Бялата царица отстъпва унизена и търси защита от един кон, чието положение също не е кой знае колко добро — две черни пешки го притискат с лоши намерения. Тъпа игра. Има дни, в които Рохелио Тисон ненавижда шаха и днес е един от тези дни. След като пътят на царя му е препречен, рокадата е невъзможна и разполага с един топ и две пешки по-малко от съперника, той продължава партията единствено от уважение към Иполито Барул, който изглежда плува в свои води и искрено се наслаждава на положението. Както обикновено. Касапницата е започнала по левия фланг след глупава грешка на Тисон: една неразумно преместена пешка, една изкушаваща пролука и ето че един неприятелски офицер се забива като кинжал в средата на собствените му редици и преобръща с два хода една сицилианска защита, постигната с много усилие и без никакъв практически резултат.

— Ще ви съдера кожата, сеньор комисар — смее се Барул, щастлив и безмилостен.

Тактиката му е обичайната: дебне търпеливо като паяк в центъра на мрежата си, докато противникът допусне грешка и тогава, превърнал се в хищен звяр, се нахвърля да разкъсва с наслада, опиянен от кръвта, оплескала муцуната му. Тисон, осъзнаващ какво го чака, се защитава неохотно, без надежда. Възможността учителят да свали гарда на този етап от партията е нищожна. Винаги е точен и жесток в края. Роден палач.

— На ви сега и тази.

Една черна пешка затяга обсадата. Застрашен, конят цвили и се озърта откъде да прескочи блокадата и да избяга. Безпощадното лице на Барул, набраздено от безбройните часове на взиране в стотици книги, грейва зад очилата в лукава, безочлива усмивка. Както винаги пред шахматната дъска, обичайната му вежливост отстъпва пред агресивна, безсрамна, почти убийствена наглост. Тисон гледа рисуваните тапети, които красят стените на кафе „Корео“: нимфи, цветя, птици. Никаква помощ няма да му дойде оттам. Примирен, той отстъпва пред пешката и приема загубата на коня, екзекутиран моментално от съперника с радостно сумтене.

— Да спрем дотук — моли полицаят.

— Няма ли да изиграем още една? — Барул изглежда разочарован, жаждата му за кръв е неудовлетворена. — Не искате ли реванш?

— За днес ми е предостатъчно.

Събират фигурите и ги прибират в кутията. След разгрома на противника Барул се връща към нормалното си състояние. Конското му лице отново става почти приятно. Още минута и ще бъде отново сърдечният и любезен човек, какъвто е винаги.

— По-внимателният играч побеждава по-умелия — отбелязва той като утеха за победения. — Всичко е въпрос на издебване. Благоразумие и търпение… Не е ли така?

Тисон се съгласява разсеяно. Протегнал крака под масата и подпрял облегалката на стола на стената, той оглежда хората наоколо. Следобедът преваля. Залязващото слънце позлатява стъкления покрив над вътрешния двор. Разговори, отворени вестници, сервитьори, които разкъсват дима от пури и лули, шетайки напред-назад с кани с шоколад, кафе и чаши с прясна вода. Търговци, депутати от кортесите, военни, емигранти с или без възможности, хора, живеещи на чужда сметка, дебнещи от кого да изпросят покана за обяд или заем, са се настанили край мраморните маси, влизат и излизат от салона за билярд и четене. В края на деня мъжкото общество в града предвкусва вечерната почивка. Това е жужащ кошер, в който не липсват търтеи и паразити, които набитото око на полицая разпознава по привичка.

— Как се развиват нещата със следите в пясъка?

Барул, който е извадил табакерата, за да смръкне от енфието, продължава да гледа Тисон. Сега, когато е заглъхнал грохотът на сражението между белите и черните фигури, изражението му е доброжелателно и сериозно.

— От доста време не сте споменавали този случай — добавя той.

Полицаят отново се съгласява, без да откъсва поглед от хората наоколо. За момент не казва нищо. Накрая се почесва мрачно по единия бакенбард.

— Престъпникът кротува прекалено дълго.

— Може би няма да убива повече — подхвърля Барул.

Тисон се размърдва. Колебае се. Наистина не знае.

— Наистина не знам — признава той.

Дълго мълчание. Другият мъж го наблюдава крайно внимателно.

— Мътните го взели, сеньор комисар. Като че ли съжалявате, че не убива.

Тисон издържа погледа на Барул. Последният присвива устни, като че ли се кани да подсвирне възхитено.

— За Бога! Там е работата, нали?… Ако не убива отново, няма да има нови следи. Вие се страхувате, че убиецът на тези злочести момичета се е уплашил от собствените си постъпки или им се е наситил… Че ще остане на тъмно и никога повече няма да имате възможност да го вземете на мушка.

Тисон продължава да гледа безизразно, без да продумва. Събеседникът му изтръсква от себе си тютюневия прах с помощта на смачкана носна кърпа, която вади от джоба си. После вдига показалец и го насочва към горното копче на жилетката на комисаря, като че ли е пистолет.

— Би могло да се каже, че се боите да не престане да убива… Че случайността ще го държи надалеч от вас.

— Има някаква жестока методичност у него — аргументира се сериозно полицаят, докато гледа насочения към него пръст. — Някаква педантичност. Не смятам, че тук може да се говори за случайност.

Барул като че ли разсъждава над чутото.

— Интересно — заключава той, облягайки се на стола. — Наистина може да се говори за прецизност. Може би си имаме работа с фанатик.

Тисон гледа празната шахматна дъска и фигурите в кутията.

— А може би за него това е своеобразна игра?

Въпросът звучи наивно в устата на човек като него. Внезапно осъзнава това и се чувства малко нелепо. Неловко. От своя страна Барул се усмихва хитро. Вдига леко ръка, освобождавайки се от отговорност.

— Възможно е. Не бих могъл да кажа. Игрите мотивират всички. Играта е предизвикателство. Но да убиваш по този начин — това вече е нещо друго… Има хора, при които, като при животните, определен инстинкт се разбужда от нещо определено: грохотът на канонада, свързани с него усещания… Кой знае. Бих казал, че случаят граничи с лудостта, ако не знаехме добре, че границите на лудостта не са винаги ясни.

Викат един келнер, който пълни малките им чашки с по две унции тъмно питие с един пръст каймак. Кафето е добро, много топло и ароматно. Най-доброто в Кадис. Докато пие, Рохелио Тисон наблюдава една група хора, които разговарят в другия край на двора. Сред тях се виждат един подозрителен емигрант — баща му служи в Мадрид на натрапения крал — и един член на кортесите, чиято поща комисарят кара да отварят тайно — предпазна мярка, която според предпазливите инструкции на главния интендант е валидна почти за всички депутати, без оглед дали са светски или духовни лица. Няколко агенти на Тисон се занимават с тази работа.

— Възможно е убиецът да предизвиква всички — отбелязва полицаят. — Целия град. Живота въобще. Мен.

Барул отново му хвърля внимателен поглед. Полицаят забелязва, че учителят го гледа така, сякаш открива неподозирани страни на личността му.

— Безпокои ме, че приемате това лично, сеньор комисар. Вие… Но стига.

Той оставя фразата недовършена, поклащайки своята увенчана със сива, буйна коса глава. Върти в ръце табакерата с енфието. Накрая я поставя върху един черен квадрат на дъската, сякаш е шахматна фигура.

— Предизвикателство, казвате — продължава той след малко. — И от вашата гледна точка сигурно е така. Но това са предположения. Строим въздушни кули… Само разговаряме.

Рохелио Тисон продължава да оглежда посетителите в кафенето. В града не липсват шпиони, които поддържат кореспонденция с французите, вчера един от тях беше удушен с гарота в крепостта Сан Себастиан. Затова има заповед да се засили контролът над емигрантите, дори когато се представят за бегълци от неприятелската зона, и да бъдат задържани всички пристигащи без легални документи. Макар това да предполага повече работа и грижи, за Тисон това е добре дошло: новопристигналите семейства, приютяващите ги граждани и ханджиите установяват, че официалните тарифи са се покачили, а вследствие на това и сумите, които се вземат под масата. Собственикът на един хан на улица „Фламенкос Борачос“, който дава подслон на чужденци без редовни документи, тази сутрин е платил 400 реала, за да избегне три пъти по-висока глоба, а един емигрант, в чийто фалшифициран паспорт са заличавани данни с помощта на солна киселина, в крайна сметка избегна затвора и прогонването от града, като наброи 200 реала, което донесе на комисаря печалба от 30 песо и трийсет сола. Доста добър работен ден.

— Аякс — казва той на глас.

Иполито Барул го гледа изненадан над кафето си.

— Говоря за сходствата с ръкописа, който вие ми дадохте — продължава Тисон. — Онзи ден, докато го препрочитах, намерих много близо един до друг, два откъса, които будят у мен някакво безпокойство. „Жена, жените украсява тяхното мълчание“, гласи единият. А другият: „… и мълком, без отчаян плач и викове —/тъй, както глухо бик мучи, — простенваше.“.

Барул, който е оставил чашката на масата, продължава да го гледа внимателно.

— И?

— Тези момичета, чиито усти са били запушени, докато ги е изтезавал… Не виждате ли връзката?

Другият клати обезкуражително глава. Виждам само, казва той, че вие навярно отивате твърде далеч. Накрая това ще ви обсеби. „Аякс“ е просто текст. Става дума за съвпадение.

— Изумително съвпадение все пак.

— Мисля, че преувеличавате. Примесвате прекалено много лични мисли. Смятах, че имате повече здрав разум… Започвам да съжалявам, че ви предоставих ръкописа.

Настъпва мълчание, но Барул не се отклонява от темата. Очевидно размишлява сериозно.

— Трябва да е случайно — заключава той. — Не вярвам убиецът да го е чел. В Испания все още няма отпечатан превод… В такъв случай би трябвало да е много образован човек. А тук не е пълно с подобни личности. Въпреки всички тези бежанци и временно преминаващи. Щяхме да го познаваме.

— Може би го познаваме.

Не може да се отхвърли тази възможност, признава учителят. Но най-вероятно става дума за случайност. Друг е въпросът защо Тисон прави такава връзка. Защо във въображението си затяга във възел реални или предполагаеми нишки. Понякога хората с богато въображение са най-неспособни да анализират правилно. Като в шаха. Фантазията им може да ги поведе по добър път, но често ги подлъгва. Така или иначе е препоръчително да нямаме вяра в собственото си изобилие на познания: благодарение на него често се натрупват прекалено много неща около фактите и ги замаскират. А и много често най-простото обяснение е най-правилното.

