Артуро Перес-Реверте
Обсадата (11)

10.

Денят е прохладен и облачен, с лек северен вятър, който къдри в далечината водата на каналите. Фелипе Мохара е излязъл рано от дома си — с плъстена шапка с извита нагоре периферия, нахлупена до веждите, с торба, с одеяло на раменете и нож в пояса, — за да премине четвърт левга по опасания от дървета път, водещ от селото на Острова до военната зона и болницата „Сан Карлос“. Днес работникът в солниците е обут с платнени обувки с плетени подметки. Ще посети шурея си Карденас, който се възстановява бавно, с много усложнения, от изстрела, който засегна главата му, докато докарваха френската канонерска лодка от мелницата на Санта Крус. Куршумът само е отцепил частица кост, но възпалението и инфекциите усложниха нещата и шуреят все още не е добре. Мохара ходи да го види винаги, когато може, ако е свободен от работа, не трябва да излиза с партизанския отряд или да придружава капитан Вируес в разузнаването на неприятелските позиции. Обикновено работникът от солниците носи храна, приготвена от жена му, и разговаря малко с Карденас, изпушвайки една цигара. Но винаги е тежко. Не толкова заради шурея, който се държи колкото може, а заради атмосферата на болницата. Такова нещо не е приятно преживяване за никого.

Като минава между казармите на флотските екипажи, Мохара крачи по правите улици на военното селище, оставя зад себе си откритото място пред църквата и влиза в сградата отляво, след като се е представил на часовия. Изкачва стълбите и едва пресякъл вестибюла, свързващ двете големи зали на болницата, изпитва познато, гнетящо чувство: трепетът, с който навлиза всеки път в това потискащо пространство, изпълнено с тих, но непрестанен, монотонен шум — стоновете и пъшканията на стотици хора, лежащи на сламеници, подредени върху дъски в права линия, която започва от вратата и сякаш стига до безкрайността. Веднага го връхлита миризмата, също позната, и въпреки че е очаквана, тя не е по-малко потискаща. Отворените прозорци не са достатъчни, за да се разнесе зловонието на разядена и загниваща плът, сладникавата смрад на гангрената под превръзките. Мохара маха шапката си и карираната кърпа, която носи под нея.

— Как си?

— Както виждаш. Смалил съм се, но още мърдам.

Очите му блестят, с червени кръгове от треската. Изглежда зле. Необръснат е, от което хлътналите му бузи изглеждат още по-изпити. Раната се вижда ясно на обръснатата глава — отворена, за да се улеснява дренажа, но изглежда дреболия в сравнение с другите гледки, изобилстващи в залата, пълна с болни, ранени и осакатени. Тук има войници, моряци и цивилни, жертви на скорошния сблъсък по фронтовата линия и на набезите в окупираната територия, но също така и от миналогодишните битки при Ел Пуерто, Трокадеро и Санлукар, и от разгрома на Сайас в Уелва, от провалилото се настъпление на генерал Блейк в графство Ниебла и от битката при Чиклана: гноящи язви, отворени рани, които след месеци все още не зарастват, чукани с виолетови белези от ампутации, черепи и крайници с огнестрелни рани или все още незараснали рани от саби, марли с лекарства по слепите очи или върху празните очни кухини. И онзи неизменен, всеобщ глух вопъл, който изпълва помещението, между чиито стени сякаш са затворени, концентрирани в най-висшата си степен, цялата болка и мъка на света.

— Какво казват хирурзите?

Другият мъж въздиша примирено.

— Че работата върви бавно… И че има още дълго да се лекувам.

— Е, на мен ми изглеждаш добре.

— Не се занасяй. И дай да пуша.

Мохара изважда две завити цигари, подава едната на ранения и слага втората в устата си, след като ги е запалил с огнивото. Бартоло Карденас се изправя с усилие и сяда на ръба на сламеника — чаршафът е мръсен, одеялото тънко и старо, — и вдишва дима много дълбоко. Доволен е. Първата за две седмици, казва той. Пустият му тютюн. Сега Мохара изважда от торбата пакет, завързан с връв: пушено месо, осолена риба тон. Също и една глинена съдина, която съдържа гозба от нахут с риба треска, една бутилка вино и шест саморъчно свити цигари.

— Сестра ти ти изпраща това. Гледай да не ти го вземат колегите.

Карденас прибира пакета под нара, като се озърта боязливо. Глинената тенджерка оставя на пода, до босите си крака.

— Как са момичетата?

— Добре?

— А онази, която е в Кадис?

— Още по-добре.

Шурей и зет пушат, докато Мохара разказва новостите. Продължават набезите из каналите, французите са заели защитна позиция. Бомби падат върху острова и града, но без големи последици. Носи се слух, че генерал Байестерос се оттегля с хората си в Гибралтар, търсейки закрилата на английските оръдия, докато жабарите заплашват Алхесирас и Тарифа. Готви се и военна експедиция до Веракрус, която ще се бори с мексиканските въстаници. Него самият за малко да го вземат принудително във войската, за да замине за там заедно с други хора от селото; но го отървал дон Лоренсо Вируес, като го изискал своевременно. И понатиснал малко.

— Как е твоят капитан?

— Както винаги. Знаеш… Рисува и ме кара да ставам в тъмни зори.

— Губили ли сме някоя битка напоследък?

— Изгубили сме всичко освен Кадис и Острова.

Карденас оголва сивите си венци в злобна гримаса.

— Би трябвало да разстрелят двайсет генерала като предатели.

— Не е само до генералите. Работата е там, че никой не се съгласява с другите и всеки дърпа към себе си. Хората правят, каквото могат, но ги избиват, събират се пак и пак ги избиват… Нерядко решават да дезертират и бягат в планината. С всеки изминал ден има повече партизани и по-малко войници.

— А барбуните?

— Там са. Карат си по тяхному.

— Те обаче знаят какво искат.

— Знаят и още как. Опичат си работата и за нищо друго не ги е грижа.

Настъпва мълчание. Двамата мъже пушат и не проговарят, като избягват да се гледат. Мохара не може да не отправи поглед към раната на другия. Отворът във форма на кръст на обръснатия череп напомня на отворена уста, чиито устни някой е разрязал от горе до долу. Вътре има влажна и мръсна кора от засъхнала кръв.

— Чух, че са разстреляли свещеника Ронкийо — споменава Карденас.

Мохара потвърждава. Въпросният Ронкийо, свещеникът на Ел Пуерто, беше захвърлил расото, след като французите подпалиха църквата му и застана начело на група хора, които започнаха като патриоти и свършиха като разбойници, грабейки и убивайки безогледно пътници и селяни. Накрая бившият духовник премина към французите заедно с хората си.

— Ще да е било преди около месец — доуточнява той. — Нашите партизански отряди му устроиха засада в Конил. Прекарали го през шпалир от хора, които го удряли с каквото им попадне и накрая му видели сметката.

— Така му се пада, да мре.

Едно стенание кара Мохара да извърне глава. Някакъв млад мъж се мята гол на сламеника си, легнал по гръб и завързан с каиши за ръцете и краката. Извива ужасяващо тялото си нагоре, скърца със зъби, стиснал е юмруци, всеки негов мускул издава крайно напрежение, очите му са изцъклени и надава сухи и пресекващи викове на крайна ярост. Никой около него не му обръща внимание. Карденас обяснява, че е войник от кантабрийския батальон, ранен преди седем месеца в битката при Чиклана. В главата си има френски куршум, който няма как да бъде изваден и от време на време предизвиква страховити конвулсии и спазми. Нито оздравява, нито умира, кара я все така, с единия крак в гроба. Сменят от време на време мястото, на което лежи, така че досадата от присъствието му да се разпределя поравно из цялата зала. Някои даже предлагат да го задушат през нощта с възглавница, та да намери най-сетне покой, но никой не се решава, защото хирурзите явно имат голям интерес към него и идват често да го видят, дори си водят бележки и го показват на посетители. Когато го поставиха близо, Карденас не спа две-три нощи, непрекъснато се стряскаше. Но накрая свикна.

— С всичко привиква човек, зетко.

