Гори боровата гора при Чиклана. Гъстият, сиво-кафяв дим, разкъсван от време на време от артилерийска стрелба, се стели между небето и земята, докато пукотът на пушките идва сякаш отдалеч, приглушен от разстоянието. Пътят, водещ от брега нагоре към Чиклана и Пуерто Реал, е пълен с френски войски, които се оттеглят сред поток от бегълци, коли, натоварени с ранени, обоз и войници, опитващи да се спасят. Хаосът е пълен, новините са неточни и противоречиви. Разправят, че се води тежка битка при хълма на Пуерко, където дивизиите на Левал и Рюфен са сериозно притиснати, а по това време може би вече и разбити от англо-испанската войска, която, след акостирането си в Тарифа, напредва към Санкти Петри и Кадис, за да разбие обсадата на града. Твърди се също така, че селцата Вехер и Касас Виехас са паднали в ръцете на неприятеля и че Медина Сидония също е под заплаха. Това означава, че цялата южна дъга на френския фронт около остров Леон може да рухне за часове. Страхът да не останат в капан на брега, откъснати от вътрешността, кара императорските сили, разположени между морето и канала Алкорнокал, да отстъпват на север.

Симон Дефосьо върви с потока бегълци, коли и товарни животни, който се простира, докъдето му стигат очите. Загубил е шапката си и крачи по жилетка и риза, с мундира под мишница и сабя в една ръка, а ремъкът е навит около дръжката и ножницата. Подобно на стотици объркани хора, артилерийският капитан току-що е газил във вода до кръста, преминавайки каналите, които обкръжават островчето на мелницата Алманса. Панталонът и мундирът му са мръсни от тинестата вода, която жвака в ботушите му при всяка негова стъпка. Пътят е много тесен, отляво са бреговете и солниците, заливани от прилива, отдясно висок склон, излизащ на хълм, покрит с мастикови дървета и храсти, които подсказват близостта на борова гора. Недалеч, зад хълма, се чуват изстрели и всички гледат натам, тревожни, очакващи всеки момент да се появи врагът. Мисълта, че ще попаднат в ръцете на отмъстителните испанци хвърля всички в безпокойство. А като се сетят за жестокостта, с която са известни партизанските отряди, безпокойството се превръща в ужас.

Лош късмет е споходил Дефосьо. Вражеското нападение го е изненадало тази сутрин рано на четири левги от обичайното му местонахождение: в лагера при Торе Бермеха, където нощуваше заедно с командира на артилерията на Първи корпус генерал Лезьор и ескорт от шестима драгуни. Генералът, недоволен от безрезултатния огън на батареята при Флечас срещу испанския форт, разположен в устието на канала Санкти Петри, го беше довел със себе си, за да разреши проблема. Или за да му го прехвърли. Въпреки забелязаното оживление през последната седмица по протежението на фронта, въпреки десанта в Тарифа и въпреки направения преди два дни от врага опит да построи мост от лодки в ниската част на един от каналите, Лезьор реши да не се мърда от там. Всички да запазят спокойствие, каза той на вечеря, може би малко замаян от виното. Испанците са оттеглили моста и са се изпокрили като мишки. Пък и едно малко сражение повдига духа на войската. Не сте ли съгласни, господа? Тези размирни селяни снощи са ударили на бяг, подплашени от три от нашите полкове, които, възползвайки се от прикритието на дюните в мрака, са напреднали до плажа и са успели да стъпят на другия бряг, където са показали на какво са способни. Отлични войници са момчетата на генерал Вилат. Да. Смели момчета. Затова няма от какво да се страхуваме. И ми направете една услуга, Дефосьо. Бъдете така любезен и ми налейте още малко вино. Благодаря. Утре ще продължим с нашата работа. Сега си починете.

Почивката се оказва кратка. Нещата се променят призори, когато вражеският авангард се появява в тила на французите, над хълма Пуерко, стигайки до Торе Бермеха по пътя за Конил и по твърдия пясък на плажа, който отливът е открил, докато от другата страна на Флечас испанците отново правят моста от лодки над канала и започват да го прекосяват. По обяд, притиснати между два огъня, четирите хиляди войници от дивизията на Вилат се оттеглят безразборно към Чиклана, генерал Лезьор е пришпорил коня си и е поел в галоп, отвеждайки драгуните от ескорта, а капитан Дефосьо, комуто някой безсъвестен тип е откраднал коня — нямаше го в празните конюшни, когато изтича да го потърси, — търка подметки сред бегълците.

Начесто се разнасят пушечни изстрели, почти от хълма, който граничи с боровата гора. Някои мъже викат, че неприятелят е от другата страна и потокът от бягащи се забързва и повлича онези, които изостават или забавят движението. Една кола със счупено колело е избутана встрани от пътя, а хората, слезли от нея, са яхнали мулетата и ги подканят да вървят с камшика, разбутвайки пешеходците. Паниката се разпространява мигновено, междувременно Симон Дефосьо крачи бързо с останалите. Върви с угрижено лице, загледан като всички в заплашителното възвишение отдясно. По дяволите, няма никакво желание да се запознае отблизо нито с остриетата на дългите испански навахи, нито с дисциплинираните английски щикове.

Сред храстите затрещяват изстрели, някой и друг куршум изсвистява страховито отвисоко, над хълма. Всички започват да крещят. Неколцина излизат от редиците и се просват на земята или приклякат, прицелвайки се с пушките към върха на склона.

— Партизани!… Партизани!

Други казват, че не били партизани, а британци. Че пътят всеки момент щял да бъде отрязан отпред, при дървеното мостче, което позволява да се премине близкия канал. Това сякаш подлудява всички. Блъскат се по тесния път, които могат, хукват напред. Сега наоколо се чуват повече изстрели, но никой не вижда стрелците, нито пък някой пада ранен.

— Побързайте! Искат да ни отрежат пътя за Чиклана!

Няколко войника се опитват да минат напряко през храсталаците и да пресекат полето, но тинестите канали и калта на солниците затрудняват хода. Един лейтенант — по знака на шапката Дефосьо разбира, че е от 94-ти полк — иска да организира отряд, за да подсигури хълма и да защити фланга на бегълците, но никой не му обръща внимание. Един от войниците дори го заплашва с оръжие, когато лейтенантът го хваща за ръкава и се опитва да го поведе със себе си. Накрая, отказвайки се от намерението си, офицерът се включва в потока от хора и се оставя да бъде понесен от него.

— Има хора в боровата гора — казва някой.

Дефосьо поглежда натам и усеща как кожата му настръхва. Дузина конници са се появили от едната страна на хълма, откъм боровата гора отзад, над която се издига дим. Страх разтърсва разбърканата колона, защото би могло да става дума за конния авангард на врага. Няколко пушки стрелят напосоки, а и самият Дефосьо, измъчен, вече си се представя как бяга под сипещите се саблени удари. След малко огънят спира, след като са разпознали в конниците леки кавалеристи от дивизията Десан, които се оттеглят към батареята на Санта Ана, ескортирайки обоз на лека артилерия.

Ако това не е поражение, мисли си капитанът, то много напомня на такова. Навярно думата е прекалено тежка, за да се използва за императорската войска, но няма да е за първи път. Още боли споменът за Байлен, както болят и спомените и за други по-незначителни епизоди от войната с Испания. Наполеонова Франция не е непобедима. При всички случаи обаче сега Дефосьо за първи път надниква в черните бездни на военната слава: хора извън контрол, колективна паника, цял един свят, довчера ръководен от дисциплината и подчинението, днес е готов да се ръководи от правилото „Да се спасява кой както може“. Дори при това положение, въпреки несигурността, въпреки забързания и затруднен ход, въпреки желанието да се добере невредим в Чиклана или още по-далеч, капитанът изпитва любопитно вътрешно раздвояване, сякаш има и друг Симон Дефосьо, негов двойник, способен да наблюдава спокойно събитията около себе си, с очи на учен. Духът му на учен е впечатлен от новото и много поучително за него зрелище на човешкото същество, оставено само на себе си, лишено от даващата му сигурност социална и военна йерархия, долавящо злокобния шепот на нещастието и смъртта, промъкващи се наоколо. Но природният му инстинкт, създал своеобразния му светоглед, не го напуска дори при тези обстоятелства. Както би казал лейтенант Бертолди, ако беше тук — за негово щастие, той навярно наблюдава панорамата от достатъчно далечно място, от Трокадеро — Дефосьо е гений и голяма личност. Автоматично се задействат привичните му реакции. Всеки изстрел, отекващ в близост, всяко полюшване на ужасената тълпа от хора, опитващи да се скрият едни в други, го кара да мисли за попадения и възможности, да се опитва да систематизира случайностите, за траектории на директен обстрел и кривите на придвижване на подвижни обекти, за унции олово, изтласкани от енергия, достигнала връхната си точка. Нови идеи, непознати досега гледни точки. Затова може да се твърди, че двама мъже вървят към Чиклана. Един, обзет от страх, който тича задъхан с част от побягналото човешко стадо. И друг, спокоен, безучастен, внимателен наблюдател на един невероятен свят, воден от комплексни, универсални правила.

