е отворила една врата, през която се вижда пространство, осветено от малка запалена свещ. Тя влиза, следвана от Тисон, взема свещта и осветява с нея тесен коридор с олющени стени, който мирише на мръсна влага и котки. Въпреки топлината на улицата тук е студено. Сякаш коридорът се намира в друго годишно време.

— Приятелката ми казва, че ще направи каквото може.

— Надявам се.

Старицата дръпва една завеса. Зад нея се вижда стаичка, чиито стени са покрити с одеяла от Херес, а по тях са окачени образи на светци, оброчни дарове от восък и метал. Върху шкаф от резбовано дърво, необичайно изискана вещ за такова място, има малък импровизиран олтар — репродукция на картина с лика на Иисус Христос, изобразен като покровител на смирените и дълготърпеливите. Средата на стаята е заета от маса, застлана с покривка до земята, върху която има нисък месингов свещник със запалена свещ, чийто пламък рисува светлини и сенки по лицето на жената, която чака седнала, с ръце на масата.

— Ето я, сеньор комисар. Ла Каракола^[2].

Тисон не сваля шапка. Сяда без учтивости на празния стол край масата, с бастуна между коленете и вперва поглед в жената. Тя на свой ред го наблюдава, без да помръдва. Лицето й остава безизразно. Възрастта й не може да се определи, трябва да е някъде между четиридесет и шейсет години: косата й е боядисана в медночервено, има цигански черти и гладка кожа. Една от подпрените й на масата ръце, голи и закръглени, е обсипана със златни гривни. Повече от дузина са, пресмята полицаят. На гърдите й висят голямо разпятие, медальон и скапуларий^[3] с избродирания лик на Светата Дева, той не успява да прецени точно кой от образите й.

— Вече съм разказала на приятелката си какво ви безпокои, сеньор комисар — казва леля Перехил. — Така че ви оставям сами.

Тисон кимва и продължава да мълчи, зает с паленето на пурата си, докато шумът от стъпките на акушерката се отдалечават по коридора. После поглежда другата жена през кръгче от дима, което се разсейва от пламъка на свещта.

— Какво можеш да ми кажеш?

Тишина. Тисон е чувал да се говори за Ла Каракола — работата й се състои в това да чува гласовете от отвъдното, но до днес никога не я е виждал. Знае, че се е заселила в града преди шест-седем години и че преди това е продавала мекици в Уелва. В Кадис се слави като набожна жена и пророчица. Обикновените хорица идват при нея за съвети и церове. От това живее.

Жената е затворила очи и мълви нещо едва чуто. Навярно молитва. Зле започваме, казва си Тисон. С номера.

— Пак ще убие… — прошепва ясновидката след малко. — Този мъж отново ще го направи.

Има странен глас, установява Тисон. Измъчен и малко скърцащ, който буди безпокойство. Напомня на пъшкането на ранено животно.

— Откъде знаеш, че е мъж?

— Зная.

Тисон дърпа замислен от пурата.

— Не съм дошъл затова при теб — казва накрая. — Сам ще си го търся.

— Приятелката ми каза…

— Виж, Каракола — полицаят е вдигнал заповеднически ръка. — Зарежи празните приказки. Тук съм, защото искам да изчерпя всички възможности… Защото никога не се знае. А и не губя нищо, като опитам.

Вярно е. Докато си блъскаше главата над случая, му хрумна да се консултира с ясновидката. Без големи надежди, безспорно. Старо куче е той, врял и кипял, и това не е първата жена, способна да омайва с приказки, която среща в живота си. Но току-що го е казал: нищо не губи, като опита. По силата на същата логика убиецът е извършил злодеянието последния път, преди да падне бомбата. След случилото се Тисон е решен да не подминава никоя възможност. Никоя идея, колкото и абсурдна да е тя. Това с Каракола е удар на сляпо. Един от многото, които е направил — и ще направи, опасява се той, — от последното убийство насам.

— Вярвате ли в моята благодат, дарена ми от Господа?

— Аз ли?… Дали вярвам в какво?

Жената го гледа недоверчиво и не отговаря. Тисон разпалва огънчето на пурата си, всмуквайки дълбоко дима.