Споменаването на битката при Чиклана кара физиономията на Мохара да се изкриви. Неотдавна, по сигнал на един лекар, беше станало ясно, че няколко ранени в тези битки умират в „Сан Карлос“ от липса на грижи и храна, и че чиновници били злоупотребили с провизии като сланина и нахут, предназначени за изхранването им. Реакцията на министъра на Кралската хазна, носещ отговорност за болницата, била мигновена: пуснал оплакване срещу вестника, разпространил съобщението. После всичко било замазано с помощта на комисии, посещения на депутати и някое и друго подобрение. Припомняйки си скандала, работникът от солниците хвърля поглед към лежащите наоколо мъже и онези, които стоят край прозорците, крепейки се на бастуни и патерици, или се движат из залата като призраци, опровергавайки с вида си думи като героизъм, слава и още някоя и друга подобна, с които злоупотребяват младежите и наивниците, както и онези, които са далеч от опасността да свършат тук. Мъжете, които той вижда около себе си сега, са се сражавали някога като него за пленения си крал и за окупираната си родина, страхливци или смелчаци, изравнени от нещастието, дошло от желязото и огъня. И ето ги в крайна сметка сега — тъжни защитници на острова, на Кадис, на Испания. Ето каква е отплатата им: мършави тела с хлътнали очи, трескави лица, прежълтяла или бледа кожа — и всичко това предшества смъртта, инвалидността, мизерията. Странни сенки на онова, което са били някога. Мисли си, че той самият би могъл сега да е един от тях. Да е на мястото на шурея, с тази рана в главата, която така и не се затваря или на нещастника, привързан към нара, който се тресе с унция олово, заседнала в мозъка му.

Неочаквано работникът от солниците чувства как го обзема страх. Не онзи, който го преследва винаги, когато куршумите свистят наблизо и той чувства мускулите и сухожилията си напрегнати в очакване на коварния изстрел, който ще го просне на земята. Не става дума и за бавно плъзващите по тялото тръпки по време на чакането преди неизбежната битка — най-лошият от всички страхове, — когато близкият пейзаж, дори под слънчевите лъчи, сивее като при мътно зазоряване и човек е обзет от странна мъка, надигаща се неумолимо от гърдите към устата и очите, принуждаваща го да диша много дълбоко и много бавно. Страхът сега е различен: гаден и долен. Егоистичен. Срам го е, че чувства тази смущаваща боязън, която вгорчава вкуса на тютюна в устата му и го тласка мигом да стане и да напусне това място, да тича към вкъщи и да прегърне жена си и дъщерите си, за да усети, че е цял. Че е жив.

— Какво става с канонерката? — пита Карденас. — Кога ще платят?

Мохара свива рамене. Да, канонерката. Преди два дни е бил в интендантството на флота, за да търси отново обещаното възнаграждение. Вече не си спомня колко пъти е ходил там. Прекара три дълги часа, прав, с шапка в ръце, както обикновено, докато неизменният чиновник в лошо настроение му заяви сухо, за половин секунда, без дори да го погледне, че всяко нещо изисква време и да не припира толкова. Че има прекалено много началници, офицери и войници, които от месеци не са вземали заплата.

— Още малко ще се забавят. Така казват.

Шуреят гледа неспокойно.

— Но ти наистина ли ходи?

— Разбира се, че ходих. И приятелят Куро също ходи няколко пъти. Винаги ни отпращат набързо. Много пари са, казват. А времената са лоши.

— А твоят капитан Вируес? Не може ли да говори с някого?

— Казва, че за такива работи нищо не можело да се направи. Било извън неговата компетентност.

— Ама останаха много доволни, когато се появихме с лодката. Дори командващият флота ни стисна ръка. Спомняш ли си?… И превърза главата ми с кърпата си.

— Знаеш как е. На момента хората се палят.

Карденас вдига ръка към челото си, сякаш за да докосне отворената рана на черепа си, но се спира на инч от нея.

— Тук съм заради тези пет хиляди реала, зетко.

Работникът от солниците мълчи. Не знае какво да каже. Дърпа за последен път от цигарата, пуска я на пода и смачква угарката с петата си. После става прав. Зачервените очи на Карденас го гледат отчаяно. Възмутено.

— Ние си свършихме работата добре — казва той. — Куро, хлапето, ти и аз. Спомни си и за французите, които очистихме. Заспали и на тъмно, почти… Обясни ли им го добре?

— Разбира се, че съм го обяснил… Ще видиш, че работата ще се оправи. Спокойно.

— Изкарахме си парите и още как — настоява Карденас. — Заслужили сме дори повече, отколкото ще ни дадат.

— Трябва да имаме търпение — работникът от солниците слага ръка на рамото му. — Въпрос на дни е, казвам аз. Когато дойдат парите от Америка.

Другият клати обезсърчено глава и се отпуска на една страна на сламеника, свит, като че ли му е студено. Очите му се взират трескаво в празното пространство.

— Така обещаваха, зетко… Една лодка с оръдие — двайсет хиляди реала… Затова отидохме, нали?

Мохара взема одеялото, торбата и шапката си, тръгва между сламениците и се отдалечава. Бяга от това, което се крие зад знамената.

 

 

На двайсет мили източно от нос Еспартел, последният оръдеен изстрел събаря марсела от гротмачтата на пленения кораб и платното пада на палубата сред бъркотия от греди, въжета и платнища. Почти в същия миг на борда започват да смъкват френското знаме.

— Пуснете лодката във водата — заповядва Пепе Лобо.

Облегнал се на десния фалшборд на кърмата на „Кулебра“, корсарят наблюдава пленения кораб, който се люшка край брега, докато свежият източен вятър си играе с платната му. Това е шебека със среден тонаж, с по три четирифунтови оръдия от всяка страна и напречно опъване на платната, която току-що се е предала след много кратка битка — два бордови залпа от едната и от другата страна, с малко видими щети, — и пет часа гонитба, започнала, когато на зазоряване един дежурен от испанската шалупа я видя да навлиза навътре в Атлантика. Трябва да е един от вражеските кораби, наполовина търговски, наполовина корсарски, които често посещават мароканските пристанища, за да превозват провизии до контролирания от французите бряг. Ако се съди по посоката, в която беше поела, преди да започне преследването, шебеката трябва да е отплавала предишната вечер от Лараш с намерение да навлезе в открито море, заобикаляйки откъм изток, за да избегне английските и испанските патрули в Протока, а после да се отправи на север и да пристигне в пристанището на Рота или Барбате под прикритието на нощта. Сега, след като част от хората на „Кулебра“ се прехвърлят на нея и такелажът й бъде поправен, тя ще отплава за Кадис.

Корабната камбана отмерва четири часа с два двойни удара. Рикардо Мараня, който е разменил няколко думи през рупора с екипажа на шебеката, идва откъм носа, минавайки покрай четирите шестфунтови оръдия, които от десния борд на шалупата още са насочени към другия кораб, за да се избегнат изненади в последния момент.

— Екипаж от французи и испанци, капитан французин — докладва той доволен. — Идват от Лараш, както предположихме, натоварени догоре с осолено месо, бадеми, ечемик и зехтин… добра плячка.

Пепе Лобо кима, докато заместникът му, с присъщото си равнодушие, затъква два пистолета в широкия си пояс, пристягащ дългия му черен сюртук, проверява сабята и отива при групата за абордаж, която, снабдена с криви саби, пушки и пистолети, се кани да се качи на лодката. С подобен товар и под такова знаме, никой съд не би оспорвал легитимността на улова. Слухът се е разнесъл по палубата: въодушевени от перспективата за тлъстата плячка, придобита без проливане на капка кръв, моряците се усмихват и потупват по рамото Мараня и хората му.

Пепе Лобо взема далекогледа, който е до шкафа за компаса, разгъва го, залепя око на лещата и отправя поглед към високата и тясна кърма на другия кораб, чийто екипаж събира падналото платно на палубата и остатъците от такелажа. Трима мъже под бизанмачтата се взират с отчаяни изражения в шалупата. Единият, с тъмен дългопол мундир и с шапка с тясна периферия на главата, изглежда е капитанът. Зад него, на противоположната страна, някакъв млад моряк или юнга хвърля нещо зад борда. Навярно книга с тайни сигнали, официална кореспонденция, френско корсарско разрешително или всичко това заедно. Щом го забелязва, Лобо вика боцмана Брасеро, който продължава да стои при оръдията.

— Боцман!

— На вашите заповеди, капитане!

— Кажете им по рупора всички да отидат на носа!… И че ако хвърлят още нещо във водата, дори да е плюнка, ще произведем нов залп.

Докато Брасеро изпълнява заповедта, без да пропусне да се изплюе, капитанът на „Кулебра“ се надвесва през борда, за да провери как върви спускането на лодката. Групата за абордаж вече е там и мъжете хващат греблата, докато Мараня се спуска по въжената стълба на корпуса. Пепе Лобо поглежда към мароканския бряг, който не се вижда поради голямото разстояние, въпреки че денят е ясен и хоризонтът — чист. След като неговите хора поемат шебеката, той има намерение да се приближи малко към сушата, да се поозърне и да провери дали няма да падне още нещо — тези води са добри за лов, — преди да смени посоката и ескортира плячката към Кадис.