— Те са зад нас! — крещят войниците.

Нова неоснователна тревога. Хората се блъскат. Понася се слухът, че генерал Рюфен е мъртъв или че е бил заловен. На Дефосьо започва да му идва до гуша от слухове и стрелба от паника. Боже мили, казва си той, забавяйки крачка, противопоставяйки се на внезапното желание да напусне колоната и да седне встрани от пътя. Ако нещо надхвърля отчаянието от едно подобно оттегляне, то това е нетърпимото усещане за нелепост и пълната загуба на лично достойнство. Учителят по физика от артилерийското училище в Мец сега е по риза и без шапка, влачен от стотици хора, толкова ужасени, колкото и той самият.

— Не изоставайте, капитане — съветва го един мустакат ефрейтор, който върви до него.

— Оставете ме на мира.

Наблизо има малка къща. Става дума за мелница за жито, от онези, чиито воденични камъни се въртят от движението на водата при прилив и отлив, с малка жилищна постройка, залепена за нея. Щом се приближава, капитанът забелязва, че домът е бил ограбен съвсем наскоро. Вратата е на трески, подът е покрит със счупени съдове и скорошни отпадъци. Когато отива още по-близо, успява да види четири неподвижни тела на земята, до едно от които завързано куче лае бясно по минаващите по пътя войници.

— Партизани — коментира ефрейторът безучастно.

Не такова е впечатлението на капитана. Става дума за трима мъже и една жена, изглежда са мелничарят и семейството му. Труповете са намушкани с щикове и по пясъчния под има кафяви петна от наскоро съсирена кръв. Очевидно е, че някои французи при оттеглянето си са дали свобода на чувството си за провал и на гнева си. Още едно зверство сред толкова много други.

Кучето продължава да лае по преминаващите войници и яростно се дърпа на веригата, която го държи завързано към стената. Без почти да се спира, ефрейторът, който върви до Дефосьо, сваля оръжието от рамото си, прицелва се и убива кучето с един изстрел.

Грегорио Фумагал потъмнява косата и бакенбардите си с боята, закупена в магазина за сапун на Фраскито Санлукар. Веднага след като я нанася бавно, с помощта на малка четчица, опитвайки се да боядиса всичко добре, забърканата кашица скрива побелелите коси на препаратора и им придава тъмен цвят с лек червеникав оттенък. След като свършва, той избърсва лицето си и оглежда резултата в огледалото. Доволен е. После излиза на терасата и се наслаждава на ширналата се картина на града и залива. За известно време остава неподвижен на слънцето, заслушан в оръдейните изстрели, които още се носят откъм края на провлака, между Санкти Петри и възвишенията на Чиклана. Според онова, което е чул да се говори, докато купуваше хляб във фурната на улица „Емпедрадорес“, генералите Лапеня и Греъм вчера за няколко часа са разкъсали френската линия с кръвопролитна битка между хълма на Пуерко и брега при Бароса, но поради недоразумение, ревност, конкуренция и липса на координация между двамата всичко е върнато в предишното положение. Фронтовата линия отново е стабилизирана и сега тече неспирен артилерийски дуел, от който Кадис остава встрани.

Когато косата му изсъхва, Грегорио Фумагал слиза и се оглежда в огледалото. Присъщо му е едно особено кокетство, което няма нищо общо с успеха в обществото или със светския живот, толкова повече, че при него няма помен и от едното, и от другото. В действителност при него всичко се ражда и умира дискретно: разтваря се в еднаквостта на неговото ежедневие, както заниманията с гълъбарника, така и с телата на мъртвите животни, които изкормва и възстановява с търпеливо умение. В неговия случай боядисаната коса и останалите грижи за външността не се дължат на желанието да изглежда млад или хубав, както е при други суетни мъже и контета. Става дума по-скоро за спазване на нормите, за една полезна дисциплина. Препараторът се грижи за себе си със строга взискателност, от ежедневното бръснене до хигиената на ноктите или на дрехите, които дава на една перачка от улица „Кампийо“, а глади той самият. Не може и да си представи друга възможност. За човек като него, лишен от семейство и приятели, свободен от съда на чуждите очи, които издават присъди за добродетели и слабости, това спазване на неотменима лична норма, се е превърнало в система за оцеляване. Ако няма вяра, ако няма свое собствено знаме — това, което го свързва със знамето от другия край на залива е само временен съюз, — дневният режим, личните навици, строгите правила, които нямат нищо общо с продажното и безполезно човешко правосъдие, са окопите, в които Фумагал се подслонява, за да оцелее в една враждебна територия, където няма отдих и покой, перспективите за бъдещето са оскъдни и смътни, а единствената утеха се изразява в пресъздаването на Природата с помощта на подплънки от слама, игла за кърпене и очи, направени от хартиена каша и стъкло.

„Не друг, а него дебна вече толкова. /Направи той едно невероятно зло нощес / — ако това е той, разбира се. / Не знаем нищо точно и се лутаме. / И аз самин се впрегнах в тази работа. / … Втурнах се веднага по следите му. / Познах едни, но други — не,/ и сам не знам, чии са те.“

Този абзац е обсебил Рохелио Тисон. Би могло да се каже, че преди двайсет и един века Софокъл е написал тези думи, мислейки именно за него. За това, към което са насочени сега разсъжденията на комисаря. Много внимателно полицаят прелиства пак страниците на ръкописа, изпълнен с едрия и ясен, почти писарски почерк на учителя Барул. Накрая се спира на друго от няколкото места, които, подобно на предишното, са отбелязани с кръстчета, направени с молив в полето:

„Сега, улучен от такава зла съдба,/неял, непил, седи посред убитите/от меча му животни. Неподвижен е./И той бездруго ще извърши някаква беда…“

Обзет от напрежение, Тисон оставя ръкописа на масата. Това за умъртвения добитък съвпада до голяма степен с образа, който си спомня: момичета, чиито гърбове са така разкъсани от камшични удари, че костите им се виждат. Минало е време от последния случай, но той не може да мисли за друго. Един хирург от Кралската армада, стар познат, в чиято дискретност има доверие, потвърди подозренията му: използваният камшик не е обикновен, от въже или кожа, дори не е от тънката, по-здрава и яка бича жила. Става дума за специален камшик, изплетен вероятно от метални жици. Творение на злото, инструмент, създаден да наранява, да раздира до смърт, откъсвайки парчета жива плът при всеки удар. Това означава, че престъпленията, извършени от човека, който го използва, не могат да бъдат приписани на внезапен порив, на случаен изблик някъде по улиците. Който и да е убиецът, той е далеч от случайните импулси. Излиза с мисълта да търси жертви, след като грижливо и с наслада е подготвил всичко. И е готов да причини много болка, убивайки.

Прекалено е трудно, казва си Тисон. Поне предвид материала, с който разполага. Все едно да търси игла в купа сено, в град, който поради прииждането на случайни хора заради войната и френската обсада, почти е удвоил населението си и то надхвърля 100 000 жители. За да го пресее, не е достатъчна широката мрежа от осведомители, която с време и търпение плете от години: проститутки, просяци и всякакъв род агенти и информатори. Дори един енорийски свещеник, предпочитан изповедник в „Сан Антонио“, е заведен в неговия списък, а в замяна на това комисарят подминава някои негови особени разбирания — открити с голяма дискретност от Тисон — за проповядване на християнското учение сред жените грешници.

В края на краищата, едни го правят срещу пари, други срещу безнаказаност или привилегии, трети от желание да си оправят сметките с ближните, с политиката, със света, към който се стремят или който ненавиждат. На неговата възраст и при неговия занаят Рохелио Тисон знае всичко, което трябва да знае за тъмните кътчета на човешката природа — или поне вярва, че го знае. Известно му е точното местонахождение на определената точка, в която хората се пречупват, рухват, започват да сътрудничат или загиват, безкрайната способност за низост, до която може да стигне всеки, ако се озове в подходящите обстоятелства или те му бъдат осигурени.