— Особеното в случая — продължава той — не е, че нашето чудовище убива момичета или че го прави с камшични удари, или че това става на места, където са паднали бомби… Интересното, сеньор комисар, е осъвместяването на тези събития. Разбирате ли?… За да бъдат погледнати заедно. Ако се върнем за сравнение към шахматната дъска, можем да кажем, че по същия начин разположението на различните фигури една спрямо друга изгражда общата ситуация. Ако се вглеждаме във фигурите, една по една, няма да сме в състояние да анализираме цялостното положение. Прекалената близост на разглежданото затруднява анализа.

Тисон посочва шумните посетители на кафенето около себе си.

— Сложно нещо е сега градът.

— Не е само това. Кадис е конгломерат от хора с различни цели и позиции. И не е изключено убиецът да гледа на града като на място, където се разиграва някаква негова лична интрига. По план, който ние не виждаме… Вероятно, ако бихте могли да го видите, бихте могли и да изпреварите ходовете му.

— Искате да кажете, като в шаха ли?

— Може би.

Замислен, учителят взема отново табакерата с енфието и я прибира в джоба на жилетката си. После поставя един пръст с жълтеникав нокът върху празното квадратче.

— Сигурно трябва — додава той — да организирате наблюдение на местата, където падат онези бомби, които се взривяват.

— Правя го — протестира Тисон. — Винаги, когато мога, поставям агенти на местата, които ми се струват подходящи. Безуспешно. Не се е явявал повторно там, доколкото ни е известно.

— Вероятно, защото това следене го е подплашило.

— Не знам. Може би.

— Добре — Барул наглася по-добре очилата си. — Нека изградим една теория, сеньор комисар. Една хипотеза.

Бавно, като се спира от време на време, за да подреди по-добре мислите си, учителят развива своята идея. Когато френските бомби са започнали да падат над града, сложните умствени процеси на убиеца може да са били тласнати в неподозирана посока. Може би го омайва силата на модерната техника, способна да изпраща смърт на разстояние.

— Това изисква известна култура — настоява Тисон.

— Въобще не е така. Това не е необходимо, за да изпиташ определени интуитивни усещания. Това е достъпно за всеки. Вашият убиец би могъл да е изискан човек или пълен невежа… Представете си, че става дума за човек, който при вида на бомби, които не убиват, решава сам да го стори… До такова решение може да се стигне посредством сложни разсъждения или от обикновена глупост, резултатите са едни и същи.

Изражението на Барул сякаш оживява, докато говори. Тисон го вижда как се навежда и се обляга с ръце на масата, от двете страни на шахматната дъска. Изражението му е същото, както когато играе шах.

— Ако криминалният подтик е бил, така да се каже, първичен — продължава учителят, — то тогава разгадаването на случая би зависело повече от късмета, отколкото от анализа, от това дали убиецът ще убие отново, ще допусне грешка, дали ще има свидетели или пък най-неочаквано ще позволи да бъде заловен на местопрестъплението… Следите ли мисълта ми, сеньор комисар?

— Мисля, че да. Намеквате, че колкото по-интелигентен е виновникът, толкова по-уязвим се оказва той.

— Съществува такава вероятност. Подобен вариант предлага повече засичания при преследването му. Замисълът му, колкото и да е сложен и извратен, все ще има причина, свързана с разума, дори да става дума за болен ум. Това може да ни подаде една нишка от кълбото, откъдето да се започне разплитането.

— Колкото повече ирационалност, толкова по-малко следи.

— Точно така.

Златният зъб на Тисон просветва. Той започва да разбира.

— Имате предвид, че той следва някаква логика на ужаса.

— Именно. Представете си например, че убиецът иска, пресметнато или движен от непреодолим импулс, да остави някакво свидетелство, свързано с падането на бомбите. Да отдаде почит на техниката, да кажем. Като убива. Разбирате ли?… Забележете, че не е съвсем безумно: прецизност, техника, бомби и престъпленията, които имат някаква връзка с тях — Барул се отпуска назад, доволен. — Как ви се струва?

— Интересно. Но недоказуемо. Забравяте, че разговаряте с тъп и елементарен полицай. В моя свят едно плюс едно винаги прави две. Няма как да се получи резултат, различен от две.

— Само фантазираме, сеньор комисар. При това по ваше внушение. Това са само думи, нищо повече. Теории на чашка кафе. Това е само една от тях: престъпникът убива там, където са избухнали бомби, но няма убити. Да си представим, че го прави с намерението да коригира недостатъците на техниката. Би било страхотно! Не мислите ли?… Да стигне дотам, където науката не стига. По този начин би направил така, че попадението на бомбата да съвпадне с прекъсването на един човешки живот… Харесва ли ви тази хипотеза? Можем да изградим още дузина. Някои сходни, други противоречащи си. И никоя да не струва пукната пара.

Тисон, който го слуша съсредоточено, се въздържа от коментара, който напира на устните му. Тези нещастни момичета със съдрани кожи бяха реални, казва си той. Отворените им кървящи рани и вътрешностите им миришеха. Те нямат нищо общо с арабеските на интелекта. Със салонното философстване.

— Значи мислите, че не трябва да изключвам образованите хора?… Хората на науката?

Барул прави неясно, смутено движение. „Това е прекалено конкретно за мен, казва жестът му. Не възнамерявах да стигам толкова далеч.“ Но миг по-късно изглежда, че е размислил.

— Невинаги културата и науката вървят ръка за ръка — възразява той, загледан в празната шахматна дъска. — Историята показва, че двете могат да вървят по противоположни пътища… Но да, нашият убиец може да има някакво отношение към техниката. И кой знае?… Навярно той също играе шах. — Той прави с едната си ръка жест, като обхваща цялото кафене. — Може да е тук, сега. Някъде наблизо. Отдавайки дължимото на методичността.

Горещо е. Има много светлина. Врява на боси и обути в платнени обувки хора, които се познават открай време и за които такова нещо като неприкосновен личен свят не съществува. Тъмни, почти арабски очи. Лица, чиято кожа е загрубяла от солената вода и слънцето. Млади и весели гласове с характерния, трудноразбираем изговор на кадиското простолюдие. Невисоки къщи, жени, които си викат една на друга от балконите, простряно пране, клетки с канарчета, мръсни деца, играещи си в прахта на тесните, прави улици без настилка. На всеки ъгъл, в ниши, облицовани с керамични плочки, се редят разпятия, кръстове, Богородици и светци. Мирис на близко море, на гъст дим от олио и на риба във всичките й варианти: сурова, пържена, печена, сушена, осолена, развалена, рибешки глави и гръбнаци, сред които се ровят котки с проскубани от крастата опашки и мазни мустаци. Това е квартал „Виня“.

След като завива наляво от улица „Палма“, Грегорио Фумагал поема по „Сан Феликс“, навлизайки в квартала на рибарите и моряците. Напредва, като избягва препятствията, воден от обонянието, зрението и слуха си, през оставените от този пъстър и гъмжащ живот свободни пространства. Прилича на предпазливо насекомо, движещо антените си. По-нататък, където къщите свършват, като през отворена врата или през гърлото на бутилка без тапа, препараторът успява да види част от пространството около манастира на капуцините и стената при крайбрежната улица „Вендавал“, цялата в амбразури, през които оръдията са насочени на юг, над Атлантика. След като се спира за момент, за да свали шапка и да попие потта си, Фумагал продължава пътя си покрай фасадите в бяло, синьо и охра, търсейки винаги сянката. Потенето се оказва особено неприятно, защото новата английска боя, която е купил предишния ден в магазина за сапуни на Фраскито Санлукар, започва да се стича от косата, оставяйки неприятни тъмни петна. Дебелият сюртук е прекалено тежък, а копринения шал, който като вратовръзка пристяга яката на ризата му, го стяга повече от обичайното. Слънцето започва да се издига и да пече по-силно, бризът е съвсем лек в тази част на града, началото на лятото наближава и се усеща все по-осезаемо. В място като Кадис, заобиколено отвсякъде с вода, където много от улиците са прокарани перпендикулярно едни на други, за да спират ветровете, влажната горещина в защитените от въздушно течение места може да бъде смазваща.

Мулата е там, където трябва да бъде, пристига на мястото на срещата едновременно с Фумагал. Той сякаш не върви, а танцува с леки, добре пресметнати и бавни стъпки, в ритъма на някаква несложна мелодия, която само той може да чуе. Носи платнени обувки с плетени подметки, няма нито шапка, нито чорапи. Панталонът му е къс, стига едва до глезените, върви разгърден, с отворена риза, пристегната с червен пояс под къс и избелял елек. Облеклото му е обичайното за рибарите и контрабандистите от квартала: внук на роби, роден свободен, собственик на малка лодка, с която кръстосва приятелските и неприятелските брегове, Мулата е повече контрабандист, отколкото каквото и да било друго. Примесът на африканска кръв — доловима по-скоро в чертите и не толкова в кожата му, доста светла под слънчевия загар — придава нехайната и гъвкава хармоничност на движенията му. Той е висок, атлетичен, с чип нос, плътни устни, сивеещи къдрави коси и бакенбарди.

— Маймуна — казва Мулата. — Половин лакът висока. Добър екземпляр.

— Жива ли е?

— Все още.

Проявявам интерес, казва Фумагал. Двамата мъже са спрели пред една типична за „Виня“ кръчма: виното се продава при тъмния и тесен вход, има две големи бъчви от черно дърво в дъното, стърготини на пода, тезгях и две ниски маси. Мирише силно на вино и маслини. Маслините са нарязани в купа, поставена върху едно буре наблизо. Разговорът се провежда на висок тон, докато Мулата поръчва две чаши червено вино и застава прав до късия тезгях — лепкав мраморен плот и поставена на стената литография, на която е изобразен един от водачите на съпротивата, наречен Емпесинадо^[1]. Маймуната, обяснява Мулата на достатъчно висок глас, че да може и кръчмарят да чуе всичко, пристигнала преди четири дни с един американски кораб. Имала дълга опашка и била по-грозна от смъртта. Рядък екземпляр, така твърдял морякът, който му го продал. Макак от Източните Индий. Малко бил тъжен: сигурно бил свикнал с кораба и морето. Ядял плодове, почти не пиел вода, и по цял ден си стоял в клетката с разтворени крака и търкал мъжествения си орган.

