Артуро Перес-Реверте
Обсадата (16)

15.

В Кадис някои кралски укази и общински наредби съществуват, за да не бъдат изпълнявани. Тази, която ограничава публичните изяви по време на Карнавала, е една от тях. Въпреки че официално не са позволени нито балове, нито музика, нито улични спектакли, всички се веселят посвоему преди началото на Великите пости. Макар през последните седмици френските бомбардировки да са станали по-чести — много бомби обаче все така не избухват, — улиците гъмжат от хора: простолюдието празнува в своите квартали, а хората от отбраното общество правят традиционната обиколка по частни забави и веселби по кафенета. След полунощ градът гъмжи от маскарадни костюми и домина, които се пръскат едни други с вода, обсипват се с конфети и пъстри гирлянди. Цели семейства, роднини и приятели ходят от къща на къща, разминавайки се с групи чернокожи — роби и свободни — които минават по улицата под звуците на свирки и барабанчета. В продължителния и разгорещен спор, в който взеха участие и кортесите — дали градът трябва да се откаже от Карнавала и да съхрани умереност и въздържаност поради войната или е по-добре да покаже на французите, че всичко следва нормалния си ход, се наложиха привържениците на втората позиция. По терасите има книжни фенери със свещи, които се виждат от другия край на залива, а някои закотвени в залива кораби са запалили сигналните си светлини в открито предизвикателство към неприятелските бомби.

Лолита Палма, Кура Вилчес и братовчедът Тоньо вървят хванати под ръка по площад „Сан Антонио“, избягвайки с усмивка всевъзможните вдигащи врява маски. Тримата са с маскарадни костюми. Лолита е с широко домино от черна тафта, което оставя да се вижда само устата й, облечена е като арлекин, с черно-бял маскараден костюм с качулка. Кура, вярна на стила си, носи наперено военна куртка, пола с три волана, с ресни и пискюли, шапка на войскова лавкаджийка и картонена маска с нарисувани мустаци. Братовчедът Тоньо е с венецианска маска, а иначе се е нагиздил като тореадор: къс, бродиран жакет, силно прилепнал панталон и прибрана в мрежичка коса, на пояса, вместо кама от Албасете, носи три хавански пури и плоско шише с ракия. Тримата излизат от бала на Търговското консулство, където са прекарали добре, с музика и разхладителни напитки в компанията на някои приятели: Мигел Санчес Гинея и жена му, Тониете Алкала Галиано, Пако Мартинес де ла Роса и американеца Хорхе Фернандес Кучийеро, както и други млади либерали. Сега под предлог, че имат нужда от малко свеж въздух и ескортирани от братовчеда Тоньо, двете приятелки използват случая да се поразходят, наслаждавайки се на уличната атмосфера, и да срещнат друг вид хора.

— Хайде да отидем в кафене „Аполо“ — предлага Кура Вилчес.

Това е единственият ден от годината, когато жените влизат безпрепятствено в кафенетата на Кадис. Иначе тяхна територия са сладкарниците, където цари не толкова мъжка атмосфера, предлагат се плодови сладоледи и студени напитки, витрините са пълни със сладкиши, а вътре има облицовани с махагон умивалници, където дамите могат да измият пръстите си.

Братовчедът Тоньо протестира. Вие луди ли сте, казва им той. Да вляза в леговището на лъвовете с две красиви жени. Боже мой! Живи ще ви изядат.

— Защо? — шегува се Лолита Палма. — Нали сме ескортирани от такъв накипрен „махо“ като теб.

— Матадор, повалял бесни бикове — уточнява Кура Вилчес.

— Освен това — добавя Лолита, — с тези маски никой няма да разбере дали сме хубави или грозни.

Братовчедът въздиша скептично, примирен със съдбата си, докато междувременно поемат към сградата, намираща се на ъгъла с улица „Мургия“.

— Грозни ли?… Та вие сте безподобни гълъбици, момичета. Освен това, по време на Карнавала и в тези часове в Кадис няма грозни жени.

— Шансът на живота ми! — пляска радостно с ръце Кура Вилчес.

Лолита Палма се смее, хванала под ръка братовчед си.

— И на моя!

Тримата минават покрай подредените една зад друга отстрани на площада каляски и карети, чиито кочияши чакат на групички и си подават един мях с вино. После пристъпват прага под фронтона, на който е поставена лира от ковано желязо, дала името на заведението. Братовчедът Тоньо е постоянно присъствие в кафене „Аполо“ и когато влизат, управителят, познал го въпреки костюма, го поздравява почтително и се кланя, след като получава едно сребърно дуро.

— Маса с хубав изглед, Хулито. Където дамите да се чувстват удобно.

— Не зная дали има свободни, дон Антонио.

— Залагам още едно дуро, че няма да намериш. И ще го загубя.

Втора монета проблясва и се озовава в дланта на управителя, който сръчно и почти незабележимо я прибира в джоба на престилката си.

— Ще видим какво може да се направи.

Пет минути по-късно тримата вече седят сред тълпата и двете жени пият ликьор с канела, а пред братовчеда Тоньо има бутилка пахарете^[1].

Разположили са се на столове, току-що сложени около една сгъваема маса, която едно момче от кафенето донесе, държейки я високо над главата си, и я постави до колоните в централния двор. Заведението е на четири етажа, горните два, към които има вход откъм улица „Мургия“, са пансион, там се настаняват пътници. Долу са централният вътрешен двор и първият етаж, с трапезарията и различните зали, където предпочитат да се събират най-запалените либерали сред депутатите. Днес долните етажи кипят от оживление. Има много светлина, полилеи и свещници греят навсякъде и хвърлят отблясъци по всички украси, атлази, бродерии и пайети. Отгоре хвърлят цветни гирлянди, пищят свирки, духов оркестър свири весела музика под арките в дъното. Няма танци, но келнерите с подноси с напитки кръстосват нагоре-надолу, докато хората се смеят, пеят и бъбрят оживено, минавайки от една маса на друга. Наоколо е задимено, шумно и весело. Лолита Палма, развеселена, оглежда всичко, докато братовчедът Тоньо — вдигнал е маската на главата си, за да си сложи очилата, — пуши и вдига наздравици, а Кура Вилчес с присъщата си непринуденост прави хапливи коментари за роклите, маските и хората, които виждат около себе си.

— Внимавай да не пропуснеш онази със зеления корсаж и голямата бяла перука. Според мен е снахата на Панчо Сугасти.

— Мислиш ли?

— Слушай какво ти говоря… И този, който я похапва за ухото, не е съпругът й.

— Ужасна си, Курита.

Има много мъже, което е нещо обичайно за кафенето. Граждани на Кадис, цивилни, военни и чужденци. Но и немалко жени им правят компания по масите в двора и страничните зали или надничат през перилата на първия етаж. Някои от тях са почтени дами, съпроводени от съпрузи, роднини и приятели. Други — Кура Вилчес им прави дисекция остроумно и безпощадно — не изглеждат чак толкова почтени. Карнавалът сваля някои бариери, отхвърляйки за кратко известна част от условностите, които през останалата част на годината градът поддържа с крайна строгост. В тези смутни времена Кадис продължава да е отворен за всички, които го превръщат в миниатюра на цяла Испания, но тук всеки знае мястото си. Когато това правило се пренебрегне или забрави, винаги се намира някой, който да го напомни. Без значение има ли война или не, тук ли заседават кортесите или другаде, карнавалните костюми и веселието не са достатъчни, за да изравнят невъзможни за изравняване неща. Възможно е, мисли си Лолита Палма, някой ден тези млади философстващи либерали, които спорят по кафенета, държат политически речи и организират сбирки, на които се говори за просвещение, народ и справедливост, да променят всичко. А може и да не променят нищо. В края на краищата, в „Сан Фелипе Нери“ заседават свещеници, благородници, учени, адвокати и военни. Там няма търговци или продавачи на сергии, няма представители на народа, макар да се твърди, че там се говори от името на народа и че депутатите представляват именно него. Кралят си е пленник във Франция и толкова обсъжданите нови права на народа не представляват нищо повече от куп хартия с надпис „Конституция“. Дори в общата шумотевица на кафе „Аполо“ това е очевидно. Кадисци, испанци — всички на едно място, но не и заедно. Или само до определена степен.

— Още по една чашка?

— Е, добре — Лолита позволява да й сервират още ликьор. — Но ти, братовчеде, искаш да съсипеш репутацията ми.

— Погледни Кура… Не се церемони.

— Тя не е особено свенлива.

От горния етаж продължават да валят конфети, подобно на пъстър сняг, сред светлината на свещниците. Като сваля едната си ръкавица, Лолита Палма отмахва хартийките от чашата си и пие бавно, на малки глътки. Много са маските, които успява да види от мястото, на което е седнала: елегантни или не, изискани, оригинални или простовати, има и хора, облечени ежедневно, с открити лица. И докато обхожда с поглед салона, наблюдаваща лица и тоалети, тя забелязва Пепе Лобо.