Комисарят се надига намусен и крачи из дневната, взирайки се разсеяно в гърбовете на книгите, подредени по рафтовете в шкафа. Знае, че в тях се намират някои отговори, но не всички. Няма ги дори в ръкописа с поизбеляло мастило, който се намира на бюрото му, с кръстчетата, направени с молив, бележещи абзаци, които по-скоро вдъхват у него тревога, отколкото да му разкриват нещо. Въпроси, водещи до нови въпроси, несигурност и безпомощност. И докато последната дума все още се върти в главата му, Тисон прекарва пръсти по затворения от години капак на пианото, на което вече никой в къщата не свири. Това, което той може да знае, въпросите и лисващите им отговори, несъмнено е много полезно за работата на един полицейски комисар, но не покрива всички необходими фронтове в този пълен с емигранти, войска и цивилно население Кадис. Поначало всеки новодошъл е длъжен да даде сведения за себе си в местната съдебна палата, да обясни целта на пребиваването си, за да получи, ако бъде счетено за уместно, разрешение за такова. За хората с недостатъчно средства трудностите са огромни — подкупът не е по джоба на всекиго, експерт калиграф, който да завери фалшиви документи не се намира за по-малко от 150 дуро. Затова трафикът на хора, със съпътстващата го бюрокрация, се е превърнал в търговия, в която участват наравно както капитани на кораби, така и чиновници, военни и контрабандисти. Самият Тисон, в качеството си на комисар от криминалната полиция не е чужд на въпросната търговия. Официалната тарифа за опрощаване на престъплението, извършено при нелегално влизане в Кадис, стига до хиляда реала за семейство с деца, и още няколкостотин, ако ги придружава слугиня. Такива въпроси той придвижва за четвърт от сумата. Или за половината — понякога прибира дори цялата, когато става дума да се отсрочи или да се остави без последствие нареждане за експулсиране, подписано от регентството. В края на краищата търговията си е търговия. И животът си е живот.

Приближава се до вратата, която води към другите стаи и наостря уши. Цари пълна тишина, но той знае, че жена му е там, в предпочитаната от нея стая, със стиснати устни и сведен поглед, бродира или гледа към улицата през капаците на балкона. Неподвижна както винаги: бездушна като сфинкс и мълчалива като упрек на устните на призрак. А броеницата, с която в други времена не се разделяше, сега е забравена в едно чекмедже на кутията за шиене. Няма и запалени лампи пред образа на Иисус, поставен под кристално стъкло в коридора. От много време вече никой не се моли в този дом.

Комисарят отива до прозореца, отворен към „Аламеда“ и просторната панорама на залива. Далеч, на две-три левги от Кадис, срещу Ел Пуерто де Санта Мария, два английски кораба, ескортирани от испански канонерки, обстрелват вражеския форт при Санта Каталина. С невъоръжено око се различават димът от бордовите залпове, влачен от бриза, малките бели пирамиди на опънатите платна на корабите и лодките, които пресичат взаимно пътищата си при маневрирането. Платна се виждат и срещу Рота. Заслушан внимателно, Тисон чува от време на време далечния екот на оръдията и отговора на френските батареи от сушата. От прозореца не може да види пейзажа към югоизточната част на града, откъм сушата. Освен това, което всички знаят — че преди дни е имало кръвопролитна битка при хълма на Пуерко — няма друга информация как вървят нещата там. Говори се, че сраженията по цялата линия продължават и че в различни точки на брега е имало стоварване на испански партизански отряди, предназначени да разкъсат вражеските позиции. Тази сутрин, след като беше предал няколко затворника в Кралския затвор, комисарят можа да надникне от укреплението „Мартирес“ и да установи, че оттатък провлака и остров Леон боровете на Чиклана продължават да горят.

Това обаче не е неговата битка. Или поне той не я чувства така. Рохелио Тисон никога не се е опитвал да лъже сам себе си. Знае, че при едни по-различни обстоятелства неговият занаят би го поставил напълно естествено в служба на натрапения крал в Мадрид, какъвто е случаят с негови колеги от зоната, окупирана от французите. Не по идеологически причини, а просто по стечение на обстоятелствата. Той е държавен служител и единствената му идеология е тази на установената йерархия. Един полицай винаги си остава полицай и всяка власт има нужда от услугите и опита му. Няма система, която да може да се поддържа по друг начин. Затова, независимо от идеологиите и знамената, методите си остават едни и същи. Освен това Тисон обича професията си. Има талант за нея. Притежава точната доза от липса на скрупули и наемническо бездушие, изисквани от работата му, и съзнава това. Роден е за полицай и като такъв е преминал обичайната стълбица: от обикновен агент до комисар с власт над живота, имуществото и свободата на хората. Не му е било лесно. И нищо не му е дошло наготово. Но е удовлетворен. Неговото бойно поле е градът наоколо му, древен и потаен, пълен с човешки същества. Те са суровината, с която работи. Неговото опитно и даващо плод поле. Неговият извор на власт.

Отдръпва се от прозореца и отива пак при писалището. Неспокоен е. Мисли си, че се разхожда като звяр в клетка. А това не му харесва. Не е типично за него. Усеща един тънък и отчетлив гняв, пронизващ като острие на кинжал, който в последно време разяжда намеренията му. А ръкописът на учителя Барул все така стои на бюрото и сякаш му се присмива. „Разпознавам някои следи, но други ме объркват“ препрочита той. Този ред е като трънче, забило се в самолюбието на Тисон. В душевното му равновесие, необходимо за един истински професионалист. Три момичета за половин година, убити по един и същ начин. За щастие, както отбеляза преди седмици губернаторът Виявисенсио, войната и френската обсада удобно изтласкват престъпленията на втори или трети план. Но това не намалява неприятното чувство, което изпитва комисарят: необичайният срам, който го разяжда отвътре всеки път, когато мисли за това, когато гледа смълчаното пиано в стаята и пресмята, че възрастта на мъртвите момичета почти отговаря на годините, на които би била днес онази, която някога караше клавишите да звучат.

Чувства пулсирането на глух гняв. Безпомощност, това е думата. Ярост, непозната преди, омраза, която се трупа у него ден след ден и противоречи на неговото разбиране за занаята му като нещо безстрастно, изключващо лично отношение. Някъде наблизо, сред безликото или хилядолико множество — „седнал неподвижен сред добитъка“ — се намира човекът, който е измъчвал злочестите момичета, докато накрая ги е убил. Всеки път, когато излиза на улицата, Тисон се оглежда на всички страни, проследява с поглед избрани случайни хора, движещи се в множеството и винаги заключава потиснато, че може да бъде всеки. Отишъл е и на местата, където са падали френските бомби, инспектирал е всяка подробност и е разпитвал съседите в напразен опит да накара смътното усещане, налудничавото подозрение, от които не успява да се отърве, да се материализират в знак или идея, в нещо, което да му позволи да направи връзка между намерение, факти и конкретни хора. Търси лица, които да крият намек за престъплението, макар опитът да го е довел до заключението, че няма външен белег, който да отличава злосторника, понеже жестокостта, проявена по отношение на момичетата или по какъвто и да било друг начин, може да се крие у всеки, когото среща. Не става дума за това, че светът е пълен с невинни, а точно за обратното: светът е пълен с хора, всички до един способни на най-лошото. Основният проблем на всеки добър полицай е да успее да определи точната степен на злосторност, присъща на себеподобните му, и съответната степен, до която те носят отговорност за някое причинено зло или за друго, което предстои да бъде извършено. Това, а не друго е справедливостта. Поне според разбиранията на Рохелио Тисон. Да натовариш всяко човешко същество с неговата специфична квота от вина и да го накараш да си плати, ако е възможно. Без милост.

— Тръгваме си!… Назад, бавно!… Размърдайте се, тръгваме си!

Щом чува гласа, Фелипе Мохара приключва със зареждането на пушката, слага шомпола на мястото му, отдолу и по дължината на цевта, и се озърта наляво и надясно. Да, наистина е време да се махаме, съгласява се той. Работниците от солниците и морските пехотинци, разгънати в стрелкова верига около мелницата на Монтекорто, започват да отстъпват приведени, като спират от време на време, за да се прицелят и стрелят натам, където малките димни облачета, бележещи мускетни изстрели, започват да се надигат откъм близката френска линия.

— Оттегляйте се към лодките, без бързане!… Полека!

