Артуро Перес-Реверте
Обсадата (3)

2.

Добър ден. Как сте? Добър ден. Поздравете съпругата си от мое име. Добър ден. Довиждане, много ми беше приятно. Поздрави на семейството. Безброй бързи и учтиви реплики, усмивки, отправени към познати, някой и друг кратък разговор относно здравето на съпругата, учението на някое дете или търговските дела на някой зет. Лолита Палма върви между групичките от хора, които спират да побъбрят или да огледат витрините на магазините. Късна утрин на улица „Анча“ в Кадис. Тук се долавя пулсът на града, неговата същност. Кантори, агенции, консулства, представителства. Лесно е да се различат местните жители от бежанците, като се наблюдават поведението и разговорите им: едните, временни наематели на ханове от улица „Нуева“, квартири на улица „Фламенкос Борачос“ и къщи в квартал, „Авемария“, се навъртат край витрините на скъпите магазини и вратите на кафенетата; докато другите, заети с комисионерство и търговия, шетат напред-назад, помъкнали чанти с документи и вестници. Едни говорят за военни кампании, стратегически придвижвания, разгроми и небивали победи, а други обсъждат цената на сукното от Нанкин, индиговото багрило и какаото, както и възможността цената на хаванските пури да скочи над 48 реала за фунт. Колкото до депутатите от кортесите, в този час те не се мяркат по улиците. Заседават в църквата „Сан Фелипе“, на няколко крачки от тук, а галерията е претъпкана с безделници — френската обсада принуждава мнозина в града да стоят със скръстени ръце. Там са и представителите на дипломатическото тяло, обезпокоени от събитията — английският посланик праща доклади до Лондон с всеки кораб. Не по-рано от два часа следобед законодателите излизат и се пръсват по кръчми и кафенета, обсъждайки събитията от сесията на деня, нахвърляйки се безпощадно едни на други, какъвто им е обичаят, според идеологиите, пристрастията и ненавистите си: клерикали, светски лица, консерватори, либерали, роялисти, съсухрени старци, напети млади радикали и всякакви други, всеки със своите съмишленици и предпочитани вестници. Испания и провинциите й отвъд морето в миниатюра. Между другото, някои от тези провинции се бунтуват, възползвайки се от войната.

Лолита Палма току-що е излязла от модния магазин на площад „Сан Антонио“ срещу кафене „Аполо“. Това е най-изисканият магазин в града — преди наричан „Парижка мода“, а сега, в съответствие с духа на времето, преименуван на „Испанска мода“, предлаганите тук тъкани и модели са търсени от всички дами и сеньорити от избраното кадиско общество. Въпреки това собственичката на фирмата „Палма и синове“ не поръчва тук роклите си, а на една шивачка и една бродирачка, които работят върху несложните скици, рисувани от нея самата по идеи от френски и английски списания. Минава през магазина, за да узнае новините и да купи платове или аксесоари: младата камериерка, която я следва три крачки зад нея, носи две добре опаковани картонени кутии с шест чифта ръкавици и още толкова чифта чорапи, както и дантели за бельо.

— Бог да е с вас, Лолита.

— Хубав ден. Поздравете съпругата си.

Главната улица е гъмжило от лица, често познати, от мъже, които свалят шапка, когато тя преминава. Такава е улица „Анча“. В този час се срещат малко жени. Затова и Лолита привлича повече мъжките погледи. Размяна на вежливости, свалени шапки, учтиви кимания с глава. Всички видни личности познават тази жена, която ръководи с разум и здрава ръка, въпреки, така да се каже, слабия си пол, предприятието на покойните си баща и дядо. Така е в Кадис от край време: търговия с Индиите, кораби, инвестиции, премии за морски рискове. Тя не е като други дами, повечето от тях вдовици, които се задоволяват просто с лихварство, печелейки от комисиони и лихви. Тя поема рискове, играе, губи или печели. Дава работа и създава възможности за изкарване на пари. Свободна е от дългове и разполага пълновластно с капитала си. С неопетнена делова репутация. Платежоспособна, вдъхва доверие и уважение. Милион и половина песо капитал, по приблизителни преценки. Най-малко. Несъмнено, една от нас. От дванадесетте или петнадесетте фамилии, които дават тона в града. Умна глава върху рамене, за които се говори, че са хубави, но никой не може да се похвали, че ги познава отблизо. Още е неомъжена, на тридесет и две години, макар времето й вече да попреминава.

— Довиждане. Хубав ден.

Върви по средата на тротоара, вирнала брадичка. Токчетата й спокойно потракват. Това е нейната улица, това е нейният град. Облечена е в много тъмносиво, единственият цветен акцент е синият ширит, с който е поръбен шалът от фина вълна. Носи малка чантичка в същия цвят. Мантилята, прибраната коса на тила и пуснатите къдрици на слепоочията, са единствените прояви на кокетство, освен бродираните със сребро ленени обувки, които си позволява за разходката. Роклята е обикновена, удобна, със семпла линия, с нея работи и приема посетители в кабинета си. В този час обикновено е там, но днес е излязла заради една деликатна финансова операция: съмнителни полици, взети три седмици по-рано, които преди час успешно е изтъргувала на касата на банка „Сан Карлос“, с полагащата се комисиона. Ръкавиците, чорапите и дантелите от „Испанска мода“, бивша „Парижка мода“, са нейният начин да го отпразнува. Дискретно, като всичко, което мисли и прави тя.

— Поздравления за „Марк Брут“. Прочетох във „Вехия“, че е пристигнал.

Това е зет й Алфонсо. От търговската къща „Соле и съдружници“: английско сукно и стоки от Гибралтар. Надменен и бездушен, както обикновено, със сюртук в цвят на орех и жилетка в бледо лилаво, бастун от тръстика, донесена от Индиите. Носи шапка, която не сваля, задоволя се да докосне периферията с два пръста и да я вдигне един инч. На Лолита Палма й се струва също толкова несимпатичен, колкото и преди шест години, когато се ожени за сестра й Каридад. Всъщност отношенията им могат да се окачествят именно като взаимна търпимост. Един път в седмицата Алфонсо и жена му посещават сеньора Палма и това е почти всичко. Зестрата от 90 000 песо, която му е отпуснал покойният му тъст, така и не удовлетвори Алфонсо Соле. На семейство Палма също не им допадна начинът, по който тези пари бяха инвестирани, не особено умно и с оскъдна печалба. Освен различните възгледи по отношение на търговията, раздалечава ги и един съдебен спор за чифлик в Пуерто Реал, над който Алфонсо смята, че има права след сключването на брака. Въпросът се постави при отваряне на завещанието на Томас Палма и е в ръцете на нотариуси и адвокати, текат дело след дело, макар че всичко засега е висящо заради войната.

— Пристигна, слава Богу. Вече смятахме товара за изгубен.

Знае, че Алфонсо малко го засяга съдбата на „Марк Брут“: за него би било без значение дори ако корабът бе на морското дъно или в някое френско пристанище. Но това е Кадис, тук добрите обноски имат значение. За нещо трябва да се говори, макар и накратко, когато зет и балдъза се срещат на улица „Анча“, пред погледа на целия град. Тук търговските дела не биха имали успех при липса на доверие и обществено уважение, а маниерите дават израз на тези неща, или показват тяхната липса.

— Как е Кари?

— Добре, благодаря. Ще се видим в петък.

Алфонсо отново докосва шапката си и продължава бавно, след като се е сбогувал, суховат и надменен до върха на бастуна си. Лолита не поддържа особено близки отношения и със сестра си Кари. Никога не са били близки, дори като малки. Смята я за мързелива и егоистка, която прекалено много обича да живее на чужд гръб. Дори смъртта на баща им и на Франсиско де Паула, техния брат, не успя да ги сближи: и в скръбта, и в траура всяка пое по свой път. Сега майка им е единствената им връзка, макар и по-скоро формална и за пред обществото. Ежеседмична визита в дома на улица „Балуарте“, шоколад, кафе и следобедна закуска, само блудкави разговори за времето, за бомбите на французите и саксиите по балконите. Само когато дойде и братовчедът Тоньо, младолик и симпатичен стар ерген, атмосферата се оживява. Отчуждението им се засили след женитбата на Каридад с амбициозния Алфонсо Соле, чиито скрупули могат да се определят като относителни, чийто баща е вносител на сукно за униформите на местните доброволци, а майка му е надменна и тъпа. Нито Каридад, нито съпругът й простиха на Томас Палма, че не позволи на зетя си да се включи във фамилното предприятие, както и това, че ограничи правата на малката си дъщеря до обикновена зестра и къща на улица „Гуантерос“, където семейство Соле живее сега: прекрасен дом на три етажа, оценен на 350 000 реала. „Това им е предостатъчно“, казваше бащата. „Колкото до дъщеря ми Лолита, то тя ще получи всичко необходимо, за да върви напред. Вижте я само. Умна и упорита. Сама си е достатъчна и на нея имам повече доверие, отколкото на който и да било друг, знае как да печели пари и знае как да не ги губи. От малка. Ако някой ден реши да се омъжи, няма да прекара дните си в четене на романи или в празни приказки по сладкарниците, докато съпругът й се съсипва от работа. Повярвайте ми. Тя е от друго тесто.“

— Все така хубава, Лолита. Радвам се, чете виждам… Как е майка ти?