— Палуба!… Платно дясно на борд!

Корсарят поглежда нагоре, обзет от раздразнение. Застанал на марсовата площадка, дежурният сочи на север.

— Какъв е корабът?

— Като че ли двумачтов. Квадратни платна, големи, всички вдигнати.

След като премята на рамо калъфа с далекогледа, Лобо преминава неспокоен половината палуба, под гика, на който се издува частично развитият грот. След това стъпва на фалшборда, покатерва се по напречните въжета, разгъва далекогледа и гледа през него, опитвайки се да нагоди зрението си към движението на образа поради вълнението.

— Бригантина е! — предупреждава дежурният над главата му.

Викът долита само секунда преди Пепе Лобо да разпознае кораба, който се приближава бързо благодарение на свежия източен вятър, издул платната му. Не ще и дума, бригантина е. Плава с издути фок, кливери и топсели, намира се на разстояние от пет мили и се движи добре, тласкана от източния вятър, който й идва откъм левия борд. Все още е невъзможно да се различи знамето, ако въобще е вдигнато, но няма и нужда. Лобо затваря очи, изругава, отваря ги отново и пак поглежда през далекогледа. Струва му се, че разпознава натрапника. Не му се вярва, че може да има толкова лош късмет, но морето играе подобни номера. Понякога печелиш, друг път губиш. „Кулебра“ като че ли току-що загуби.

— Групата за абордаж да се върне!… Готови за маневриране!

Крещи заповедите, докато се спуска по една обтяжка и едва стъпил на палубата, се отправя към кърмата, без да обръща внимание на мъжете, които го гледат объркани или се спират за момент край борда, за да се взрат в хоризонта. По пътя се разминава с Мараня, който се е върнал и го пита с очи какво става. Лобо се задоволява да посочи с брадичка на север и на заместника му е достатъчен един миг, за да разбере.

— Бригантината от Барбате ли?

— Вероятно.

Мараня се втренчва равнодушно в него. После се навежда през фалшборта, над лодката, чийто екипаж, с ръце на греблата, се държи с канджа за металните куки на борда и всички вдигат питащи лица, не разбирайки какво става.

— Всички на борда! Вадете лодката от водата!

Възможно е и да е някой английски кораб, казва си Пепе Лобо, въпреки че няма скорошни сведения за нито един в тази част на Протока. При всички случаи не е готов да рискува. Корсарската шалупа е бърза, но френският ветроход, ако наистина е той, е много по-бърз. Най-вече при попътен или страничен вятър, какъвто би бил случая, ако реши да ги подгони. Има и по-голяма огнева мощ: неговите дванайсет шестфунтови оръдия са три пъти повече от тези на „Кулебра“. Разполага и с по-многоброен екипаж.

— Палуба! — вика марсовият отгоре. — Това е френската бригантина!

Лобо не чака онзи да повтори.

— Освободете шкотите и всички на носа!

Лодката, от която се стича вода, вече е качена на борда. Хората от абордажната група са оставили оръжията и затягат клиновете, които я придържат към кърмата, под гика, докато Мараня дава заповеди на носа, боцманът Брасеро избутва по местата мързеливците. Отначало объркани, впоследствие осъзнали грозящата ги опасност, мъжете се втурват да освобождават въжетата затягащи грота, който се разгъва със звучен плясък на освободения брезент, докато на носа, освободени от шкотите на бушприта, му пригласят кливерът и форстакселът, изкачвайки се по дебелите корабни въжета.

— Вдигай грота! Вдигай всичко на носа!

Мъжете дърпат шкотите на десния борд и „Кулебра“ се накланя в същата посока, когато платната улавят вятъра и се издуват. Пепе Лобо, който е останал до руля, сам движи щурвала, докато стрелката на компаса се обръща на изток-югоизток, после повтаря курса на Шотландеца, първия кормчия, и му поверява управлението на кораба. С един поглед се уверява, че ветрилата поемат добре вятъра и че шалупата, пришпорвана като чистокръвен кон от вятъра в платната, издигнати на единствената мачта, реагира незабавно, като пори морето, набирайки скорост, а хората привършват с опъването и завързването на шкотите.

— Там остана цяло съкровище — сумти кормчията.

Той отправя — подобно на капитана и всички останали на борда — тъжни погледи към изоставената плячка. „Кулебра“ се насочва така, че да мине на пистолетен изстрел от другия кораб — достатъчно наблизо, за да могат корсарите първо да видят вцепенението, а после и радостта на екипажа на френския кораб; там, щом проумяват какво се случва, започват да подвикват подигравателно към бегълците, да им правят всякакви неприлични жестове и най-вече да им показват среден пръст. С горчив вкус в устата, докато се отдалечават от шебеката, Пепе Лобо вижда за последен път неприятелския капитан, който размахва иронично шапката си, а на върха на фокмачтата отново се развява френското знаме.

— Невинаги може да се печели — отбелязва Рикардо Мараня, който се е върнал на кърмата и се обляга на фалшборда откъм подветрената страна с обичайната си отпуснатост, пъхнал палци в пояса, където още стоят затъкнати сабята и двата пистолета.

Пепе Лобо не отговаря. Примижавайки поради слънцето, той наблюдава внимателно морската повърхност и флагчето, показващо посоката на вятъра. Корсарят е потънал в изчисления за отношението между курса, вятъра и скоростта, като чертае в главата си, така точно, както ако го правеше на морската карта, зигзагообразния маршрут от прави линии и ъгли, пресмятайки колко мили възнамерява да измине в близките часове, с единствената цел да постави колкото се може повече водно пространство между шалупата и бригантината, която несъмнено, веднага щом разпознае освободената плячка и постигне споразумение за наградата, ще продължи лова. Ако това, както изглежда, е бригантината, която французите държат между Барбате и тинестия залив на Гуадалкивир, то става дума за бърз кораб, дълъг осемдесет стъпки и тежащ двеста и петдесет тона. Това предполага скорост от десет, а може би и единайсет възела при силен попътен или страничен вятър — ход, превъзхождащ този на шалупата, която при същите условия достига не повече от шест до осем възела. Единственото предимство на испанската шалупа са някои от мореходните й качества: голямото й триъгълно платно позволява, ако се наложи, да плава по-добре при силен бейдевинд^[1], в сравнение с бригантината с квадратните си платна, и така да подобри скоростта си в сравнение с тази на противника. Поне с няколко възела.

— Източният вятър ще се задържи — въздъхва Рикардо Мараня, наблюдавайки небето. — Поне до утре… Това е добрата новина.

— Все някоя добра новина трябва да има, мамка му…

След процедената през зъби ругатня, която му донася известно облекчение — Мараня се усмихва, щом чува думите, но не казва нищо — Пепе Лобо вади часовника от джоба на жилетката си. Знае, че заместникът му си е помислил същото. Остават по-малко от пет часа, докато се стъмни. Идеята е да бягат на югоизток, докато се свечери, навлизайки навътре в Атлантика, а после да сменят курса на североизток и да се измъкнат от бригантината в тъмнината. Това е на теория. Така или иначе засега най-важното е да се държат надалеч от нея, докато настъпи въпросният момент.

— По една миля на час — казва Лобо. — Това е най-многото, с което можем да позволим на бригантината да съкращава разстоянието между нас… Така че по-добре да пуснем бомкливера и формарсела.

Помощникът му вдига поглед нагоре, към грота. Огромното ветрило, издуто от вятъра, държано от върха и гика, тласка напред шалупата с помощта на кливера и форстаксела, разстлани над дългия бушприт на носа.

— Нямам доверие на стенгата — Мараня говори тихо, за да не го чуят кормчиите. — Един снаряд на французина удари над брамстенгата… А горе вече има прекалено много плат и ако вятърът задуха по-силно, стенгата може да се сцепи.

Пепе Лобо знае, че заместникът му има право. При силен вятър и много вдигнати платна, единствената мачта на шалупата може да се счупи, ако я принудят да държи прекалено много брезент. Това е слабото място на този вид бързи и маневрени кораби: уязвимост за сметка на скорост. Понякога са деликатни като сеньоритки.

— Затова няма да я удължаваме, като слагаме бомбрамстенга — отговаря той. — Но за останалото нямаме избор… Поемай, лоцмане.