С глух пукот един куршум вдига пясък по склона. Мохара не спира, за да види откъде са стреляли, но пресмята, че първите неприятелски стрелци трябва са на по-малко от петдесет крачки. За да ги принуди да не вдигат глави, той се надига малко, прицелва се и натиска спусъка. После вади нов фишек от патрондаша си, разкъсва със зъби навосъчената хартия, слага куршума и барута и ги натъпква с шомпола, докато отстъпва назад, шляпайки в калта, която се процежда между пръстите на босите му крака. Друг изстрел, по-неточен този път, изсвистява над главата му. Слънцето вече е високо, като дребни диаманти блестят солните кристалчета по бялата кора на локвите, покриващи след отлива малките лагуни, бреговете на речни ръкави, тесните проходи между островите и малките вътрешни канали. В един от тях, проснати в калта на брега, все така лежат труповете на французите, които е видял под първите лъчи на слънцето, малко след като са пристигнали. Двама са. Когато им бе заповядвано, той и другарите му минаха тук наблизо, разгърнаха се в стрелкова линия около току-що завзетата позиция и останаха там да възпрепятстват вражеската контраатака, докато в това време сапьорите рушаха брустверите от тиня и заслоните по Монтекорто, запушваха френските дула и предаваха всичко на огъня.

Днешният е третият ръкопашен бой, в който участва Фелипе Мохара, откакто се е включил в битката при Чиклана. Доколкото му е известно, след като французите възвърнаха позициите си, са последвали испански и английски набези по цялата линия. Това включва непрестанни акостирания и преследвания из каналите и по брега, от Санкти Петри до Трокадеро и Рота, където преди три дни са успели да акостират испанците, които, преди да отплават обратно, без да понесат щети, са разрушили всички бруствери, хвърлили са във водата неприятелската артилерия и поздравили населението от името на Фернандо VII. Носи се слух, че така или иначе битката при хълма на Пуерко не била толкова успешна, колкото се разправя, въпреки че англичаните се сражавали много упорито и неотстъпно, както те си знаят; и че генерал Греъм, сърдит на колегата си Лапеня заради държанието му по време на акцията, водил разгорещен разговор с испанците и отхвърлил титлата граф, херцог или маркиз — по въпроса с титлите Мохара не е много сведущ, — на Пуерко, която кортесите искат да му дадат, едни твърдят, че е заради разногласието с Лапеня, а други, защото му превели на английски какво означава Пуерко^[1]. Във всеки случай търканията между едните и другите военни не са рядкост: испанците упрекват съюзниците, че са арогантни, а последните упрекват първите, че са недисциплинирани, и едните, и другите са прави. Фелипе Мохара сам се е уверил в това преди седмица. По време на един от набезите, при който беше предвидено в девет часа сутринта да се нападне френската батарея при Кото, половин рота английски морски пехотинци с осем водачи работници от солниците акостираха там и водиха три часа бой сами, защото испанската част — седемдесет души от полка на Малага, — дойдоха едва към обед, когато нападателите вече се качваха обратно по корабите. Самият Мохара се върна при лодките, като ругаеше и се отричаше от сънародниците си, нарамил един английски офицер, комуто оръдеен залп беше отнесъл половината ръка. Спаси го, рискувайки живота си, защото преди да започнат акцията, „барбунчето“ — на острова ги наричаха така заради червените мундири, — се беше отнесло крайно презрително към водачите от солниците, говореше на своя си език, но всичко му се беше разбрало. И Мохара искаше, ако англичанинът оцелее, за в бъдеще всеки път, когато погледне чукана си, да се сеща за него. За мръсния spaniard, на когото дължеше това, че рижата глава остана на раменете му.

Двамата мъртви французи лежат един до друг, почти един върху друг и кръвта им е обагрила в червено водата в малкия канал. Мохара не знае кой ги е убил, но предполага, че са часови, паднали в първия момент на набега, когато петдесет и четири испански моряци и морски пехотинци, дванайсет сапьора и двайсет и двама доброволци — работници от солниците — бяха дошли с лодки по канала Борикера и се бяха промъкнали на вражеския бряг под прикритието на нощта. Единият от мъртъвците е с прошарена коса, половината от лицето му е в калта, а другият, чернокос, с френски мустаци, е опрял гръб в гърба на другаря си, с отворени очи, половината му череп е отнесен от куршума, който го е убил. Работникът забелязва, че някой е взел пушките им, ремъците с мунициите и сабите, но не и златните халки, които мосютата имат навика да носят на ушите си. Фелипе Мохара е от хората, които уважават покойниците, доколкото това е възможно. При други обстоятелства би махнал халките внимателно, без да разкъса ушната мида или би прибягнал до бръснарския нож, както правят други. Не е безчувствен тип, а истински християнин. Но моментът не е подходящ за изискани маниери, при толкова много народ, изтеглящ се към големия канал, пък и мосютата са наблизо. Така че той разрешава проблема с резки дърпания, увива халките в кърпата си и я пъхва в пояса си, точно когато един потен гренадир от морската пехота, идващ приведен, тичешком, се спира, за да си поеме дъх и вижда края на операцията му.

— Проклятие — казва морякът. — Изпревари ме, приятелю.

Без да отговаря, Мохара взема пушката и се отдалечава, като оставя другия да претърсва трескаво куртките на мъртвите и да проверява дали в устите им има златни зъби, които да изтръгне с удар на приклада. Сред ниските храсталаци около солниците останалата част от испанците се оттегля, следвайки малките и по-големите канали, вливащи се в големия канал в околностите на Монтекорто, където се събират речните устия и често наводняват сушата. Близо до брега работникът от солниците забелязва дима над постройките около мелницата, които са целите в пламъци, и че голяма част от испанската войска се е натоварила вече на лодките, под защитата на огъня от две канонерки в залива Гайинерас, които стрелят на интервали по френските позиции. Вълната от залпове достига до Мохара като въздушен удар по тъпанчетата и гърдите му. От испанска страна като че ли няма загуби, освен няколко ранени, които могат да вървят сами. С тях вървят двама френски пленника.

— Внимавайте! — провиква се някой.

Френска бомба изсвистява и се взривява във въздуха, пръскайки осколки над канала. Мнозина — включително и Мохара — клякат в лодките и на брега, щом чуват трясъка. Но една малка групичка офицери, застанали до една ниска стена от камък и кирпич, остават прави, за да не накърнят воинското си достойнство. Работникът разпознава сред тях дон Лоренсо Вируес, със синия мундир с тъмнолилава яка, с шапката с червена кокарда и кожената чанта на гърба, с която не се разделя. Капитанът от инженерните войски е акостирал с нахлуващите сили, за да хвърли един поглед на неприятелските укрепления — Мохара предполага, че е направил и някои скици — преди сапьорите да ги сринат със земята.

— Хей, Фелипе! — Вируес като че ли се радва да види работника от солниците. — Щастлив съм, че те виждам жив и здрав. Какво става тук при вас?

Мохара си чисти зъбите. Дъвкал е копър, за да засити жаждата си — накарали са ги да слязат на сушата без вода и без храна — и по венците му са останали парченца.

— Нищо особено, дон Лоренсо. Връщат се мосютата, но бавно. Нашите се оттеглят под строй… Ще наредите ли нещо?

— Не. Тръгвам си веднага, с тези сеньори. Върви с другарите си. Тук всичко е готово.

Мохара се усмихва искрено.

— Носим ли хубави рисунки, капитане?

— Има някои, да — Вируес отговаря на усмивката му. — Успях да направя няколко.

Работникът докосва с пръст дясната си вежда в дружески поздрав, като подражава с уважение на козируването на военните. После изплюва парченце копър и се отправя спокойно към лодките. Мисията е изпълнена: още една вече е зад гърба му. Негово величество кралят, пленник във Франция или някъде там, би трябвало да е доволен от него. Изпълнил е дългът си. В този момент някой притичва наблизо. Това е подофицер от флота с два пистолета на кръста и стара куртка, кърпена на лактите. И много бърза.

— По-живо!… Махаме се!… Ще избухне!

Преди работникът да разбере какво има предвид той, страхотен трясък еква отзад и разпространяващата се вълна на една експлозия го достига, все едно че получава страховит удар в гърба. Тогава, объркан и уплашен, той се обръща да погледне и вижда, че навътре в сушата се издига огромна, черна димна гъба, от която хвърчат и падат на всички страни отломки от горящи дъски и пръти от укрепващите съоръжения. Сапьорите току-що са взривила френския барутен погреб на Монтекорто.