Емилио Санчес Гинея държи шапката в едната си ръка, а в другата носи дебел пакет с кореспонденция и документи: той е над шейсетте, нисък и пълен, с побеляла и оредяла коса. Има проницателен поглед. Облича се в английски стил, с двойна верига на часовника между копчетата и джобовете на жилетката, целият му облик излъчва една едва доловима небрежност и малко умора, обичайни за търговците на определена възраст и с определено положение. В Кадис, където в очите на обществото няма по-тежък грях от неоправданото безделие, добрият тон предполага лека небрежност — вратовръзката поразхлабена, дрехите, с добра кройка и от добро качество, може да са поомачкани — това говори за наситен, достоен за уважение работен ден.

— Вече зная, че този кораб най-после е пристигнал. За всички ни е облекчение.

Емилио Санчес е стар, обичан и напълно доверен приятел. Съученик на покойния Томас Палма, партньор на семейната фирма в многобройни търговски операции, той споделя с Лолита рискове и дела. Дори преди време я беше пожелал за снаха, за жена на сина си Мигел, който днес е негов съдружник и щастливо женен за друго момиче от Кадис. Липсата на семейна обвързаност никога не е навреждала на добрите отношения между фамилиите Палма и Санчес Гинея. Именно дон Емилио съветваше младата жена при първите й стъпки в търговията, след смъртта на баща й. И все още го прави, когато тя пожелае да прибегне до мнението и опита му.

— Вкъщи ли се прибираш?

— Отивам в книжарницата „Салседо“. Искам да видя дали са пристигнали едни поръчки.

— Ще те придружа.

— Сигурно имате по-важни неща за вършене.

Старият търговец се смее по младежки жизнерадостно.

— Когато те видя, забравям ги всичките. Да вървим.

Подава й ръка. По пътя обсъждат общото положение, състоянието на някои предприятия, в които и двамата имат интереси. Въстанието на американските колонии усложнява много нещата, дори повече от френската обсада. Износът на стоки за другата страна на Атлантика е спаднал тревожно, приходите са спаднали, липсват пари в брой и някои търговци попадат в клопката да инвестират в ценни книжа, които после трудно ще бъдат обърнати в пари. При все това Лолита Палма успява да преодолее липсата на ликвидност с нови пазари: изнася брашно и памук от Северна Америка, отскоро внася стоки в Русия, използва изгодното положение на града като склад за транзитно преминаващи стоки и допълва търговските си операции с разумни инвестиции в полици и застраховане на морски рискове; последното е специалност на фирмата на Санчес Гинея — осигурява авансови капитали за търговски пътувания по море, при връщане на парите с лихва, компенсация или премия. Това, впрочем, е финансов инструмент, който опитът и здравият разум на дон Емилио правят много доходоносен в един град, където винаги има нужда от пари в брой.

— Трябва да свикнем с тази мисъл, Лолита: един ден войната ще свърши и тогава ще изникнат истинските проблеми. А когато моретата станат безопасни, ще бъде много късно. Нашите американски сънародници свикнаха да търгуват директно с янки и англичани. А междувременно ние тук се пазарим с тях за нещо, което могат да си вземат сами… Бъркотията в Испания им помага да разберат, че нямат нужда от нас.

Лолита Палма върви по улица, „Анча“, хванала под ръка дон Емилио. Край тях се редят широки портали, хубави магазини, търговски къщи. В бижутерския магазин „Боналто“ има както винаги много клиенти. Нови групички от хора, нови размени на поздрави с минувачи и познати. Камериерката върви отзад, с кутиите. Това е младата Мари Пас, същата, която пее така хубаво, докато полива саксиите.

— Ще можем да се възстановим, дон Емилио… Америка е много голяма, а езикът и културата не могат лесно да се пренебрегнат. Винаги ще присъстваме там. А има и нови пазари. Вижте руснаците… Ако царят обяви война на Франция, ще имат нужда от всичко.

Мъжът клати скептично глава. Не, минаха много години. И много глави побеляха. Този град загуби силата си, додава той. Загуби причината за съществуването си. Когато през 1778 сложиха край на монопола върху търговията с отвъдокеанските територии, се подписа присъдата му. Каквото и да говорят, независимостта на американските пристанища е необратима. Няма кой вече да подчини креолите^[1]. Няколкото последователни кризи и войната са последните пирони в ковчега на Кадис.

— Не бъдете такъв песимист, дон Емилио.

— Песимист? Колко катастрофи е преживял градът?… Колониалната война с Англия ни навреди много. После дойде нашата война с революционна Франция, последвана от войната с Англия… Там вече наистина потънахме. Мирът от Амиен^[2] донесе повече спекула, отколкото същинска търговия: спомни си за онези френски фирми, установили се тук открай време, които отидоха по дяволите… После водихме още една война с англичаните, после блокадата и войната с Франция… Песимист ли казваш, че съм, дъще?… От двайсет и пет години вървим от лошо към по-лошо.

Лолита Палма се усмихва и го стисва леко за ръката, която е хванала.

— Не исках да ви обидя, скъпи приятелю.

— Ти никога не можеш да ме обидиш, дъще. Само това оставаше.

На ъгъла с улица „Амаргура“, до британското посолство, има търговски офис и малко кафене, посещавано от чужденци и морски офицери. Кварталът е далеч от източната стена, където падат бомбите и никоя от тях не е стигнала дотук. Отпуснати, наслаждавайки се на хубавото време, неколцина англичани стоят на входа и четат стари вестници на своя език: рижи бакенбарди, жилетки с дръзка кройка. Два-три червени военни мундира.

— Обърни внимание на съюзниците ни — Санчес Гинея снишава глас. — Настояват упорито пред правителството и кортесите да вдигнат всички ограничения пред свободната търговия с Америка. Следват неотклонно пътя си, както обикновено, и са верни на политиката никога да не приемат нито едно прилично управление на никое място в Европа… С Уелингтън на Полуострова убиват с един куршум три заека: осигуряват си Португалия, изтощават Наполеон и мимоходом ни правят услуга, за да могат после да си я поискат обратно. Този съюз ще ни струва скъпо и прескъпо.

Лолита Палма сочи будката за вестници насред улицата; около нея започват да се трупат хора: току-що е пристигнал пакет с новия брой на „Диарио Меркантил“, и купувачите, обсадили продавача, се бутат един през друг, за да стигнат до вестника.

— Може би. Но вижте града… Гъмжи от живот, търговията процъфтява.

— Всичко това е дим, дъще. Чужденците ще си заминат, щом свърши блокадата и отново ще си останем обичайните шестдесет и пет хиляди жители. Какво ще правят тогава онези, които сега качват цените на наемите и утрояват цената на бифтека?… Онези, които забогатяха за сметка на чуждото нещастие… Това, което виждаме, са трохи днес и глад утре.

— Но кортесите работят.

Представителите в кортесите, роптае открито старият търговец, сякаш живеят в друг свят. Конституция, монархия, Фернандо VII… тези неща нямат нищо общо с делата на Кадис. В Кадис се стремят към свободата, разбира се. И към прогреса на народите. В края на краищата, търговията се основава на това. Но с нови закони или без тях, независимо от това дали ще се постанови, че кралската власт има божествен произход или пък че кралете са просто пазители на националния суверенитет, ситуацията ще си остане същата: испанските пристанища в Америка са в ръцете на други и Кадис тръгва към разруха. Когато мине конституционната треска, ще замучат мършавите крави^[3].

Лолита Палма се смее очарователно. Смехът й е нисък, звучен. Млад смях. Силен.

— Винаги съм ви имала за либерал…

Без да пуска ръката й, Санчес Гинея се спира на средата на улицата.

— И Господ ми е свидетел, че съм такъв — той отправя гневни погледи наоколо, като че ли търси някой, който би се усъмнил в казаното. — Но от тези, които предлагат работа и просперитет… Политическата еуфория сама по себе си не дава прехрана. Нито на моето семейство, нито на което и да било друго. Тези кортеси искат много, а дават малко. Обърни внимание, те изискват от нас, търговците на града, един милион песо заради войната. След всичко, което вече ни измъкнаха!… Същевременно един държавен съветник прибира четиридесет хиляди реала на месец, а един министър — осемдесет хиляди.