— Не вярвам в твоята благодат, нито в чиято и да било друга.

— Тогава защо сте дошъл?

Ето, това е хубав въпрос, казва си полицаят.

— Работя — кратко отвръща той. — Опитвам се да разбера неща, които ме затрудняват… Но внимавай. Както ти е казала приятелката ти, с мен шега не бива.

Черна котка излиза от тъмнината, заобикаля краката на масата, отива при ботушите му и се отърква в тях. Мръсна твар.

— Само кажи дали наистина виждаш нещо, което може да ми помогне. Ако не, няма страшно. Ставам и си отивам… Моля само да не ми губиш времето.

Ла Каракола вперва погледа си в някаква точка в пространството зад гърба на полицая и не помръдва, дори не трепва с очи. Накрая затваря клепачи — Тисон се възползва от това, за да прогони котката с един ритник — и много скоро ги отваря отново. Гледа с отсъстващ вид котката, която мяука жално до нея, а после насочва погледа си към полицая.

— Виждам мъж.

Мрачен, комисарят се привежда и опира лакти на масата. Димящата пура е в единия край на устата му.

— Това вече го каза. Интересува ме как тази работа е свързана с местата, където попадат изстрелите на французите.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Има ли някаква връзка между тях?… Между мъртвите момичета и бомбите?

— Какви бомби?

— Тези, които падат в Кадис, да му се не види.

Жената като че ли го изучава от глава до пети. Отначало объркана, после критична. Суров човек сте вие, казва тя след малко. Прекалено недоверчив. Така е трудно да ме осени благодатта, с която Бог ме е дарил.

— Тогава се напъни. Все трябва да вярвам в нещо, щом съм тук.

Погледът на ясновидката пак се изгубва зад гърба на Тисон. Сега е положила ръце върху кръста и скапулария на гърдите си. Минава време, горе-долу колкото да прочетеш набързо две молитви „Аве, Мария“. Накрая жената примигва и поклаща глава.

— Невъзможно е. Не мога да се съсредоточа.

Тисон сваля шапката си и се чеше по главата. Обезверен и потискащ желанието да си тръгне. После отново си слага шапката. Котката минава близо до него крайно предпазливо, описвайки полукръг, за да остане далеч от ботушите му.

— Опитай още веднъж, Каракола.

Жената въздъхва и се обръща леко към изображението на Христос, което е на шкафа, сякаш го призовава да бъде свидетел на добрата й воля. След това пак вперва поглед в празното пространство. Три „Аве, Мария“, пресмята сега Тисон.

— Виждам нещо. Чакайте.

Настъпва кратко мълчание. Тя е притворила клепачи и вдига ръка, тази с гривните, златото издрънчава тихо.

— Пещера — казва тя. — … Едно тъмно място.

Полицаят се привежда още над масата. Махнал е пурата от устата си и гледа втренчено Каракола.

— Къде?… Тук, в града ли?

Жената продължава да стои със затворени очи и вдигната ръка. Сега я движи настрани, сякаш указва посока.

— Да. Пещера. Свято място.

Тисон бърчи чело. И таз добра, мисли си той.

— За Санта Куева^[4] ли говориш?

Има предвид една подземна църква, която е до манастира „Росарио“. Познава я много добре, както я познава и цял Кадис: тачен и обичан храм. Свято място. Ако Ла Каракола има предвид това място, заключава полицаят, ще й смачкам главата с един удар на бастуна. И после ще подпаля тази мръсна дупка.

— Поднасяш ли ме или какво?

Жената въздиша обезкуражено. Обляга се назад на стола и гледа с укор полицая.

— Не мога. Вие нямате вяра. Не мога да ви помогна.

— Лъжлива вещица… Какво общо има едното с другото?

От силния удар, който стоварва с бастуна по масата, свещникът подскача, пада на земята и угасва.

— Ще те хвърля в затвора, стара мръснице!

Жената е станала права и отстъпва назад, уплашена, с вдигнати ръце, бои се от втори удар, насочен към нея. Светлините от кандилото на шкафа сега едва осветяват чертите на лицето й, разкривени от страх.