Свежият източен вятър разнася гъстата пушилка към канала и прикрива товаренето на последните мъже по лодките. В една от тях, притиснат между другарите си, Мохара усеща, че въздухът мирише толкова силно на сяра, та на човек може да му се доповръща. Но той много отдавна вече не повръща.

Неделя е и пукнатата камбана на „Сан Антонио“ оповестява края на службата в дванайсет часа. Седнал на маса до вратата пред сладкарницата на Бурнел, под железните подпори на балконите, боядисани в зелено, препараторът Грегорио Фумагал отпива от чаша приятно топло мляко и наблюдава богомолците, които излизат от църквата, разпръсват се сред мраморните пейки и насадените в сандъчета портокалови дръвчета, или се отправят към широкото пространство около площада, където чакат кабриолети и носилки. Последните се ползват само от дамите и от възрастни хора, защото денят е приятен и хората предпочитат да се разходят както обикновено пеша към улица „Анча“ или „Аламеда“. Както всяка неделя в този час, тук са видните личности на града или тези, които претендират да бъдат такива: благородници, едри търговци и хора от доброто общество, богати бежанци, офицери от армията, флота и местната милиция. По площада преминава непрекъснат поток от униформи с вензели, звезди, панделки и нашивки, копринени чорапи, сюртуци и фракове, ниски меки шапки и цилиндри, както и традиционни плащове, двувърхи шапки, тук-там има и някоя с три върха, понеже сред по-възрастните хора не липсват такива, които се обличат по старата мода. Дори малките момчета вървят в униформи и в редици, в духа на времето, в което живеят, облечени в пълни парадни униформи, в зависимост от рода войска, в която служат родителите им или от техния каприз — има момчета в мундири, с малки шпаги и шапки, на които по последна мода блестят червени кокарди с монограм „Ф VII“ — крал Фернандо VII.

Препараторът има собствени разбирания относно зрелището, на което присъства. Той е човек на науката и книгите, или поне се смята за такъв. Това освобождава погледа му — аналитичен и хладен, като на неподвижните животни в кабинета му, — от всякаква благосклонност. Гълъбите, които, излитайки от неговия покрив, тъкат, или помагат в тъкането на мрежата от прави и криви линии по картата на града, въобще не могат да бъдат сравнявани с всички тези фазани и пауни, разперили опашки, пресъздаващи низостта на своя продажен, западащ свят, осъден от неумолимия ход на Природата и Историята. Грегорио Фумагал е убеден, че дори кортесите, заседаващи в „Сан Фелипе Нери“ няма да променят нещата. Не може да се очаква, че една бъдеща Магна харта^[2], изготвена в голямата си част от духовници — половината депутати са именно такива — или от благородници, привърженици на стария режим или част от него, ще бъде ръката, която ще помете всичко това. По този път, с Конституция или без нея, както и да го маскират, испанецът ще си остане един жалък пленник, без душа, разум и добродетели, комуто безчовечните тъмничари никога няма да позволят да види светлината. Един нещастник, подчинен безусловно на хора подобни нему, нещастник, чиято глупост, леност и суеверие го кара да си представя тези хора като миропомазани свише: земни богове с хермелинови наметала и раса в пурпурно и в черно, които винаги, под всички небеса и на всички географски ширини, са се възползвали от недостатъците на човека, за да го поробват, да го превръщат в порочно и бедно същество, да смазват куража и героичните му пориви. Фумагал, читател на чуждестранни, забранени книги — барон Холбах е негов ментор от двайсет години насам, откакто в ръцете му попадна едно френско издание на „Система на природата“, книгата, издадена за първи път в Лондон под името на Мирабо^[3], — е на мнение, че Испания е изгубила възможността да издигне една гилотина в подходящия момент: шанса да се пролее река от кръв, която да прочисти, съгласно природните закони, смърдящите Авгиеви обори на тази нецивилизована и нещастна земя, вечно покорна на фанатични свещеници, подкупни аристократи и изродени и некадърни крале. Но смята също така, че още има възможност да се отворят прозорците, за да нахлуят свежият въздух и светлината. Този шанс е на половин левга разстояние, от другата страна на залива, носят го императорските орли, които могат да разкъсат в своята ярост, с хищните си нокти черното войнство, държащо в окови част от Европа.

Фумагал наквасва разсеяно устни с козето мляко. Някои дами, придружавани от съпрузите си, всички с броеници и молитвеници, подвързани с фина кожа и инкрустирани със седеф, се спират пред сладкарницата. Докато сеньорите стоят прави, палят пури, издевателстват над механизмите, с които навиват часовниците си, поздравяват познати и заглеждат другите преминаващи дами, жените им сядат на някоя свободна маса, поръчват разхладителни напитки и сладкиши, и бъбрят за онова, което ги интересува: сватби, раждания, кръщенета, погребения. Обсъждат се само семейни или светски въпроси. Нито едно директно споменаване на войната, освен някое оплакване от цената на една или друга стока и от липсата на сняг — преди френската окупация го носеха в каруци от Ронда, — за да разхлаждат напитките. Фумагал ги наблюдава крадешком, със скрита неприязън. Презрението отдавна го е откъснало от съвместния живот на останалите хора: чувства го като почти физическо неразположение, което го кара да се размърда на стола си. Почти всички жени са в черно или в тъмни цветове, пазят ярките цветове за ръкавиците, чантите и ветрилата, главите им са покрити с леки, дантелени шалове, под които надничат букли, къдрици, кокове и масури. Някои от тях имат на ръкавите си, по последна мода, дълги редици копчета, от лакътя до китката. При жените от простолюдието въпросните копчета са от месинг, но при тези тук те са от злато и брилянти, подобно на онези, които се виждат по жилетките на господа съпрузите им. Всяко едно от тези копчета, пресмята Фумагал, сигурно струва поне двеста песо.

— Какво е това? — пита една от сеньорите, като моли приятелките си да замълчат.

— Не чувам нищо, Пиедита — казва друга.

— Мълчи и слушай. В далечината.

Силен, но глух грохот, много далечен, долита до масичките на сладкарницата. Дамите и съпрузите им, както и останалите минувачи, започват да гледат тревожно към ъгъла с улица „Мургия“, където се намира кафене „Аполо“. За момент разговорите секват, хората се опитват да разберат дали става дума за обикновен оръдеен изстрел, какъвто ежедневно си разменят Пунталес и Трокадеро, или пък французите — възвърнали предишните си позиции след случилото се в Чиклана, — пращат бомби от онези, които се стремят да стигнат центъра.

— Няма нищо — успокоява се доня Пиедита и се връща към сладкишите.

Изпълнен с ледена злоба, препараторът гледа на изток. От тази посока, мисли си той, един ден ще дойде жаркият вятър, който ще постави нещата на местата им: огнедишащият меч на науката, който постепенно напредва, нажежава се и хвърля червени пръски из този град, заинатил се да стои встрани от хода на Историята. Този меч ще стигне до този площад. В това е сигурен той и в името на това работи, рискувайки живота си. В името на един бъдещ свят. Той ще стига все по-далеч, докато, рано или късно, не покрие изцяло с отметките си това нереално пространство, обитавано от същества, които отдавна също са нереални. Този гноен абсцес, който крещи и моли за благодетелния нож на хирурга. Този прът, твърдоглаво и самоубийствено препречен в колелата на колесницата на разума и прогреса.

Дамите продължават да бърборят, предпазвайки лицата си от слънцето с отворените ветрила вместо с чадърчета. Докато ги наблюдава скришом, по устните на Фумагал неволно заиграва жестока усмивка. След миг, дал си сметка за нея, той я прикрива с нова глътка от чашата с мляко. Ще паднат бомби върху тези златни и диамантени копчета, ликува той. Върху копринените шалове, ветрилата, атлазените обувки. Върху къдриците.

Безмозъчни твари, казва си той. Евтина и болна измет на човечеството, изложена от раждането си на заразата да греши. Би му се понравило да закара някоя от тези жени в дома си като необикновен трофей сред другите обичайни експонати, които го красят, в това число и уличното куче, последната му работа, сега удовлетворяващо изправено на четирите си крака, вперило стъклените си очи в празното пространство. И там, в уютния и хладен полумрак на кабинета си, би разрязал голото тяло на въпросната жена върху мраморната си работна маса, за да я препарира.

Мислейки за това, препараторът получава неуместна ерекция — носи тесен панталон с отворен сюртук и мека шапка, — за да я прикрие, е принуден да прехвърли крак върху крак и да промени позата си. В края на краищата, заключава той, свободата на човека не е нищо друго, освен една от вътрешните му потребности.