Продължават да вървят. Книжарницата „Салседо“ е близо, сред няколкото други, намиращи се на малкия площад „Сан Агустин“ и на Пощенския площад. Там те се спират за малко пред тезгяси и витрини. В книжарницата „Наваро“ има изложени няколко неразрязани книги с мека подвързия, както и два големи, красиво подвързани тома, единият от които е отворен на титулната страница: „История на завладяването на Мексико“, от Антонио де Солис.

— При тази перспектива — продължава Санчес Гинея, — е по-добре капиталите да се събират и да се инвестират в сигурни неща. Имам предвид къщи, недвижими имоти, земи… Да се пазят налични пари за това, което ще продължи да е стабилно след края на войната. Търговията — такава, каквато беше по времето на дядо ти, или на баща ти, вече няма да я има… Без Америка Кадис губи значимостта си.

Лолита Палма се взира във витрината. Прекалено дълъг става разговорът, казва си тя. За всичко това са говорили стотици пъти преди, а събеседникът й не е човек, който губи часовете, предназначени за работа. За дон Емилио пет минути без печалба са пет изгубени минути. А вече говорят петнайсет.

— Вие обмисляте нещо.

За момент се опасява от предложение за контрабанда, каквото вече три пъти е отхвърляла през последните месеци. В това няма нищо особено, много добре го знае. Нищо сериозно. Контрабандата тук е обичаен начин на живот още от времето, когато първите галеони са започнали курсовете си до Индиите. Друго нещо е, че някои безскрупулни търговци, откакто е започнала блокадата търгуват със зоните, окупирани от французите. Фирмата „Санчес Гинея“ е далеч от мисълта да накърни репутацията си с подобни игри, но понякога, през смътните пролуки, отваряни от войната в действащите закони, някои от стоките минават през Пуерта де Мар, без да се плащат митнически налози. На това уважаваните хора в Кадис му казват да работиш с майсторлък.

— Бъдете добър и кажете най-сетне за какво става дума.

Търговецът гледа витрината, но Лолита знае, че историята на завладяването на Мексико му е напълно безразлична. Но той не бърза. Мисля, че постъпваш много добре, отбелязва мъжът след малко. Намаляваш разходите, не пилееш пари за излишен разкош, Лолита. Това е умно. Знаеш, че процъфтяването няма да трае вечно. Успя да опазиш онова, което се опазва най-трудно в този град: доверието. Дядо ти и баща ти биха се гордели с теб. Какво говоря, те сигурно се гордеят, като те гледат от небето…

— Не ми подслаждайте горчивия хап, дон Емилио — смее се тя отново, като продължава да го държи подръка. — Моля ви да говорите направо.

Събеседникът й поглежда към земята, между върховете на добре лъснатите си обувки. Отново поглежда книгите. Накрая решително обръща лице към нея.

— Имам намерение да въоръжа корсарски кораб… Купих му празно разрешително, да си го попълва, както реши.

Произнасяйки тези думи, той прижумява комично, сякаш очаква удар. После започва да я наблюдава изпитателно. Тя клати глава. Очаквала го е, въпросът стои отдавна между двамата, много пъти е обсъждан. И за разрешително е чула да се носят слухове. Стара лисица! Много добре знаете, говори изражението й, че не ми харесват инвестиции от този род. Не искам да се забърквам в нищо, свързано с войната и с тези хора.

Санчес Гинея вдига ръка да възрази, нещо средно между извинение и приятелски протест.

— Това е търговия, дъще. Тези хора са същите, с които общуваш всеки ден на търговските кораби… А войната те засяга като всички останали.

— Ненавиждам пиратството — тя е измъкнала ръка изпод неговата и е стиснала чантичката си с две ръце, готова да се брани.

Събеседникът й разсъждава, вади аргументи. С неподправена разпаленост й дава добри съвети. Един корсар не е пират, Лолита. Знаеш, че корсарят се подчинява на писани правила. Спомни си, че обичният ти баща мислеше по друг начин. През 1806 година въоръжихме един и това ни дойде много добре. Сега е моментът. Има премии за пленяване на неприятелски кораби, поощрения. Има чужда стока, на която можеш да сложиш ръка. И всичко това законно, прозрачно като стъкло. Трябва само да вложиш капитал, както направих аз. Просто търговия. Още един морски риск като всички останали.

Лолита Палма наблюдава своето и неговото отражение във витрината. Знае, че събеседникът й няма нужда от нея. Поне не спешна. Това е приятелска оферта, почти роднинско предложение за доходна сделка. Не липсват достатъчно хора в Кадис, които биха могли да инвестират в начинанието, но сред всички възможни съдружници Санчес Гинея предпочита нея. Умно момиче, сериозно. Радва се на уважение и доверие. Има авторитет. Дъщеря е на приятеля му Томас.

— Нека си помисля, дон Емилио.

— Разбира се. Помисли си.

 

 

Капитан Симон Дефосьо се чувства неловко. Генералите не са любимата му компания, а днес има няколко около себе си. Или по-скоро на главата си. Всички ловят жадно думите му, което обаче не допринася за успокоението на духа му: маршал Виктор, командващият щаба майор Семеле, дивизионните генерали Рюфен, Вилат и Левал и началникът на Дефосьо, артилерийският командир на Първи корпус, генерал Лезьор, заменил покойния барон Дьо Сенармон. Всички се изсипаха в късната сутрин, когато на херцог Дьо Белюн му бе хрумнало да се поразходи, напускайки командния си пост на Чиклана, добре ескортиран от хусари от 4-ти полк, и да инспектира Трокадеро.

— Идеята е да се покрие изцяло градската част — обяснява Дефосьо. — До момента е невъзможно, защото сме достигнали границата на обхват и се налага да се справяме с различни проблеми. От една страна обхватът, от друга — горенето на фитилите… Това е сериозна пречка, защото ми е заповядано да пускам в града бомби, които избухват, от типа на гранати. Затова е нужен взривател със забавено действие, но разстоянието, което изминават, е такова, че много бомби избухват, преди да достигнат целта… Измислихме нов взривател, чийто фитил гори малко по-бавно и не изгасва по време на полет.

— Вече на разположение ли е? — интересува се генерал Левал, командващ Втора дивизия, разквартирувана в Пуерто Реал.

— Ще бъде до няколко дни. Теоретично надхвърля тридесетте секунди, но какво ще стане на практика не е ясно. Понякога самото триене на въздуха ускорява горенето на взривателя… Или го гаси.

Мълчание. Генералите, отрупани с нашивки до яките на мундирите, го гледат внимателно и с очакване. Маршалът е седнал, останалите са прави, както и Дефосьо. На статива има голяма карта на града и друга на залива. През отворените прозорци на голямата барака се чуват гласовете на сапьорите, които работят по насипа на новата батарея. В един слънчев правоъгълник на дъсчения под се виждат мухи, кръжащи около смачкана хлебарка. В бараките и окопите на Трокадеро те са безброй: мухите и хлебарките. Както и плъховете, дървениците, въшките и комарите — достатъчно за цялата императорска войска.

— Това ни довежда до проблема с обсега. От мен се изисква бомбата да може да прелита три хиляди тоаза, което би било достатъчно, за да може обстрелът да покрива цялата градска част, от единия до другия край. Със средствата, с които разполагам, не мога да гарантирам полет, по-дълъг от две хиляди и триста тоаза, като се вземе предвид, че и ветровете на залива са важен фактор, отразяващ се на разстоянието и траекторията… Това ни позволява да покрием пространство от тук до тук.

Той показва места в източната част на града: Пуерта де Мар, квартала около митницата. Не цитира имена, защото знае, че всички познават добре града: от една година изучават картата и наблюдават Кадис с далекогледи. Показалецът му преминава по външната линия на стените, без да навлиза много в очертанията на града: само някои улици в квартал „Популо“, до Пуерта де Тиера. Това е положението, потвърждава пръстът, който се движи бавно по хартията. После Дефосьо отдръпва пръста си и остава загледан в прекия си началник, генерал Лезьор. Погледът му казва: „Останалото е ваша работа, генерале“, и моли безмълвно за разрешение да си тръгне. Да се махне от това място и да се върне при сметачната линия, телескопа и пощенските гълъби. При своите неща. Но той не си тръгва, разбира се. Знае, че трудното едва сега започва.

— Вражеските кораби, пуснали котва в пристанището, са в обсега, нали? — пита генерал Рюфен. — Защо не обстрелвате и тях?