Другият мъж се съгласява примирено. Освобождава се от сабята и пистолетите, вика боцмана — Брасеро контролира привързването на оръдията и затварянето на люковете — и се отправя към подножието на мачтата, за да наблюдава маневрата. Междувременно Пепе Лобо променя с два румба посоката, която държи Шотландеца, а после насочва далекогледа към килватера на шалупата. Вижда през окуляра как шебеката отново е вдигнала платна и плава към спасителя си и как бригантината бързо наближава към нея. Когато Лобо смъква далекогледа и поглежда към носа, мачтата на шалупата се е покрила с още платна, които се разстилат и веят, преди да се изопнат неподвижно, държани от шкотите, които мъжете опъват на палубата: бомкливерът е опънат високо над кливера, формарселът се издува на мачтата. Улавяйки още вятър, „Кулебра“ дърпа решително напред, пори вълните и се накланя така силно към подветрената страна, че водата плисва по оръдията и залива палубата, оттичайки се по направените за тази цел улеи. Облегнат в ъгъла, образуван от перилата на кърмата и фалшборда откъм наветрената страна, разкрачен, за да компенсира голямото накланяне настрани, корсарят отново е обзет от съжаление за изоставената плячка. Като изключим процента от плячката за него и хората му, дон Емилио Санчес Гинея и синът му Мигел също щяха да останат много доволни, мисли си той. Както и Лолита Палма.

За миг Пепе Лобо се замисля за жената — „Когато се върнете от плаване“, така бе казала тя последния път, — докато шалупата лети уверено напред през Атлантика, порейки вълните с ритмично поклащане. Струя студена вода плисва през вантите до кърмата, залива капитана и кормчиите, които се навеждат, за да я избегнат, доколкото могат. Отупвайки куртката си, мокър и с разчорлена коса, корсарят изтрива с ръкав лицето си, за да се отърве от солта, щипеща очите му. После отново се заглежда в килватера, по посока на все още далечните платна на бригантината. Както бе казал преди малко Мараня, това поне е добрата новина. Ловът откъм кърмата изисква много часове. А „Кулебра“ бяга като заек.

Сега, мърмори той злостно, хвани ме, ако можеш, мръснико.

 

 

Потракват куки за плетене, шумоли коприната на женски рокли при докосването си до столовете и дивана, чиито подлакътници са украсени с дантелени покривчици. Чаши сладко вино, шоколад и сладкиши на масичката за следобедна закуска. Тлеещата жарава в бронзовия мангал затопля помещението и го изпълва с аромат на лавандула. Стените с виненочервени тапети са украсени с голямо огледало, гравюри, рисувани чинии и две хубави картини. Сред мебелите изпъкват един полиран китайски шкаф и една клетка с какаду в нея. През широките стъклени врати към двата балкона се виждат дърветата в градината на манастира „Сан Франсиско“, окъпани в златисто от светлината на залеза.

— Казват, че Сагунто е изгубен — отбелязва Кура Вилчес — и че Валенсия също може да падне.

Доня Конча Солис, господарката на дома, се сепва и за миг престава да се занимава с ръкоделието си.

— Бог няма да го позволи.

Тя е пълна жена, прехвърлила седемдесетте, с посивяла коса, прибрана с гребенчета на кок. Носи обици и гривна от черен кехлибар, на раменете си има вълнен шал. Броеницата и ветрилото са й под ръка, на масичката.

— В никакъв случай няма да го позволи — повтаря тя.

До нея седи Лолита Палма, в тъмнокафява рокля с бяла дантелена якичка. Тя отпива глътка от сладкото вино, оставя чашата на подноса и продължава бродерията, която държи на гергеф в скута си. Няма слабост към конците, напръстника и иглата, нито към другите женски домашни занимания, които противоречат на характера и социалното й положение, но има навика да посещава кръстницата си в дома й на улица „Тинте“ два пъти в месеца, когато тук се събират дами и се занимават с шиене, бродиране и плетене на дантели. Днес тук са и дъщерята, и снахата на доня Конча — Росита Солис и Хулия Алгеро, последната бременна в петия месец, — както и една висока, руса мадридчанка на име Луиса Морагас, която е потърсила убежище в Кадис със семейството си и живее под наем в най-горния апартамент на сградата. Групата се допълва от доня Пепа де Алба, вдовица на генерал Алба, която има трима синове, все офицери.

— Работите се развиват зле — продължава Кура Вилчес непринудено, докато боде умело с иглата. — Нашият генерал Блейк беше разгромен от французите на Сюше, а войската му е разпръсната. Съществуват опасения, че целият Левант ще падне във френски ръце… И сякаш това е малко, та и посланик Уелсли, който въобще не се разбира с кортесите, заплашва да изтегли английските войски: и тези, които са разквартирувани в Кадис, и онези на братчето си, херцог Уелингтън.

Лолита Палма се усмихва и запазва разумно мълчание. Приятелката й говори с войнствен апломб, на който биха завидели някои генерали. Всеки би казал, че прекарва дните си сред гаубици и барабанен бой като някоя отракана маркитантка^[2].

— Чух, че французите застрашават Алхесирас и Тарифа — отбелязва Росита Солис.

— Така е — потвърждава Кура със същата приповдигнатост. — Искат да влязат там за Коледа.

— Какъв ужас! Не разбирам защо нашите войски се огъват така… Не вярвам, че един испанец отстъпва по смелост на французите или англичаните.

— Не е въпрос на смелост, а на навик… Нашите войници са селяни без военна подготовка, събрани оттук-оттам във войската. Нямат опит в сражения на бойното поле. Затова и при първия открит сблъсък хората се пръскат, викат „Предателство!“ и бягат… С партизанските отряди е обратното. Те избират мястото и начина, по който да се бият. Чувстват се в свои води.

— Голям генерал си, Кура — смее се Лолита, без да престава да бродира. — Много разпалена и познавачка на военната наука.

Приятелката й също се смее, отпуснала ръкоделието си в скута. Този следобед тя е прибрала косата си под изящна шапчица с панделки, които подчертават хубавия цвят на страните й, заруменели допълнително и от близостта на мангала.

— Не се изненадвай — казва тя. — Ние жените имаме повече практически усет, отколкото някои именити стратези… Те събират войски от окаяни селяци, които после се разбягват при първия изстрел, хиляди нещастници, тичащи по бойното поле, докато вражеската кавалерия ги коли наред.

— Горките — вметва Росита Солис.

— Да… Горките.

Продължават мълчаливо, замислени за обсади, битки и разгроми — един мъжки свят, от който до тях достига само ехото. И последиците. Малко, дебело и лениво кученце се отърква в краката на Лолита Палма и изчезва по коридора, точно когато часовникът там отброява пет удара. През това време се чува само потракването на куките на доня Конча.

— Да, печални дни са тези — казва накрая Хулия Алгеро, която се е обърнала към вдовицата на генерал Алба — … Какво се чува за синовете ви?

Отговорът е съпроводен от усмивка, изпълнена с твърдост и примирение.

— Двамата по-големи са добре, слава Богу. Единият е в армията на генерал Байестерос, другият — недалеч от тук, в Пунталес.

Мъчително мълчание, разбираемо за всички. Хулия Алгеро угрижено се привежда напред, а издутият й корем се очертава под широката туника. Като майка към майка.

— А за най-малкия? Не знаете ли нещо?

Жената завърта отрицателно глава, впила очи в ръкоделието. Най-малкият син, заловен в битката при Оканя, е пленник във Франция. От много отдавна няма новини от него.

— Ще видите как всичко ще се оправи.

Сеньора Алба се усмихва стоически. Сигурно не е лесно да се усмихваш така, мисли си Лолита Палма. През цялото време да се опитваш да си на висотата, на която другите очакват. Неблагодарна роля: вдовица на един герой и майка на други трима.

— Разбира се.

Отново затракват игли и куки. Седемте жени продължават с ръкоделията си — чеизът на Росита Солис, — докато следобедът преваля. Разговорът тече спокойно, върти се около домашни събития и дребни местни клюки. Раждането на една. Сватбата или овдовяването на друга. Финансовите затруднения на еди-кое си семейство и скандалните отношения на еди-коя си сеньора с лейтенант от полка на Сиудад Реал. Недодялаността на доня еди-коя си, която излиза от вкъщи без прислужничка, която да я придружава, при това небрежно облечена, несресана и без да се е нагласила. Бомбите на французите и новата мускусна есенция, получена от Русия в магазина за сапуни на „Ментидеро“. През стъклените врати на балконите все още влиза достатъчно светлина, отразява се в голямото огледало с махагонова рамка и така в стаята става още по-светло. Обгърната в тази златиста светлина, Лолита Палма привършва с бродирането на инициалите „Р. С.“ на батистената носна кърпичка, отрязва конеца и се оставя на мечтания, отвеждащи я далеч от Кадис: море, острови, линията на брега в далечината, бели платна и искрящо слънце по накъдрената вода. Мъж със зелени очи гледа тази картина, а тя гледа него. Потръпвайки почти болезнено, тя се връща с усилие към действителността.