— Това не е ли твоят корсар? — пита Кура Вилчес, която случайно е проследила посоката на погледа й.

— Да, той е.

— Хей… Къде отиваш?

Лолита Палма така и няма да разбере — макар че ще си задава този въпрос до края на живота си, — какво я накара през онази карнавална нощ в кафе „Аполо“ да стане, за изненада на братовчед си Тоньо и Кура Вилчес, и да отиде до масата на Пепе Лобо, под прикритието на доминото и маскарадния си плащ. Може би третата чашка ликьор й вдъхва подобна смелост, а може би едва доловимото опиянение, от което възприятията й се изострят, вместо да се притъпяват, се дължи на музиката, на пъстрия дъжд от конфети, който придава нещо нереално, нематериално на пространството, разделящо Лолита от корсаря, сред веселите гласове и стелещия се във въздуха цигарен дим. Капитанът на „Кулебра“ е сам, но докато се приближава, Лолита забелязва, че на мраморната маса има бутилка и две чаши. Облечен е в обичайния си син мундир с месингови копчета, отворен над бяла жилетка и риза, чиято яка е опасана от тънка черна вратовръзка, и наблюдава обстановката в кафенето развеселено, но и малко отстрани, без да се включва прекалено в заобикалящото го веселие. Щом си дава сметка, че има някой наблизо, Лобо вдига поглед и вижда Лолита, точно в момента, в който тя застава пред него. Зелените очи на моряка, искрящи на светлината на свещите, я измерват отдолу нагоре до доминото и качулката от черна коприна, която тя си е сложила, докато се е приближавала. После пак я оглежда, този път от горе надолу. Очевидно не я разпознава.

— Добър вечер, маско — казва той усмихнат.

Белоснежната линия на усмивката разсича загорялото му лице между гъстите и тъмни бакенбарди. Без да става и без да откъсва поглед от нея, Лобо се навежда малко над масата, налива ракия в една чаша и я предлага на Лолита, а тя, възбудена от собствената си дързост — усеща върху себе си ужасените погледи на Кура Вилчес и братовчеда Тоньо, които я следят отдалече, — я приема и я поднася към устните си, под доминото, макар че отпива едва-едва: ракията е силна, гори устата и мирише леко на анасон. После връща чашата на моряка, който все така се усмихва.

— Да не би да си няма?

Сега в тона му се долавя любопитство. Или събуждане на интерес. Лолита Палма, която се пита чия ли е втората чаша на масата, продължава да мълчи от страх, че гласът й ще я издаде, изпитвайки приятното усещане за свобода, граничеща с дързост, която може да си позволи заради маскировката, но и увереност, че това не може да продължи дълго. Положението започва да става прекалено неловко. И опасно. За своя изненада обаче установява, че се чувства добре така, права пред масата на Пепе Лобо, гледайки го отблизо, безочливо зад закрилата на маската. И се наслаждава на близостта на тези очи, отразяващи светлината, на това лице на истински корсар, сурово и красиво, на спокойната му усмивка, по някакъв парадоксален начин сериозна и толкова мъжествена, едва потрепваща на устата, която тя изпитва желание да докосне. Жалко, че тук не се танцува, казва си тя замаяна. Не би имала нищо против да потанцува с него, пък и това може да се прави, без да се говори. Без неудобните думи, които така обвързват и ангажират.

— Не искаш ли да седнеш?

Тя клати мълчаливо глава и се кани да си върви. В този момент вижда помощник-капитана на „Кулебра“, младежа на име Мараня, който идва насам, проправяйки си път между масите. Явно другата чаша е негова. Време е да си върви, убеждава се тя. Да се върне при Кура Вилчес и братовчеда Тоньо, в света на разумното и привичното. Въпреки това, тръгвайки обратно, Лолита Палма прави нещо неочаквано, което скандализира и нея самата. Оставяйки се на импулса, накарал я да стане и да дойде тук, тя заобикаля бавно масата и стола, на който е седнал Пепе Лобо, и докато минава зад гърба му, плъзва един пръст на облечената си в ръкавица ръка по раменете на моряка и докосва сукното на мундира му. После, тръгвайки си, успява с крайчеца на окото си да види объркания поглед, който й отправя мъжът.

Пътят до масата й се струва безкраен. По средата му усеща нечие присъствие до себе си. Една ръка я хваща за китката.

— Почакай.

Вече наистина имам проблем, мисли си тя, докато спира и обръща лице, внезапно обзета от изненадващо спокойствие. Зелените очи са на педя от нейните, втренчени в нея. Лолита чете в тях любопитство и почуда.

— Не си отивай.

Тя стои все така близо, без да трепне. Ликьорът, чиято топлина се разлива из тялото й, й придава непозната до днес неустрашимост и хладнокръвие. Ръката на мъжа, която още не е пуснала китката й, я държи здраво — не й причинява болка, но и не й позволява да се освободи. Задържа я по-скоро жестът, отколкото силата. Тази ръка, минава й за миг през ума, е стреляла срещу Лоренсо Вируес и го е превърнала в инвалид до края на дните му.

— Пуснете ме, капитане.

В този момент Пепе Лобо я разпознава. Лолита вижда как по лицето му се сменят последователно изненада, неспособност да повярва, стъписване, неловкост. Пръстите му пускат китката й.

— Виж ти — прошепва той. — Аз…

По някаква неясна причина тя се радва на този миг на триумф. На смущението на мъжа, чиято усмивка е угаснала, все едно неочаквано са загасили светлината. Сега той се оглежда замислено, сякаш иска да провери колко хора от тези наоколо участват в измамата. После я поглежда много сериозно и произнася сухо:

— Съжалявам.

Прилича на момче, на което са се скарали, решава тя. Сърцето й се вълнува от някакъв смътен проблясък на детска невинност, който като че ли забелязва за миг в изражението на корсаря. Може би в този бърз поглед изпод вежди. Или почти детският начин, по който отваря широко, объркано очи. Сигурно така е гледал като малък, хрумва й внезапно. Преди да потегли на първото си плаване.

— Забавлявате ли се, капитане?

Сега пък той не отговаря и Лолита чувства особена, вътрешна възбуда. Смътно съзнание за някаква власт над мъжа пред себе си. Плътско, атавистично, почти първобитно усещане, предавано от жена на жена през вековете и достигнало до нея. Гледа брадата, набола само няколко часа след бръсненето, която хвърля тъмна сянка върху здравата, волева брадичка между бакенбардите, стигащи до ъгълчетата на устата. За момент се пита на какво ли мирише кожата му.

— За мен беше изненада да ви открия тук.

— Представете си пък моята.

Зелените очи са възвърнали самоувереността си. В тях отново се отразява блясъкът на свещите. Кура Вилчес, решила, че нещо не е наред, е станала от масата и отива към тях. Лолита вдига ръка, за да я успокои.

— Всичко е наред, лавкаджийке.

Очите на приятелката й се местят въпросително от единия към другия през прорезите на маската.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Кажи на подпийналия тореадор, че ще изляза да подишам малко въздух… Тук е прекалено задимено.

Мълчание. После прозвучава гласът на смаяната й приятелка.

— Сама ли?

Лолита си представя зяпналата й уста под картонената маска с нарисувани мустаци и едва не избухва в смях. Не е лесно да изумиш Кура Вилчес.

— Успокой се. Сеньор Лобо ще ме придружи.

 

 

Рохелио Тисон отскача, за да избегне водата, която изливат от един прозорец, а после, примирен с неизбежното, си проправя път между няколкото маскирани като вещици жени, които го потупват шеговито с метлите си, докато минава покрай ъгъла на улица „Трес Орнос“. Този квартал със залепени една до друга къщи е населен с обикновени хора, майстори и занаятчии, чийто живот протича на улицата и всички се познават, а много от покритите тераси са дадени под наем на бежанци и чужденци. Някои улици са осветени тук-там със запалени кълчища, над които се вият тъмни и мазни димни спирали. Въпреки забраната да се танцува на открито — десет песо за нарушителите мъже и пет за жените, според последното съобщение на общината, — хората се показват по балконите, поливат с вода минувачите и хвърлят по тях торбички с прах или се събират долу на весели групички, вдигащи врява с китари, барабани, пищялки, свирки и кречетала. Навсякъде ечи смях, сипят се шеги, произнесени с типичния акцент на кадиското простолюдие и присъщото му добродушие. На два пъти комисарят се разминава с група свободни чернокожи, които кръстосват улиците под ритъма на свирки и барабанчета, и напяват със силен акцент своите карибски ритми:

Мама не ми дава

да ходя на площада,

че калпави момчета

все на мен се падат.

Някакво момче, облечено в мавритански бурнус и обуто в папуци, въоръжено с прът, в чийто край е завързан надут мехур, залита към Тисон и се кани да го удари, но комисарят, на когото вече му е дошло до гуша, парира удара с бастуна си.

— Махай се — казва той — или ще ти счупя кратуната.