Франсоа Амабл Рюфен, командващ Първа дивизия, е слаб и неприветлив човек, с отсъстващ поглед. Ветеран от Аустерлиц и Фридланд, както и от други битки. Разумен, с добро име сред войниците. Млад е за такъв чин, точно на четиридесет години. Смел е. От онези, на които им личи, че им е писана ранна смърт. Дефосьо обяснява, че корабите не се обстрелват, защото се намират прекалено далече: англичаните малко по-навън, испанците малко по-навътре. Никак не е лесно да се улучи отделна цел на такова разстояние. С изстрели, които бият напосоки, без точност. Според волята Божия. Едно нещо е бомбите да падат в града наслуки, тук или там, и съвсем друго е да достигат предварително определена точка. Последното не е възможно да се гарантира. Вижте например сградата на митницата. Ето тук. Където се намира правителството на бунтовниците. Нито едно попадение.

— Със средствата, с които разполагаме — казва в заключение той — далечен обхват и точни попадения в цел са невъзможни.

Кани се да добави още нещо. Двоуми се дали да го стори и генерал Лезьор, който мълчаливо е слушал през цялото време заедно с останалите, отгатва намерението му и повдига предупредително едната си вежда. „Не навлизай в дълбокото“, гласи предупреждението на артилерийския командир. „Не си усложнявай живота, нито пък моя. Това е рутинна инспекция. Кажи им каквото искат да чуят, за останалото отговарям аз. И точка.“

— Ако оставим настрана точността и се съсредоточим върху обхвата, мисля, че бихме могли да постигнем по-добри резултати с мортирите, а не с гаубиците.

Каза го. И не се разкайва, макар че сега вече Лезьор ще го изпепели с поглед.

— Това е неуместно — възразява сухо той. — Опитът, който бе извършен през ноември с дванайсетинчовата мортира „Дедон“, се оказа истински провал… Снарядите едва покриваха две хиляди тоаза.

Маршал Виктор се е облегнал на стола и гледа строго Лезьор. Лезьор е стар артилерист и си знае работата: старателен, държи на устава, от онези, които влизат някъде само ако знаят откъде ще излязат.

Маршалът и Лезьор се познават от обсадата на Тулон, когато Виктор още се е наричал Клод Перен, и двамата са обстрелвали роялистки редути и испански и английски кораби заедно с колегата си капитан Бонапарт. „Нека оставим специалиста да дообясни“, говори изражението на маршала. „Ти си ми под ръка всеки ден, а този Дефосьо си разбира от работата или поне за такъв ми го представят. Затова сме дошли. За да ми разкаже.“ Така че Лезьор млъква и херцог Дьо Белюн се обръща към Дефосьо, подканяйки го да продължи.

— Предупредих тогава, че „Дедон“ не е подходящото оръдие — продължи капитанът. — Гладко и със сферичен пълнител. Много несигурно в посоката и опасно за боравене. Тридесетте фунта барут, които са му необходими, са прекалено много: такова голямо количество може да не се запали едновременно, а запали ли се по-малко, това намалява обхвата… Дори конвенционалните оръдия са по-добри от него в това отношение.

— Калпава работа, типична за Дедон — отбелязва маршалът.

Всички се смеят угоднически, без Дефосьо и Рюфен, който се взира през прозореца, сякаш търси особени предзнаменования навън. Генерал Дедон е мразен в императорската войска. Той е интелигентен теоретик и отличен артилерист, но благородническият му произход и маниерите му дразнят простоватите войници, издигнали се в армията след Революцията, какъвто е случаят със самия Виктор, започнал като барабанчик преди тридесет години в Гренобъл, получил почетна сабя при Маренго и заместил ранения Бернадот при Фридланд. Всички се опитват да дискредитират проектите на Дедон и да заровят в забрава неговите мортири.

— При все това основната идея беше правилна — отбелязва Дефосьо с професионален апломб.

Настъпилата впоследствие тишина е толкова плътна, че дори генерал Рюфен, смътно заинтригуван, се обръща да погледне капитана. От своя страна Лезьор вече не извива предупредително само една вежда към подчинения си. Сега е вдигал и двете, а очите му го пронизват гневно и заканително.

— Проблемът с частичното горене на големи барутни заряди съществува и при всички останали оръдия — продължава неустрашимо Дефосьо. — Например при гаубиците „Вилантроа“ или „Рюти“.

Отново тишина. Херцог Дьо Белюн изучава Дефосьо, вплел замислено пръсти в сивата си лъвска грива, за която се грижи един испански фризьор от Чиклана. Капитанът знае, че да спомене без особено уважение тези оръдия е все едно да напсува галените отрочета на обсадата. Началникът му Лезьор от доста време възхвалява техническите предимства на тези оръжия. Като вдъхва глупави надежди у хората от главния щаб, надежди, които Дефосьо намира за неоправдани.

— Има една основна разлика — казва маршалът. — Императорът смята, че подходящото оръжие, с което можем да превземем Кадис, са гаубиците… Лично той изпрати чертежите на полковник Вилантроа.

Чува се жужене на мухи. Всички погледи се впиват в Дефосьо, който преглъща на сухо. „Какво правя тук“, пита се той. „Натъпкан в тази униформа с неудобна яка и водещ абсурдни разговори, вместо да съм в Мец и да преподавам физика. Проклет да съм. В най-далечния край на Испания си играя на войници с отрупани с нашивки командири, които очакват да чуят само това, което им е изгодно. Или което смятат, че им е изгодно. И с тоя мизерник Лезьор, който разбира положението не по-зле от мен, но оставя конските копита да мачкат мен.“

— При цялото ми уважение към мнението на императора, вярвам, че Кадис трябва да се обстрелва с мортири, а не с гаубици.

— При цялото ваше уважение — повтаря маршалът усмихнат.

Усмивката му би накарала всеки военен да го побият ледени тръпки. Но капитан Дефосьо е цивилен в униформа. Войник по случайност, докато траят изпитанията на оръдията. Сегашният полигон е Кадис. Сложили са му униформа и са го домъкнали тук от Франция за това. Не, очевидно неговото царство не е в този свят.

— Ваше превъзходителство, дори грешките на възпламенителите с определено време на взривяване имат връзка с това… Гранатите, изхвърляни от гаубиците, ни принуждават да ползваме неподходящи фитили. Затова пък бомбата с най-голям диаметър, която изстрелва мортирата, позволява да се сложат взриватели с по-големи размери. Освен това устройството й дава възможност целия барут да се запали в пълнителя в момента на изстрелването, подобрявайки обхвата.

Маршалът, командващ Първи корпус, продължава да се усмихва. При все това на лицето му сега се е изписало и любопитство. А то е опасно нещо, когато се проявява у маршали, генерали и други подобни.

— Императорът е на друго мнение. Не забравяйте, че е артилерист и има добра слава като такъв… Аз също съм артилерист.

Дефосьо кима, но вече няма кой да го спре. Усеща неприятна топлина под мундира и остра нужда да разкопчае високата и стегната яка. Така или иначе се е хвърлил с главата надолу: може би никога нямаше да му се предостави друга възможност да изложи ясно нещата. Със сигурност не и в карцера или пред отряда за разстрел. Така че, след като си поема на два пъти въздух, той отговаря, че не подлага на съмнение артилерийските достойнства на Негово Императорско Величество, нито тези на Негово Превъзходителство херцог Дьо Белюн. Точно затова се осмелява да изрази убежденията си без друга закрила, освен тази на науката и съвестта си. Изразява верността към Артилерията и прочее. Франция над всичко и над всички. Ръководен от любовта към отечеството и тъй нататък. Що се отнася до гаубиците, самият маршал Виктор е присъствал в Трокадеро, когато са се правили опитите. И сигурно ще си спомни. Нито един от осемте снаряда, изстреляни под наклон от четиридесет и четири градуса, не е надхвърлил две хиляди тоаза. Много снаряди са избухнали във въздуха.

— Поради недостиг на запалителна смес — уточнява генерал Лезьор недобронамерено.

— При всички случаи нямаше да стигнат до града. С всеки изстрел обсегът намаляваше… Не помогнаха много и клиновете в запалителната камера.

— Защо? — интересува се маршал Виктор.

— Отпускат се при всеки нов изстрел, което намалява изтласкващата сила.

Този път мълчанието е по-дълго от предишните. Маршалът гледа съсредоточено картата известно време. През прозореца, към който генерал Рюфен отново се е обърнал, продължава да се чува шумът от работата на сапьорите отвън. Ударите на кирките и лопатите им. Накрая маршалът откъсва поглед от Кадис.

— Ще ви го кажа по друг начин, капитан… Как се казвахте? Припомнете ми името си, ако обичате.

Дефосьо преглъща шумно и с усилие, убеден, че звукът, който издава, отеква по-силно от пистолетен изстрел. Една муха — испанска напаст — кръжи из помещението и прелита от генерал на генерал.