— Преди две вечери срещнах Пако Мартинес де ла Роса в сладкарницата на Коси — разказва Кура Вилчес. — Все по-хубав ми изглежда, толкова мургав и с цигански черти, с тези негови черни очи…

— Може би прекалено красив и с прекалено черни очи — отбелязва Росита Солис лукаво.

— Какво прави той? — пита разсеяно Луиса Морагас. — Виждала съм го няколко пъти и ми се струва приятно момче. Някак изящно.

— Да, да, това е точната дума. Изящно.

— Нямах представа — казва мадридчанката, скандализирана, след като си е дала сметка за какво стана дума.

— Е, така е.

Кура Вилчес продължава да разказва. Работата е там, додава тя, че срещнала младия либерал в сладкарницата, бил с Антониете Галиано, Пепин Кейпо де Ляно и други със същите политически убеждения…

— Празноглавци до един — намесва се доня Конча. — Истинска банда!

— Е, казаха, че новото отваряне на театъра е сигурно. Въпрос на дни.

Росита Солис и Хулия Алгеро ръкопляскат. Стопанката на къщата и вдовицата на Алба кривят физиономии.

— Още една победа на тези философстващи господинчовци — жалва се вдовицата.

— Не са само те. Има депутати от антиреформистката група, които също се обявяват „за“.

— Светът се е обърнал с главата надолу — оплаква се доня Конча. — Човек не знае на кой светец да се моли.

— На мен ми се струва, че това е добре — настоява Кура Вилчес. — Докато театърът остава затворен, градът се лишава от полезно и приятно забавление. В края на краищата в Кадис се дават представления в много частни домове и се плаща вход… Преди една седмица Лолита и аз бяхме в дома на Кармен Руис де Меля, където играха водевил от Гонсалес де Кастийо и „Съгласието на момичетата“.

Куките застиват в ръцете на стопанката на къщата, когато чува заглавието.

— Пиесата на Моратин^[3] ли? На този поддръжник на французите?… Какъв срам!

— Не преувеличавайте, кръстнице — намесва се Лолита Палма. — Пиесата е много хубава. Съвременна, вълнуваща и съвсем порядъчна.

— Глупости! — доня Конча отпива глътка от студената вода, за да се успокои. — Къде са Лопе де Вега или Калдерон…!

Вдовицата Алба изразява съгласие.

— Да се отвори пак театъра ми се струва лекомислено — казва тя, поставяйки нов бод в ръкоделието си. — Хората забравят, че живеем във време на война, макар понякога тук това да не се забелязва много. Мнозина страдат по бойните полета и в градовете из цяла Испания… Смятам го за неуважение към тях.

— Аз пък го виждам като порядъчно забавление — възразява Кура Вилчес. — Театърът е дете на доброто общество и плод на просвещението на народите.

Доня Конча я поглежда със свойска ирония, примесена с горчивина.

— Ах, Курита. Говориш като либерал. Сигурно си прочела това в „Ел Консисо“.

— Не — смее се тържествуващо другата. — Прочетох го в „Диарио Меркантил“.

— Все едно, скъпа.

Луиса Морагас се намесва. Мадридчанката — омъжена за чиновник от регентството, който е пристигнал тук, бягайки от французите, — заявява, че е изненадана от свободата, с която жените в Кадис по принцип изказват мнения по военни и политически въпроси. И въобще за всичко.

— Такава свобода би била немислима в Мадрид или в Севиля… Дори във висшето общество.

Доня Конча й отговаря, че това е естествено. На други места, добавя тя, това, което се изисква най-вече от една жена, е да се облича добре и да се движи грациозно, да може да говори за някои и други несъществени глупости и да размахва умело ветрилото си. Но на всеки жител на Кадис, мъж или жена, е присъщ неспокойният стремеж да опознае колкото е възможно повече нещата и свързаните с тях проблеми. Това се дължи до голяма степен на пристанището и на морето. Отворен към световната търговия от векове, градът се радва на почти либерални традиции, в които се възпитават и много млади момичета от добрите семейства. За разлика от останалата част на Испания, а включително и от обичайното за други културни общества, тук не е рядкост жените да говорят чужди езици, да четат вестници, да спорят за политика и ако е необходимо, да се заемат със семейната търговия, какъвто е случаят с кръщелницата й Лолита след смъртта на баща й и брат й. На всичко това се гледа с добро око, дори се приветства, стига да е в границите на приличието и на добрите обноски.

— Но е истина — казва тя в заключение, — че заради бъркотиите на войната нашите млади момичета губят малко реален поглед към нещата. Има прекалено много вечеринки, танци, заведения, в които се играе хазарт, униформи… Прекалено много свобода и прекалено много бърборковци, произнасящи речи в кортесите и извън тях.

— Прекалено голямо желание за развлечения — довършва вдовицата Алба, която продължава да шие, без да вдига глава.

— Не става дума само за развлечение — протестира Кура Вилчес. — Светът не може и занапред да принадлежи на монарсите с абсолютна власт, а трябва да е на всички. И това с театъра е добър пример. Според Пако де ла Роса и останалите, театърът е подходящ за възпитанието на народа… Според тях това е подходящ амвон, от който да бъдат проповядвани новите представи за родина и нация.

— Народът? … Сама го каза, момиче — отбелязва доня Конча. — Това, което искат онези хора, е лековерна тълпа, която да унищожи монархията и да установи републиката с нейните гилотини. Да сменят амвона, както сама казваш, с театралната сцена. Да проповядват своите неща оттам, по свой начин. Много независима нация, както го наричат днес, и малко религия.

— Либералите не са противници на религията. Почти всички, които познавам, ходят на църква.

— Да, разбира се — доня Конча обхожда всички с победоносен поглед. — Ходят в църквата „Росарио“, защото свещеникът е от техните.

Кура Вилчес не се признава за победена.

— А другите ходят в старата катедрала — отговаря тя безцеремонно, — защото там се проповядва срещу либералите.

— Няма място за сравнение, мила.

— Е, на мен идеята с патриотичния театър ми изглежда добра — изказва мнението си и Хулия Алгеро. — Добре е да се възпитава народа в граждански добродетели.

Доня Конча сменя посоката на своята атака, насочвайки я към снаха си. Така започнаха нещата във Франция, мърмори тя, и ето какъв е резултатът: гилотинирани крале, разграбени църкви и простолюдие, за което вече няма нищо свято. И на всичкото отгоре — Наполеон. Кадис, додава тя, вече можа да се убеди от първа ръка на какво е способен един народ без спирачки. Спомнете си за горкия генерал Солано или за другите подобни инциденти. Свободата на печата само влоши нещата с всички тези разпространявани навсякъде памфлети, либерали и антиреформисти са се хванали за гушата, а вестниците ги насъскват едни срещу други.

— Народът се нуждае от възпитание — намесва се Лолита Палма. — Без просвещение няма патриотизъм.

Когато я чува да говори така, доня Конча й отправя продължителен поглед, изпълнен с особена смесица от обич и неодобрение. Лолита знае, че въпреки хода на времето и без да обръща внимание на реалното положение на нещата, кръстницата й не се е примирила с мисълта, че тя продължава да е неомъжена. Жалко, има навика да казва на приятелките си. Такова момиче… а годините си вървят. При това никак не беше грозна. И сега не е. Толкова умна, така здравомислещо ръководи къщата, търговията и всичко останало. А е все сама. Ще си остане стара мома, горкичката.

— Понякога говориш като тези дърдорковци от кафене „Аполо“, дъще… Това, от което се нуждае народът, е да има какво да яде, да има страх от Бога и да почита законния крал.

Лолита се усмихва безкрайно мило.

— Това съвсем не е всичко, кръстнице.

Доня Конча е оставила възглавничката с куките настрани и си вее ожесточено с ветрилото, сякаш разговорът и топлината на мангала започват да я задушават.

— Може би — съгласява се тя. — Но всичко останало е нередно.

 

 

Огънят от боровите трески, горящ в единия край на арената за бой на петли, отделя смолист и мръсен пушек, който дразни очите. Пламъците осветяват слабо помещението и хвърлят червени отблясъци по мазната кожа на мъжете скупчени около пясъчния кръг, където се бият петлите: на места перата им са изрязани до основата или направо изскубнати, на шпорите им са поставени стоманени наконечници, човките им са целите в кръв. Мъжете викат радостно или гневно при всяко налитане и всяко клъвване, залагайки пари на всеки сблъсък.