Момчето се отдръпва със сведена глава, стреснато от тона и гневния поглед на полицая, а Тисон продължава да върви сред хората и да оглежда маските. Понякога, когато вижда някое момиче, го следва известно време, наблюдавайки кой се приближава или върви след него. Понякога следва момичето по продължение на няколко улици и внимава за всяка маска, която среща, готов е, ако забележи някакво подозрително действие или намерение за посегателство над момичето, да смъкне доминото или картонената маска, за да открие чертите, които хиляди пъти си е представял в кошмарите си — спи все по-зле, стряска се от видения, в които се смесват действителността и въображението, — чертите на мъжа, когото търси. Понякога вниманието му привличат не млади жени, а някой маскараден костюм или необичайна външност и тогава тръгва след въпросния човек, дебнещ всяко негово движение. Всяка негова стъпка.

На улица „Сол“, до параклиса, един човек привлича вниманието му. Облечен е в расо от груб, черен шаяк с качулка, носи бяла маска, стои неподвижен и гледа хората. Нещо в поведението му буди недоверие у комисаря. Какво точно? Може би, разсъждава той, прикривайки се зад минувачите, това, че човекът се държи настрана: изолиран, чужд на уличната врява. Гледа на всичко като че ли отдалеч, отвън. Прекалено е безразличен, решава полицаят, за човек, облякъл карнавален костюм и излязъл да се забавлява. По нищо не личи да се забавлява. Не се държи като останалите. Покритата с качулка глава се върти бавно ту на една, ту на друга страна, маскираният следи с поглед хората, които минават по улицата. Никак не се трогва, когато три девойки с намазани със сажди лица, с пъстри наметки и със сламени шапки на главите, се приближават със смях и го пръскат с вода, а после побягват нагоре по улицата. Човекът само ги проследява с поглед.

Все така криейки се между минувачите, Рохелио Тисон се приближава бавно към човека с маската. Онзи не е помръднал, а за момент сякаш спира погледа си върху комисаря. После извръща лице и тръгва. Решението му може да е случайно, казва си Тисон. А може и да не е. Той ускорява крачка, за да не го изгуби от очи и го следва до улица „Сакраменто“. Там, когато се кани да се приближи повече, да го притисне, изгарящ от нетърпение да смъкне маската му, другият се присъединява към група маскирани мъже и жени, които го поздравяват по име и приветстват появата му. Сред смехове, някой вади мях с вино, новодошлият отмята назад качулката си и вдига маската си, за да вдигне меха и да насочи струята в гърлото си, а полицаят ги подминава, обзет от упоритото усещане, че е станал за смях.

Миризми. На пържена риба, олио от понички и горена захар. По скромните, схлупени и ниски къщи на рибарския квартал „Виня“ са окачени хартиени фенери със запалени свещи. По улица „Палма“, дълга и права, тези осветени точки напомнят на светулки, подредени в редица в мрака. Тяхното слабо блещукане очертава силуетите на група обитатели на квартала, заети с разговори, вдигане на наздравици, смехове и песни. На ъгъла с „Консоласион“, до светилник, поставен на земята, който едва осветява краката им, двама мъже и една жена, маскирани с чаршафи, подобни на погребални покрови, припяват песен за крал Пепино, който, така твърдят пиянските им гласове, си стяга багажа и не забравя да вземе някоя и друга бутилка за из път.

 

 

— Не съм навикнала да идвам тук — казва Лолита Палма, оглеждайки любопитно.

Пепе Лобо застава между нея и група момчета, които минават край тях със запалени факли. После се обръща да я погледне.

— Можем да се върнем, ако желаете.

— Не.

Качулката на доминото от черна тафта, което жената още носи, скрива почти напълно лицето й. Когато мълчанието й стане прекалено дълго, Лобо изпитва чувството, че върви в компанията на сянка.

— Приятно е…

Нощта е прекрасна за това време на годината. На моменти, както сега, се подхваща разговор за времето или за незначителни дреболии от онова, което виждат около себе си. Това става, когато мълчанията продължат прекалено, когато стигнат в задънената улица на думите, които никой не успява — или по-скоро не се осмелява — да произнесе докрай. Лобо знае, че Лолита Палма също си дава сметка за това. И все пак се оказва приятно да се потопят в тези мълчания, в блажената нега на тази нощна разходка, без бързане и без видима цел. В мълчаливото, съучастническо съзнание за временното отхвърляне на всякакви отговорности, с което ги дарява нощта на Карнавала. От половин час корсарят и жената се скитат безцелно из улиците на Кадис. Понякога случайността насочва стъпките им към група хора или отнякъде изскача някоя маска, надувайки срещу тях тромпетче или свирка, и те са принудени да се приближат неволно един към друг и да се докоснат в тъмнината.

— Знаете ли, капитане, че танцьорките от Гадес^[2] са предизвиквали истински фурор в древен Рим?

Намират се на пресечка на улица „Каретас“, осветена от една маслена лампа. Пред полуотворената врата на една гостилница — готова да се затвори, ако се появи нощна стража, — няколко маскирани жени танцуват, наобиколени от местните „махос“, моряци и цигани. Пляскането с длани, което съпровожда танца им, поддържа ритъма и прави ненужна всякаква друга музика.

— Не знаех — признава Лобо.

— Е, сега вече знаете. Били са много харесвани от римляните.

Тонът на Лолита Палма е безгрижен, като на домакиня, която показва града си на чужд посетител. Въпреки това, мисли си Лобо, аз съм този, който я придружава. Чудя се откъде намира цялото това спокойствие.

— Опасявам се, че в други времена — добавя тя след малко — и на мен щеше да ми се наложи да се занимавам с това… „Палма и синове“, износ на танцьорки.

Прекъсна се сама, смеейки се тихичко, и едва сега корсарят установява със сигурност, че се е шегувала.

— Танцьорки — повтаря Лобо.

— Точно така. Те и маринованата риба са носели слава и пари на нас, кадисците… Но момичетата нямали толкова късмет, колкото рибата: император Теодосий забранил танците, защото били прекалено похотливи. Според свети Йоан Златоуст дяволът винаги вървял ръка за ръка с тях.

Продължават напред, отдалечавайки се от танцуващите. Над тях, в онази част от просторния небосвод, който широчината на улицата оставя открит, се тълпят звездите. На всяка пресечка, която подминават, Пепе Лобо долавя отляво полъха на лекия, малко влажен западен вятър: идва откъм близката градска стена и Атлантика, намиращ се на триста крачки, отвъд манастира на капуцините.

— Харесват ли ви хората на Кадис, капитане?

— Някои от тях.

Изминават няколко крачки в мълчание. От време на време Лобо долавя ефирното шумолене на коприната на маскарадния костюм. Усеща отблизо аромата на парфюма, различен от онзи, който обикновено използват жените на нейната възраст. Във всеки случай този е сладък и приятен. Свеж е. Не много силен. Бергамот, минава му абсурдна мисъл през ума. Никога не е помирисвал бергамот.

— Има такива, които ми харесват и други, които не ми харесват — додава той. — Като навсякъде.

— Малко неща зная за вас.

Думите й прозвучават като оплакване. Почти като упрек. Морякът й подава ръка, за да й помогне да заобиколи една каруца с вършини, подпрени на земята, и клати глава.

— Историята ми е обикновена. Морето като изход.

— Пристигнали сте много млад от Хавана, нали?

— Да се каже, че съм пристигнал е преувеличение. По-скоро си тръгнах оттам… Да пристигнеш означава да слезеш на сушата с няколко хиляди реала, черен прислужник, папагал и сандъчета с пури.

— И голям шал от китайска коприна за някоя дама?

— Понякога.

Лолита Палма прави няколко крачки, без да проговори.

— Никога ли не сте купували такъв шал?

— Понякога.

Оставили са зад гърба си улица „Палма“ с двата реда светулки. Сега наоколо има по-малко хора, а пред тях се разстила широката, потънала в сенки еспланада „Сан Педро“, с квадратната и тъмна грамада на приюта за бедни вдясно. Лобо спира, готов да се върне обратно, но Лолита Палма продължава напред към близкото море, на чийто фон градската стена се откроява в синкави полусенки. От време на време я озаряват в жълто проблясъците на фара на Сан Себастиан.

— Спомням си — казва тя замислено — как веднъж ви чух да казвате, че само един глупак би тръгнал на плаване за удоволствие. Наистина ли не обичате морето?

— Шегувате ли се?… Това е най-лошото място на света.

— Тогава защо продължавате?

— Защото няма къде другаде да отида.

Стигат до парапета на укреплението и се заглеждат към Ла Калета. Близо до тях се издига караулна будка и се вижда тъмната сянка на часовия. Няколко лампи осветяват тук-там полукръга от бял пясък, а иззад дъсчените стени на кръчмите и изпод брезентовите навеси, сгушени край крепостната стена, се носят смехове и музика. В полумрака, на черния фон на неподвижната вода, се очертават светлите контури на лодките, измъкнати на тинестия бряг, а малко по-навътре се виждат силуетите на пусналите котва канонерки. В Кадис, мисли си Пепе Лобо, всичко свършва в морето.