— Симон Дефосьо, ваше превъзходителство.

— Вижте, Дефосьо… Имам триста едрокалибрени оръдия, насочени към Кадис, а леярната в Севиля работи двадесет и четири часа в денонощието. Имам щаба на артилерията, имам и вас; който, както ме уверяваше злочестият Сенармон, мир на праха му, сте гений на теорията. Поставил съм на ваше разположение технически средства и власт… От какво още имате нужда, за да им вкарате на „маноловците“ бомбите отзад?

— От мортири, ваше превъзходителство.

Мухата току-що се е нагласила на носа на херцог Дьо Белюн.

— Мортири, казвате.

— Да. С по-голям калибър от модела „Дедон“: четиринадесет инча.

Виктор отмахва мухата с ръка и сякаш с това движение изпод ширитите и златните нашивки на униформата се събужда грубоватата му казармена същност.

— Забравете за проклетите мортири. Чувате ли ме?

— Отлично, ваше превъзходителство.

— Ако императорът казва да използваме гаубици, използват се гаубици и точка.

Капитан Дефосьо вдига ръка в молба за внимание. Още една минута, само една. Защото в такъв случай трябва да зададе един въпрос на господин маршала. Държи ли негово превъзходителство бомбите да избухват в Кадис или е достатъчно да падат просто така?… Казва това и замлъква в очакване. След кратко колебание, споглеждайки се с генералите си, Виктор отговаря, че не разбира накъде бие капитанът. Тогава последният показва отново картата на статива и отговаря, че му е необходимо да знае дали да се прицелва, за да се причиняват реални щети в града или целта е просто да се подкопае духът на хората, без значение дали бомбите експлодират или не. Интересува се дали биха били достатъчни едни относителни щети.

Объркването на маршала е видимо. Чеше се по носа, там, където преди малко е била мухата.

— Какво разбирате под относителни щети?

— Падането на голяма или инертна бомба от осемдесет фунта, която да потроши това-онова и да вдигне шум.

— Вижте, капитане — Виктор вече не изглежда ядосан. — Това, което аз искам, е да се изравни със земята проклетият полуостров и после да се превземе на щик от моите гренадири… Но тъй като се оказва невъзможно, желая поне в парижкия „Монитор“ да пишат, че сме разтърсили целия Кадис, и то без да лъжат. Че сме го разтърсили от единия до другия край.

Сега Дефосьо е този, който най-сетне се усмихва. За първи път. Това не е нахална гримаса, неподходяща за ранга и положението му. Устните му само помръдват дискретно и многообещаващо.

— Направих опити с десетинчова гаубица, която изстрелва специални снаряди. В действителност те са много прости: без барут, не се взривяват. Няма възпламенител, няма експлозивен заряд. Парчета лято желязо и други, пълни с олово. Предизвикват интерес по отношение на обхвата, ако успея да разреша един второстепенен проблем.

— И какви щети нанасят при падане?

— Чупят. При късмет може да улучат някоя сграда. Понякога убиват или осакатяват човек. Вдигат много шум. Като обсег достигат може би сто-двеста тоаза повече.

— Тактическа ефикасност?

— Никаква.

Виктор разменя бърз поглед с генерал Лезьор, който потвърждава всичко с един много изразителен жест, макар Дефосьо да знае, че няма представа за какво говорят. Истината за последните опити с „Фанфан“ е известна само на лейтенант Бертолди и на него.

— Добре. И това е нещо. Достатъчно за „Монитор“ на този етап. Но не изоставяйте класическите средства. Продължавайте да работите с гаубиците с конвенционални бомби, с възпламенителите и тъй нататък. Никога не е излишно да запалим една свещ на Господ и друга — на дявола.

Херцогът става. Всички автоматично изпъват гърбове. Щом чува шума от местенето на столове, генерал Рюфен престава да гледа през прозореца.

— И още нещо, капитане. Ако успеете да пуснете една бомба, без значение дали ще избухне или не, върху църквата „Сан Фелипе Нери“, където се събира съветът на разбойниците, които там наричат кортеси, ще получите майорски чин. Чувате ли? Имате думата ми.

Генерал Лезьор прави гримаса и Виктор го забелязва.

— Какво става? — прекъсва го надменно той. — Възражения ли имате?

— Не е това, господин генерал — извинява се Лезьор. — Капитан Дефосьо вече отказа два пъти повишение като това, което ваше превъзходителство му предлага.

С тези думи той поглежда човека, когото обсъждат, с разбираема смесица от завист, подозрение и раздразнение. В неговия свят на професионален военен, всеки индивид, който отказва повишение, е подозрителен. Влиза в открито противоречие със самия дух, в който са възпитани ветераните на императорската войска: да се издигаш в ранг и да постигаш почести — от редник докъдето успееш да стигнеш, като херцог Дьо Белюн и самия генерал Лезьор, да завземаш чужди територии, села и градове начело на командваните от теб части и да изпращаш трофеите във Франция. Три десетилетия те са жънали слава за Републиката, за Директорията и Империята, излагайки се безропотно на вражеския огън — което не изключва възможността да умреш богат, а може би дори в леглото си. Още една причина, в крайна сметка, да нямат доверие на хората като Дефосьо, които предпочитат да маршируват под ритъма на собствена музика. Ако не бяха всепризнатите му технически умения, Лезьор отдавна би го изпратил да гние на някой редут или да тъпче калта из блатистите канали около остров Леон.

— Виж ти — казва Виктор. — Индивидуалист, доколкото разбирам. Може би гледа отгоре на тези от нас, които не се свеним да правим кариера.

Отново надвисва напрегната тишина. Съвсем логично, така погледнато. Нарушава я силният смях на маршала.

— Добре, капитане. Вършете работата си и помнете това за бомбата в „Сан Фелипе“. Предложението ми за компенсация продължава да е валидно… Мислили ли сте за друго възнаграждение в случай на успех?

— Четиринайсетинчова мортира, ваше превъзходителство.

— Вън оттук — героят от Маренго посочва вратата. — Махайте се от очите ми, проклетнико.

 

 

Препараторът влиза рано в парфюмерийния магазин на Фраскито Санлукар. Той се намира на улица „Бендисион де Диос“, до площад „Ментидеро“. Магазинът е тъмен, тесен и прохладен, с прозорец към вътрешен двор и тезгях в дъното, зад който има завеса, водеща към склада. Виждат се натрупани кутии, сандъци със стъклени капаци, за да се виждат стоките. Има и специални бурканчета за по-фините продукти. Цветове и аромати, мирис на сапуни и подправки. На стената висят цветна литография на крал Фернандо VII и стар корабен барометър на дълга и тясна поставка.

— Добър ден, Фраскито.

Търговецът на сапуни е сложил сива престилка. С рижа коса, той има вид повече на англичанин, отколкото на испанец. Носи очила. Лицето му е обсипано с лунички, стигащи чак до корените на къдравата му, рядка коса.

— Добър ден, дон Грегорио. Какво ще желаете?

Грегорио Фумагал — така се казва препараторът, — се усмихва на търговеца на сапуни. Той е редовен клиент, тъй като стоката, предлагана от Фраскито Санлукар, е най-добрата и най-разнообразната в Кадис: от помади и прозрачни и деликатни тоалетни сапуни, докарани от чужбина, до обикновените испански сапуни.

— Искам боя за коса. И два фунта от белия сапун, от който взех онзи ден.

— Добър ли ви се стори?

— Чудесен е. Оказахте се прав. Чисти прекрасно козината на животните.

— Казах ви. Излезе по-добър от онзи, който ползвахте преди. Пък е и по-евтин.

Две млади жени влизат в магазина. „Не бързам“, казва препараторът и се отдръпва от тезгяха, докато Санлукар ги обслужва. Те са съседки от квартала, жени от народа: с груби вълнени шалове над поли от по-фина вълна, коси, прибрани с гребени и пазарски кошници под ръка. Държат се с обичайната за кадиските жени непринуденост. Едната е дребна и хубава, със светла кожа и нежни ръце. Грегорио Фумагал ги наблюдава, докато те разглеждат кутиите и чувалите със стока.

— Сложи ми половин фунт от този жълтия, Фраскито.

— И дума да не става. Той не е за теб. Прекалено много лой има, момиче.

— И какво лошо има в това?

— Лошото е, че му е много мазнината. Малко мирише на прасенце. След измиване остава мирис на… Ще ти сложа от този другия, който е от фина мас и сусамово олио. Доставя истинско удоволствие.

— Сигурно е и по-скъп. Познавам те.

Фраскито Санлукар добива изражение на оскърбена невинност.