— Заложете на черния, капитане — съветва лейтенант Бертолди. — Не е възможно да загубим.

Подпрян с гръб на оградата опасваща арената, Симон Дефосьо наблюдава схватката, увлечен от яростта, с която се нахвърлят една на друга двете птици, едната червеникава, другата черна с гердан от настръхнали бели пера. Насъскват ги двайсетина френски войника и няколко испанци от верните на крал Жозеф части. Над ограденото с дъски място без покрив се е ширнало звездното небе и се извисява мрачният, укрепен купол на стария параклис „Санта Ана“.

— Черният, черният — настоява Бертолди.

Дефосьо не е убеден, че идеята е добра. Има нещо в безучастното изражение на собственика на червеникавия петел, което го кара да бъде нащрек. Човекът — сух, изпит испанец с прошарена коса, с цигански черти, тъмна кожа и непроницаем поглед, е клекнал отстрани на кръга. Това безразличие му се струва прекалено. Или петелът и парите от залозите нямат особено значение за него, или крие пето асо в ръкава си. Френският капитан не е специалист по бой с петли, но в Испания е гледал някой и друг и знае, че една кървяща и загубила сили птица внезапно може да се съвземе и с един точен удар на човката да обърне противника си с краката нагоре. Някои дори са обучавани на това. Да се преструват на изплашени и сякаш са на път да издъхнат, докато залозите скочат в полза на другия, и тогава атакуват смъртоносно.

Зрителите вият от задоволство, докато червеникавият петел отстъпва пред свирепата атака на противника си. Маурицио Бертолди се кани да си проправи път, за да добави още няколко франка към залога си, но Дефосьо го задържа за ръкава.

— Заложете на червеникавия — казва той.

Италианецът гледа объркано златния наполеон, който висшестоящият току-що е сложил в ръката му. Дефосьо настоява, напълно сериозен и убеден.

— Послушайте ме.

След известно колебание Бертолди кимва. Решава се, добавя половин златна унция от себе си към наполеона и предава всичко на човека, който събира залозите.

— Надявам се да не се разкайвам — въздъхва на връщане той.

Дефосьо не отговаря. Вече не следи подробностите на боя. Вниманието му е привлечено от трима мъже сред насъбралото се множество. Те са видели проблясването на монетите и кожената кесия, която капитанът държи в джоба на мундира си и го наблюдават втренчено, което въобще не му вдъхва спокойствие. Тримата са испанци. Единият е облечен цивилно, с платнени обувки и раирана наметка на раменете, а другите носят кафяви сукнени куртки с червени обшивки, къси до коленете панталони и гамаши — така се обличат хората от селското опълчение, което действа в помощ на френската войска. Тези хора се ползват с лоша слава: продажна и незаслужаваща доверие паплач: бивши партизани, разбойници или контрабандисти — тези разлики никога не са ясни в Испания, — които са се заклели във вярност на крал Жозеф и сега преследват някогашните си другари с право да получават една трета от всичко, иззето от неприятели и престъпници, независимо дали наистина са такива или не. И така, жестоки в своята безнаказаност, непостоянни в убежденията си, склонни към всякакви злоупотреби и безчинства над сънародниците си, въпросните доброволци понякога се оказват по-опасни от самите бунтовници, с които се съревновават по издевателства по пътищата, полетата и чифлиците, като крадат и грабят населението, което казват, че защитават.

Като гледа тези три сериозни и мрачни лица, капитан Дефосьо пак започва да разсъждава за двете черти, присъщи според него на испанския характер: непоследователност и жестокост. За разлика от британските войници с тяхната постоянна, безпощадна и разумна храброст, или от французите, винаги решителни в сражение, дори когато са далеч от родната земя, често единствено заради честта на знамето, испанците продължават да бъдат за него загадка, изтъкана от парадокси: противоречива храброст, примирена страхливост, непостоянно упорство. По време на Революцията и походите в Италия французите, зле въоръжени, лошо облечени и без военна подготовка, се превърнаха бързо в опитни воини, ревностни бойци за славата на своята родина. Докато испанците, като че ли по рождение привикнали към поражението и липсата на доверие в онези, които ги командват, не издържат при първия удар и рухват като организирана войска в началото на всяко сражение; същевременно обаче са способни да умрат с чест, без вайкане и без да молят за милост, както на малки групи или в единоборство, така и при големи обсади, защитавайки се със смайваща свирепост. Показват след всяко поражение изключителна издръжливост и способност да се реорганизират с лекота и влязат отново в бой, с неизменните си фатализъм и отмъстителност, без да показват никога унижение или обезсърчаване. Като че ли това да се бият, да търпят поражения, отново да тръгват на бой и да бъдат разгромявани отново е най-естественото нещо на света. Генерал „Все ми е едно“, наричат те самите това отношение към живота. И това ги превръща в страшни противници. Този генерал е единственият, който никога не им изменя.

Що се отнася до испанската жестокост, то Симон Дефосьо познава прекалено много примери за нея. Боят с петли е подходящ символ, тъй като безразличието, с което тези мълчаливи хора приемат съдбата си, изключва милостта към онези, които паднат в ръцете им. Дори в Египет французите не е трябвало да понесат повече мъка, ужаси и лишения, колкото в Испания, а това ги тласка към всякакъв род крайности. Заобиколени от невидими врагове, винаги озъртайки се с пръст на спусъка, те знаят, че животът им е в постоянна опасност. В тази безплодна, опустошена земя с лоши пътища, войниците на императора, натоварени като мулета, в зной и студ, на вятър или дъжд, трябва да осъществяват преходи, които биха съсипали пешеходци без какъвто и да било товар. И във всеки момент, в началото, по време на похода или в края му, на мястото, където са се надявали да си починат, може да ги очакват сблъсъци с неприятеля: не сражения на бойното поле, които след края дават възможност на оцелелия да почине край огъня на бивака, а коварни засади, прерязване на гърла, мъчения и убийства. Две събития, за които Дефосьо е научил наскоро, утвърждават зловещата физиономия на войната в Испания. Телата на сержант и войник от 95-ти пехотен полк, заловени в странноприемницата край Маротера, били открити преди две седмици: били сложени между две дъски и разрязани с трион на две. А преди четири дни, в Рота, един селянин и синът му предали на властите коня и екипировката на войник от втори драгунски полк, който бил разквартируван у тях, и който според тях бил дезертирал. Накрая драгунът бил открит, обезглавен и скрит в кладенец. Опитал се да изнасили дъщерята на собственика на къщата, признал последният. Баща и син бяха обесени, след като отрязаха ръцете и краката им и разграбиха дома им.

— Вижте червеникавия, капитане. Още се перчи.

В тона на лейтенант Бертолди се долавя въодушевление. Петелът, който изглеждаше притиснат от съперника си в единия край на пясъчния кръг, току-що е вирнал глава, събрал е неизвестно къде скритите досега сили, и с яростен удар на човката е отворил кървяща рана в гърдите на другия, който се олюлява и отстъпва, разпервайки подрязаните си криле. Дефосьо поглежда бързо към лицето на собственика, търсещ обяснение на случващото се, но испанецът продължава да стои безучастен, загледан в птицата, сякаш и предишната му слабост, и внезапното му съвземане не го изненадват ни най-малко. Петлите се нападат един друг във въздуха, пърхат и налитат яростно, удрят с човки и нокти, и сега черният е онзи, който, с извърнати нагоре очи и облян в кръв, отстъпва, все още опитвайки се да се бие, докато накрая пада в краката на другия, който го довършва с безпощадни удари с човката и вдига окървавената си глава, за да изкукурига победоносно. Едва тогава Дефосьо забелязва лека промяна у собственика му. Една бегла усмивка, едновременно тържествуваща и презрителна, която изчезва, когато той става и прибира петела, а след това поглежда около себе си със своите безизразни и жестоки очи.

— Какъв петел, как да го разбереш — казва Бертолди смаян.

Дефосьо наблюдава задъханата червеникава птица влажна от собствената и чужда кръв, и потръпва като от някакво предчувствие.

— Или да разбереш собственика му — добавя той.

Двамата артилеристи прибират спечеленото, разпределят си го и излизат от ограждението в мрака на нощта, загърнати в сивите си наметала. Едно куче легнало в тъмното се надига стреснато, забелязало появата им. На мъглявата светлина, идваща откъм арената, капитанът забелязва, че едната от предните му лапи е осакатена.

— Хубава нощ — отбелязва Бертолди.