— Искам го мъртъв. После ще го наглася.

След като причината за срещата им е изяснена пред кръчмаря, двамата мъже допиват чашите си, излизат на улицата и тръгват към широкото равно пространство до стената и океана, далеч от недискретни слушатели. Мулата е взел шепа маслини в ръката си, загрубяла от гребла, риболовни конци и въжета. На всеки десетина крачки вдига леко глава и изплюва надалеч някоя костилка, изцъквайки силно с език и устни. Щом стигат до равното, той започва да припява между две маслини песничка, която от март месец се радва на голям успех в Кадис:

Три хиляди жабари

под хълма се затриха.

Със бомба отмъстиха,

която пес улучи.

Тонът е подигравателен като самия текст. И въпреки че Мулата я изпява, загледан в укреплението Мартирес и близкото море, с разсеяно изражение, като че ли мисли за нещо друго, Грегорио Фумагал усеща, че започва да се ядосва.

— Спестете ми тази тъпотия — казва той.

Другият го гледа, повдигнал вежди в мнима изненада, която едва прикрива нахалството му.

— Вината не е ваша — отговаря той много спокойно.

— Спестете ми и това. Моята вина не е ваша работа.

— Да бъдем практични тогава. Направо на въпроса.

— Ако нямате нищо против. Достатъчно рискуваме вече, че да си губим и времето.

Контрабандистът се озърта крадешком, по навик. Наблизо няма никой. Едва на петдесет стъпки от тях затворници поправят стената, изронена от морето.

— Вашите приятели са ме натоварили да ви кажа…

— Те са и ваши приятели — уточнява сухо Фумагал.

— Добре — Мулата прави неясен жест. — На мен ми плащат, сеньор, ако говорите за това. Така да се каже, дават ми лой да си смазвам въжетата. Истинските ми приятели са другаде.

— По-накратко. Казвайте, каквото имате да ми казвате.

Другият мъж се обръща и сочи към улицата, която е останала зад гърба им, и вътрешността на града.

— От Кабесуела искат да стрелят по-далеч. Поне до площад „Сан Франсиско“.

— Досега не са успявали.

Това не е мой проблем, отбелязва с безразличие контрабандистът. Но имат такова намерение. После описва предварителния план: новите бомбардировки ще започнат след месец и френската артилерия се нуждае от план на точните места, където да падат бомбите. Ежедневна информация, разписание и разстояния, като се упоменава кои избухват и кои не, въпреки че най-голямата част ще бъдат без барут. Като отправна точка за установяване на разстоянията искат Фумагал да използва камбанарията на църквата.

— Ще ми бъдат нужни повече гълъби.

— На връщане ви донесох няколко. Белгийски, едногодишни. Кошниците са на обичайното място.

Двамата мъже вървят покрай равелина при манастира на капуцините. Зад него през амбразурите се вижда морето, леко извитата линия на брега, очертаващ се от градската стена до Пуерта де Тиера и недовършения купол на новата катедрала, а още по-нататък, вълнообразна от трептенето на горещия въздух и разстоянието, се вижда ивицата от бял пясък на провлака.

— Кога се връщате оттатък? — пита Фумагал.

— Не знам. Истината е, че започна да става сложно. Рядко има седмица, в която бреговата стража да не пипне някой, който преминава залива без редовен пропуск. Властите са нащрек заради емиграцията и шпионажа… Вече и с подкуп не може да се отървеш.

Продължават известно време в мълчание, минавайки близо до затворниците, работещи със завързани на главите парцали, а голите им до кръста тела блестят от пот, сякаш белезите и татуировките им са лакирани. С щикове на пушките, няколко войника с късите куртки и кръглите шапки, типични за галисийските доброволчески части, ги надзирават без прекалена строгост.

— Преди няколко дни удушиха с гарота още един шпионин — казва неочаквано Мулата. — Някой си Писаро.

Препараторът кима. В течение е, макар да не знае подробности. После пита:

— Познавате ли го?

— Не, за щастие — отговорът е съпроводен с циничен смях. — В противен случай нямаше да се разхождаме толкова спокойно.

— Проговорил ли е?

— Какъв въпрос само. Всички проговарят.

— Предполагам, че вие също бихте ме издали в подобен случай.

Кратко и многозначително мълчание. Фумагал го поглежда косо и забелязва подигравателна усмивка по дебелите устни на мъжа, който го придружава.

— А вие?

Препараторът си маха шапката, за да попие отново потта, мокреща кожената лента от вътрешната й част. Проклета боя, казва си той, поглеждайки върха на пръстите си.

— Мен е по-трудно да ме хванат — отговаря после. — Начинът ми на живот е такъв, че не се набивам на очи. Но вие рискувате, кръстосвайки насам-натам с лодката.

— Аз съм известен контрабандист: нищо сериозно за Кадис, тук всички сме си лика-прилика. Няма да ти надянат гаротата за това… Но едно е да те заподозрат в шпионаж, а съвсем друго да го докажат и да те хвърлят вързан от скалите. Затова никога не нося нищо писано в себе си. — Мулата се плясва по челото. — Всичко е тук. Между другото, има и още въпроси. Приятелите от отсрещния бряг искат сведения за една плаваща платформа, на която вероятно ще бъде разположена контрабатарея срещу Трокадеро. Също и за работата на англичаните на редутите при Санкти Петри, Гайинерас Алтас и Торегорда.

— Това е малко далеч от мен — отговаря Фумагал.

— Вие си знаете, сеньор. Аз само предавам. Интересува ги много и всяка новина за тифус или треска в Кадис… Предполагам, че се молят да се върне жълтата треска, която мори всичко живо.

— Няма голяма вероятност.

Пак прозвучава подигравателният смях на контрабандиста.

— Надеждата умира последна. Пък може да помогнат и летните горещини… Ако има епидемия, корабите с продоволствия ще престанат да идват и ще се стигне до грозна картинка.

— Не вярвам. Миналогодишната епидемия създаде имунитет на много хора. Съмнявам се разрешението на въпроса да се появи оттам.

Кресливи чайки се носят в небето над просторното, равно място, привлечени от рибарите. Снабдени с въдици, жителите от близките къщи се надвесват над морето през амбразурите на оръдията, а отегчените часови, обхождащи стената, не правят нищо, за да ги възпрат. Златисти и сребристосиви риби пляскат с опашки във въздуха, закачени на кукичките или агонизират, пръскайки вода, в плетените кошове и дървените ведра. С пушка на рамо, войниците се приближават да попитат дали кълве рибата и разменят огънче или тютюн с рибарите. Въпреки войната в Кадис продължава да важи правилото „живей и остави и другите да живеят“.

— Нашите приятели питат за хората — казва Мулата. — Как са хората, какво говорят? Дали недоволстват и прочее… Предполагам, че разчитат да има бунтове, но надали ще се случи нещо такова. Тук няма глад. А на острова, където страдат повече от бомбардировките и близостта на фронта, военните държат всичко в подчинение.

Грегорио Фумагал не коментира. Понякога се пита на каква нереална планета живеят онези от другата страна на залива. Да очакват народни размирици в полза на каузата на императора означава, че изобщо не познават Кадис. Обикновените хора горят от екзалтиран патриотизъм, те настояват войната да се води на живот и смърт и поддържат либералното крило на кортесите. Всички в града, от генерал-губернатора до най-скромния бакалин, се боят от тълпата и се стремят да й угаждат. Никой не си мръдна пръста, когато повлякоха на изтезание губернатора Солано. А преди няколко дни, когато един депутат от групата на роялистите се противопостави на отчуждаването на владенията на напуснали града аристократи, няколко размирника и проститутки пожелаха да им падне в ръцете и да си уредят лично сметките с него, затова се наложи той да бъде ескортиран до кораб от Кралската армада, за да бъде спасен животът му. Една от причините за забраната да се влиза с плащове и къси наметала на сесиите в „Сан Фелипе“ е да се избегне възможността публиката да крие под тях оръжие.

— Мисля си за този нещастен човечец — отбелязва Мулата. — Екзекутирания.

Правят двайсетина крачки в гробно мълчание, последните думи са увиснали във въздуха над тях. Контрабандистът се полюшва, пристъпвайки с дългите си крака, с леката си, наподобяваща танц походка. Близо до него, но все пак спазващ дистанция, Грегорио Фумагал върви с къси и благоразумни крачки, какъвто е навикът му. При него всяко движение изглежда като предварително обмислен, съзнателен акт, никога не е механично.

— Направо не ми се иска да си го представям — добавя Мулата — с въжето, три пъти усукано около шията му, изплезил език… А на вас?

— Не говорете глупости.

При укреплението „Дескалсос“ се разминават с няколко жени, които пристъпват кръшно, понесли стомни за вода. Едната от тях е много млада. Усетил неудобство, Фумагал се попипва по косата, за да провери дали боята продължава да се стича. Щом поглежда пръстите си, установява, че наистина е така. Това го кара да се чувства още по-мръсен. И смешен.

— Струва ми се, че няма да продължа още дълго с тази работа — казва изведнъж Мулата. — Май ще престана да хвърлям мрежата, за да не попадна сам в нея… Нали знаете какво казват хората за много ходене със стомна за вода…

Пак замълчава, прави няколко крачки и гледа Фумагал.

— Наистина ли се излагате на тези рискове за удоволствие?… Даром?

Препараторът продължава напред, без да отговаря. Когато сваля отново шапката си и попива потта с носната си кърпа, вижда, че тя е мокра и изцапана. Идва тежко лято, заключава той. Във всеки смисъл на думата.

— Не забравяйте маймуната.

— Какво?

— Макака от Източните Индий.

— А, да — контрабандистът го изглежда изпитателно и малко объркано. — Маймуната.

— Ще изпратя да го вземат днес следобед. Мъртъв, както се разбрахме… Как смятате да го направите?

Мулата вдига рамене.

— Ами не знам… С отрова, предполагам. Или ще го удуша.

— Предпочитам второто — казва бездушно препараторът. — Някои субстанции пречат на консервирането на тялото. Във всеки случай, внимавайте да не повредите козината.

— Разбира се — отвръща другият и гледа капката тъмна пот, която се стича от челото на Фумагал.