— Само да кажеш на някому и дума за това, кълна се, че ще те убия!

Възпирайки желанието си да я смели от бой, полицаят се обръща, и почти слепешката върви по коридора — блъска се в котката, която отпъжда с яростен ритник, — и излиза на улица „Голета“, ужасно разгневен. Само след няколко крачки започва да ругае тихо, с методична свирепост, посрамен, по-сърдит на себе си, отколкото на ясновидката. Наивен и суеверен глупак, не спира да си повтаря той, крачейки бързо по тъмните улици на квартал „Санта Мария“, като че ли бързината би му помогнала да загърби случилото се. Как можа да си го въобразиш дори за миг! Как можа! Какъв абсурден, тъп, гротесков и позорен начин да станеш за смях.

Не се успокоява до ъгъла с улица „Игера“, където се спира в тъмнината. Неясен звън на китари долита от близките кръчми. Недалеч се движат сенки или чакат във входовете и по ъглите, чуват се още шум от мъжки гласове, женски смехове и тихи разговори. Мирише на повърнато и на вино. Тисон е хвърлил пурата, която е пушил или я е изпуснал по пътя. Не си спомня. Вади друга от табакерата, покрита с руска кожа, драсва една клечка в стената и я запалва, като крие огънчето с ръка. „Като гледа, човек вижда много неща./Ала никой не може да каже какво/ще настане, преди да го види.“. Откъсът от „Аякс“ — той вече знае почти наизуст превода на учителя Барул — отеква в главата му, докато върви из тесните и тъмни улици на моряшкия квартал и дърпа силно от пурата, опитвайки се да се успокои. Никога не е бил толкова объркан, така неспособен да открие знак, който да го води. Също така никога не е чувствал тази горчива безпомощност, която парализира мисълта, пораждайки у него желание да мучи като побеснял и измъчен бик, търсещ невидимия — навярно неуловим — враг, на когото да изкара безсилния си яд от провала. Това е като си блъскаш главата в стената — една загадъчна, безмълвна стена, с която не могат да се справят нито опитът му, нито разумът му, нито старите полицейски похвати. Откакто е започнало всичко, Кадис вече не е известната за Рохелио Тисон територия, не е познатото негово феодално владение, из което винаги се е движил свободно, безнаказано и арогантно. Градът се е превърнал в шахматна дъска, пълна със странни квадратчета, с тъмни, незабелязвани досега кътчета. Плетеница от геометрични линии с непозната легенда, с многобройни неразпознаваеми части, които се плъзгат пред очите му като предизвикателство или обида. Четири фигури са изгубени досега. И нито една улика. Все едно че всеки ден получава по една плесница, докато времето си минава, а той продължава да стои объркан в задънената улица. В очакване на проблясък, на знак, видение за правилния ход, който така и не идва. Който така и не вижда.

Върви дълго, размахвайки бастуна си. На малък площад срещу кулата „Мерсед“ има неголям уличен фенер от картон и зелена хартия и на неговата светлина се разхожда жена: гологлава, мантилята й е смъкната на раменете. Когато полицаят минава покрай нея, тя се спира, предизвикателна, прави движение, сякаш иска да нагласи наметката си, след като е показала за миг ниско изрязания си корсаж и талията си. Зелената светлина огрява чертите й. Млада е. Много млада. Шестнайсет-седемнайсет годишна. Тисон не я познава, несъмнено става дума за момиче, дошло в града с потока от бежанци, подгонени от глада и войната. Полезното да си жена в такива времена е, че винаги можеш да си изкараш прехраната.

— Искате ли да си прекарате добре, сеньор?

— Имаш ли документи?

Изражението на момичето се променя: надушва полицая в тона и маниерите му. С изморен жест пъха ръка между дрехите си и вади документ за пребиваване с официален печат и го показва на светлината на лампата. Тисон не го поглежда. Наблюдава нея: светла кожа, по-скоро руса, миловидна. Кръгове от умора под очите. Най-вероятно той самият или някой от подчинените му е подпечатал документа, след предварително приемане на сума по съответната тарифа или в замяна на някоя услуга, дължима на сводницата или сводника й. Живей, вземай и остави и другите да живеят, това е правилото. Момичето прибира хартията и поглежда към другия край на улицата в очакване полицаят да се разкара. Той я гледа спокойно. Отблизо изглежда още по-млада. И уязвима. Вероятно е на не повече от петнадесет години.