Шум от разговори. Музика няма, защото са Велики пости. Що се отнася до останалото, малкият дворец, нает от английския посланик за празника — „прием“ е дискретният термин, използван от почит към изискванията на религията за периода — блести от свещници, сребро и фин кристал сред цветя, под запалените полилеи на тавана. Чества се англо-испанския успех при хълма Пуерко, макар да се говори, че става дума за дипломатическа маневра с цел смекчаване на напрежението между съюзниците след разправията между генералите Греъм и Лапеня. Може би това е причината този път приемът на посланик Уелсли да не се организира в резиденцията му на улица „Амаргура“, а на неутрален терен, чието ползване е струвало — тези подробности вълнуват много Кадис — 15 000 реала наем, които регентството току-що е прибрало, тъй като сградата е собственост на маркиз Де Масатлан и е конфискувана по причина, че бившият собственик се е заклел във вярност на натрапника Жозеф Бонапарт. Колкото до похапването, не е кой знае какво: испански и португалски вина, английски пунш, който никой, с изключение на британците, не опитва, банички с риба, плодове и разхладителни напитки. Всички разходи са отишли за осветление — от свещи и лампи, така че къщата сияе ослепително от стълбите до салоните. На улицата, където прислужници в ливреи посрещат гостите, има фенери и запалени факли. Светилници озаряват терасата, която гледа към улицата, минаваща край крепостните стени и потъваща в мрака при залива, където се виждат само далечни светлини, някъде към Ел Пуерто де Санта Мария, Пуерто Реал и Трокадеро.

— Ето, влиза вдовицата на полковник Ортега.

— Прилича повече на държанка на сержант, отколкото на вдовица на полковник.

Всички се смеят, жените прикриват смеха си зад ветрилата. Както винаги, братовчедът Тоньо е пуснал шегата. Той е седнал по средата на един диван, заобиколен от кресла и табуретки, близо до голямата стъклена преграда на терасата, около него са насядали Лолита Палма и други омъжени и неомъжени дами от Кадис. Общо половин дузина сеньори и сеньорити. Няколко джентълмени стоят до тях и им правят компания, с чаши и пури в ръце, облечени в тъмни фракове, с бели вратовръзки или дантелено жабо върху нагръдниците, както и много ниско изрязани жилетки, каквато е модата. Има и двама испански военни с парадни униформи и един млад депутат от кортесите, на име Хорхе Фернандес Кучийеро, делегат от Буенос Айрес, приятел на семейство Палма.

— Не бъди лош — укорява го мило Лолита и подръпва братовчеда Тоньо за ръкава.

— Затова сядате при мен — отговаря другият с добродушна непринуденост. — За да съм лош.

Братовчедът Тоньо — Антонио Карденал Угарте — е роднина, стар ерген, който винаги е поддържал отлични отношения със семейство Палма, и който от години посещава почти ежедневно, изпълнявайки нещо подобно на ритуал, дома на Лолита и майка й. Той е на всяка манджа мерудия, особено когато остави под ватерлинията поредната бутилка мансаниля, изпречила се пред очите му. Редовен посетител на кадиските кафенета, много висок и недодялан, малко късоглед и понапълнял от годините, той се облича с приятна небрежност: има навика да носи очила, кривнати на носа, вратовръзката му е вързана небрежно, жилетката му е вечно посипана с пепел от хавански пури. Финансовото му положение е добро, въпреки че не е работил и ден през живота си: никога не става преди обяд и живее от рентите, носени от хаванските му ценни книжа, чийто приток не е секнал въпреки войната. Що се отнася до останалото, чужд на политиката, братовчедът Тоньо е приятел на всички. Винаги изобретателен и духовит, поради неизменното си добро настроение той се превръща в душата на всяка компания, щом се появи на някое събиране. Притежава необикновено умение да привлича около себе си младите хора, най-хубавите и жизнерадостни дами; и няма празненство, колкото и официално да е то, на което групичката около него да не се открои с глъчка и веселие.

— Въобще да не ти минава през ума да си вземеш нещо от подносите, момиче. Храната е отвратителна. Нашият съюзник Уелсли е изхарчил всичко за свещи: много блясък, а иначе нищо.

Скандализирана, Лолита Палма слага пръсти на устните му, отправяйки кос поглед към английския посланик. Облечен в мундир от тъмнолилаво кадифе, с черни копринени чорапи и обувки с големи сребърни катарами, братът на генерал Уелингтън посреща гостите до вратата на салона. Край него стоят няколко офицери — в червени мундири, от армията, и в сини мундири със златни галони, униформата на британския флот. Сред тях, надменен и с неприветливо изражение, червен като сварена скарида, стои генерал Греъм. Героят от битката при хълма Пуерко.

— Не говори толкова високо, ще те чуят.

— Нека ме чуят, по дяволите. Ще ни уморят от глад.

— Но нима за това нямат вина французите? — пита закачливо един от господата. Той е много добре сложен военен, отличил се на остров Леон. Лолита го познава от една от малкото вечеринки, които посещава понякога, в дома на кръстницата си доня Кончита Солис. Офицерът е неин племенник. Казва се Лоренсо Вируес. От Уеска е. Капитан от инженерните войски.

— Какви французи бълнувате — шегува се братовчедът Тоньо. — При тези отвратителни банички няма съмнение: врагът е проникнал в нашите редове.

Нови смехове. Братовчедът Тоньо ниже един след друг пикантните анекдоти и гръмогласни смехове — по детски звучни — отекват в този ъгъл на салона. Дамата, която се смее най-много, като изключим него самия, и тръска къдрици, е Кура Вилчес, най-добрата приятелка на Лолита Палма: дребна, хубава, позакръглена, но с добра фигура, която тази вечер е подчертала с турски шал, вързан под бюста, над туниката си от фин креп. Омъжена е за кадиски търговец с добро положение, който пътува много и й позволява доста свобода в разумни граници. Бъбривостта и доброто й настроение са неизчерпаеми и тя се разбира отлично с братовчеда Тоньо. Двете с Лолита се познават от малки: учили са в пансиона за млади сеньорити на доня Рита Норис, прекарвали са заедно летни ваканции в Чиклана между боровете и морето. Свързват ги и споделени тайни, преданост и безгранична обич.

— Още нещо разхладително, Лолита? — предлага капитан Вируес.

— Да. Лимонада, ако обичате.

Офицерът се отдалечава в търсене на лакей с поднос, докато братовчедът Тоньо обяснява на дамите как Светата инквизиция — чието отменяне напоследък е обект на разгорещени дебати в „Сан Фелипе Нери“ — счита, че дюкяните на мъжките панталони са неморални, и се обявява в защита на по-благоприличния начин на закопчаване — с парче отпред, закопчано от двете страни.

— Препоръка, която аз самият изпълнявам дословно. Вижте, скъпи дами. Няма да се осъждам на вечни мъки заради няколко копчета повече или по-малко.

Обяснението, направено с обичайното му остроумие, отприщва нови смехове, съпроводени с усилено размахване на ветрилата. Наоколо се виждат няколко раса на духовници. Група мъже без дами разговарят прави около една маса. Лолита познава почти всички от тях. В по-голямата си част са млади хора, от групата на реформаторите, която започва да става известна като „свободна“ или „либерална“, а сред тях има и няколко депутати от кортесите: прочутият Аргуейес, водач на групата, и Хосе Мария Кейпо де Ляно, граф Де Торено, който, въпреки че е още момче, вече е делегат на Астурия. Правят им компания литераторът Кинтана, поетът Франсиско Мартинес де ла Роса^[4] — хубав, с циганска красота и големи очи, младият Антониете Алкала Галиано, син на бригаден генерал, загинал при Трафалгар, когото Лолита познава от малка, и Анхел Сааведра, херцог Де Ривас: двайсетгодишен, с чин капитан, той привлича погледите на дамите не само с цветущата си младост, с акселбантите на генералния щаб, красящи мундира му и с елегантните руски ботуши „a la Suvarov“^[5], но и защото вече е бил тежко ранен в битката при Оканя и челото му е превързано заради удар с щик, получен в сражението при Чиклана. В друга група, наобиколени от офицери и адютанти, се намират губернаторът Виявисенсио, генерал-лейтенантът дон Кайетано Валдес, командващ леките военноморски сили в залива, и генералите Блейк и Кастейанос. Генерал Лапеня, който е много разгневен на англичаните, не се мярка никъде. Сред останалите мундири изпъкват с пъстротата си униформите на доброволческите корпуси, отрупани с шнурове и галони в обратна пропорционалност на близостта им с фронта, където се водят сражения. Колкото до жените, лесно е да се различат кадиските дами от аристократичните или заможни чужденки: последните все още се обличат по френски маниер, с високи талии, а тукашните — по английски, с по-забулени деколтета и строги цветове. Някои от по-възрастните емигрантки още носят косите си на къдрици на челото и подстригани на тила, в прическата, наречена „гилотина“ по мода, от години забравена тук.