Петък привечер е. Светлината се процежда през опъната на най-горния етаж тента и пада над вътрешния двор на къщата, където големите саксии с папрат и здравец, столовете — люлеещи се и плетени, разположени около кладенеца, създават свежа и приятна атмосфера. Лолита Палма отпива от вишневия ликьор, оставя чашката върху дантелената покривка на малката маса и се навежда над майка си, за да оправи големите възглавници на креслото й. Суховата, облечена в черно, с дантелена шапчица, под която е събрана косата й, и броеницата върху шала, покриващ коленете й, Мануела Угарте, вдовицата на Томас Палма, седи начело на масата, както винаги, когато има настроение да се надигне от леглото си за малкото семейно събиране. Сега е часът за гости в къщата на улица „Балуарте“. Тук са Кари Палма, сестрата на Лолита, със съпруга си Алфонсо Соле. Също и Ампаро Пиментел — съседка и вдовица в напреднала възраст, която е като член на семейството, Кура Вилчес и братовчедът Тоньо, дежурното присъствие всеки ден в този — или във всеки друг — час.

— Няма да повярвате — казва братовчедът. — Нося последни новини.

— В Кадис всичко е възможно — отвръща Кура Вилчес.

С присъщата си непринуденост братовчедът Тоньо разказва случката. Последният военен призив за присъединяването към войската на първите няколкостотин граждани, подлежащи на военизиране — ергени, а също така женени или вдовци без синове — бил пренебрегнат и се представили едва пет от всеки десет. Останалите се криели по къщите си, търсели документи за освобождаване или се записвали в местните доброволчески части, за да се измъкнат от служба. Последното сражение при Албуера, в провинция Естремадура, завършило с победа над французите, но с цената на ужасни загуби — убити и ранени са хиляда и петстотин испанци и три хиляди и петстотин англичани — не въодушевява новите попълнения. Така че кортесите са измислили трик, който да разреши проблема: разширяват военната повинност, обхващайки и онези, които са включени във втора и трета поред група, с цел последните, в стремежа си да се освободят, да издадат на властите бегълците, подлежащи на служба преди тях.

— Засяга ли и теб това нареждане, братовчеде? — пита Кари Палма, като си вее дяволито с ветрилото.

— Съвсем не. Далеч съм от намерението да оспорвам на някого лаврите и славата. Аз съм освободен, защото съм син на вдовица и защото съм платил петнайсет хиляда реала, които избавят човека от възможността да размахва славно оръжие.

— Това с плащането е валидно. Но другото… Леля Кармела почина преди осем години!

— Това не отменя факта, че почина вдовица — с чаша в едната ръка и с бутилка мансаниля в другата, братовчедът Тоньо съзерцава на светлината намаляващото съдържание на последната. — Освен това има само една бойна акция, в която бих участвал доброволно: отвоюването на Херес и Санлукар^[2] за родината.

— Там ти със сигурност би се сражавал като лъв — отбелязва закачливо Лолита.

— Точно така. На щик и да става, каквото ще. Педя по педя, изба по изба… Между другото, знаете ли историйката за крал Пепе^[3], който бил там на посещение и паднал в една каца?… Всички французи се развикали: „Подайте му въже, подайте му въже“. А онзи надникнал от кацата и възкликнал: „Нее!… Подайте ми шунка и сирене!“.

Лолита се смее, като всички, въпреки че зетят Алфонсо го прави колкото да се каже, че се смее. Единствената, която остава сериозна и равнодушна, е майката. Изражението й е снизходително и разсеяно — това е въздействието на петте капки лауданум, разтворени във вода, ароматизирана с портокалов цвят, които тя взема три пъти на ден, за да облекчават неразположенията от злокачествения тумор, разяждащ бавно тялото й. Мануела Угарте е на шейсет и две години и не е запозната с естеството на заболяването си, само голямата й дъщеря е в течение, тъй като е настояла за пълно мълчание от страна на лекаря, поставил диагнозата. Знае, че и в противен случай не би могло да се направи нищо. Болестта напредва бавно, не може да се предвиди край в обозримото бъдеще, майка й свиква постепенно с нея, все още е поносима, без силни болки. Хипохондричка по природа, тя е престанала да излиза на улицата много преди да се появи лошата болест, за която не знае: прекарва деня си в леглото, в стаята си и само късно следобед слиза, облегната на ръката на голямата си дъщеря, за да поседи малко в двора през лятото или в хола през зимата, където посреща гости. Съществуването й протича в тесни граници, между капризите й, които всички в дома изпълняват безпрекословно, екстракта от опиум и незнанието за собственото й състояние. Пораженията от скритата болест лесно могат да се припишат на неразположенията, свързани с възрастта, на умората, на еднообразната, затъпяваща рутина на един безцелен живот. Мануела Угарте отдавна е престанала да бъде съпруга, а от майчинския си дълг е изпълнявала само крайно необходимото, прехвърляйки всичко на кърмачки, детегледачки и възпитателки. Лолита не си спомня да е получавала някога спонтанна целувка от нея, това никога не се е случвало. Само по-големият й брат, изчезналият син, караше погасналите й очи да грейват. Весело, добро момче, пътешественик, получил образование в представителствата в Буенос Айрес, Хавана, Ливърпул и Бордо, Франсиско де Паула Палма беше предопределен да ръководи фамилното предприятие, като го укрепи с изгодната си женитба с дъщерята на друг местен търговец, Карлос Пауър. Но френското нашествие ги принуди да отложат сватбата. Зачислен още в началото към батальона на стрелците от Кадис, Франсиско де Паула загина на 16 юли 1808 година, сражавайки се в маслиновите гори на Андухар, по време на битката за Байлен.

— Спомнете си какво стана, когато започнаха да издигат укреплението при Кортадура — казва Кура Вилчес, — всички в Кадис се бяха превърнали в зидари, хората пренасяха камъни, като си ги предаваха от рамо на рамо. Беше истинско народно веселие с музика и угощение. Всички заедно: благородници, търговци, духовници и хора от народа… Работата е там, че няколко дни по-късно имаше такива, които плащаха на други, за да отидат вместо тях. Накрая на работа идваха шепа хора.

— Жалко за решетките на прозорците — отбелязва Кари Палма.

Майка й кима утвърдително, без да отрони дума, само лицето й става по-мрачно. Решетките на Кортадура са болезнена тема в тази къща. За отбранителните работи през 1810 година, когато французите вече бяха на прага, регентството, освен че наложи на града да съдейства с един милион песо, накара да се сринат всички вили от страната на провлака, — включително и една на семейство Палма, вече изгубило друга вила с пристигането на французите в Чиклана, — като помоли гражданите на Кадис да предоставят желязото от решетките на вратите и прозорците. Семейство Палма откликнаха на апела и изпратиха своите, заедно с една красива ограда от ковано желязо, която ограждаше входа към двора: безсмислен дар, тъй като желязото беше зле употребено, стабилизирането на фронтовата линия на остров Леон направи излишно издигнатото при Кортадура укрепление. Ако нещо дразни търговския дух на фамилия Палма, то това не са жертвите, наложени от войната — най-голяма от които е загубата на сина и брата, — а безсмислените разходи, злоупотребата със събираните пари и прахосничеството на официалните власти. Най-вече като се вземе предвид, че търговската прослойка е тази, която във всички времена, с война или в мирно време, поддържа живота на града.

— Изстискали са ни като лимони — отбелязва зетят Алфонсо, в лошо настроение, както обикновено.

— За паеля — уточнява братовчедът Тоньо.

Алфонсо Соле продължава да се държи дистанцирано, седнал изправен на ръба на плетения стол и нито за момент не се отпуска. За него посещенията в дома на улица „Балуарте“ са социален дълг. Личи му, а и той не се старае да го прикрива. За търговец с неговото положение да посещава всеки петък тъща си и снаха си е нещо рутинно, като отговарянето на кореспонденцията. Трябва да изпълни неписаните правила, според които трябва да се съобразява с това какво ще кажат кадисците. В този град семейните връзки налагат спазването на някои класови порядки. Освен това „Палма и синове“ също са в играта и никога нищо не се знае. Да се спазват нормите е и начин да се поддържа финансовото доверие. Ако дойдат трудни времена — войната и търговията са пълни с неприятни инциденти, всички знаят, че неговата снаха няма да му откаже помощ, за да изплува на повърхността. Не заради него, естествено. Заради сестра си. Но всичко си остава в семейството.

Продължава разговорът, свързан с пари. Алфонсо Соле изразява между две глътки чай — харесва му да показва, че е получил образованието си в Лондон — опасението, че така както вървят нещата, кортесите могат да наложат нов данък на кадиската търговия. Би било жалко, казва той, при положение че има задържани в митницата стоки на стойност повече от петдесет хиляди песо, които принадлежат на хора, намиращи се в окупираната част на страната. Сума, която би могла да премине направо в националната хазна.

— Това би било несправедлив грабеж — възпротивява се Лолита.

— Наричайте го както желаете. Но по-добре да ограбят тях, а не нас.

Кари Палма кима на всяка негова фраза, като отваря и затваря ветрилото си. Видимо доволна от твърдостта на съпруга си, тя го подканя с поглед да възразява. Разбира се, любов моя, казва всеки неин жест. Несъмнено. Естествено, обич моя. Привикнала отдавна на това, Лолита наблюдава с критично око сестра си. Външно двете много си приличат — Кари е по-облагодетелствана от природата заради светлите си очи и малкия и изящен нос, но още от деца имат противоположни характери. Повърхностна и непостоянна, приличаща повече на майка си отколкото на баща си, по-малката от двете сестри Палма скоро видя преизпълнени всички свои желания, което стана чрез подходящия брак, лишен досега от деца, и съответното социално положение. Влюбена в съпруга си, или убедена, че е влюбена в него, Кари гледа през очите на Алфонсо и говори чрез неговата уста. Лолита е свикнала с това и днес забелязва у себе си обичайните признаци на сдържано раздразнение, не от настоящето — семейният живот на сестра й не я засяга, а от миналото: детство, младост, самота, меланхолия, запотени прозорци с капки от дъжд по тях. Дотегливи следобеди, които прекарваше надвесена над търговските книги или счетоводните тефтери, в учене на английски, аритметика, търговско счетоводство, четене на текстове за пътувания и чуждоземски обичаи, докато Кари, винаги безгрижна и лекомислена, подреждаше къдриците си пред огледалото или си играеше с куклите. После, с времето, дойдоха загубата на брата, отговорността, понякога непоносимата тежест на семейния товар, винаги бездушната и неласкава майка. Неприятното усещане от едва прикритата досада на зетя Алфонсо и Кари, хубавата принцеса, кралицата на бала, от седмичните визити. Раздразнена, Кари бръчка малкия си нос, защото Лолита е тази, която, след като се е отказала от толкова неща, сега ръководи състоянието на фамилия Палма и работи, за да го задържи, спечелвайки си уважението на Кадис. И не позволява на зетя да си гребне от меда.