— Бих искала да сляза долу — казва тя.

Корсарят почти се стряска. Дори по време на карнавал, дебрите на Ла Калета, където гърми музика и е пълно с моряци, войници и леки жени, не са подходящи за една дама, дори ако е с маска.

— Идеята не е добра — казва той притеснен. — Навярно трябва да…

— Успокойте се — той чува смеха й. — Беше само желание, не намерение.

Мълчат, подпрени на каменния парапет. Вдъхват близо един до друг влажния въздух, който мирише на тиня и сол. До дясното си рамо Лобо чувства нейното присъствие. Почти може да усети топлината на тялото й, или поне така си въобразява.

— Чакате щастливия шанс ли? — пита Лолита Палма, връщайки се към предишния разговор.

И така може да се каже, мисли си Лобо. Щастливият шанс. След миг кимва със сериозно изражение.

— Търся го. Да. Тогава ще загърбя завинаги морето.

— Мислех си… Виж ти! — Тя изглежда искрено учудена. — Че този живот ви харесва. Че ви харесват приключенията.

— Сбъркали сте.

Ново мълчание. Изведнъж Лобо е обзет от желание да говори. Да обясни онова, което никога не е пожелавал да обясни на никой друг досега.

— Живея така, защото не мога да живея по друг начин — додава накрая. — А вие наричате това приключение… Е, бих сменил всички приключения на света за няколко торби златни унции… Ако някой ден успея да се оттегля, ще си купя земя възможно най-далеч от морето, където няма дори да го виждам… С къща и лозница, под която да сядам привечер и да гледам как слънцето залязва, без да ме мъчи несигурността дали котвата ще издържи или доколко да прибера платната, за да прекарам нощта спокойно.

— А жена?

— Да… Сигурно. Може да има и жена.

Млъква, смутен. Тя е задала въпроса с хладен тон. Безразлично. Добавяйки още една точка към списъка на Лобо. И именно тази неутралност — спонтанна или умишлена, кой знае — обърква корсаря.

— Изглежда, че сте на път да постигнете нещо подобно — преценява Лолита Палма. — Имам предвид, да съберете достатъчно пари. Да се оттеглите далеч от морето.

— Може би. Но докато не стане, нищо не се знае.

Фарът на крепостта Сан Себастиан, в края на провлака, от време на време ги огрява със светлината си. Черната фигура на часовия от караулката се движи бавно, вървейки покрай стената. Лолита Палма не е свалила качулката на костюма си, но е смъкнала маската. Лобо наблюдава профила й, осветяван периодично от далечния отблясък.

— Знаете ли какво харесвам на морските хора, капитане?… Това, че пътувате много и говорите малко. Че учите от това, което сте видели с очите си, знаете много неща, без да сте ги прочели в книгите… Вие, моряците, не се нуждаете от компания, защото сте свикнали да бъдете сами. И притежавате известна наивност, невинността на човека, който слиза на сушата, и като че ли се озовава на несигурно и непознато място.

Лобо я слуша с искрена почуда. Така го виждат другите, казва си той. Така го вижда тя.

— Имате красива представа за занаята ми, но не е точна — отвръща той. — Някои от най-големите отрепки, които съм познавал, съм срещал именно на корабните палуби. И разбира се, ако позволите да отбележа, за нищо на света не бих ви оставил насаме с екипажа ми.

Тя трепва едва забележимо, после отвръща с добре познатия му тон:

— Уверявам ви, сеньор, че мога да се грижа отлично за себе си.

Гордостта на Палма. Корсарят се усмихва между две проблясвания на фара.

— Не става дума за това какво вие можете.

— Имам си работа с моряци от малка, капитане. Домът ми…

Упорита е. Сигурна в себе си. Далечната светлина сега очертава волевия й профил. Тя гледа към морето.

— Съдите за нас само по бегли контакти, сеньора. И по това, което сте чели в книгите.

— Умея да наблюдавам, капитане.

— Наистина ли?… И какво виждате, когато наблюдавате мен?

Тя застива на място, с полуотворена уста. Нарушено е крехкото равновесие, поддържано досега в разговора. Сега изглежда смутена и това трогва Лобо, карайки го да чувства нещо близко до угризение. Така или иначе, въпросът е от онези, които не предполагат отговор.

— Чуйте — казва корсарят. — … На четиридесет и три години съм и не мога да спя два последователни часа, без да се събудя, за да проверя къде се намирам и дали вятърът не се е обърнал. Стомахът ми е напълно съсипан от долнопробната храна на борда, страдам от главоболия, които траят с дни… Когато стоя дълго в една поза, ставите ми пукат като на старец. От промяната на времето ме болят костите, които съм чупил или са ми чупили. Освен това е достатъчно невниманието на някой лоцман или кормчия, достатъчна е една секунда лош късмет, за да изгубя всичко изведнъж. Без да броим възможността да…

Млъква, прекъсвайки изречението по средата. Мисли за осакатяването и смъртта, но не иска да отива по-нататък. Не иска да говори за това. За истинските страхове. Пита се дори защо е казал предишните неща. Какво иска да оправдае пред тази жена? Какво се опитва да развенчае? Какво иска да унищожи, отивайки против себе си? Може би желанието да се обърне към нея, да прати всичко по дяволите и да я притисне силно в обятията си.

Часовият се е върнал при караулката, пали цигара и за миг там просветва огънче. Далечният фар огрява на интервали полукръглата стена на Санта Каталина, скалистия език, издаден в морето, и патрулния катер, преминаващ бавно покрай канонерките. Лолита Палма гледа натам.

— Защо сторихте това на Лоренсо Вируес?

Изглежда споменаването на счупените кости я е накарало да си припомни инцидента. Пепе Лобо я гледа сурово.

— Не съм направил нищо, което той да не си е изпросил.

— Казаха ми, че не сте постъпили като…

— Джентълмен, нали?

Корсарят изрича последните думи с усмивка. Тя остава за миг мълчалива.

— Знаехте, че е мой приятел — казва накрая. — Приятел на семейството ми.

— А той знаеше, че съм капитан на един от вашите кораби. И това не е за пренебрегване.

— Случилото се в Гибралтар…

— По дяволите Гибралтар. Вие не знаете нищо за тази история. Нямате право…

Настъпва кратка пауза. После тя проговаря с едва чут шепот, съвсем тихо.

— Имате право. Бог ми е свидетел, имате право.

Коментарът изненадва Пепе Лобо. Жената не помръдва, профилът й е упорито обърнат към морето и нощта. Часовият, който несъмнено ги вижда от караулката, започва да пее някаква песен. Пее тихо, нито весело, нито тъжно. Мрачен, гърлен звук, който сякаш долита от много далеч, през времето. Лобо почти не разбира думите.

— Мисля, че трябва да си вървим — предлага корсарят.

Тя завърта отрицателно глава. И отговаря този път почти нежно:

— Карнавалът е само веднъж в годината, капитан Лобо.

За миг изглежда съвсем млада и уязвима, ако не е погледът й, който не трепва нито за миг, нито се отклонява от очите на моряка, когато той се навежда над нея и я целува по устата, много внимателно, много леко, като че ли й дава възможност да се отдръпне. Но тя не се отдръпва и Пепе Лобо усеща меката сладост на полуотворените й устни и внезапното потръпване на женското тяло, едновременно гъвкаво и покорно, когато го обхваща и притиска в прегръдките си. Двамата остават така няколко секунди, тя е скрита в маскарадния си костюм, чиято качулката е паднала на гърба, обгърната от ръцете на мъжа, мълчи, напълно неподвижна, не затваря очи и не престава да го гледа. После се откъсва от него и слага едната си ръка на лицето му, нежно, без да го отхвърля и без да го привлича. Държи я там, с отворена длан и разперени пръсти, докосва лицето и очите на мъжа като сляпа, сякаш се стреми да запечата чертите му в топлата си ръка. А когато накрая я сваля, го прави съвсем бавно. Сякаш всеки инч, с който се увеличава разстоянието между дланта й и лицето на корсаря, й причинява болка.

— Време е да се връщаме — казва ясно тя.

 

 

Симон Дефосьо не е спал добре. Бодърствал е до късно, зает с изчисления по проекта на нов взривател със забавено горене, върху който работи без особен успех от седмици, както и по последното известие, получено от другата страна на залива: съобщение на испанския полицейски комисар, предлагащо нов сектор от източната част на Кадис, към който да се насочи обстрелът в конкретни дни и часове. Сега, докато лежи с отворени очи в тъмната барака, артилеристът има чувството, че нещо не е наред. По време на неспокойния сън му се стори, че долавя странни звуци. Заради тях е и тревожното чувство, с което се събужда.

— Испанци!… Партизани!