— Е, малко по-скъпичък е, да. Но ти заслужаваш сапун за арабска кралица. От високо качество. Луксозна работа. Защото си красавица. Точно този използва и императрица Жозефина, честна дума.

— Наистина ли?… Нека си го ползва. Не ми трябва сапун на жабарка.

— Спокойно, момиче. Не съм свършил. Използва го и кралицата на Англия. И инфанта Карлота Португалска. И графиня…

— Ама никак не преувеличаваш и никак не лъжеш, Фраскито.

Търговецът на сапуни е взел една кутия и се кани да я увие в цветна хартия. Когато клиентите са жени, има навика да опакова стоките в привличащи погледа кутии с хубави хартии и етикети. Така прави реклама на магазина си.

— Колко фунта каза да ти сложа, мила?

Щом двете млади жени се сбогуват, Грегорио Фумагал се отдръпва, за да им направи път и остава загледан в тях, докато излизат.

— Извинете, дон Грегорио — обръща се към него търговецът. — Благодаря ви за търпението.

— Виждам, че все така поддържате добър асортимент, въпреки войната.

— Не се оплаквам. При това свободно пристанище не ни лисва нищо. Дори френски стоки пристигат. И по-добре, защото в Кадис хората са свикнали с чуждоземното, а и испанският сапун има лоша слава… Говори се, че му слагат какви ли не примеси.

— И вие ли?

Изражението на Санлукар подсказва, че отново е засегнато достойнството му. Има добри и лоши примеси, отговаря той. И обърнете внимание, додава, като посочва една кутия със сапуни с девствено бял цвят. Немски сапун. Съдържа много мазнина, защото там няма зехтин, но я пречистват, докато остане без миризма. Никой обаче не иска испански тоалетни сапуни. Имаше много долнокачествена стока и хората нямат вяра. Накрая винаги си плащат — плащаме си, включва себе си търговецът след кратко замълчаване, — заради грешките.

Отеква глух, далечен гръм. Бууум. Едва се усеща леко трептене на дървения под и на стъклата на прозореца. За миг двамата се заслушват внимателно.

— Притесняват ли ви тук бомбите?

— Не много — с равнодушен вид казва Санлукар и завива в амбалажна хартия двата фунта сапун и бурканчето с боя за коса. — Този квартал е отдалечен. Най-добрите не стигат дори до „Сан Агустин“.

— Колко ви дължа?

— Седем реала.

Препараторът поставя на тезгяха едно сребърно дуро и чака рестото, полуобърнат към посоката, откъдето е дошъл тътенът.

— Въпреки това, малко по малко се приближават.

— Не прекалено, слава Богу. Тази сутрин падна една бомба на улица „Росарио“. Това е най-близкото попадение и както виждате, е на хиляда вари. Затова много хора, които живеят от източната страна, а нямат роднини, при които да отидат, започват да прекарват нощта в тази част на града.

— Под открито небе?… Голямо зрелище.

— Не ще и дума. Идват все повече и повече, с дюшеци, одеяла и нощни шапчици, и лягат във входовете, където им позволят и въобще, където намерят… Казват, че властите щели да вдигнат бараки в полето при Санта Каталина, за да ги подслонят. Зад казармите.

Когато Грегорио Фумагал излиза от магазина за сапуни с пакета под мишница, двете млади жени вървят пред него и се заглеждат по вратите на магазините. Препараторът ги оглежда крадешком, а после, оставяйки зад гърба си „Ментидеро“, се отправя към източната порта на града. Върви по правите улици в близост до площад „Сан Антонио“, проектирани така, че да спират източните и западни ветрове. Пътьом спира в дрогерията на улица „Тинте“, където купува три грама живачен дихлорид, шест унции камфор и осем бял арсеник. После продължава до ъгъла на „Амоладорес“ и „Росарио“, където неколцина местни жители са насядали край вратата на една кръчма с бутилка вино и съзерцават сградата, ударена от бомба в девет часа сутринта. Част от фасадата е съборена. От улицата могат да се видят трите етажа, зейнали от горе до долу, показващи вертикалните поражения — счупените греди, вратите, отворени към празното пространство, някоя и друга провиснала гравюра или картина на стените, едно легло и разни други мебели, останали непокътнати по чудо, въпреки разрухата. Панорама на домашен уют, извадена на показ по безцеремонен начин. Съседи, войници и нощни пазачи поставят подпори и разчистват останките.

— Има ли жертви? — пита Фумагал кръчмаря.

— Нищо сериозно, слава Богу. Не е имало никой в частта, която се срути. Само стопанката и една прислужница са ранени… Бомбата падна и разруши много нещо, но не причини друго нещастие.

Препараторът се приближава до мястото, където група зяпачи оглеждат останките от бомбата: късове желязо и олово сред отломките. Оловото е на тънки спираловидни парчета от половин педя. Става дума, Фумагал чува да говорят, че домът преди е принадлежал на френски търговец, който от три години лежал в плаващия затвор на понтоните в залива. Новите стопани превърнали дома в пансион за гости. Собственицата се намира в болницата с два счупени крака, след като била извадена от разрушенията. Прислужницата се отървала с няколко натъртвания.

— Втори живот живеят — отбелязва една съседка, кръстейки се.

Зорките очи на препаратора отбелязват всичко. Посоката, от която е дошла бомбата, ъгълът на попадение, щетите. Днес има източен вятър. Умерен. Като се опитва да не привлича внимание, той върви от мястото, където е паднал снарядът, до ъгъла на църквата на улица „Росарио“, отброява крачките и изчислява разстоянието: двайсетина тоаза. Отбелязва го скришом с химически молив в една тетрадка с картонени корици, която вади от джоба на палтото си. Оттам по-късно ще прехвърли данните на картата, която държи на масата в кабинета си. Нанася и криви линии. Точки на попадение в плетеницата, наподобяваща паяжина, която бавно се разраства върху картата на града. Докато записва, вижда да минават двете млади жени, които е срещнал в магазина за сапуни, идват да видят опустошенията на бомбата. Докато ги наблюдава отдалече, препараторът се сблъсква с мъж със загоряло лице, идващ от противоположната посока, с черна двувърха шапка и моряшка куртка от синьо сукно с позлатени копчета. След краткото извинение на Фумагал, всеки продължава по пътя си.

 

 

Пепе Лобо не обръща внимание на облечения в тъмни дрехи мъж, който се отдалечава бавно, с два пакета в дългите си ръце с бледи китки. Морякът има други грижи, които занимават мислите му. Една от тях е как лошият късмет преследва човека. Под развалините на пансиона, в който живее — или по-скоро живееше до днес, — е затрупан сандъка с багажа му. Не че вътре има кой знае какво, но там са останали три ризи и бельо, един мундир, едни панталони, далекоглед и английски секстант, часовник за дължини, морски карти, два пистолета и някои важни неща, сред тях и капитанското му разрешително. Пари там няма никакви, той притежава толкова малко, че може да ги носи със себе си. Те шумолят едва-едва в джоба му. Не се знае кога ще получи остатъка, който му дължат от последното плаване. Посещението му при корабовладелеца на „Рисуеня“ е приключило преди половин час с не особено окуражаващи резултати. Минете след няколко дни, капитане. Когато свършим с баланса от това катастрофално пътуване и всичко е уредено, тогава ще ви се издължим. Първо трябва да платим на кредиторите, с които си имаме работа заради закъснението на кораба. Заради вашето закъснение, сеньор. Надявам се, разбирате проблема. Моля? А, да. Съжалявам. Нямаме никакво друго свободно място. Разбира се, че ще ви предупредим, ако има нещо. Не се безпокойте. А сега, ако ми позволите, имам работа. Всичко най-добро.

Морякът пресича улицата и отива при хората, насъбрали се пред къщата. Възмутени коментари, обиди към французите. Нищо ново. Проправя си път сред зяпачите и тогава един сержант от доброволците му казва грубо, че не може да продължи напред.

— Живея в къщата. Аз съм капитан Лобо.

Онзи го измерва от глава до пети.

— Капитан?

— Точно така.