Иззвънява камбанката на входната врата и Росас, икономът, прекосява двора и после се появява отново, за да съобщи за двама нови посетители. Миг по-късно се представят капитан Вируес, в униформа, шапка с галони и препасана сабя, в компанията на Хорхе Фернандес Кучийеро, креолът, пристигнал в Кадис от Буенос Айрес в качеството си на делегат в кортесите: двайсет и седемгодишен, рус, елегантен, с приятна външност, облечен в пепелявосив фрак, с американска вратовръзка с два свободни края, панталон до коленете, пояс и високи ботуши. Има белег на лицето. Изискан и любезен младеж, той е редовен посетител на дома Палма, тъй като произхожда от род на търговци от Астурия, с които семейството от години поддържа близки отношения, помрачени сега от безредиците в Рио де ла Плата. Както в случая с други депутати, представляващи бунтовнически американски провинции, политическото положение на Фернандес Кучийеро е сложно, присъщо за смутните времена, които изживява испанската монархия: той представлява в законодателното събрание в Кадис една провинция, въстанала с оръжие в ръка срещу метрополията.

— Ще трябва още мансаниля — подхвърля братовчедът Тоньо.

Росас отваря нова бутилка, охладена в кладенеца, и новопристигналите се настаняват, обсъждайки прекомерния наем от четиридесет реала на ден, който иска хазяйката на креолския депутат. Стигнал е дотам да се обърне с молба за подслон към кортесите.

— Това е пладнешки обир.

После разговорът се насочва към събитията в Рио де ла Плата, действията на правителствените войски срещу бунтовниците в Монтевидео и предложението на Англия да бъде посредник в умиротворяването на бунтовните провинции в Америка. По думите на Фернандес Кучийеро, в „Сан Фелипе Нери“ тези дни се води дебат относно възможността да се отпусне на Англия право за осем месеца свободна търговия с американските пристанища срещу дипломатическата й намеса. Той, подобно на други отвъдокеански депутати, е привърженик на тази намеса.

— Това е нелепо — негодува сурово зетят Алфонсо. — Ако тези пристанища станат за британците зона на свободна търговия, вече никога няма да си отидат оттам… Те са си такива!

— Е, работата е почти опечена — заявява креолът невъзмутимо. — Дори се говори, че ако предложението им бъде пренебрегнато, те може да се оттеглят от Португалия, да изоставят обсадата на Бадахос и подготовката за нова битка, в която се канят да разбият маршал Султ…

— Но това е същински шантаж.

— Несъмнено, сеньор. Но в Лондон го наричат дипломация.

— В такъв случай Кадис трябва да наложи исканията си. Една подобна мярка би означавала край на нашата търговия с Америка. Разорение за града.

Лолита си играе с ветрилото — черно, китайско, изрисувано с портокалови цветове, — което лежи затворено в скута й. Дразни се от това, че е съгласна със зет си. Но е така. И няма нищо против да го изрази гласно.

— Това ще се случи рано или късно — казва тя. — С посредничество или без посредничество, бунтовна Америка е прекалено изкусителна за Англия… Целият този огромен пазар там, на тяхно разположение… Толкова зле ръководен от нас. И толкова далеч. Обременен с толкова данъци, такси, ограничения и бюрокрация. Така че англичаните ще направят това, което правят винаги: от една страна ще играят ролята на посредници, а от друга ще подклаждат огъня, както действат в Буенос Айрес. Много ги бива да ловят риба в мътна вода.

— Не би трябвало да говориш така за нашите съюзници, Лолита.

Майката мълчи със сведена глава и отсъстващ вид. Може да слуша разговора, а може и да се е унесла под въздействие на опиума. Забележката е на Ампаро Пиментел. С чашка анасонова ракия в ръка — пие вече трета, като че ли се състезава с отдадения на мансанилята братовчед Тоньо — съседката е скандализирана. Лолита Палма обаче не е сигурна дали отрицателната й оценка се отнася до недоброто й отношение към английската нация или до факта, че макар и жена, тя говори така свободно на теми, свързани с политика и търговия. Любимият енорийски свещеник на съседката, този от „Сан Франсиско“, от време на време леко критикува в неделната си проповед някои крайности при упражняването на подобни свободи от страна на дами от доброто кадиско общество. Това не засяга Лолита — всеки енорийски свещеник се стреми да се издигне в Кадис, но съседката Пиментел, макар и редовна посетителка в дома Палма, винаги е била тесногръда в разбиранията си. Държи на старото, без да се замисля. Без съмнение Кари Палма е нейният образец за жена: омъжена, разумна, посветена единствено на собственото си разкрасяване и на домашното щастие на съпруга си. Не е някаква мъжкарана с петна от мастило по пръстите и сандъчета, пълни с папрати и редки растения вместо с цветя, както Бог повеляла.

— Съюзници? — Лолита я гледа с мек укор. — … Вие виждали ли сте свъсеното лице на посланик Уелсли?

— Ами лицето на брат му, Уелингтън? — намесва се победоносно Кура Вилчес.

— Те са съюзници само на себе си — продължава Лолита. — Ако са на Полуострова, то е, за да изтощават Наполен… Ние, испанците, не ги интересуваме въобще, а нашите кортеси за тях са свърталище на републиканска подривна дейност. Да им позволим да посредничат в Америка е все едно да пуснем вълка в кошарата.

— Иисусе, Мария и Йосифе! — кръсти се възрастната дама.

На Лолита не й убягват замислените, скрити погледи, които й отправя Лоренсо Вируес. Не за първи път военният се явява в дома на улица „Балуарте“. Разбира се, никога не е сам и никога не е натрапчив, посещенията му и в действителност са израз на официална вежливост. От приема на английския посланик до днес посещенията са три: два пъти с Фернандес Кучийеро и още веднъж, след като са се срещнали случайно с братовчеда Тоньо на площад „Сан Франсиско“.

— Много ли сте засегнати от американските бунтове? — пита Вируес.

Казва го, като се обръща към Лолита с интерес, който изглежда е искрен, не само обикновена светска учтивост. Доста сме засегнати, отговаря тя. Повече, отколкото бихме желали. Пленничеството на краля и злоупотребите на властите усложняват нещата: Венецуела и двете вицекралствата — Рио де ла Плата и Нова Гранада — са въстанали открито, прекъсването на търговията и липсата на средства, идващи оттам, създават в Кадис проблеми с ликвидността, а войната с Франция, липсата на испански пазар и контрабандата пречат на традиционната търговия. Някои кадиски фирми, като търговска къща „Палма“, се опитват да се съвземат, обръщайки се към стария метод от времена на кризи: действат повече като комисионери, отколкото като собственици.

— Но всичко това е временно закърпване на положението — заключава тя. — В дългосрочен план, благосъстоянието на града е обречено.

Зетят Алфонсо се съгласява с неохота. Изражението му е мрачно, като че ли Лолита му е откраднала аргументи. И пари.

— Ситуацията е нетърпима. Затова не бива да се прави и най-малка отстъпка нито на англичаните, нито на другиго.

— Напротив — отбелязва Фернандес Кучийеро, дърпайки чергата към себе си. — Трябва да се договорим, преди да е станало прекалено късно.

— Хорхе има право — отвръща Лолита. — Един търговец осребрява неуспехите си, когато може да се възстанови с нови операции. Ако Америка обяви независимост и пристанищата й паднат в ръцете на англичаните и северноамериканците, няма да ни остане тази утеха. Загубите ще бъдат непоправими.

— Затова не трябва да отстъпваме и на педя — казва зетят Алфонсо. — Вижте Чили: страната продължава да е вярна на Короната. Като Мексико, въпреки бунта на онзи луд свещеник, испанец за наш най-голям срам^[4]. И в Монтевидео генерал Елио се справя добре. С твърда ръка.

Последните думи са придружени от одобрителното помахване на ветрилото на Кари Палма. Лолита клати недоволно глава.

— Именно това ме притеснява. В Америка твърдата ръка не води до никъде — тя докосва мило маншета на Фернандес Кучийеро. — Нашият приятел е добър пример… Не крие, че е привърженик на радикалните промени в неговата страна, но продължава да заседава в кортесите. Знае, че става дума за възможност да се преборят произвола и деспотизма, които са отровили всичко.

— Така е — потвърждава креолът. — Това е исторически шанс и би било непростимо да го подминем… Казва ви го човек, който се е сражавал в Буенос Айрес заедно с генерал Линиерс и под испанското знаме.

Лолита е запозната със случая и знае, че човекът от Рио де ла Плата проявява скромност, като споменава само това. През 1806 и 1807, по време на английските нашествия в Рио де ла Плата, Фернандес Кучийеро, подобно на други младежи от благородно потекло, се е сражавал срещу британските войски до капитулацията на врага в една тежка кампания, която струва на Великобритания повече от три хиляди убити и ранени. Доказва го белегът на дясната му буза — одраскване от куршум, получено при защитата на дома на търговеца О’Горман^[5] на улица „Пас“ в Буенос Айрес.

— Когато това свърши, ще трябва да се изправим пред един нов свят — казва Лолита. — Навярно по-справедлив, не знам. Но със сигурност различен… Независимо дали ще загубим Америка или не, независимо дали Кадис ще се спаси или разори, с англичани или без тях, нашите връзки с Америка ще бъдат хората като Хорхе.

— И търговията — завършва намръщено Алфонсо.

Лолита се усмихва с тъжна ирония.

— Разбира се. Търговията.