Дефосьо предполага, че помощникът му има предвид скоро получените пари, подрънкващи в кесиите им, защото нощи като тази, с ясно звездно небе, са виждали не една и две през войнишкия си живот. Намират се много близо до стария параклис „Санта Ана“ издигнат на върха на най-високия хълм от възвишенията над Чиклана — от два дни си почиват тук под предлог, че събират продоволствия за Кабесуела. От това място, укрепено и пазено от артилерията на близката батарея, може да се види на дневна светлина цялата картина на солниците и остров Леон, от Пуерто Реал до Атлантическия океан и испанската крепост Санкти Петри, която англичаните бранят в устието на канала, от едната страна, а снежните планини Грасалема и Ронда я пазят от другата. По това време тъмнината позволява да се различат само очертанията на параклиса сред силуетите на мастикови дървета и рожкови, светлата пръст по пътя, криволичещ надолу по склона, няколко далечни светлини — несъмнено военни лагерни огньове — от страната на острова, арсенала „Карака“ и отблясъкът на слезлия ниско полумесец, умножаван до безкрайност от езерца и малки канали, достигащи до полукръглия хоризонт. Селището Чиклана, помръкнало и тъжно след разграбването, окупацията и войната, се разстила в подножието на хълма, като пленник сред просторната черна шир на боровете, с ясните очертания на варосаните си къщи, разделено на две от ивицата на река Иро.

— Кучето ни следва — казва Бертолди.

Вярно е. Животното — една движеща се сянка в мрака, накуцва след тях. Когато се обръща да го погледне, Симон Дефосьо открива други три сенки, които вървят отзад.

— Внимавай с маноловците — предупреждава той.

Още не е довършил думите си, когато те се нахвърлят върху им, размахвайки стоманени остриета, проблясващи като светкавици. Преди да успее да извади сабята от ножницата, Дефосьо усеща как някой рязко дръпва едната му ръка и чува неприятния звук на бръснач, разрязващ сукното на мундира му. Далеч не е безстрашен воин, но няма и да се остави лесно да му прережат гърлото. Така че нанася удар, за да избегне нов разрез, блъска нападателя си и се бори с него, опитвайки се да избегне търсещия го бръснач и да освободи сабята си, но без успех. Наблизо чува тежко дишане и яростно сумтене — шумът на борбата.

— Помощ! — вика той.

От удара в лицето пред очите му се посипват искри. Ново раздиране на сукното го кара да почувства как слабините му изтръпват. Ще ме разфасоват на парчета. Като прасе. Мъжете, с които се бори, докато те се мъчат да го хванат за ръцете, — за да го намушкат, заключава той в пристъп на паника — миришат на пот и смолист пушек. Сега вече му се струва, че чува и Бертолди да вика. С отчаяно усилие, едва измъквайки се от нападателите си, капитанът скача надолу по склона и се търкулва за кратко сред камъни и храсталаци. Това му предоставя достатъчно време, за да пъхне дясната ръка в джоба на мундира си и да извади оттам пистолет. Пистолетът е малък, с неголям калибър, по-подходящ за някое напарфюмирано конте, отколкото за офицер по време на война, но тежи малко, удобен е за носене и на късо разстояние праща куршум в корема не по-зле от прочутия кавалерийски модел „Година XIII“. Така че, след като го зарежда с лявата си ръка, Дефосьо го вдига навреме, за да се прицели в близката сянка, връхлитаща към него. Изстрелът осветява облещени очи на мургаво лице с бакенбарди, а после се чува стон и шумът на падащо тяло.

— Помощ! — вика той отново.

Отговаря му някакъв възглас на испански, който звучи като ругатня. Тъмните сенки, връхлитащи преди към Дефосьо, сега притичват покрай него, бързайки надолу по склона. Французинът, който е застанал на колене и най-сетне успява да извади сабята от ножницата си, я размахва при преминаването им, но тя сече само въздуха, без да достигне бегълците. Четвърта сянка се насочва забързано към Дефосьо, който се кани да нанесе нов саблен удар, и тогава разпознава разстроения глас на Бертолди.

— Капитане!… Добре ли сте, капитане?

По пътеката, откъм укрепения параклис, часовите идват тичешком със запален фенер, осветяващ щиковете им. Бертолди помага на капитана да се изправи. На приближаващата светлина Дефосьо забелязва, че лейтенантът е с окървавено лице.

— Отървахме се по чудо — отбелязва последният, все още с треперещ глас.

Вече половин дузина войници са ги наобиколили и питат какво се е случило. Докато помощникът му обяснява, Симон Дефосьо слага сабята в ножницата и прибира пистолета под наметалото си. После поглежда надолу по склона, към тъмнината, в която са изчезнали нападателите му. От главата му не излиза образът на червеникавия петел, мятащ се из оградената арена с настръхнали пера, потънал в кръв.

 

 

— Беше проститутка от Санта Мария — казва Кадалсо.

Рохелио Тисон оглежда безформената купчина покрита с одеяло, изпод което се подават само краката. Трупът лежи на земята, до стената на стар, изоставен склад на ъгъла на улица „Лаурел“: тясно и мрачно здание, видимо запустяло, без покрив. Отсечените краища на три дебели, голи греди се очертават в небето, над останките от стълба, чиито стъпала водят към празното пространство.

Комисарят прикляква и отмахва одеялото. Този път, въпреки закалката на навика, изпитва страх. От Санта Мария, беше казал помощникът му. Спомени и смущаващи мисли се смесват в ума му. Образът на едно голо момиче, проснато по корем в мрака. И воплите му. Не, моля ви. Моля ви. Дано не е то, мисли си смутено Тисон. Такава случайност би била прекалена. Съвпаденията биха били прекалено много. Когато разкрива разкъсаната до костта плът на гърба под скъсаните и смъкнати до кръста дрехи, миризмата нахлува в носа и гърлото му сякаш някой го удря в лицето с юмрук. Това все още не е гнилостта на разложението — момичето трябва да е умряло предната вечер, — а друга зловеща миризма, която за него е вече позната: мирис на разкъсана от камшични удари плът, разкъсана така, че се показват кости и вътрешности. Мирише като в месарниците през лятото.

— Света Дево! — възкликва Кадалсо зад гърба му. — Човек така и не може да свикне с това, което този човек им причинява!

Като задържа дъха си, Тисон хваща момичето за косата — мръсна, разрошена, спечена на челото в съсиреци кръв, — и я дърпа леко, вдигайки главата, за да види по-добре лицето. Трупното вцепенение вече е обзело тялото и затова заедно с главата се надига и вкочаненият врат. Комисарят оглежда това, което прилича на мръсна восъчна маска с виолетови следи от ударите. Мъртва плът. Почти като предмет. Или дори без „почти“. Вече не се забелязва нищо човешко в жълтеникавото лице, в замъглените зеници, гледащи невиждащо изпод полуотворените клепачи, в устата, която все още е запушена с кърпа, задавила виковете. Поне, казва си той, пускайки косата на мъртвата, не е тя. Не е, както за момент се беше уплашил, момичето, при което беше, след като си тръгна от Каракола. Голото тяло, до което смътно и с ужас различи и бездните в собствената си душа.

Покрива отново трупа с одеялото и се изправя. От близките балкони надничат хора и той си казва, че този път ще бъде невъзможно да запазят убийството в тайна. Дотук я докарахме, мисли си той. Пресмята бързо всички „за“ и „против“, непосредствените последици от събитието. Дори за необичайните обстоятелства, в които живее градът, пет убийства са прекалено много. Няма свободно поле за действие. В най-добрия случай, дори да успее да избегне обществения скандал и намесата на клюкари и журналисти, ще му се наложи да дава много обяснения пред главния интендант и губернатора. При тях няма да му се размине с интуиции, теории или експерименти. Само фактите имат стойност и те ще искат виновници. И ако такива не се появят, ще търсят от някого отговорност. Ще искат или главата на убиеца — или неговата.

Полюшвайки замислено бастуна си, с една ръка в джоба на сюртука, нахлупил шапка ниско над очите, Тисон оглежда улицата от единия до другия край от тази точка, която я дели на две: едната част до близката улица „Сантяго“ и другата — до „Вилялобос“. Тук още никога не са падали бомби. Това е първото, което се постара да провери, когато разбра за откритото тяло. Най-близко е паднала преди две седмици една, която не е избухнала, но е засегнала строежа на новата катедрала. Което може да означава само две неща: че хипотезите му са безпочвени или че в следващите часове или минути те могат да бъдат потвърдени от попадение на френската артилерия. Вдига поглед, наблюдава хладнокръвно близките къщи, фасадите и терасите, които предвид разположението са най-застрашени да бъдат улучени от бомба, изпратена от другия край на залива. Дузината граждани, които надничат любопитно от балконите задържат вниманието му. Казва си, че би трябвало да ги предупреди. Да даде сигнал, че всеки момент тук може да долети снаряд, който да ги осакати или убие. Би било интересно да види лицата им. Махайте се оттук и то бързо, защото има вероятност отгоре ви да падне бомба. Каза ми го едно птиченце. Или иначе казано: евакуирайте спешно жителите на улица „Лаурел“ и околностите й — за няколко часа? За няколко дни? — с обяснението, че според комисаря Тисон един убиец действа, воден от някакъв странен магнетизъм и мистериозни координати. Смеховете ще се чуят чак в Трокадеро. Обаче интендантът и губернаторът сигурно няма много да се развеселят от това.