Близкият вик го кара да се изправи стреснато на нара. Ето какво е било, казва си той, изтръпнал от тревога. Чувал е насън пукота на изстрелите. Сега разпознава ясно гърмежите, а междувременно търси опипом ботушите и панталоните си, напъхва в тях ризата колкото може по-добре, взема сабята и пистолета и излиза, препъвайки се. В мига, когато се показва навън, отеква гръм и той е заслепен от пламъка на експлозия, чието зарево осветява чувалите, сложени над окопите, дървените блокхауси и големите бараки на войската: една от тях, там, където е била експлозията, започва буйно да гори — сигурно са хвърлили вътре гърне с катран и барут, — а на светлината на пожара се очертават близките силуети на полуоблечени войници, които тичат на всички страни.

— Вътре са! — вика някой. — Партизани са и са успели да влязат вътре!

Дефосьо, който като че ли разпознава гласа на сержант Лабиш, чувства как го побиват тръпки. Мястото, на което е разположена батареята, се е превърнало в същинска лудница — хора търчат насам-натам, чуват се викове и изстрели, мяркат се сенки, светлини, отражения и силуети, които се движат, скупчват се или се изправят едни срещу други. Оказва се невъзможно да се разбере кой е свой и кой — не. Опитвайки се да запази хладнокръвие, капитанът отстъпва, залепил гръб за навеса, убеждава се, че наблизо няма неприятели и поглежда към укрепената позиция, където са „Фанфан“ и събратята му: в защитения от дъски и вършини окоп, който води към тях, трещят изстрели и просветват саби и щикове. Води се ръкопашна битка. Най-сетне Дефосьо разбира какво се случва. Никакви партизани: това е атака откъм брега. Испанците са слезли на брега, за да унищожат гаубиците.

— Насам! — той не крещи, а вие. — При мен!… Трябва да спасим оръдията!

Заради маршал Султ е, хрумва му внезапно. Естествено. Маршал Султ, главнокомандващ на френската армия в Андалусия, лично е отнел на Виктор командването на Първи корпус, и сега се намира на официална инспекция в района: Херес, Ел Пуерто де Санта Мария, Пуерто Реал и Чиклана. Днес нощува на миля оттук, а за утре е предвидено посещение в Трокадеро. Така че неприятелят е решил да се надигне по първи петли и да го приветства с едно нощно празненство. За този, който познава испанците — а Симон Дефосьо счита, че междувременно ги е опознал, — изглежда много вероятно да става дума именно за това. Същото се случи миналата година, по време на посещението на крал Жозеф. По дяволите и испанците, и маршала. Според капитана от артилерията тези неща не би трябвало да засягат нито него, нито хората му.

— На батареята!… Спасявайте батареята!

В отговор на призива му една сянка, притичваща наблизо, отправя към Дефосьо изстрел, който преминава на две педи от него и вдига трески от навеса зад гърба му. Дефосьо благоразумно се дръпва от светлината. Не дръзва да се хвърли напред със сабя в ръка, защото знае, че испанците са страховити в ръкопашен бой. До гуша му е дошло да вижда в най-тежките си кошмари големите им навахи, които се отварят със зловещо изщракване. Пък и не иска да изпразва единствения си пистолет, без да е сигурен в резултата. Колебанията му са разсеяни от неколцина войници, които дотичват и се хвърлят с изстрели и щикове срещу неприятеля, разчиствайки пътя му. Добри момчета, мисли си капитанът облекчено, докато се присъединява към тях. Мърморковци са и не заслужават особено доверие в моменти на бездействие и скука, но в сражение винаги влизат с висок дух.

— По-живо! Всички при оръдията!

Симон Дефосьо е пълната противоположност на представите за „герой на Империята“. Представите му за бойната слава на Франция са доста смътни, а и дори не се счита за войник, но за всяко нещо си има време и място. Мисълта, че битката се води близо до безценните му гаубици „Вилантроа-Рюти“, към които от няколко дни са добавени нови оръдия, отлети в Севиля, и на които артилеристът възлага големи надежди — войниците са ги кръстили „Лулу“ и „Анриет“, — го изкарва извън кожата, дори само като си представи, че „маноловците“ могат да сложат ръка на неопетнения им бронз. Така че, начело на половин дузина мъже, с гола сабя в ръка и изпълнен с предчувствие за неприятна среща, капитанът хуква към атакуваната позиция, която представлява хаос от гърмежи, викове и удари. Там се води ръкопашен бой сред голяма суматоха. На светлината на друг пламък избухващ над навеса, Дефосьо вижда лейтенант Бертолди, по риза, да нанася удари с приклада на карабина, хваната за цевта.

Виковете на испански отекват наблизо — прекалено близо за ужас на артилериста. „Вамонос!“^[3], крещят те — или нещо подобно. Няколко сенки, които досега са се крили в мрака, изведнъж се насочват право срещу Симон Дефосьо. Той няма възможност да установи дали става дума за неприятели, и дали те нападат или отстъпват, истината е, че идват точно към него и когато са на четири или пет стъпки, в мрака просветват изстрели и няколко куршума изсвистяват покрай капитана. Металът на щикове и ножове проблясва в червено от отраженията на далечния пожар. Обзет от надигаща се паника при вида на това, което се задава насреща му, Дефосьо вдига тежкия пистолет модел „Година IX“, стреля веднъж по един силует, без да се прицелва, и започва да раздава саблени удари напосоки, за да държи надалеч нападателите. Острието на сабята почти докосва един от тях, който притичва с приведена глава покрай капитана и нанася бърз удар с навахата, но успява само да разпори ризата на Дефосьо и се отдалечава тичешком в тъмнината.

 

 

Не е лесно да бягаш почти слепешком, с отворен нож в едната ръка и празна пушка в другата. Дългата френска карабина „Шарльовил“ пречи много на Фелипе Мохара, докато бяга, отдалечавайки се от батареята, но честолюбието не му позволява да я захвърли. Истинският мъж не се връща без оръжието си, а той никога не е изоставял своето, колкото и тежко да е било положението. В тези времена винаги има нужда от пушки. Що се отнася до останалото, атаката на Кабесуела е провал. Някои от другарите му, бягащи наблизо в тъмнината, се опитват да стигнат брега и лодките, които трябва да са там и да ги чакат — дано не са си тръгнали, мисли си мрачно работникът от солниците, — и викат „предателство“, както обикновено, когато нещата се объркат и некомпетентността на началниците заедно с позорната липса на организация поставят хората на колене. Всичко е объркано от самото начало. Нападението, предвидено за четири часа сутринта, е трябвало да бъде осъществено от четиринадесет английски сапьори, водени от лейтенант, заедно с група от двадесет и пет стрелци от острова, подпомогнати от четири канонерски лодки от пристанището на нос Кантера и половин рота егери от полка на Испанските гвардейци, които да прикриват откъм брега настъплението и отстъплението на силите. Въпреки това в уречения час егерите не се явиха, така че лодките, чакащи в тъмнината на залива, срещу Кабесуела, с увити в парцали весла, за да се заглуши пляскането, рискуваха да бъдат разкрити. Изправен пред избора дали да продължат или да се откажат, лейтенантът на барбуните решава да не чака повече. „Гоу ахед“^[4], чу го да казва Мохара. Това или нещо подобно. Иска да получи своите трохи от славата, промърмори тогава някой. Слизането на брега започна добре в безлунната нощ, стрелците се пръснаха тихо по плажа и прерязаха гърлата на първите френски часови на постовете им преди те да успеят да гъкнат, но после, незнайно защо, нещата се заплетоха — отекна един изстрел, след него друг и накрая обща тревога, пожар, пукотевица и гора от щикове, — така че не след дълго англичани и испанци вече се сражаваха не за да унищожат вражеската батарея, а за да спасят кожата си. Именно това прави и Фелипе Мохара в този момент: тича като елен към брега, за да си спаси кожата, рискувайки да се спъне в тъмното и да си счупи главата — все така с наваха в едната ръка и стиснал пушката в другата. Междувременно мисли с примирението, присъщо на характера и произхода му, че понякога се печели, но по-често се губи. Макар че тази нощ не иска да изгуби. Поне не докрай. Работникът от солниците съзнава, че ако бъде пленен, животът му не би струвал и пукната пара. Всички цивилни испанци, хванати с оръжие в ръка, биват екзекутирани незабавно. Мосютата са набрали особено много злоба към пленниците без униформа — броят ги за партизани, въпреки че са се сражавали с редовната войска и носят червената кокарда на шапките или на гърдите си, до щампите с образи на светци, медальоните и амулетите. Точно така Фелипе Мохара загуби двама братовчеди преди три години, след битката при Меделин, когато маршал Виктор — същият, който доскоро е бил главнокомандващ на обсадата на Кадис, — нареди да разстрелят четиристотин испански войници, почти всички ранени, просто защото бяха облечени само с окаяните си селски дрипи.