Капитан Вируес продължава да не откъсва очи от нея и тя не може да не се почувства поласкана. Офицерът е представителен мъж, а синият мундир с тъмнолилави ревери и яка му придава изискан вид. Дълбоко в себе си Лолита Палма изпитва приятно чувство: това е нещо като неясна милувка за женското й достойнство, чувство, което не отива по-далеч, а и тя не би допуснала подобно нещо. Не за първи път мъж я гледа така, разбира се. В младостта си тя е била доста хубава девойка, а и сега може да се счита за привлекателна за възрастта си: кожата й още е бяла и нежна, очите й са тъмни и живи, формите приятни. Има фини ръце и малки стъпала, доброто й потекло си личи. Въпреки че се облича строго, винаги в тъмни цветове, откакто е починал баща й — цвят, подходящ и за водене на преговори — тя го прави с вкуса на добре възпитана жена, с рокли и обувки по модата. Още се намира в категорията, която в Кадис се определя като „момиче с възможности“, макар огледалото да показва, че тези възможности намаляват с всеки изминал ден. Но също така осъзнава, че е примамлива партия за ловци на чужди богатства. Както има навика да казва братовчедът Тоньо, много мухи се въртят около меда, и в този смисъл Лолита не си прави илюзии. Не е от онези, които се зашеметяват от елегантен външен вид, фини ръце, фрак по последна мода или блестящи мундири. Възпитана е от баща си да приема нещата такива, каквито са, и това й позволява да приема всяка проява на мъжко внимание вежливо, но малко разсеяно. Едно престорено равнодушие, прикриващо недоверието й. Както опитният дуелист невъзмутимо застава с профил към съперника си, за да намали възможностите да му бъде нанесен удар.

— Говорят, че си изгубила кораб — подхвърля Алфонсо Соле.

Лолита поглежда неспокойно зетя си. Каква неуместна забележка, мисли си тя. Засегнат от обрата на разговора, сега той иска да си отмъсти злобно, почти детински. Грубиянска постъпка, която може да се очаква от него. С всеки изминал ден тя е все по-благодарна на баща си, мир на праха му, че не го прие за съдружник.

— Да. С товара.

Обобщава възможно най-кратко огорчението си. Преди четири дни „Тлакскала“, една шхуна, идваща от Веракрус и натоварена с 1200 слитъка мед, 300 кутии с обувки и 550 чувала захар, предназначени за търговска къща „Палма“, беше заловена от французите малко преди да пристане, след шейсет и два дни пътуване. Корабът беше пленен от корсарската фелука, която действаше обикновено от малкия залив Рота — няколко моряка видели как се разправила с шхуната на две мили източно от нос Кандор.

— Поне застрахователните полици паднаха, откакто имаме мир с Англия — отбелязва зетят със злорадство. — Но ти сигурно скоро ще се съвземеш благодарение на твоя корсар.

Лолита, която в този момент гледа Лоренсо Вируес, вижда по лицето на офицера да преминава сянка, когато чува думата „корсар“. От разговора, който бяха провели в деня на приема на английския посланик, никой от двамата не беше изговарял името на Пепе Лобо, но тя предполага, че Вируес е в течение на действията на моряка. След оборудването й от фирмите „Санчес Гинея“ и „Палма“, корсарската шалупа няколко пъти е споменавана във вестниците на Кадис. Сред първите нейни жертви фигурират една полакра, натоварена с 3000 фанеги жито и една успешно пленена бригантина, идваща от Пуерто Рико, натоварена с какао, захар и кампешево дърво, дори само тя се оказа достатъчна, за да покрие началната инвестиция. Точно преди една седмица вестник „Ел Вихия де Кадис“ публикува последните сведения: „В пристанището влезе френски кораб за крайбрежно плаване, пленен от корсаря «Кулебра». Пътувал е от Барбате за Чипиона с ракия, жито, кожи и кореспонденция“… Вестникът обаче не уточняваше, че френският кораб е бил с шест оръдия и е оказал съпротива при залавянето, и че при хвърлянето на котва, на борда е имало двама тежко ранени от екипажа на „Кулебра“ и че други двама от хората на Пепе Лобо са погребани в морето.

Огромното триъгълно платно се удря във въжетата, опъва се със сила, от която потреперват мачтата и черният корпус на шалупата, люшкана от вълните. Застанал на кърмата до двамата кормчии, които въртят железния, подплатен с кожа рул, Пепе Лобо държи прилично курса, вятърът откъм носа развява отпуснатия кливер, а дългата мачта се люшка над главата му. До него достига миризмата на запалки за топове, които димят на десния борд, до четирите шестфунтови оръдия, които от тази страна и под надзора на боцмана Брасеро, се насочват към неподвижната тартана, която дрейфува съвсем наблизо, на разстояние един пистолетен изстрел, с две отпуснати триъгълни платна и спуснати шкоти. Лобо знае, че на този етап оръдията, насочени от упор към корпуса на плячката имат повече за задача да вдъхнат респект, отколкото нещо друго. Би било невъзможно да стрелят, без да засегнат и свои хора; надаващата викове абордажна група, въоръжена с пики, брадви, пистолети и криви саби, и предвождана от Рикардо Мараня, притиска към кърмата екипажа на тартаната: петнайсетина объркани мъже, които отстъпват панически, оттегляйки се от палубата пред заплахата, която представляват току-що появилите се на борда нападатели. От дясната страна, под началото на вантите на голямата мачта, дъските на корпуса и част от фалшборда са на трески; това е мястото, където, след гонитбата и маневрата за абордаж — тартаната се опитваше да избяга и се правеше, че не забелязва сигналите, — корсарската шалупа се закачи с куки за плячката си за толкова време, колкото бе необходимо на двайсетте въоръжени мъже да се прехвърлят от единия на другия кораб.

Мараня се справя отлично. Като никой друг. В ситуации като тази не трябва да се дава възможност на противника да мисли и той прилага това правило с обичайното си хладнокръвие. Облегнат на фалшборда на шалупата, без да изпуска от поглед позицията на платната и шкотите спрямо вятъра, която позволява да държи „Кулебра“ на пътя на тартаната, Пепе Лобо наблюдава движенията на първия си офицер по палубата на пленения от тях кораб. Бледен, без шапка, облечен от горе до долу в черно, помощник-капитанът на „Кулебра“ държи сабя в дясната и пистолет в лявата си ръка, още един има в пояса на кръста му. Откакто са се прехвърлили през борда, нито на него, нито на хората му се е наложило да стрелят или да използват сабите си. Смаяни от необуздаността на нападението, от виковете и вида на корсарите, хората от екипажа на тартаната не се решават да окажат никаква съпротива. Някои понечват, но веднага се разколебават и се отказват. Яростта на атаката, гласовете и заплахите на нападателите, неустрашимият вид на младия мъж, който ги предвожда и наглият му, нехаен маниер да ги посочва един по един с върха на сабята си, приканвайки ги да хвърлят оръжията си, ги стряска. Нападнатите отстъпват към руля, останал без управление. Флагът с две червени и три жълти ивици, използван както от търговците — привърженици на крал Жозеф, така и от непризнаващите го патриоти, се вее на флагщок на кърмата. Под него някакъв човек, изглежда капитанът на тартаната, размахва ръце, сякаш убеждава в нещо хората си — да окажат съпротива или може би да се предадат. От „Кулебра“ може да се види как един як мъж насочва мачете към Мараня, но последният го блъска настрани и си проправя път безцеремонно сред членовете на екипажа, докато стига до капитана. Там, без да трепне, опира цевта на пистолета си в гърдите му, докато с другата ръка с един замах отрязва въжето на флага, който пада в морето.

Самоубиец е кучият му син, промърморва тихо Пепе Лобо. Заинатил се е да отнесе много паплач със себе си на път към ада. Маркизчето. Все още се усмихва, когато се обръща към боцмана Брасеро.

— Без врява — нарежда той. — Привържете оръдията и спуснете лодка.

Боцманът изсвирва със свирката си и после преминава по дължината на шалупата — шейсет и пет стъпки и по ширината — осемнайсет, давайки съответните нареждания. На тартаната, докато хората от абордажната група разоръжават неприятелския екипаж и ги отпращат в трюма, Мараня отива при фалшборда и оттам прави знака, който означава, че корабът се е предал и е под контрол: вдигнати високо ръце с кръстосани китки. После слиза надолу и изчезва. Лобо вади часовника от джоба на жилетката си, поглежда го — 9,48 сутринта — и казва на писаря да отбележи часа на пленяването в бордовата книга, където се регистрира плячката. След това поглежда през левия борд към неясната тъмна форма, която се отгатва сред сивкавата мъгла, скриваща бреговата линия: намират се на изток от плитчините Асейтера, на около две мили южно от нос Трафалгар. Така приключва ловът, започнал с първите слънчеви лъчи, когато от „Кулебра“ видяха платно на кораб, плаващ на север и почти преминал Протока. Въпреки че се бяха приближили без знаме, тартаната ги заподозря, опъна платно, възползвайки се от източния вятър и потърси убежище в залива Барбате. Но „Кулебра“, по-бърза, с обковани с мед корпус и мачта, вдигна всички платна и го настигна за час и половина. Корсарят вдигна френско знаме, тартаната отговори със своето, но без да намалява ход — Иисус Христос може да е казал, че сме братя, но в измамното море не сме дори братовчеди — и така, накрая капитан Лобо заповяда да спуснат френското знаме и да вдигнат испанския корсарски флаг, като дадат за сигурност и един оръдеен изстрел. Тартаната опъна въжетата на платната, „Кулебра“ предприе ход борд към борд, за да може Мараня да прехвърли хората си и да приключи историята. Поне за момента.

— Боцман!

Боцманът Брасеро идва. Мургав, набит, със сиви коси и мустаци. С боси крака, като почти всички на борда. Лицето му, набраздено от бръчки, подобни на разрези с нож, сияе — доволен е заради плячката. Екипажът на корсарската шалупа сега е щастлив: докато мъжете пускат на вода лодката с онези, които ще откарат тартаната до Кадис или Тарифа, те си правят догадки относно товара, който плененият кораб може да вози в трюмовете си и колко ще е частта, полагаща се на всеки един от тях, превърната в пари, след като се продаде съответният товар на сушата.

— Сложете горе двама души с далекоглед, да следят и да докладват за всяко платно… Да не ни хване неподготвени бригантината от Барбате.

— Както заповядате.

Пепе Лобо е предпазлив моряк, не му трябват изненади. Французите имат една бригантина, която хвърля котва между устието на река Барбате и залива на Санлукар, тя разполага с дванайсет оръдия и е много бърза и коварна, използват я като брегова охрана. В морската игра на котка и мишка понякога заровете се обръщат и ловецът се превръща в подгонен дивеч. Всичко е въпрос на късмет, а също така на добро зрение и инстинкт в този занаят, в който едно здравословно и постоянно недоверие във времето, морето, вятъра и платната, неприятеля и дори в собствения екипаж, са достойнства, които помагат да останеш свободен и жив. Преди седмица „Кулебра“ изостави неохотно една малка шхуна, хваната при залива на Болония, която вече беше свалила знамето си, след като забеляза ветрилата на френската бригантина, приближаваща бързо откъм запад; това накара корсаря да предприеме неудобно навлизане в Протока, търсейки защитата на испанската батарея при Тарифа.