— Къде работиш?

Примирена гримаса. Гримаса на досада. Момичето продължава да гледа към края на улицата. Показва неохотно близкия вход.

— Там.

— Да вървим.

Рохелио Тисон не плаща на проститутки. Ляга си с тях, когато му скимне. Гратис. Това е една от привилегиите на позицията му в града: официална безнаказаност. Понякога се отбива в публичния дом на вдовицата Мадрасо — елегантна къща на улица „Кобос“, — в този на доня Роса или в заведението, което една възрастна англичанка държи на гърба на „Ментидеро“. Според настроението си прави и спорадични набези из по-мизерни места в града, като в квартал „Санта Мария“ или из тъмните улички срещу Пуерта де ла Калета. Комисарят въобще не е мил с този вид жени. Нито с които и да било други. Продажната плът в Кадис е наясно, че Рохелио Тисон далеч не е от онези клиенти, след които остава приятен спомен. Всички жени, които са си имали вземане-даване с него, проститутки или не, го гледат недоверчиво, когато се изпречи на пътя им. Но него изобщо не го е грижа. Работата на проститутките е да те обслужват, така смята той. Или онези, които не го знаят, рано или късно трябва да го разберат. Освен това има различни начини да наложиш респект. Страхът е един от тях. Често е добър съюзник на успеха.

Мръсна и бедна стая на партерния етаж. Старица в траурни одежди стои на вратата и изчезва като дим, веднага щом разпознава полицая. Сламеник, възглавница и чаршафи, леген и кана с вода, грозен свещник само с една запалена свещ. Неприятна миризма на непроветрено помещение. И на голи тела, лежали преди това тук.

— Какво искате да направя, сеньор?

Тисон стои прав, неподвижен, и я оглежда. Той е с шапка на главата и бастун в ръка и допушва пурата, която догаря между пръстите му. Отново се опитва да разбере, но не успява. Поведението му напомня това на музикант, стремящ се да открие дразнещата, фалшива нота, която не е на мястото си. На ловец, загледан в пейзажа, опитващ се да долови плясък на криле или потрепване на храст. Комисарят остава така, без да откъсва очи от младото момиче. Като че ли се опитва да прочете у нея знаци, които ще му помогнат да разгадае ужаса, който дори той самият не е способен да си представи. Застанал безпомощен отново пред стената на загадката и мълчанието.

Тя се съблича непринудено. Механично. Очевидно крехката й младост не изключва опитността. Връзките на корсета, полата, чорапите, дългата риза, която се спуска до долу вместо фуста, каквато не носи. Накрая остава неподвижна, гола на светлината на свещта, която огрява странично дребното и добре оформено тяло, гладките издутини на малките бели гърди, извивката на ханша и слабите крака. Още по-уязвима. Гледа към полицая, като че ли очаква инструкции. Пасивността и мълчанието му като че ли я объркват. Тисон долавя подозрение и тревога в очите й. Странен тип, Боже опази, казват сякаш те. Един от онези.

— Легни в леглото. По корем.

Почти чува въздишката й. Представя си, или пък знае какво я чака. Послушна, отива до сламеника и ляга върху него със събрани крака и отпуснати встрани ръце. Зарива лице във възглавницата. Не за първи път я карат да крещи, прави си извод Тисон. И то не от удоволствие. Когато хвърля угарката на пурата и се приближава, забелязва че на едното бедро и единия хълбок има виолетови петна, натъртвания. Някой разпален клиент, несъмнено. Или сводникът, докато й е обяснявал как стоят нещата.

„… Взе голяма юзда — за устата на кон —/и заудря с фучащия, с двойния бич,/като сипеше хули — а тях божество,/не смъртен човек му подсказа.“. Думите от „Аякс“ се появяват със зловеща яснота в главата на полицая. Така се случва, казва си той, гледайки голото тяло на момичето. Така ги държи, когато ги налага, докато разкъса месата им и ги убие. Вдигнал е бастуна и с края му преминава по гърба на проститутката, тръгвайки от тила. Прави го много бавно, преминавайки педя след педя по кожата. Опитвайки се да разбере, надниквайки в ужасната бездна, онова, което движи човека, когото иска да залови.