Работникът от солниците чувства пясък под нозете си, на които този път е сложил платнените обувки — нощем никога не се знае къде стъпваш, нито на какво може да се набодеш. Почвата е мека и светла. Ето го и брега — поради прилива морето е само на петдесет крачки. Малко по-навътре в залива испанските канонерки стрелят на интервали по форт Луис и източната част на брега, прикривайки отстъплението по този фланг — отблясъците от изстрелите се отразяват във водата. Мохара, който знае колко е опасно да се задържиш дълго време на открито — винаги може да получиш някой куршум от врага или от своите, тича, отклонявайки се малко наляво, търсейки защитата на полуразрушените стени на укреплението Матагорда. От усилието кръвта пулсира в ушите му, започва да не му достига въздух. Вижда как по брега около него се носят стремглаво и други сенки: англичани и испанци, опитващи се един през друг да стигнат брега. Отвъд форта просветва верига от изстрели, подобна на потракваща броеница — стрелят французите. Някои от заблудените куршуми прелитат със свистене наблизо, а когато оръдието на една от канонерките дава прекалено близък изстрел, снарядът пада със силен трясък в малкия канал на плажа, а сиянието очертава в нощта черните стени с назъбени върхове. Тичайки, за да се прикрие край тях, работникът от солниците настига някой, който тича бързо, но преди да се изравни с него, отново се разнасят вражески изстрели и силуетът рухва. Мохара минава светкавично покрай него, без да спре, внимавайки само да не се спъне в падналото тяло, достига закрилящите стени на Матагорда, поема си въздух и поглежда с копнеж към брега, като междувременно затваря ножа и го прибира в пояса си. Има една лодка, която не е много далече: издължената й форма се вижда ясно на пясъка. След няколко мига пореден изстрел от канонерките я очертава ясно на фона на черната вода — с вдигнати гребла, на борда има хора, други шляпат във водата наоколо, за да се качат в нея. Без да се замисля, Мохара мята пушката на гръб и се втурва натам. Краката му затъват в мекия пясък, но той тича достатъчно бързо, нагазва до кръста във водата и успява да се хване за фалшборда и да се прехвърли на лодката с помощта на няколко души, които го подхващат за ризата и мишниците и го дърпат.

— Предателство! — продължават да викат някои.

Пристигат още бегълци — силуетите им се очертават на далечния фон на пожара — катерят се един през друг и се тръшват в лодката. Като се отпуска между пейките, Мохара настъпва някакъв човек, които издава болезнен стон и произнася няколко неразбираеми думи на английски. Работникът от солниците се опитва да се отдръпне, но докато става, без да иска се подпира с ръка на рамото му и тогава забелязва, че човекът е гол. Това изтръгва от англичанина нов вик, по-силен от предишния. Когато отдръпва ръка, Мохара установява, че на дланта му е залепнало, откъснато от тялото на другия, огромно парче изгоряла кожа.

 

 

Вали така, сякаш в тъмните и ниски облаци са се отворили шлюзове и през тях текат реки. Яростната вихрушка от вода и вятър, връхлетяла Кадис сутринта, отстъпва място на проливен, неспирен дъжд, който прониква навсякъде и бие по навесите, фасадите на къщите и големите локви, образува потоци в пясъка, посипан по паважа, за да не се хлъзгат копитата на конете. От балконите висят мокри знамена и гирлянди от цветя, разкъсани от дъжда. Скрит във входа на църквата „Сан Антонио“, сред хората, които се предпазват от дъжда с мушами и чадъри или се тълпят със стотици под навесите и балконите, Рохелио Тисон наблюдава церемонията, която въпреки дъжда се извършва под балдахина, издигнат в средата на площада. Испания, или тази част от нея, чийто символ е сега Кадис, вече има конституция. Тя беше приета тържествено тази сутрин, без лошото време да помрачи честването. Френските бомби, които от седмици насам падат по-начесто и по-точно, създават сериозна опасност за процесията от депутати и представители на властта, както и за предвидената благодарствена литургия в катедралата. Съществува опасение, и то основателно, че неприятелят ще се постарае да вземе участие в честванията. Така че събитието е преместено в църквата „Кармен“, срещу „Аламеда“, извън обсега на вражеската артилерия, където въодушевеният народ — целият град се е изсипал на улиците, без разлика в професия и социално положение, — издържа спокойно и търпеливо на силните пориви на вятъра, на безжалостно леещият се дъжд и не се впечатлява дори от неочакваното изкореняване на едно яко дърво, което пада, без да нанесе щети. Последното събитие всъщност само увеличава народната радост — бият камбаните на всички църкви, на площада и откъм пусналите котва в залива кораби трещят артилерийските салюти, а от другата страна им отговаря грохотът на френските батареи. Французите празнуват посвоему, защото днес, на същия този 19 март 1812 година, крал Жозеф I Бонапарт има имен ден.

Сега, когато наближава вечерта, тържествата продължават в съответствие с предвидения протокол, а Рохелио Тисон е изненадан от издръжливостта на хората. След като са прекарали сутринта, брулени от бурята, кадисците стоят ентусиазирано под проливния дъжд, за да изслушат тържественото четене на текста на конституцията, който днес е бил четен вече два пъти: пред сградата на митницата, украсена с голям портрет на Фернандо VII, и на площад „Ментидеро“. Когато третата церемония пред „Сан Антонио“ свършва, официалната процесия, следвана от публиката, ще премине по улиците, изпълнени с народ, и ще се насочи към последната точка от своя път: входът на „Сан Фелипе Нери“, където чакат депутатите, предали тази сутрин на регентите един екземпляр от току-що отпечатаната Конституция — Ла Пепа^[5], както вече са успели да я кръстят в чест на датата. Любопитно е, отбелязва Тисон, оглеждайки се, да се види как събитието поражда, поне за няколко часа, всеобщо единодушие и всенародно въодушевление. Сякаш дори най-големите критици на тази конституционна авантюра са капитулирали пред колективния радостен импулс и приемат бляскавото събитие с възторг и надежда. Или поне на пръв поглед е така. Полицаят е видял днес с изненада неколцина от най-реакционно настроените монархисти, противници на всичко, което дори най-слабо напомня на даване на някаква власт и свободи на народа, да участват в тържеството, да ръкопляскат заедно с останалите или поне да гледат добронамерено и да не си отварят устата. Дори двамата бунтовно настроени депутати, някой си Лямас и представителят на Биская, Егийя, които отказваха да приемат текста, одобрен от кортесите — първият не желаеше да приеме залегналото в него поставяне на нацията над монарха, а другият се позоваваше на древни закони, зачитани все още в неговата провинция, — подписаха и се заклеха тази сутрин, подобно на останалите, когато им бе предложено да го направят или да се откажат от правото да се наричат испанци и да бъдат изселени в рамките на двайсет и четири часа. В крайна сметка, заключава лукаво комисарят, не само патриотичното въодушевление, но и благоразумието и страхът са заразни и творят конституционни чудеса.

Четенето е свършило и тържествената процесия потегля отново през шпалир от войници, взели „за почест“ с пушките си, и докато дъждът съсипва войнишките униформи, кортежът се насочва към улица „Торе“, ескортиран от кавалеристи, под звуците на музика, изпълнявана от духов оркестър — плющенето на дъжда я заглушава, но по целия маршрут наизлезлите по улиците хора приветстват възторжено преминаващите. Когато кортежът минава покрай църквата, Рохелио Тисон се вглежда в новия губернатор на укрепения град и главнокомандващ океанската ескадра, дон Кайетано Валдес: сериозен, слаб, изпънат като струна, с бакенбарди, достигащи до яката на мундира му, той е командвал „Пелайо“ в битката при нос Сан Висенте^[6] и „Нептуно“ при Трафалгар; сега, в униформа на генерал-лейтенант, той върви невъзмутимо под проливния дъжд, носи екземпляр от Конституцията, подвързан с червен марокен, опитвайки старателно да го пази от пороя. Откакто Виявисенсио е преминал в регентството и Валдес се е настанил в кабинета му на губернатор на града, Тисон го е виждал само веднъж, в присъствието на интенданта Гарсия Пико, и разговорът е бил крайно неприятен. За разлика от предшественика си, Валдес е с либерални идеи. Оказва се също така човек прям и грубоват, неполитичен, с недодялани маниери на моряк, който през целия си живот е бил с оръжие в ръка. При него не минават нито намеци, нито многозначителни мълчания. От първия момент, когато бе поставен въпросът за мъртвите момичета, новият губернатор ясно заяви на интенданта и комисаря: ако няма резултати, ще търся отговорност от вас. Що се отнася до начина на водене на разследванията по този или който и да било друг случай, той увери Тисон — относно чиято работна биография изглеждаше добре информиран, — че няма да допусне инквизиране на затворници, нито произволни задържания, нито злоупотреби, нарушаващи новите свободи, постановени от кортесите. Испания се промени, каза му той на раздяла в кабинета си. Няма връщане назад, нито за вас, нито за мен. Така че ще е по-добре всички да се съобразяваме с това.