Лодката, която кара писаря, за да опише плячката, и екипажа, който ще се прехвърли от превзетата тартана, вече се откъсва от „Кулебра“ и хората гребат с все сили в бурното море. Тартаната стои все така на един пистолетен изстрел разстояние, разстояние, на което се чува, ако някой се провикне. Рикардо Мараня се появява отново на палубата с месинговия рупор в ръка и викайки, уведомява Лобо за името, товара и за къде е пътувал заловения кораб. Става дума за „Тереса дел Пало“, въоръжена с две четирифунтови оръдия, регистрирана в Малага и пътуваща от Танжер за устието на Барбате с кожи, зехтин, делви с маслини, стафиди и бадеми. Пепе Лобо кимва доволен. При този товар и това предназначение, всеки морски трибунал би постановил, че пленяването на кораба е напълно основателно. Той наблюдава флагчето, показващо посоката на вятъра, а после се заглежда в морето и в облаците, които се носят високо в сивото небе. Източният вятър е излязъл снощи и е все така силен, така че няма проблем да закарат тартаната в Кадис, с ескортиращата го „Кулебра“. Три седмици вече откакто кръстосват морето между Гибралтар и нос Санта Мария. Няколко дни в пристанище ще се отразят добре на всички — барометърът, показващ все по-ниски стойности, също подканя към това, а навярно вече е излязла и оценката на товара на някой от пленените досега кораби и офицерите и членовете на екипажа ще могат да вземат онова, което им се полага според „Правилника за корсарските кораби“ и договора с корабовладелците: една трета за екипажа, разделена както следва: седем части за капитана, пет части за първия офицер, три за боцмана и писаря, две за всеки моряк и по една за юнгите, без да се броят осемте части, запазени за тежко ранени, погребения, сираци и вдовици.

— Оръдията са привързани и със запушени дула, капитане. Няма платно на хоризонта.

— Благодаря, боцман. Щом се върнат сеньор Мараня и абордажната група, опъваме въжетата.

— Накъде?

— Посока Кадис.

Усмивката на лицето на боцмана става по-широка, по-широко се усмихва и първият кормчия — едър червенокос мъж, по прякор Шотландеца, макар че е родом от Сан Роке и фамилията му е Мачука. След това, докато Брасеро се отправя към носа, за да се увери, че всичко е наред по палубата, шкотите и фаловете са готови за маневрата, запалките на оръдията са изгасени, пълнителите с барута — прибрани на местата си и снарядите в своите гнезда, покрити с брезент, усмивката му заразява останалата част от екипажа. Не са лоши хора, ако се вземе предвид какъв е изборът, след като войската и Кралската армада се стремят да вземат всичко живо, което може да държи пушка или да дърпа въже. При тези времена не беше лесно да ги убеди. От четиридесетте и девет човека на борда — включително двама юнги по на дванайсет и четиринайсет години — една трета са морски хора, рибари и моряци, примамени от перспективата за добър лов и твърда заплата от 130 реала на месец — Лобо взема 500, а помощникът му 300 — за сметка на бъдещата плячка. Останалите са пристанищна измет, бивши затворници, лежали за престъпления, несвързани с насилие и проливане на кръв, избегнали военната служба, подкупвайки чиновници с доброволческите си премии, има и някои чужденци, открити в последния момент в Кадис, Алхесирас и Гибралтар, за да попълнят списъка на личния състав или за да покриват загуби: двама ирландци, двама мароканци, трима неаполитанци, един английски артилерист и един евреин от Малта. „Кулебра“ действа от четири месеца, до момента има седем заловени кораба и се предполага, че кампанията е отлична, стига и морският трибунал да одобри пленяванията. Това е достатъчно, за да са доволни всички, а за такова възнаграждение хората на борда може да се каляват в морето и в огъня на битката — за щастие само при две операции има пролята кръв.

Пепе Лобо си сваля шапката и вдига глава към върха на мачтата, на която платното продължава да се издува, карайки обтяжката на гика да скърца заради вълнението, ставащо по-силно.

— Има ли нещо откъм Барбате?

Отгоре отговарят, че няма, че всичко е чисто. Лодката вече се връща от тартаната, на нея са Рикардо Мараня, хората му и писарят, притискащ бордовия дневник към гърдите си. Лобо изважда огниво от джоба си и като отива към подветрената страна, пали пура. Корабът — това е дърво, смола, барут и други леснозапалими вещества, затова и капитанът и първият офицер са единствените, които могат да пушат на борда по всяко време и без позволение, макар той да се стреми да се възползва възможно най-малко от тази привилегия. Не е особено пристрастен, за разлика от Рикардо Мараня, който въпреки болните си бели дробове, пуши пури с дузини.

Кадис. Перспективата да хвърли котва там радва и корсаря. Шалупата се нуждае от някои поправки и подмени, а за него ще бъде добре да обиколи кабинетите на морския трибунал и да подпомогне волята на някои хора, ускорявайки чиновническата работа, въпреки убеждението му, че двамата Санчес Гинея са направили всичко, което зависи от тях. Освен работата със съдии и чиновници, на капитана ще му се отрази добре да се поразтъпче на твърда земя. Мисли за това, докато изпуска дима от устата си. Защото вече е време. Да се поразтъпче из „Санта Мария“ и да пообиколи кръчмичките в Калета. Да. А също така има нужда и от жена. Една или няколко.

Лолита Палма. Споменът за нея извиква на устата му насмешлива и замислена усмивка, защото се отнася до него самия. Подпрян на фалшборда, загледан в нос Трафалгар, очертаващ се в далечината, докато крайбрежната мъгла се вдига, Пепе Лобо размишлява и си припомня. Има нещо у тази жена — то не е свързано с парите, и това е необичайно — което поражда у него особени чувства. Той не е човек, склонен към самоанализи, а ловец, решен да търси големия удар, шанса, мечтан от всеки моряк, богатството, което понякога морето прави възможно за онзи, който рискува и се опитва да го спечели. Капитан Лобо е корсар по неволя и не вследствие на някакво призвание, а на определен начин на живот. Както и поради времето, в което му се е паднало да живее. Откакто се е качил на кораб на единайсетгодишна възраст, той е срещнал прекалено много човешки отрепки, които са направили от него това, което е. Не иска да свърши в кръчма, разказвайки или измисляйки истории от живота си на млади моряци срещу чаша вино. Затова преследва, упорито и търпеливо, едно бъдеще, далеч от тази несигурна картина, към която не би се върнал никога, ако успее да я загърби: скромна рента, собствена земя, навес пред къщата, където да седне на слънце, без повече студ и влага, освен дъждовете и зимите. С жена, която стопля леглото и стомаха му, без виенето на вятъра да буди у него мрачни предчувствия и да го кара да гледа неспокойно барометъра.

Що се отнася до Лолита Палма, то когато мисли за нея, в главата му се въртят необичайно сложни мисли. Прекалено сложни за това, на което е свикнал. Въпреки че шефката, която е и старши партньор в предприятието, продължава да е една непозната, с която е разменил няколко думи, корсарят долавя странна близост с нея, прилив на симпатия, която включва и някаква физически доловима топлота. Пепе Лобо е хвърлял котва в достатъчно пристанища, за да не се заблуждава. В случая с Лолита Палма е изненадан. Също и разтревожен, защото едните неща се смесват с другите. Той не е лишен от обществото на млади или красиви жени, макар често това да предполага предварително заплащане, което дори се оказва по-спокойно и удобно. Наследницата на рода Палма обаче трудно може да бъде наречена красива. Най-малкото не отговаря на каноните за женска красота. Но не изглежда и зле. Всъщност въобще не изглежда зле. Чертите й са правилни и приятни, погледът й — умен, стройното тяло не е скрито, а подчертано от дрехите. Но най-вече у нея, в начина, по който говори и по който мълчи, в сдържаността и осанката й има едно необикновено спокойствие, самоувереност, които интригуват и в известна степен — корсарят не е наясно по този важен въпрос — привличат. И предизвикват безпокойство.

Забелязал го е за първи път по време на посещението в края на март, което Лолита Палма направи на „Кулебра“, когато корсарският кораб беше готов да отплава. Пепе Лобо беше отворил дума за тази възможност и за негово учудване тя — макар и не веднага — се появи на борда заедно със Санчес Гинея. Дойде неочаквано с една пристанищна лодка, с чадърче срещу слънцето в ръка, придружена от дон Емилио и сина му Мигел, които го предупредиха навременно, та шалупата да се въведе в състояние, подходящо за оглед, макар още да не беше качена част от екипировката, само едната от двете десетквинталови^[6] котви беше на палубата, част от такелажа — в подножието на голата мачта, а до кораба имаше голяма лодка, натоварена с желязо за допълнителен баласт. Но всяко въже беше на мястото си, такелажът беше насмолен, корпусът още миришеше на двата пласта черна боя, с която беше покрит над ватерлинията, дървеният борд и парапетите миришеха на тиково олио, а палубата беше прясно измита с парцали и пясък. Денят беше слънчев и приятен, водата беше като огледало и когато Лолита Палма се качи на борда — не пожела да я вдигнат с въжен стол, а се изкатери решително по стъпалата на спуснатия откъм десния борд трап^[7], като прибираше леко полите си — шалупата изглеждаше красива, застинала на котва срещу носа Ла Вака и батареята Коралес, полюшвайки се на лекия бриз, повяващ по протежение на провлака.