— Разтвори краката.

Младото момиче се подчинява, потръпвайки. Бастунът продължава дългия си път. До задните части. Дървото предава до бронзовата дръжка все по-силните тръпки, разтърсващи тялото на момичето. Тя продължава да лежи с лице, притиснато към възглавницата. Сгърчените й ръце мачкат чаршафа. Цялата трепери от страх.

— Не, моля ви — простенва умолително тя, със задавен глас… — Моля ви!

Ужасеното й треперене разтърсва Тисон, кожата му настръхва от глава до пети, сякаш е надникнал над ръба на пропаст. Или не, това прилича по-скоро на удар, който го зашеметява; видял е непрогледен, бездънен, потресаващ мрак, който го кара да отстъпи назад, олюлявайки се. Бута легена и каната и те се търкулват по пода, разливайки водата с оглушителен шум. Този шум го кара да дойде на себе си. За момент не помръдва, застанал с бастун в ръка, загледан във вцепененото голо тяло на светлината на свещта. Накрая вади от джоба на жилетката си един дублон от две ескудо — пръстите му са по-студени от златото — и го хвърля на чаршафите до момичето. После, пристъпвайки почти крадешком, се обръща, излиза от къщата и бавно се отдалечава в нощта.

 

 

Колони от черен дим се издигат от Трокадеро до „Пунталес“, опасвайки залива. От трийсет и два часа Симон Дефосьо едва успява да надникне над брустверите, защото се води битка по цялата фронтова линия. Този път не става дума за насочен обстрел над Кадис или предните позиции като Пунталес, Карака и моста „Суасо“, а за артилерийски дуел между оръдия от всякакъв калибър, в който са изправени едни срещу други испанските и френските батареи и укрепления. Яростна размяна на стрелба, в която всяка страна едновременно стреля и е обстрелвана. Започнала е вчера много рано, когато, в края на носещите се в продължение на една седмица неприятни слухове за нахлуване на испанците при Алхесирас и действията на малки доброволчески части между брега и Ронда, партизанските отряди в крайна сметка наистина пресякоха в няколко точки големия канал на остров Леон и атакуваха предните френски позиции в близост до Чиклана. Акцията, насочена главно към хана „Оливар“ и странноприемницата „Соледад“, е подкрепена от канонерските лодки от Сураке, Гайинерас и Санкти Петри, които се промъкват през каналите и откриват огън. Той се разпространява по огневата линия, от едната и другата страна се стреля по неприятелските батареи, докато се стига до повсеместен обстрел, продължил дори и след оттеглянето на испанците, които, след като разрушават и избиват всичко, което успяват, отнасят със себе си въоръжение и пленници, запушвайки дулата на неприятелските оръдия и вдигайки във въздуха складове с муниции. Според разказите на разузнавачите, сновящи със заповеди по фронтовата линия, партизанските отряди са преминали отново канала рано тази сутрин, нападайки брустверите при солника на Полвера и мелниците в Алманса и Монтекорто; и там още се сражават, докато цялата източна част на залива е погълната от дима и пламъците на оръдейните залпове. Положението е толкова тежко, че на самия капитан Дефосьо, в изпълнение на заповедите отгоре, се е наложило да поеме командването на огъня на батареите Кабесуела и форт Луис срещу испанското укрепление Пунталес намиращ се на по-малко от хиляда тоаза разстояние, на самия край на провлака, затварящ залива в най-тясната му част, срещу Трокадеро.