Званието като че ли не впечатлява другия, който е облечен в синьо-бялата униформа на градската милиция. Но като жител на Кадис човекът надушва моряка от търговския флот и отношението му се смекчава. Когато Лобо обяснява за сандъка си, сержантът предлага един войник да му помогне да го потърсят, да разровят отломките и да видят какво могат да открият в тези руини. Така че Лобо благодари, сваля куртката си и с навити ръкави на ризата се захваща за работа. Няма да е лесно, мисли си притеснено той, докато мести камъни, тухли и счупени греди, да си намеря прилична квартира. Напливът от бежанци е довел до краен недостиг на жилища. Кадис е удвоил броя на жителите си: пансионите и странноприемниците са препълнени. Дори стаи и тераси на частни домове се дават или преотдават под наем на нечувани цени. Нищо не може да се намери под 25 реала на ден, а годишният наем на скромно жилище излиза над десет хиляди. Такива суми не всеки може да плати. Някои от бежанците са аристократи, те разполагат със средства, получават пари от Америка или успяват да се доберат до рентите от земите си, останали във властта на французите, посредством търговски къщи в Париж и Лондон. Но повечето са разорени собственици, патриоти, отказали да положат клетва за вярност пред натрапения крал, съкратени служители, чиновници от предишната администрация, докарани тук от ветровете на войната, последвали заедно със семействата си бягащото правителство, тръгнало от Мадрид и стигнало до Севиля. Безброй емигранти прииждат в града без средства за приличен живот и броят им расте ежедневно с онези, които бягат от окупирана Испания или земите, които са изложени на опасността да бъдат окупирани. За щастие не липсват хранителни продукти и хората се оправят, както могат.

— Това ли е сандъкът ви, сеньор?

— Да му се не види… Това беше сандъкът ми.

Два часа по-късно един мръсен, потен и примирен Пепе Лобо — не за първи път остава с доста по-малко от онова, което е очаквал — крачи из околностите на Пуерта де Мар, натоварен с чувал, в който носи остатъците от своето лично крушение: малкото вещи, които е успял да спаси от разбития сандък. Секстантът, далекогледът и морските карти не са преживели срутването. Останалите вещи са се запазили криво-ляво. Във всеки случай, ако не беше отишъл рано на среща със собственика на „Рисуеня“, можеше и да е по-лошо. Вероятно той самият щеше да е под отломките. Една бомба и хайде при ангелите на небето или там, където му се пада да се озове, когато удари часът. Въобще, неприятно положение. Трудно. Обаче в град като Кадис винаги ти остава поле за маневриране: тази мисъл му вдъхва малко сили, докато навлиза в уличките и кръчмите в близост до „Бокете“ и „Мерсед“, сред моряци, рибари, леки жени, пристанищни отрепки, чужденци и бежанци от простолюдието. Там, на улици с красноречиви имена като „Атауд“^[4] или „Сарна“^[5], познава вертепи, където един моряк може да намери сламеник и да прекара нощта срещу дребни монети, дори да се наложи да го дели с някоя жена, спейки с едно отворено око и нож под сгънатата куртка, подложена под главата.

 

 

Времето сякаш е спряло в тишината на кабинета, сред неподвижните създания по стените. Светлината, която влиза през остъклената врата на терасата се отразява в стъклените очи на препарираните птици и бозайници, в лака, покриващ кожата на влечугите, в големите стъклени буркани, където в химична безтегловност са съхранени сгърчени жълтеникави зародиши. В стаята се чува само припряното скрибуцане на молив. В центъра на този необикновен свят Грегорио Фумагал пише със сбит, дребен почерк на малък лист фина хартия. Облечен в престилка и с плетена шапка, препараторът стои прав, малко приведен над високата стойка за писане. От време на време вдига очи, за да погледне плана на Кадис, разтворен върху бюрото в кабинета, и на два пъти взема лупа и се приближава към него, за да го огледа отблизо, преди да се върне отново към стойката и да продължи да пише.

Прозвучават камбаните на църквата „Сантяго“. Фумагал отправя поглед към часовника от позлатен бронз, поставен на раклата, забързва, довършвайки последните редове на писанието, без да прочете написаното го навива на къс, много тънък свитък и го напъхва в парче от кухия ствол на птиче перо, което запечатва с восък в двата края. После отваря остъклената врата и се качва по малкото стъпала, водещи до терасата. В контраст със сумрака в кабинета, светлината там е толкова силна, че го заболяват очите. На по-малко от двеста стъпки, недовършеният купол и основите на камбанариите на новата катедрала, все още оградена със скелета, се очертават в небето на града над ширналото се море и бялата пясъчна ивица, по която играят слънчеви отблясъци; тя се вие по дължината на провлака и нататък, към Санкти Петри и възвишенията на Чиклана, подобно на дига, готова всеки момент да поддаде пред тъмната синева на Атлантическия океан.

Фумагал освобождава връвта, с която е затворена вратата на гълъбарника, и влиза вътре. Присъствието му там е обичайно; птиците почти не се обезпокояват, само запляскват леко с криле. Гу-гукането на пуснатите или поставени в клетки птици и познатият мирис на конопено семе и сух фий, приятно топъл въздух, пера и изпражнения заобикалят препаратора, докато той избира сред затворените в клетки гълъби подходящия екземпляр: силен мъжкар със сивосинкаво оперение, бели гърди и зелени и виолетови отблясъци на врата, който вече няколко пъти е летял до другия край на залива и се е връщал. Добър екземпляр, чието необикновено чувство за ориентация го превръща във верен куриер на императора, ветеран, оцеляващ в опасностите, под слънце, при дъжд или вятър, недосегаем досега за ноктите на хищните птици и за пушечните изстрели на бдителните двуноги без оперение. Други негови събратя от гълъбарника не се върнаха от рискованите си мисии, но този винаги стигаше до целта си: път от две до пет минути на отиване в зависимост от вятъра и времето, летейки в решителна права линия над залива и щастливо нелегално завръщане в скрита клетка на контрабандистки кораб, и едното, и другото платени с френско злато. Така птицата води своята необичайна битка — своята собствена малка война за Испания — на височина от триста стъпки.

След като взема гълъба и го държи внимателно с човката нагоре, Фумагал проверява дали е здрав и дали перата на крилете и опашката му са в добро състояние. После завързва с копринен шнур, намазан с восък, малката тръбичка със съобщението за едно силно перо на опашката, затваря гълъбарника и се приближава до перилата на терасата, гледаща на изток, там, където стражевите кули, издигащи се над града, скриват залива и сушата. Много предпазливо, след като се е уверил, че никой не го наблюдава от съседните тераси, препараторът пуска птицата, която започва да пърха, радвайки се на свободата, и кръжи половин минута наоколо, издигайки се все по-нависоко, за да се ориентира. Накрая, доловила с тънкия си инстинкт точното място, към което трябва да се отправи, се отдалечава стремително, като маха ритмично с криле в посока към френската линия на Трокадеро: едно все по-малко петънце в небето, почти незабележимо вече, което накрая се изгубва от поглед.

Застанал неподвижен на терасата, с ръце в джобовете на сивата си престилка, Фумагал гледа дълго покривите и кулите на града. Накрая се обръща, слиза по стълбите и се връща в кабинета. След силната светлина навън сега тук му се струва тъмно като в рог. Както всеки път, когато изпраща гълъб на изток, препараторът е обзет от странна вътрешна еуфория. Усещане за безпределна сила, за неосезаема връзка с онези непонятни, почти магически енергии, освободени от другата страна на залива по силата на собствената му воля. И не друг, а тази обикновена и невинна птица, размишлява той, сега вече изчезнала в небето, носи несъзнателно ключа, катализатора на сложните отношения между хората, решаващи живота и смъртта им.

Последната дума от размислите му надвисва над неподвижните фигури на животните. Наполовина препарираното куче все така лежи на мраморната маса, покрито с бяло платно. Тази работа изисква търпение, също като другата. Подходяща е за спокойни хора. В някои части на тялото вече е поставена тел, която подсилва костите и ставите, а някои естествени кухини са пълни с груба вълна. Празните очни кухини са все така запушени с топки памук. Животното мирише силно на субстанции, които го предпазват от разлагане. След като нарязва на ситно и смесва в едно хаванче сапуна на Фраскито Санлукар с арсеника, сублимата и етилов алкохол, препараторът започва съсредоточено да разстила сместа с една четка от животински косми по кучешката козина, като следва внимателно посоката на косъма и подсушава пяната с гъба.

Когато часовникът на раклата удря веднъж, Фумагал му хвърля бърз поглед, без да прекъсва работата си. Гълъбът трябва да е стигнал целта си. Със съобщението. Това означава, че на плана ще се появят нови прави и криви линии, ще бъдат отбелязани нови попадения и избухвания. Могъщи сили още днес ще се задвижат, сгъстявайки допълнително паяжината върху картата, където последната паднала бомба вече фигурира, обозначена с кръстче.

На свечеряване той решава да излезе на разходка. На дълга разходка. По това време на годината нощите в Кадис са прекрасни.

 

 

Рохелио Тисон почти не пие вино, най-много да хапне малко хляб, натопен в него, в късната утрин. Днес на вечеря пие вода, както обикновено. Супа, варено пилешко бутче. Малко хляб. Още чисти костите, когато се похлопва на вратата. Прислужницата — дребна възрастна жена с тъмна, жълтеникава кожа, — отива да отвори и съобщава за Иполито Барул, който носи папка с документи.