Наблюдаващ с критично око кортежа, комисарят си спомня думите на мъжа, преминаващ изправен под дъжда, и се пита с нездраво любопитство какво би се случило, ако се върне кралят, който сега е пленник във Франция. Какво ще се случи, когато младият Фернандо, толкова обичан от народа, колкото непознати са характерът и намеренията му — частните доклади, с които Тисон разполага относно поведението му по време на съзаклятието от Ел Ескориал, метежа в Аранхуес и пленничеството в Байона не го обрисуват в особено добра светлина, — се върне и види, че през неговото отсъствие и в негово име група фантазьори, повлияни от идеите на Френската революция, са обърнали с краката нагоре традиционния ред, под претекста, че лишен от монарси — или изоставен от тях — и предаден на врага, испанският народ вече се бори сам за себе си и диктува собствените си закони. Затова, докато гледа как се оповестява приемането на Конституцията сред всенароден възторг, Рохелио Тисон, който изобщо не се интересува от политика, затова пък от години се рови в човешкото сърце, се пита дали всички тези хора, които сега вижда да ръкопляскат и да надават радостни възгласи под дъжда — същият неграмотен, невъздържан и настървен народ, който е влачил по улиците генерал Солано и би направил в подобна ситуация същото и с генерал Валдес, — няма да аплодира със същия ентусиазъм и събития с обратен знак. Също така се пита дали, когато се върне Фернандо VII, ще приеме примирено новото положение или ще се присъедини към онези, които настояват, че народът не се бие в името на някаква химера, изразяваща се в поставянето на нацията над Божия помазаник, а за религията и краля си, бие се, за да възстанови в Испания предишното статукво, и че присвояването на такава власт и такива права не е нищо друго, освен узурпация и дързост. И глупост, която историята в крайна сметка ще отхвърли.

На площад „Сан Антонио“ продължава да вали като из ведро. Сред тропота на конски копита и под звуците на празнична музика, кортежът се отдалечава бавно под знамената и драпериите по балконите, от които се стича вода. Облегнат на стената във входа на църквата, комисарят вади табакерата си и пали пура. После продължава да гледа спокойно вдигащия врява народ около себе си, хора с всякакво социално положение, които ръкопляскат въодушевено. Оглежда всяко лице, сякаш иска да го запамети. Това е професионален рефлекс, обикновена професионална предвидливост. В края на краищата, дебатите между либерали и роялисти в Кадис са само една нова, различна форма на вечната борба за власт. Рохелио Тисон не е забравил, че преди време, следвайки заповедите на висшестоящите и в името на стария крал, Карлос IV, е прибирал в затвора хора, разпространяващи брошури и книги с идеи подобни на тези, които днес губернаторът разхожда добре подвързани в марокен. И знае, че с французи или без тях, с абсолютна монархия или власт на народа, и дори ако певицата на фламенко Пепа седне в „Сан Фелипе Нери“, всеки, който управлява Испания, както и навсякъде другаде, винаги ще има нужда от затвори и полицаи.

 

 

На свечеряване френският обстрел се засилва. Седнала на писалището в своя ботанически кабинет, затоплян от мангал, Лолита Палма слуша близкия вой на ураганния вятър. Дъждът продължава да плющи, приижда на пориви, които блъскат с вой стените и фасадите на къщите, опитвайки се да си проправят път през перпендикулярите на улиците в близост до „Сан Франсиско“. Изглежда така, сякаш целият град се люлее и само провлакът го удържа прикрепен към сушата, сякаш всеки миг може да бъде сринат заедно с кулите си, пометен от вятъра и вълните, които Атлантикът надига в залива.

Asplenuim scolopendrium. Листото от папрат е дълго почти една стъпка и широко два инча. На светлината на газената лампа Лолита Палма го изучава през лупа с дръжка от слонова кост и голяма увеличителна способност, наблюдавайки оформените при зреенето успоредни линии, разположени полегато спрямо централната жилка. Става дума за добре познато и много красиво растение, описано вече от Линей и срещано в испанските гори. В къщата на улица „Балуарте“ има два великолепни екземпляра от тази разновидност, поставени в сандъчета на остъкления вътрешен балкон, който Лолита използва като оранжерия.

Нова експлозия. Отеква още по-наблизо, почти в края на улица „Доблонес“, но грохотът е заглушен от стените на сградите, от шума на дъжда и вятъра — тази нощ и бурята, и френският обстрел са толкова силни, че камбаната на „Сан Франсиско“, която обикновено предупреждава за залповете от Кабесуела, остава мълчалива. Лолита Палма равнодушно прибира образеца от папрат в картонен хербарий, между два големи листа тънка хартия, оставя лупата и търка уморените си очи — подозира, че скоро ще са й нужни очила. После се изправя, минава покрай остъкления шкаф, в който съхранява колекцията си от изсушени растения, и удря сребърната камбанка, намираща се на една масичка, до рафта с книгите. Мари Пас, камериерката, се появява мигновено.

— Лягам си.

— Да, сеньорита. Веднага ще приготвя всичко.

Нов далечен грохот, този път навътре в града. Младата камериерка прошепва „Иисусе“, кръсти се и излиза от кабинета. После ще отиде на партерния етаж, където прислугата се крие нощем при силен обстрел, докато Лолита не помръдва, заслушана в шума на вятъра и дъжда. Тази нощ, мисли си тя, много свещи и кандила ще горят пред иконите в домовете на моряците.

През вратата, откъм коридора, едно огледало отразява образа й: прибрана в плитка коса, обикновена домашна рокля, сива, чиято единствена украса са кръглата якичка и маншетите от дантела. Коридорът е сумрачен, а газената лампа свети зад гърба й, така че образът на жената, която я гледа от огледалото, прилича на стара картина. Първоначално импулсивно, водена от смътно кокетство, а после по-плавно, замислено, тя вдига ръце зад тила си и накрая застива в тази поза, неподвижна, взира се в образа си и си мисли, че това би могло да бъде един от онези портрети, които потъмняват с времето по стените на къщите, в полумрака сред мебелите, украшенията и семейните спомени. Би могло да бъде лицето на отминало, невъзвратимо време, губещо се като призрак сред сенките на заспалата къща.

Изведнъж Лолита Палма смъква ръце и откъсва поглед от огледалото. След това, бързо, сякаш не може да чака и миг повече, отива при прозореца, гледащ към улицата, отваря го докрай с едно рязко движение и оставя бурята да намокри роклята и лицето й с поривите си.

 

 

Светкавици озаряват града. Камшичните удари от светлина раздират черното небе, докато гръмотевиците се сливат с грохота на френската канонада и систематичните отговори, залп след залп, които дава невъзмутимо форт Пунталес. С дъждобран и мушамена шапка, Рохелио Тисон крачи по улиците на старата част, избягвайки струите, леещи се от терасите на покривите. Празникът продължава в кръчмите и гостилниците из града, където хората, които все още не са се прибрали по къщите си, честват големия ден. По пътя си, зад врати и прозорци, комисарят чува звън на чаши, песни, музика и възгласи „Да живее Конституцията!“.

Един гърмеж отеква наблизо, на площад „Сан Хуан де Диос“. Този път бомбата избухва щом пада, взривната вълна разтърсва влажния въздух и кара стъклата на прозорците да потреперят. Тисон си представя как капитанът от артилерията, чието лице вече познава, ориентира оръдията към града в напразно усилие да провали празника на Кадис. Любопитен субект е този французин. Що се отнася до останалото, Тисон е изпълнил своята част от необикновената им сделка. Преди три седмици, след като задвижи сложни контакти и убеди със съответни суми подходящите хора, комисарят успя да върне препаратора на отсрещния бряг, уреждайки да го включат в поредната размяна на пленници. Или, за да бъдем по-точни, върна онова, което е останало от него след дългия престой в подземието без прозорци на улица „Мирадор“ — мършав, олюляващ се призрак. И французинът е изпълнил своята част от уговорката и продължава да я изпълнява. Като порядъчен човек. В три случая, в уречените дни и часове, няколко изстрела на гаубиците му са попаднали горе-долу там, където Тисон е очаквал, но засега това не е довело до никакъв друг резултат, освен срутването на две къщи, раняването на четирима души и смъртта на един човек. И всеки път в близост се е подвизавал полицаят с нова стръв — благодарение на войната и нуждата в Кадис не липсват млади момичета, готови да изпълняват тази роля — но в нито един от случаите не се е появил някой, който би могъл да бъде убиецът. Така или иначе, атмосферните условия през последните дни, с дъждове и ветрове, които не идват от изток, не благоприятстват особено разрешаването на проблема. Тисон, чиито натрапчиви идеи не му пречат да съзнава колко несигурна е теорията му, не е твърде оптимистичен. Но и не изоставя играта. Винаги има повече възможности да има улов, ако хвърлиш мрежа, мисли си той, дори мрежата да не е много здрава, отколкото ако не я хвърлиш. От друга страна, той толкова често обхожда града, така зорко следи за всеки знак, така старателно сравнява познатите му обстоятелства с други подобни на тях, че е изпълнен с онази странна увереност, която ръководи действията му напоследък, — че е установил връзка между места, благоприятни за онова, което очаква. Или дори жадува. Методът е сложен, почти ирационален и дори самият Тисон не е сигурен, че ще даде резултат. В него се смесват предишни изживявания с индивидуални усещания и го насочват към запустели къщи, вътрешни дворове или изоставени складове, пусти парцели, далеч от любопитни погледи, улици, позволяващи на човек да се скрие и изчезне лесно, кътчета, в които вятърът има едно и също поведение при определени условия и където Тисон е успял да изпита обезпокоителното усещане — физическа реалност или плод на внушение, по тази точка той все още не може да постигне съгласие както с Иполито Барул, така и със себе си — за внезапното отсъствие на въздух, звук или мирис, сякаш за миг се озовава изолиран под похлупак, в пълен вакуум. Проклетите вихрушки, или както там се наричат в действителност — вихрушки от чужд и собствен ужас. Вярно е, че със средствата, с които разполага, на комисаря му е невъзможно да покрие всички тези места едновременно. Дори не е убеден, че много други сходни места не убягват от изчисленията му. Обаче може — и вече го прави — да установи някаква система на контролираните зони. Ако трябва да се върне към сравнението с рибаря, това е все едно да хвърляш мрежата на места, където уловът не ти е гарантиран, но където знаеш или поне предполагаш, че има риба. И всеки ден, със стръв или без нея, Тисон посещава тези места, изучава ги на плана на града, докато запомни всяко кътче наизуст, изпраща агенти на незабележими обиколки и прибягва до очите и ушите на мрежа от информатори, които и досега са били бдителни, но сега бдителността им е особено изострена посредством майсторска и ефикасна комбинация от подкупи и заплахи.