Близките часове и минути, повтаря си той. После прави няколко крачки по улицата, оглеждайки всичко. От този момент нататък — мисълта сега предизвиква у него тревожни тръпки — може да не се случи абсолютно нищо или някоя бомба да падне от небето и да избухне върху всички тях. Както се случи последния път на улица „Виенто“. Споменът го кара да се движи крайно предпазливо, сякаш от стъпките му в едната и другата посока зависи дали ще се озове във финалната точка на траекторията на френския изстрел.

Тогава, за един много кратък миг, сякаш озовал се в някаква точка на улицата, където въздухът изчезва и оставя необичайна празнота, Тисон изпитва тревожно усещане за нереалност. Прилича, забелязва той учуден, на усещането, когато си застанал край пропаст и чувстваш привличането на бездната, теглещо те силно надолу: някакво непознато досега замайване. Или почти непознато. Може би възбуда би била другата подходяща дума. Или любопитство, объркване или несигурност. В усещането се крие и някаква смътна, нередна наслада. Уплашен от посоката, в която поемат мислите му, полицаят се чувства прекалено изложен на риск. Физически уязвим. Така сигурно се усеща войник извън окопа, под неприятелския огън. Озърта се на едната и на другата страна, сякаш се буди от тежък унес: ето съседите горе, Кадалсо, застанал прав до трупа, нощните пазачи на ъгъла, държащи зяпачите настрана. Дошъл на себе си, Тисон търси онази част на улицата, която изглежда по-защитена, като се вземе предвид — опитва се да се ориентира, преценявайки с бърз поглед, — че френската артилерия стреля към града от изток.

После идва ред и на убиеца, разбира се. Спира се при един вход и се замисля над думата „после“. При това не без сарказъм. В действителност е изненадан от собствената си нерешителност относно точния ред на приоритетите. Бомби и убийства. Преди и след. Истината е, заключава той, че го гневи принудата да се намеси в решението на един аспект на проблема, без да си изясни най-загадъчната му част. Но петото мъртво момиче не му оставя избор. Главният заподозрян е открит и началството ще държи той да бъде заловен. По-точно казано, ще настояват с юмруци по масата съвсем скоро, веднага щом новината за новото престъпление се разнесе из града. А този път тя несъмнено ще се разнесе, колкото и усти да успее да затвори. Всички тези глупави хора по балконите, пък и вестниците ще успеят да съберат две и две, припомняйки си предишни факти. При тази ситуация преследването не търпи отлагане, а разплитането на останалите възли ще трябва да почака или да бъде отхвърлено. Тази вероятност — или може би сигурна перспектива, — отчайва полицая. Какво разочарование — да се окаже принуден да неутрализира убиеца, без преди това да си е изяснил загадъчните физични закони, управляващи неговата игра. Без да узнае дали той е абсолютният автор или е обикновено звено от една по-сложна верига. Дали е окончателният ключ към разгадаването или обикновена пионка в тази загадка.

— Какво става с този Фумагал?

Върнал се е при помощника си, който гледа покритото с одеяло тяло и междувременно чопли усърдно носа си. Подчиненият прави гримаса, която не обещава нищо. Неговата работа не е да тълкува факти, а да ги проследява точно и да уведомява за тях началника си. Кадалсо е от хората, които спят непробудно, без да си блъскат главата.

— Все така е под наблюдение, сеньор комисар. Две двойки се смениха снощи пред дома му.

— И?

Неловко мълчание, в което агентът се опитва да разбере дали едносричният въпрос изисква отговор или не.

— И нищо, сеньор комисар.

Тисон почуква нетърпеливо по земята с върха на бастуна си.

— Не е ли излизал снощи?

— Не, доколкото ми е известно. Агентите се кълнат, че е бил вкъщи целия следобед. После отишъл да вечеря в кръчмата „Пердис“, отбил се за малко в кафене „Анхел“ и се прибрал рано. Светлината в прозорците му угаснала около девет и петнайсет.

— Прекалено рано… Сигурен ли си, че не е излизал?

— Така казват тези, които са го следили. Не искайте повече от мен… Дежурните уверяват, че не са мърдали оттам по време на смените си и че заподозреният не е подал и носа си през вратата.

— Улиците са тъмни… Може да е излязъл от другаде. Отзад.

Кадалсо бърчи чело, като дълго обмисля последните думи.

— Струва ми се трудно осъществимо — заключава той. — Къщата няма задна врата. Единствената възможност е да е излязъл през прозореца към вътрешния двор на съседната къща. Но, ако ми позволите коментара, такова предположение е малко пресилено.

Тисон приближава лице до агента.

— А ако е излязъл през терасата на покрива и оттам е минал в съседната къща?

Следва красноречиво мълчание. Този път — гузно.

— Кадалсо… Да ти се не види, мамка му.

Другият свежда съкрушено глава.

— Тъпак — натъртва Тисон. — Банда тъпаци.

Помощникът мънка някакви доста неоснователни извинения, които комисарят отхвърля с махване на ръката, стиснала бастуна. Предпочита да се занимава с нещо практично. Няма много време и трябва да се съсредоточи. Най-важно е птичето да не излети от кафеза. Да няма такава възможност.

— Какво прави сега?

Кадалсо го гледа покорно. Като бито куче, което иска господарят да му прости.

— У дома си е, сеньор комисар. Всичко изглежда нормално… За всеки случай съм удвоил наблюдението.

— Колко човека има там сега?

— Шест.

— Това е три пъти повече, глупако.

Тисон започва да прехвърля възможности на ум. Кадис е същинска шахматна дъска. Съществуват резултатни ходове, съществуват и съвършени ходове. Умният играч се характеризира с предвидливостта и търпението си. Тисон би искал да е умен, но знае, че е само хитър. И опитен. Ще трябва, заключава той примирено, да се оправяме с това, което имаме.

— Махнете тялото оттук. Закарайте го в моргата.

— Няма ли да изчакаме леля Перехил?

— Не. При тази няма смисъл да проверяваме девствена ли е като другите.

— Защо, сеньор комисар?

— Не ми ли каза, че е проститутка?… Кретен такъв.

Прави няколко крачки към средата на улицата и се озърта. Иска да провери ще се повтори ли усещането отпреди малко, когато обмисляше възможността — и все още я обмисля с боязън, — бомба да падне върху им. Това не е нещо конкретно, а смътно подозрение, почти неуловимо. Нещо, свързано със звука и тишината, с вятъра и неговото отсъствие. Навярно с наситеността или плътността, ако това е думата, на въздуха в тази точка на улицата. И не му се случва за първи път. Докато се оглежда, движейки се много бавно, Рохелио Тисон се опитва да си спомни. Сега е сигурен, че е преживял вече подобно усещане или неговите ефекти. Прилича на това, когато мисълта сякаш разпознава по тайнствен начин нещо, случило се в миналото. Или при други обстоятелства. Или в друг живот.

Улица „Виенто“, спомня си изведнъж той, стъписан. Същото усещане за празнота изпита там, в изоставената къща, където бе открито предишното убито момиче. Тази особена увереност, че на някое място и в точен момент въздухът променя свойствата си, правейки това място различно от всички останали. Точка на отсъствие, на пълен вакуум, отделен от обкръжаващата го среда чрез невидим, прозрачен похлупак, изолиращ околната атмосфера. Все още смаян от откритието си, той прави няколко крачки напосоки, опитвайки се да се озове на мястото, където бе изпитал преди малко това усещане. Накрая, недалеч от трупа, точно на ъгъла на улицата, отново бива обзет от чувството, че прониква в същото онова тясно и необикновено пространство, където въздухът е неподвижен, всички звуци са глухи и далечни и дори температурата изглежда различна. Една почти абсолютна празнота, засягаща всички сетива. Усещането трае само секунда и веднага изчезва. Но е достатъчно, за да накара кожата на полицая да настръхне.