— Не зная дали постъпвам добре, като ви безпокоя в този час, сеньор комисар. Но излезе нещо много интересно. Спомняте ли си?… Следите в пясъка.

— Да, разбира се — Тисон е станал, бърше устата и ръцете си със салфетка. — А вие въобще не ме притеснявате, учителю. Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Вечерях преди малко.

Полицаят отправя поглед към жена си, седнала от другата страна на масата: крайно слаба, с тъмни, угаснали очи, със сенки от умора под тях, които подчертават повехналия й вид. Устните й са строго стиснати. Неприветлива жена. Всички в града знаят, че тази суха и тъжна жена е била красива някога. И навярно щастлива също, в други времена. Преди да изгуби единствената си дъщеря, говорят някои. Преди да се омъжи, казват други с многозначителна гримаса. Какво да ви разправям, съседке. Това е Кадис. То си е доживотна присъда — да живееш с комисар Тисон. Дали е истина това, дето разправят — че я бие? Това би било най-малкото, приятелю. То само да я биеше.

— Ще отидем в гостната, Ампаро.

Жената не отговаря. Задоволява се да отправи една отсъстваща усмивка към учителя и остава неподвижна, а пръстите на лявата й ръка, на която носи брачната халка, несръчно търкалят топчица от хляб по покривката. Храната й е непокътната.

— Заповядайте, учителю — Тисон е взел една запалена лампа и върти колелцето на фитила, за да увеличи пламъка. — Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Ако пия, няма да заспя цяла нощ.

— На мен ми е все едно: с кафе или без кафе напоследък не мигвам. Но една пура ще изпушите с мен. Забравете за малко енфието.

— Това няма да ви откажа.

Холът е уютен, с прозорци — сега затворени — които гледат към „Аламеда“, кресла и столове от струговано дърво, тапицирани с дамаска, масичка, на която е поставен мангал, друга ниска масичка и до стената пиано, на което никой не свири от единадесет години. На стените, покрити с тапети, има неумело нарисувани картини и няколко гравюри, както и етажерка от орехово дърво с три дузини книги в горната част: история на Испания, два-три трактата за градската хигиена, неподвързани сборници с кралски укази, речник на испанския език, един екземпляр на „Дон Кихот“, издание на „Санча“ в пет тома, „Романси на Германиите и речник“ от Хуан Идалго, Санчо де Монкада и Франсиско де Кеведо и двата тома, посветени на Кадис и Андалусия от „Анали на Испания и Португалия“ от Хуан Алварес де Колменар.

— Опитайте тази — Тисон отваря една табакера. — Пристигна преди два дни от Хавана.

При това гратис, трябва да отбележим мимоходом. Няма място за неудобство. Комисарят току-що се е снабдил с осем кутии превъзходни пури, като част от плащането за узаконяването на съмнителния паспорт на едно емигрантско семейство — остатъка от 200 реала получи в сребърни дуро. Двамата мъже пушат пред железен пепелник с фигурата на ловно куче. Като оставя току-що запалената хаванска пура, Иполито Барул нагласява очилата си, отваря папката и поставя пред Тисон няколко страници, изписани на ръка. После взема пурата, дръпва си веднъж и се обляга на креслото, като се усмихва леко с доволен вид.

— Следи в пясъка — повтаря той и изпуска бавно дима. — Мисля, че това имахте предвид.

Тисон гледа листовете, които са му смътно познати. Разпознава почерка на самия Барул:

„Лаертов сине, винаги съм виждала/как дириш да поставиш в изпитание/врага си.“.^[6]

Чел съм и преди това, потвърждава той. Отдавна. Страниците са номерирани, но няма нито заглавие, нито надслов. Текстът е като диалог: Атина, Одисеи. „Отиваш към целта си ти — ти душиш като кучка от Лакония.“. С пура в уста, той вдига поглед, очакващ обяснение.

— Не си ли го спомняте? — пита Барул.

— Смътно.

— Дадох ви да прочетете тези страници преди време. Това е моят скромен превод на „Аякс“ от Софокъл.

С още няколко думи учителят му помага да си спомни. В младостта си Барул е посветил известно време на този опит — останал незавършен — да преведе на кастилски трагедиите на Софокъл, събрани в първото печатно издание на тези произведения, направено в Италия през XVI век. Около три години преди да започне войната с французите, той спомена за случая на Тисон, докато играеха шах в кафене „Корео“, а последният прояви любопитство към „Аякс“, като узна от разказа на учителя, че първото действие започва с едно почти полицейско разследване от страна на Одисей.

— Естествено. Какъв глупак съм.

Рохелио Тисон потропва с пръст по книжата и си дръпва от пурата. Накрая си спомня всичко. Барул тогава му показа ръкописа на трагедията на Софокъл, а той я прочете с интерес, въпреки че историята не го впечатли особено. Въпреки това от четивото в паметта му остана образът на Одисей, провеждащ разследване под стените на обсадената Троя. Един от вождовете на гърците, Аякс, е изклал овцете и воловете в гръцкия лагер, обезумял от обидата, нанесена му от останалите гръцки вождове във връзка с доспехите на загиналия Ахил. Изправен пред невъзможността да си отмъсти, той излива гнева си върху животните, които измъчва и убива в палатката си.

— Имахте право за брега и следите в пясъка… Четете, моля.

Тисон това и прави. И не пропуска думичка.

„Днес те гледам при моряшките/палатки на Аякс, при най-далечните, —/отдавна дебнеш и се взираш в пресните следи…“

Значи това беше споменът, казва си объркан той. Няколко страници, прочетени преди три години. Една гръцка трагедия.

Иполито Барул като че ли долавя разочарованието на полицая.

— Нещо повече ли очаквахте?

— Не, учителю. Несъмнено ще ми бъде от полза… Но ми е нужно да проверя каква връзка може да има между това, което си спомням от вашия „Аякс“ и настоящите събития.

— Нищо не ми пояснихте онзи ден относно точното естество на тези събития… Френската обсада ли имате предвид или смъртта на тези бедни момичета?

Тисон се взира в огънчето на пурата и търси отговор. Накрая свива рамене. Там е проблемът, отговаря той. Има чувството, че между едното и другото има нещо общо.

Барул клати глава и прави скептична гримаса, от която дългото му, конско лице става още по-дълго.

— Своя полицейски нюх ли имате предвид, сеньор комисар? Нюха — с извинение, аз само цитирам класиците — като кучка от Лакония?… Простете прямотата ми, но това изглежда абсурдно.

Знам, сумти Тисон, и с израз на досада прехвърля страниците, прочитайки отделни редове. Все още никакво просветление. Барул го наблюдава мълчаливо, с видим интерес, и изпуска кръгчета дим.

— По дяволите, дон Рохелио — казва той накрая. — Вие сте истински извор на изненади.

— Защо казвате това?

— Никога не съм си представял, че човек като вас ще замеси Софокъл в тази история.

— И какво означава това „човек като вас“?

— Нима не знаете… По-скоро суров.

Нови кръгчета дим. Тишина. Вие сте полицейски комисар, добавя Барул след няколко секунди. Свикнали сте не с писани, а с истински трагедии. Познавам ви: рационален човек сте. Здравомислещ. Така че се питам дали наистина имате разумно основание да търсите съществуването на връзки. От една страна имате един убиец, или няколко. От друга — положението, наложено от французите. Но това е всичко, с което разполагате.

Комисарят се засмива накриво, повдига онзи ъгъл на устата си, който е свободен от пурата. Там проблясва позлатеният кучешки зъб.

— А за да усложни нещата, имаме и приятеля ви Аякс. Обсадата на Троя, обсадата на Кадис.

— С Одисей в ролята на следовател — Барул оголва жълтите си зъби. — Като ваш колега. Макар че, ако съдим по изражението ви, то и тези страници не хвърлят никаква светлина върху въпроса.

Тисон прави неясен жест.

— Би трябвало да ги прочета отново, по-внимателно.

Пламъкът на лампата се отразява в очилата на учителя.

— Те са изцяло на ваше разположение… В замяна обаче ви очаквам утре в кафенето, пред шахматната дъска. Готов съм да ви разгромя безмилостно.

— Както правите обикновено.

— Както правя обикновено. Ако нямате други занимания, разбира се.

Жената е застанала на прага на гостната. Не са я чули да влиза. Рохелио Тисон усеща присъствието й и гневно се извръща към нея, мисли, че ги е подслушвала. Няма да е за първи път.

Но тя пристъпва напред и когато светлината огрява мрачните й черти, комисарят разбира, че носи новина и че новината не е добра.

— Пристигна един нощен пазач. Намерили са мъртво още едно момиче.