Арката „Популо“ е една от безпокоящите го точки. Замислен, полицаят наблюдава сводестия проход. Мястото, разположено на гърба на Кметството, е централно, оживено, заобиколено с къщи и магазинчета, въпреки че тази нощ заради бурята тук има само спуснати кепенци и в мрака отвсякъде се стичат водни струи. Рохелио Тисон обаче знае, че това е едно от маркираните места на картата — шахматна дъска, които не му дават да заспи нощем и го тревожат денем: седем фигури, взети от съперника и само една атака от негова страна, и то неуспешна. В продължение на две нощи той караули тук със съответната стръв — младо момиче, което нае на улица „Еркулес“, но без резултат. И макар убиецът да не се явява на срещата, бомбата най-после го направи, като падна рано предишната сутрин само на няколко крачки оттам, на площадчето на улица „Вирейна“. Затова, независимо от дъжда и умората, полицаят обикаля тук и не се решава да се прибере у дома. Въпреки че условията не са подходящи — порой, вятър и светкавици, той продължава да кръстосва под дъжда и оглежда внимателно всеки ъгъл и всяко тъмно кътче в непрестанното усилие да разбере нещо. И да види света с погледа на човека, когото търси.

За миг, на оскъдната светлина на запалена маслена лампа под образа на светец в една ниша в прохода, в мрака на арката, полицаят забелязва нечия сянка, някаква тъмна фигура, която преди не е била тук. Това взривява инстинкта и осезанията му и го кара да застане нащрек, подобно на куче, дебнещо дивеч. Крайно предпазливо, стараейки се собствената му фигура да не се забелязва в полумрака на улицата, Тисон се приближава до най-близката стена, за да се скрие там, като разчита дъждът да заглуши шума от стъпките му в локвите. Остава неподвижен, стиснал здраво бронзовата топка на бастуна, и чувства как водата се стича по шапката и непромокаемата му дреха. Неясната фигура — смътно очертан мъжки силует близо до малката лампа, — не помръдва. Накрая полицаят решава да се приближи внимателно, готов да действа с бастуна. Намира се в средата на прохода и вече не може да попречи на стъпките си да отекват под свода. Тогава силуетът се раздвижва леко.

— Проклето вино — казва някакъв глас. — Все не мога да го изпикая докрай.

Тембърът е младежки, тонът е нехаен. Тисон спира точно до стройната черна фигура, която сега се очертава по-ясно в тъмнината. Чуди се какво да каже. Търси претекст да се забави малко, вместо да продължи по пътя си.

— Не е място за такива нужди — казва той сухо.

Другият сякаш преценява доколко коментарът му е уместен.

— Я ме остави на мира — казва той накрая.

Фразата завършва с пристъп на кашлица. Тисон се опитва да види лицето, но малката лампа на стената осветява само контурите на фигурата. После чува шумоленето на сукно — предполага, че другият закопчава панталона си — и бледата светлина осветява слабо, красиво лице с тъмни и дълбоки очи, мъж на малко повече от двайсет години, който наблюдава Тисон с презрение.

— Гледай си твоите работи — казва той.

— Аз съм полицейски комисар.

— Все ми е тая какъв си.

Отблизо се чувства, че мирише на вино. Нахалството му не допада на Тисон, още по-малко пък пренебрежителният му тон. За момент, воден от собствените си автоматични, професионални рефлекси, той се пита дали да не пусне в ход бастуна си. Тъп младок. Тогава си дава сметка, че онзи му е познат. Като че ли е свързан по някакъв начин с кораби. Неочаквано си спомня моряка. Вероятно е офицер. Оттам идва и напереността му, различна от перченето на простите моряци, местните „махос“, самохвалковци и всякакви други кадиски хубавци. От този лъха на изискана, пренебрежителна наглост. От добро семейство.

— Някакъв проблем ли има?

Друг глас прозвучава зад гърба му и почти стряска комисаря. Втори мъж се е приближил към тях. Когато се обръща, Тисон вижда до себе си мургаво лице с големи бакенбарди, човекът е облечен в мундир с месингови копчета. Лампата огрява спокойни, светли очи.

— Заедно ли сте? — пита Тисон.

Мълчанието на новодошлия предполага положителен отговор. Тисон полюшва бастуна в дясната си ръка. Няма други проблеми, отбелязва той, освен тези, които приятелят ви може да създаде. Другият продължава да го гледа изпитателно. Без шапка е, с мокра от дъжда коса. Едри, паднали съвсем наскоро капки просветват на раменете му в светлината на малката лампа. И този мирише на кръчма.

— Правилно ли чух, че сте от полицията? — казва той накрая.

— Комисар съм.

— И работата ви е да пазите никой да не се изпикае на улицата в нощ като тази… Когато освен това вали из ведро.

Казва го хладнокръвно и крайно язвително. Лошо начало. Рохелио Тисон току-що ги е разпознал със сигурност: това са двамата корсари, капитан и помощник, с които миналото лято вече е имал един нощен разговор в Ла Калета. Толкова неприятна размяна на реплики, колкото и настоящият разговор, само че тогава не бяха толкова мокри. Беше по времето, когато разследваше онази история за контрабанда и пътувания през залива, отвела го в крайна сметка до Мулата.

— Работата ми, приятелю, се свежда до онова, което аз намирам за уместно.

— Не сме ви приятели — отвръща по-младият.

Тисон размишлява бързо. С удоволствие би разцепил с бастуна главата на този фукльо — сега си спомня, че при предишната среща имаше същото желание, но това са сурови хора и работата няма да стане лесно. От такива ситуации човек може да излезе и с краката напред. Още повече, ако си сам в прохода срещу двама мъже, които са пийнали само толкова, колкото да се намират в стадий на агресивна и опасна самоувереност. А Тисон е сам, няма и помен от нощен стражар наоколо. При този дъжд, казва си той с горчивина, сигурно всички са се скрили в някоя кръчма. Кучи синове. Така че, когато заговаря отново, се опитва да придаде подходящ тон на думите си. По-дипломатичен.

— Търся някого — признава той с нехайно простодушие — и се обърках в тъмното.

Една светкавица отвън осветява тунела като внезапен залп, очертавайки силуетите на тримата мъже. Този с бакенбардите — капитан Лобо от „Кулебра“, сеща се изведнъж Тисон, — гледа комисаря, без да каже нищо, сякаш мислено преценява току-що чутото. После кимва кратко.

— Познаваме се — казва той.

— Имахме един разговор — потвърждава Тисон. — Преди време.

Следва ново кратко мълчание. Този не е от хората, които заплашват и си хабят думите, казва си комисарят. Другарчето му също. След малко вижда как корсарят отново кимва.

— В една кръчма сме, ето там, с весела компания… Приятелят ми поизлезе на чист въздух и да се облекчи. Утре отплаваме.

Сега Тисон е този, който кимва.

— Взех ви не за когото трябва — признава.

— Значи всичко е наред… Нали?

— Така изглежда.

— Е, желая ви късмет в обиколката.

— И аз ви желая късмет в кръчмата.

От прохода Тисон вижда как двамата моряци, превърнали се отново в тъмни силуети, излизат на проливния дъжд и се стапят в мрака, огрявани от време на време от светкавиците, сподиряни от гръмотевици, които трещят като изстрели, привеждайки се един до друг под плътната водна завеса. Тогава полицаят си спомня всичко: същият този капитан Лобо преди два месеца, както разправят, — никой не успя да го докаже, а свидетелите не отрониха дума, — при дуел раздроби бедрото на един офицер от инженерните войски на провлака при Санта Каталина. Да му се не види и капитанът!