Земята се тресе от гърмежите, треперят дъските, чувалите и прътите на брустверите. Клекнал зад един от тях, гледащ със сгъваем далекоглед през амбразурата, Дефосьо държи лещата на визьора на разумна дистанция от дясното си око, откакто едно артилерийско попадение, разтърсило всичко наоколо, за малко не я заби в очната му ябълка. От ден и половина не е спал, не е ял нищо друго, освен твърдия и сух хляб от дажбата и е пил само мътна вода, тъй като при този обстрел, разкъсал няколко войника така, че вътрешностите им са се разпилели навън, няма лавкаджия, който да се осмели да се движи на открито. Капитанът е мръсен и потен, слой от прахта, вдигната от експлозиите, покрива косата, лицето и дрехите му. Не може да види себе си, но е достатъчно да хвърли един поглед към всеки, който минава край него, за да отгатне, че изглежда по същия начин — измършавял, изгладнял и окаян, с почервенели очи, от които сълзи втечнена прах и оставя бразди по лицето, превръщайки го в глинена маска.

Капитанът насочва далекогледа към Пунталес, малко, компактно укрепление, чиито стени се издигат над черните скали на провлака, които отливът започва да разкрива. Погледнат от тази страна на залива, опасан миля и половина надясно от мощната фортификация на Пуерта де Тиера и наляво от не по-малко солидните и внушителни бастиони на Кортадура, с шестте си артилерийски амбразури отпред, ориентирани към мястото от което наблюдава Дефосьо, испанският форт напомня на носа на кораб — неподвижен, но готов да тръгне напред. На равни интервали, с методична точност една от тези амбразури се осветява от залп, а след гърмежа, няколко секунди по-късно, идва и избухването на неприятелския снаряд — граната или бомба от масивно желязо, долетели до френската батарея. Императорските артилеристи също не стоят със скръстени ръце, равномерният огън от обсадните оръдия — двайсет и четири — или осемнайсетфунтови, и от осеминчовите гаубици вдига облаци прах при всяко попадение по испанското укрепление, които от време на време забулват предизвикателно веещото се знаме — бранителите издигат ново на всеки четири-пет дни, след като предишното е било разкъсано от шрапнелите. От известно време капитанът се възхищава, като професионалист на друг професионалист, на твърдостта на артилеристите от другата страна. Закалени от осемнайсет месеца непрестанен огън — свой и чужд, — там са развили умения и упорство, които проявяват при всяко изпитание. Дефосьо си казва, че това вероятно е вродено на испанците: лениви, недисциплинирани и не много устойчиви, когато са далеч от своята земя, в отбрана те стават изключително смели под въздействие на присъщото им високомерие, тогава страстта да убиват ги завладява, а гордият им и непреклонен нрав може да ги превърне в страшилища. Така те открай време се люшкат между получени по време на войните удари, абсурдните си политици и религиозните крайности, от една страна, и слепия, див патриотизъм, почти самоубийственото постоянство и омразата към врага, от друга. Укреплението Пунталес е очевиден пример за това. Гарнизонът му живее кажи-речи погребан под непрекъснатия френски огън, но не престава да отвръща непреклонно на огъня, бомба след бомба.

Една от тях пада в този момент в съседното укрепление, близо до осемнайсетфунтовите оръдия. Черната бомба — почти се видя как долита — удря горния ръб на бруствера, рикошира и се търкулва до стената от пръст и чували, а фитилът, на път да я взриви, оставя димяща следа. Капитанът, който се е надигнал леко, за да я види къде пада, чува виковете на артилеристите от най-близкото оръдие, които се хвърлят на пода, поддържащ лафетите и се скриват, където сварят. После, докато Дефосьо скрива глава и се свива до амбразурата, експлозията разтърсва укреплението и цели лопати пръст, съчки и отломки се посипват отвсякъде. Още вали пръст, когато наблизо се понася разтърсващ, протяжен рев. Когато капитанът отново изправя глава, вижда как неколцина мъже носят този, който вика: артилерист, чийто чукан на бедрото — останалата част на крака липсва, — оставя кървава диря след себе си.

— Без милост с тези бандити! — крещи лейтенант Бертолди, надигащ се сред артилеристите, за да им вдъхне кураж. — Око за око!… Да отмъстим за другаря!

Добри момчета, казва си Дефосьо, виждайки как войниците се групират около оръдията, зареждат, прицелват се и стрелят пак. При всичко, което са преживели и всичко, което ги очаква, все още са способни да си дават едни другиму кураж, като показват характерното за френския войник смело примирение пред неизбежното. Дори след година и половина, натикани в една помийна яма, пагубна за живота и надеждите, каквато е Кадис — задникът на Европа и язвата на Империята, образ на проклетата бунтовна Испания, смалена до един непревземаем остров.