Самата Лолита Палма както обикновено е облечена дискретно. Тази вечер се е отказала от обичайното черно или сиво в полза на синя рокля с пристегнат корсаж и ниска талия, дантелена мантиля със златисти нишки покрива раменете и косата й, прибрана с две малки сребърни гребенчета. Като единствен накит носи на шията си една фамилна камея в златен обков. Тя почти никога не присъства на приеми от този вид, освен ако не го налагат търговските й интереси. Поканата на английския посланик пристигна в момент, когато „Палма и синове“ иска да подпише договор за доставка на мароканско говеждо месо, предназначено за британските войски. При тези обстоятелства е препоръчително да се яви за малко и да бъде видяна, но има намерение да се оттегли рано.

Капитан Вируес се връща, следван от един прислужник, който носи лимонада на поднос. Фернандес Кучийеро, който току-що е получил писмо от семейството си в Буенос Айрес, разказва как се развиват събитията в Рио де ла Плата, където въстаническата хунта^[6] отказва да приеме властта на регентството. Докато взема чашата и благодари на офицера за любезността му, Лолита вижда с изненада, че в салона влиза дон Емилио Санчес Гинея, придружаван от сина си Мигел и морския капитан Лобо: двамата търговци са в тъмни фракове, а корсарят — със синя сукнена куртка с позлатени копчета и бял панталон. Присъствието на последния леко я смущава и това не е за първи път. Не й е ясно защо Санчес Гинея го водят тук. В края на краищата той е само младши партньор в начинанието, техен подчинен. Служител на всички тях. Или почти служител.

— Виж ти — отбелязва капитан Вируес, който е проследил посоката на погледа й. — Кого виждаме тук… Човекът от Гибралтар.

Лолита се обръща към офицера с почуда.

— Познавате ли го?

— Не много добре.

— Защо от Гибралтар?

Вируес не отговаря веднага. Когато накрая го прави, усмивката му е някак странна.

— Двамата бяхме пленници там, през хиляда осемстотин и шеста.

— Заедно ли?

— Не съвсем.

На Лолита Палма не убягва пренебрежителният тон на репликата, но не иска да бъде недискретна, нито пък да проявява прекален интерес. Вируес се присъединява към общия разговор. От дивана Лолита вижда как Санчес Гинея поздравява посланика и някои гости, а после, щом я зърва, тръгва към нея, прекосявайки салона. Синът му Мигел и корсарят го следват на разстояние от няколко крачки. Водена от импулс, който сама не може веднага да разбере, тя става и отива да пресрещне стария търговец. Казва си, че не й се иска да приеме поздравленията му пред останалата част от групичката, най-малко пък пред Вируес, който се усмихва така особено.

— Много си красива тази вечер, Лолита. Ако можеше баща ти да те види…

Разменят си сърдечни любезности. Към поздравленията се присъединява Мигел Санчес Гинея, вежлив и представителен, макар и малко нисък, с черти, много подобни на бащините си. Капитан Лобо е останал отзад и наблюдава сцената, а когато Лолита накрая го поглежда, той кимва леко с глава, без да мръдне от мястото си или да отвори уста. Тя хваща под ръка дон Емилио и го завежда настрани, като снишава гласа си.

— Как ви хрумна да го доведете тук?

Старият търговец се оправдава. Пепе Лобо работи за него, а също и за нея. Това е най-подходящият случай да бъде представен на някои хора, англичани и испанци — полезни познанства за работата, която има да върши. Няма да е излишно да се смажат пантите на вратите, за да не скърцат. Това е Кадис.

— За Бога, дон Емилио. Той е корсар.

— Несъмнено. И в неговото начинание ти си инвестирала толкова, колкото и аз. Имаме интерес, както ти, така и аз.

— Но на този прием… Проявете отговорност. Всяко нещо на мястото си. И с времето си.

Тя се озърта, обзета от неудобство, докато произнася тези думи. Санчес Гинея гледа нея.

— Имаш предвид какво ще кажат хората ли?

— Разбира се.

— Не разбирам това желание да се държиш настрана. Той е моряк като всички останали. Е, вярно е, че е готов да поема повече рискове от обикновеното.

— За пари.

— Като теб самата, скъпа моя. И като мен. Този стимул има традиция в града ни, осветена от времето като всяка друга.

Лолита Палма гледа над рамото на събеседника си. На няколко крачки от тях, до Мигел Санчес Гинея, корсарският капитан изучава подноса с напитките, който му предлага лакей, облечен в ливрея. След миг, сякаш след кратък размисъл, завърта отрицателно глава. Когато вдига поглед, очите му срещат погледа на жената, която веднага отмества очи.

— На вас ви харесва този човек. Казахте ми го.

— Да. И на Мигел също му харесва. Той е компетентен и сериозен. Работата, която му предстои, е такава, че трябва да можем да разчитаме на него. Така би трябвало да го виждаш и ти.

— Е, на мен никак не ми допада.

Търговецът я поглежда изпитателно.

— Наистина ли?… Поне малко?

— Нали ме чухте.

— Въпреки това ти прие да участваш в съдружието.

— Това е различно. Приех, както в много други случаи.

— Тогава имай ми доверие, както в много други случаи. Никога не си съжалявала за това. — Санчес Гинея е взел ръката й и я потупва с обич. — А и не искам от теб да го каниш да пиете шоколад.

Лолита освобождава ръката си, опитвайки се да не бъде прекалено рязка.

— Това е безочие, дон Емилио.

— Не, скъпа моя. Това е обичта ми към теб. Затова не разбирам какво ти става.

Сменят темата, защото Мигел Санчес Гинея идва да се включи в разговора. Корсарят продължава да стои встрани от тях, на моменти Лолита Палма го проследява с поглед, докато той се движи бавно из салона, с ръце на гърба, със спокоен и малко разсеян вид. Може би не изглежда много на място, макар Лолита да решава, че това е изцяло нейна фантазия, защото след малко, когато поглежда отново, го вижда да разговаря непринудено с лица, които преди това като че ли изобщо не е познавал.

— Вашият капитан Лобо бързо установява контакти — обръща се тя към Мигел Санчес Гинея.

Мъжът се усмихва, палейки пура.

— За това е дошъл. Не е от хората, които няма да извлекат полза от място като това, или от което и да е друго. Ако падне в морето, ще му покарат хриле или перки.

— Баща ти казва, че ти е влязъл под кожата.

Мигел изпуска дим с весел смях. Двамата с Лолита се познават от деца. Заедно са играли в покрайнините на фамилните вили, под боровете на Чиклана. Тя е кръстница на големия му син.

— Мъж от главата до петите — казва накратко той. — Днес такива се срещат рядко.

— И добър моряк, по думите ти.

— Най-добрият, когото познавам. — Мигел престава да дърпа от пурата, за да посочи с нея корсаря, който сега разговаря с адютанта на генерал Валдес. — Той е хладнокръвен човек, от онези, които не се разстройват, когато ги връхлети буря, а вятърът не позволява да се доберат до брега и троши мачтите… Ще вземе добра плячка, ако има късмет.

— Бил е в Гибралтар, ако не се лъжа.

— Бил е много пъти. Веднъж като пленник на англичаните. Преди години.

— И какво е станало там?

— Избягал. Просто така, под носа им. Откраднал кораб.

Хора идват и си отиват, поздравяват се, събират се на групички, коментират хода на войната и сделките, двете неща често вървят ръка за ръка. Лолита Палма е от жените, които се намесват в този род разговори — това винаги удивлява чужденците, макар че с присъщото си благоразумие тя най-често слуша внимателно и не бърза да изказва мнение, дори когато й го поискат. Дълго време при нея и Санчес Гинея идват познати, които обсъждат търговски въпроси и изразяват тревогата си от бунтовете в американските територии и блокадата на Буенос Айрес — добре че Куба все още е лоялна към метрополията, при този хаос от другата страна на Атлантика опортюнисти и авантюристи ловят риба в мътна вода. За цената, която англичаните рано или късно ще ги накарат да платят за помощта във войната в Испания.

— Извинете ме, сеньори. Уморена съм и мисля да се сбогувам.