Беше странна ситуация. След първите поздрави, Рикардо Мараня, с черен сюртук и набързо сложена вратовръзка, приветства гостите с небрежната елегантност на разорен аристократ. Мъжете, които работеха на палубата, правеха път, стегнати и усмихнати, с глуповато изражение, като сваляха шапки с несръчната плахост, която обикновените моряци, свикнали с обществото на пристанищните проститутки, обикновено проявяват пред жените, които са или изглеждат като дами. Пепе Лобо, който я следваше заедно със Санчес Гинея, наблюдаваше как посетителката се движи непринудено из кораба, като благодари за всичко с лека усмивка и кимване, и понякога задава уместен въпрос за едно или друго. Беше облечена в тъмносиво, с кашмирен шал на раменете и с английска сламена шапка с периферия, леко завита надолу, която ограждаше лицето й и караше да изпъкват умните й очи. Обърна внимание на всичко: на осемте шестфунтови оръдия, по четири от всяка страна, с два свободни портика на носа, готови да бъдат използвани при всеки лов; на дъсчените плоскости с дупки, в които да се поставят катапулти и оръдия с по-малък калибър; на ветриловидно забитите под руля летви, които трябваше да дават опора на кормчията при силните странични навеждания на кораба; на помпата за изхвърляне на вода; на отворите зад мачтата, през които се спускат котвените въжета и дългият, почти хоризонтален бушприт покрай левия борд на палубата. Всичко това бе характерно, обясни първият помощник, за този вид бързи и леки кораби, способни да разгърнат много платна само на една мачта, съвършени за корсарски набег, доставка на поща и контрабанда, които англичаните наричат cutter, французите cotre, а ние, испанците — шалупа. Обратно на очакванията си Пепе Лобо откри, че собственичката на търговска къща „Палма“ е съвсем наясно с въпросите, свързани с мореплаването и корабите; чу я дори да се интересува от такелажа и мачтовите въжета, от особената структура на кила, намаляваща съпротивлението на водата, и най-вече от внушителната, леко наведена към кърмата мачта: жилаво и здраво дърво от Рига, без възли, служило преди като грот-рея на един от френските кораби със седемдесет и четири оръдия, принадлежали на ескадрата на адмирал Росили.

Поговориха насаме — за втори път, откакто се познаваха, когато Лолита Палма отклони поканата да посети твиндека^[8]. Предпочитам да остана тук, каза тя. Денят е чудесен, а и вътрешността на корабите малко ме притеснява: там е доста задушно. Така че извинете ме, сеньори. Рикардо Мараня слезе с двамата Санчес Гинея, с намерение да им предложи по чаша порто в малката каюткомпания, а тя се облегна на планшира близо до кърмата, като се пазеше от слънцето с отвореното си чадърче и сред отблясъците на светлината във водата, наблюдаваше внушителния силует на укреплението при Пуерта де Тиера, големите и малки платна на корабите, пристигащи и заминаващи от всички страни, недалеч от тях. Точно там Пепе Лобо и наследницата на търговска къща „Палма“ си поговориха в продължение на четвърт час. А в края на разговора, който не се отнасяше до нищо специално или задълбочено, а беше за корабите, войната, града и морския трафик, корсарят затвърди убеждението си, че тази все още млада и необикновено културна и начетена жена — изненада го как владееше английската и френска морска терминология, — не е като онези, които беше познавал до сега, че у нея има нещо различно: една спокойна вътрешна решимост, включваща умението да отказва, някаква увереност и вродена интуиция да оценява хората по действията и думите им. Освен това долови едно своеобразно, неопределимо очарование — ведрост, това е точната дума, която все идва в ума на Пепе Лобо, — свързано с приятната гладкост на кожата й, женствена и бяла, фините синкави вени на китките между дантелените маншети и атлазените ръкавици, които носеше в онзи ден, красиво изрязаната уста, полуотворена, докато Лолита слушаше дори човек като капитана, който не се радваше на особена симпатия от нейна страна — поне с такова впечатление остава той поради учтивия и малко надменен начин, по който тя се държа през цялото време. Би могло да се каже, че благодарение на едно любопитство към целия заобикалящ я свят, едновременно пресметнато и спонтанно, Лолита Палма не бе изгубила способността си да се изненадва от неочакваното в един свят, пълен със същества, които в крайна сметка са напълно предсказуеми.

— Всичко е наред, сеньор капитан — представя се Рикардо Мараня. — Потвърдени са товар и предназначение, няма промени. Наредих да заковат и запечатат люковете.

Никога не се обръща на „ти“ към капитана си пред екипажа, и последният му отвръща със същото отношение. Цялата абордажна група се е върнала от тартаната. Мъжете слагат оръжията в плетените кошници, поставени до мачтата и се пръскат по палубата, шумни и доволни, разказвайки на другарите си подробности от пленяването. Със скърцане на въжета шестима моряка вдигат лодката, от която се стича вода и я завързват на палубата. Пепе Лобо хвърля угарката от пурата и се отдръпва от юта.

— Добър улов, значи?

Мараня кашля, като попива устни с една носна кърпа, която вади от ръкава на куртката си, после я прибира, след като е погледнал равнодушно следите от червена слюнка.

— Имал съм и по-лоши.

Двамата моряци си разменят усмивки. Зад писаря, който носи патента, списъка на екипажа и описа на заловения товар, се качва на палубата капитанът на тартаната: дебел, с бели бакенбарди, червендалест и на немалко годинки, с изражение на човек, който внезапно е изгубил почва под краката си. Испанец е като по-голямата част от екипажа му; сред тях няма нито един французин. Мараня му е позволил да прибере нещата си в малко сандъче, което моряците от абордажната група са донесли от каютата му и което сега, изоставено на чуждата палуба, подчертава плачевния му вид.

— Съжалявам, че се наложи да задържа кораба ви — казва му Пепе Лобо, като докосва шапката си. — Ще бъде закаран заедно с товара и документацията, смятам го за добра плячка.

Докато говори, вади табакерата от джоба си и предлага пура на другия, който отказва с едно махване на ръка.

— Това е произвол — изсумтява капитана възмутен. — Нямате право. Капитанът на „Кулебра“ прибира табакерата си.

— Имам напълно редовно корсарско разрешително, както ви е казал моят помощник. Отправяте се с товара за неприятелско пристанище, а това е военна контрабанда. А и не спряхте когато, освен че вдигнах флаг, дадох и оръдеен залп. Оказахте съпротива.

— Не говорете глупости. Аз съм испанец като вас. Изкарвам прехраната си.

— Всички изкарваме прехраната си.

— Пленяването е незаконно… Освен това вие приближихте с френско знаме.

Пепе Лобо свива рамене.

— Преди да открия огън, вдигнах испанското, така че всичко е наред… Така или иначе, щом стигнем пристанище, ще можете да протестирате. Моят писар е на ваше разположение — докато отвеждат долу капитана на тартаната, Лобо се обръща към помощника си, който е присъствал на диалога, без да отвори уста, но забавлявайки се видимо. — Заповядайте да опънат шкоти, лоцмане. Курс — запад-югозапад, за да се предпазим при преминаването от Асейтера. После нагоре.

— За Кадис, така ли?

— За Кадис.

Мараня кимва невъзмутимо. Изражението му показва, че мислите му са другаде. Той е единственият на борда, който не показва задоволство пред перспективата за слизане на сушата, но и това е част от образа му. Пепе Лобо знае, че дълбоко в себе си помощникът му се радва, че ще може да поднови нощните си пътувания до Пуерто де Санта Мария. Проблемът ще дойде, ако свои или чужди го изненадат насред път, докато той рискува живота си както обикновено. Само че, верен на себе си до умопомрачение, Маркизчето няма да се остави да го заловят жив и ще започне да стреля или да размахва сабята, отнасяйки със себе си толкова души, колкото смогне. Би било напълно в негов стил. И тогава „Кулебра“ ще остане без първи офицер.

— Ще пазим тартаната, ескортирайки я. Безпокои ме фелуката от Рота.

Мараня кимва отново. И той няма доверие на френския корсар, който от началото на годината пленява всеки непредпазлив кораб, испански или чужд, който се приближи малко до брега между нос Камарон и нос Кандор. Нито английският флот, нито испанският, заети с по-важни акции, са успели да сложат край на набезите му. Дързостта на французина нараства с ненаказуемостта: четири седмици по-рано, в една почти безлунна нощ, е стигнал дотам, че под самите оръдия на крепостта Сан Себастиан е пленил една турска шхуна, която превозвала лешници, жито и ечемик. Самият капитан на „Кулебра“ знае от собствен опит колко опасна е фелуката, командвана, според онова, което е научил в Кадис — заливът е истински клюкарник — от бивш помощник-капитан на кораб от императорския флот, плаващ с екипаж от французи и испанци. Същият този корсар, лавиращ бързо с помощта на латинските си платна, опасно въоръжен с шест шестфунтови оръдия и две каронади от по 12 фунта, беше на път да съсипе — или да досъсипе — последното му пътуване в края на февруари от Лисабон до Кадис, когато беше капитан на търговската полакра „Рисуеня“, точно преди да остане без работа. Навярно заради този спомен е двойно предпазлив. Осемте шестфунтови оръдия, които има сега на борда си, променят нещата. Но не става дума само за това. Въпреки изтеклото време, Лобо не забравя горчивите мигове, които е преживял заради фелуката, преследваща го при Кадис. В списъка на личните му дела за уреждане има един дебело подчертан ред, отнасящ се до този кораб и неговия капитан. Колкото и голямо да е морето, рано или късно всички се срещат някъде в него. Кораби и хора. Ако дойде този момент, на Пепе Лобо няма да му бъде неприятно да си разчисти сметките.

Бележки

[1] Empecinado (исп.) — твърдоглав; прозвище на Хуан Мартин Диес (1775–1825), герой от испанската война за независимост, ръководил легендарен партизански отряд, сражавал се срещу Наполеоновите войски. — Б.р. ↑

[2] Региони, известни с доброто си вино. — Б.пр. ↑

[3] Крал Жозеф. Жозеф е френският вариант на испанското име Хосе. В Испания наричат хората с име Хосе, Хосефа съответно Пепе и Пепа. — Б.р. ↑

[4] Има се предвид Мигел Идалго (1753–1811) — свещеник в Мексико, положил началото на войната за независимост на страната от испанската корона. Национален герой на Мексико, наричан „баща на Отечеството“. — Б.р. ↑

[5] О’Горман, Томас (р. 1760-? /1810/) — ирландец, служил на френската корона преди революцията, впоследствие, вече като заможен търговец, се установява в Буенос Айрес и става един от ръководителите на търговците, настояващи за търговски свободи. Салонът на госпожа О̀Горман, е бил място за среща на креолите, протестиращи срещу търговската политика на метрополията. — Б.р. ↑

[6] Квинтал — мярка за тегло равна приблизително на 46 кг. — Б.пр. ↑

[7] Стълба на кораб. — Б.р. ↑

[8] Пространство между двете палуби, междупалубно помещение. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Артуро Перес-Реверте Обсадата (6)

Метаданни

Данни

Обсадата

Информация

История

Сваляне / Връзки

5.

Артуро Перес-Реверте
Обсадата (6)