Сега огънят от батареята зачестява — човек трябва да разтваря широко устата си, за да не му заглъхнат ушите, — а Пунталес едва се различава сред прахоляка, вдиган от вражеските попадения, едно след друго, докато неговите оръдия млъкват за кратко.

— Правим, каквото можем, капитане.

Като изтупва праха от мундира си, гологлав, със скептична усмивка между мръсните руси бакенбарди, лейтенант Бертолди е дошъл до амбразурата, където се намира Дефосьо с далекогледа си. Повдига се малко на пръсти, за да види неприятелските позиции, после подпира гръб на бруствера и се оглежда на едната и на другата страна.

— Това е идиотско… Толкова шумотевица и прахоляк за нищо.

— Заповедта е да бием маноловците по цялата линия — отговаря Дефосьо примирено.

— И ние точно това правим, капитане. Но си губим времето.

— Някой ден жандармите ще ви арестуват, Бертолди. За пораженство.

Двамата военни се споглеждат, разменяйки си съучастнически, отчаяни гримаси. После Дефосьо пита как вървят нещата, а лейтенантът, който току-що се е завърнал от инспекция, рискувайки живота си сред грохота на обстрела — предишната обиколка е направил капитанът на зазоряване, — представя доклада си: един мъртъв и трима ранени в Кабесуела. Във форт Луис петима ранени, двама от тях на смъртно легло, и едно шестнайсетфунтово оръдие повредено. Що се отнася до ситуацията във вражеските позиции, никой не знае каква е тя.

— Постоянно ни показват среден пръст — заключава той. — Така предполагам.

Дефосьо отново използва далекогледа. По провлака, между Пунталес и града, забелязва движение на коли и хора, вървящи пеша. Сигурно става дума за керван с многоброен ескорт, осигуряващ снабдяването на Острова. Или пък подкрепления. Предава инструмента на Бертолди, като му указва посоката, а онзи затваря едно око и залепя другото на лещата.

— Да стрелят по тях — казва му капитанът. — Бъди така добър.

— На вашите заповеди.

Бертолди връща далекогледа и се отдалечава към двайсет и четирифунтовите оръдия. Съвсем непринудено Симон Дефосьо оставя извън този шумен — и абсурден, както се струва и на него, и на помощника му — водовъртеж, скъпоценните „Вилантроа-Рюти“. Като бдителен родител, който пази децата си от дебнещите ги опасности и премеждия в света, капитанът държи настрани от артилерийския дуел „Фанфан“ и другите десетинчови гаубици, които използва при обстрелването на Кадис. Тези блестящи и много деликатни съоръжения, специализирани в конкретната функция да печелят обсег, тоаз по тоаз, към сърцето на града, не могат да хабят добре излетите си бронзови тела, положението и оперативния си живот — за изобретенията от този вид той е ограничен, изложен винаги на опасността от някоя незабележима пукнатина или минимален пропуск при изготвяне на сплавта, в усилия, чужди на мисията, за която са били създадени. Затова още в самото начало на двустранния обстрел по цялата линия, сержант Лабиш и хората му са се заели предимно с изпълнение на инструкциите на Дефосьо за този род ситуации: да натрупат повече чували с пръст и вършини около гаубиците и да ги покрият с дебели платнища, за да ги предпазят от праха, камъните и рикошетите. И всеки път, когато наблизо пада бомба, заплашваща да улучи редута и да свали оръдията от техните лафети, капитанът чувства как сърцето му се свива тревожно при мисълта, че някое от тях може да излезе от строя. Иска му се това хаотично и абсурдно бомбардиране да свърши, животът на обсадени и обсаждащи да се върне към обичайния си ритъм, а той да може да се занимава с единственото, което го интересува: да спечели онези двеста тоаза, които на плана в бараката му все още разделят точките на максимален обсег на бомбите, паднали в Кадис — кулата „Тавира“ и улица „Сан Франсиско“ засега, — от камбанарията на църквата на площад „Сан Антонио“.