Оттегля се за няколко минути в тоалетната, където се освежава малко. Когато се връща, открива, че капитан Лобо се е изправил точно на пътя, който тя трябва да измине, за да се присъедини към групичката, откъдето звучи смехът на братовчеда Тоньо. След като премисля малко, Лолита решава, че корсарят е изпълнил този ход — няма случайности при подобни маневри, в подобие на курса на кораб, стараещ се да препречи пътя на друг: изчислявайки позицията в определен момент и заставайки в очакване в дадена точка на океана, бдителен и търпелив. Изглежда го бива в тоя вид сметки.

— Исках да ви благодаря.

— За какво?

— За това, че участвате в начинанието.

За първи път го вижда отблизо и разговарят. Преди месец, в кабинета на улица „Балуарте“, са се видели само за миг. А и там беше Санчес Гинея. Подозрителна, Лолита се пита дали старият търговец или синът му не са посъветвали моряка да я пресрещне.

— Не зная дали сте в течение — добавя той. — Тръгваме на лов до седмица.

— Зная. Дон Емилио ми каза.

— А на мен ми каза, че вие не обичате корсарите.

Прямотата му се смекчава от лека усмивка. Точно толкова нахалство, колкото да не премине в неуважение или неучтивост. Хриле, беше отбелязал Мигел преди малко. Ако падне в морето, ще му покарат хриле.

— Сеньор Санчес Гинея понякога говори прекалено много. Но не виждам по какъв начин влияе това на вашите задължения.

— Не им влияе. Но навярно е уместно да ви обясня в какво се състоят те.

Отблизо лицето му не е неприятно, макар и лишено от изящество. Голям нос, грубоват профил. Лолита забелязва, че има белег, полуприкрит от бакенбардите и яката на куртката, който върви диагонално, започва от лявото ухо, минава под корените на косата му и завършва на тила. Светлите му очи са зелени, с цвета на току-що измито грозде.

— Зная отлично в какво се състоят — отговаря тя. — Отраснала съм сред кораби и товари, и неведнъж интересите на семейството ми са страдали заради хора от вашия занаят.

— Но не испанци, предполагам.

— Испанци или англичани, все едно. Според мен един корсар не е нищо повече от пират с разрешително от краля.

Никаква ответна реакция. Нищо. Светлите очи продължават да я гледат спокойно. Очи на котка, променящи се в зависимост от светлината, установява тя.

— Но все пак вие — една усмивка смекчава възражението — участвате, защото може да спечелите.

Тонът на моряка е по-скоро сдържан, отколкото благовъзпитан. В тона му се долавя някаква поучителност, без да се стига до крайност. Без украси. В този глас и в твърдите, подчертано мъжествени черти на човека пред себе си Лолита Палма долавя скромен произход. А думата „мъжествени“, заключава тя, в случая е съвсем уместна. Би могла да си го представи като здрав и силен селянин, от онези, които всеки ден превиват гръб над посевите, или като нахакан побойник от кръчма, пълна с цигарен дим, пот и навахи. Последното, мисли си тя тревожно, сигурно е вярно. Не е трудно да си го представи човек в някой от долнопробните бордеи между Пуерта де Тиера и Пуерта де Мар, или в онези от Калета, преливащи от шумотевица и леки жени. Относно последното, дон Емилио Санчес Гинея поне я предупреди. Този прям поглед не е на джентълмен, а той и не дава вид, че иска да мине за такъв.

— Моите мотиви са си моя работа, капитане. Предпочитам да не ги коментирам с вас.

Корсарят замълчава за миг, без да откъсва поглед от нея. Много е сериозен.

— Вижте, сеньора… Или предпочитате да ви наричам „сеньорита“?

— Сеньора. Ако обичате.

— Чуйте. В нашия ветроход вие с дон Емилио инвестирате пари, които бихте могли да вложите и в друго. Аз давам всичко, което имам. Ако нещо се обърка, вие губите само инвестицията си.

— Забравяте доверието, което имаме като корабовладелци…

— Така е. Но можете да си го върнете обратно. Имате с какво. Докато аз потъвам заедно с кораба.

Лолита завърта много бавно глава. Издържа погледа на мъжа, без да мигне.

— Продължавам да не разбирам необходимостта от този разговор. И какво точно е нужно да ми обяснявате.

За първи път мъжът като че ли започва да се чувства неловко. По лицето му сякаш пада лека сянка, която не му подхожда, като лошо скроен костюм. Или в неговия случай, мисли заядливо Лолита, добре скроен. Пепе Лобо гледа ръцете си — широки, силни, с къси нокти — и после отклонява очи, обхождайки набързо с поглед салона. Сега тя забелязва, че той носи същата куртка с изтърканите на лактите ръкави, с която е бил в кабинета на улица „Балуарте“: добре изчеткана и с изгладени ревери, но същата. А и платът на ризата, чиста и колосана, е леко излинял на яката над малката вратовръзка от черна тафта. По някаква необяснима причина това донякъде я разнежва. Макар че думата „разнежва“ вероятно е прекалено силна в този случай. И навярно опасна. Затова тя търси наум по-подходяща. Трогва я, може би — това става. Или я кара да се чувства по-непринудено.

— Не съм съвсем сигурен — отговаря морякът. — Никога не съм бил човек на многото думи… Обаче по причина, която не разбирам напълно, изпитвам необходимост да ви обясня нещата.

— На мен?

— На вас.

Лолита, която още не е преодоляла напълно предишната неловкост, посреща своето надигнало се наново негодувание почти с облекчение.

— Изпитвате необходимост? Да ми обяснявате на мен?… Чуйте, капитане, опасявам се, че си придавате прекалена важност.

Ново мълчание. Сега корсарят я гледа замислен. Сигурно е убивал хора, минава й неочаквано през ума. Докато ги е гледал с тези свои невъзмутими, котешки очи.

— Няма да ви притеснявам повече — казва внезапно той. — Съжалявам, ако съм ви засегнал, доня Долорес… Или… сеньора Палма?

Тя остава изправена и леко потупва със затвореното ветрило по другата си ръка, като се опитва да прикрие смущението си. Смущение, породено от факта, че се е почувствала смутена. На нейните години. Тя, собственичката на „Палма и синове“.

Мъжът кимва едва забележимо и понечва да се оттегли. Спира за момент, вече полуизвърнал се встрани. Изглежда, че още размишлява. Накрая вдига леко ръка в помирителен жест.

— Вдигаме котва във вторник, ако всичко е наред — казва той почти шепнешком. — Може би ще проявите интерес да посетите „Кулебра“. С дон Емилио и Мигел, разбира се.

Невъзмутима, Лолита Палма издържа погледа му. Без да мигне.

— Защо да проявявам такъв интерес? Била съм на борда на платноход и преди.

— Защото това е и ваш кораб. А на моя екипаж ще му дойде добре да види, че един от началниците, така да се каже, е жена.

— За какво би послужило това?

— Е, малко е трудно да се обоснове… Да кажем, че никога не се знае кога нещо може да се окаже полезно.

— Предпочитам да не се запознавам с вашия екипаж.

Изглежда, че това „вашия“ кара корсаря да се замисли. Секунда по-късно той свива рамене. Усмихва се разсеян, все едно вече е на друго място. Или на път за друго място.

— Те са и ваш екипаж. И биха могли да ви направят богата.

— Много се заблуждавате, сеньор Лобо. Аз вече съм богата. Приятна вечер.

Тя обръща гръб на корсаря и се сбогува с двамата Санчес Гинея, с Фернандес Кучийеро, с Кура Вилчес и с братовчеда Тоньо. Последният иска да я изпрати до вкъщи, но тя не му позволява. Добре си прекарваш с тези приятели, казва тя, а и аз живея съвсем наблизо. Във вестибюла, докато взема наметалото си, тя пак се натъква на Лоренсо Вируес. Офицерът също си тръгва, защото, както сам казва, трябва да е на остров Леон рано сутринта. Двамата слизат заедно по осветеното стълбище и излизат на улицата, минавайки покрай любопитните граждани, насъбрали се около каляските, осветени от свещи и факли. Лолита е сложила на главата си широката качулка на наметалото си от черно кадифе. Офицерът върви почтително от лявата й страна, с двувърхата си шапка, с наметало на раменете и сабята под мишница. Вървят в една посока и Вируес изразява изненадата си, че тя се прибира сама.

— Живея на три преки оттук — отговаря Лолита. — А и това е моят град.

Нощта е приятна и спокойна. Малко хладна. Стъпките им отекват по правите и добре павирани улици. Няколко маслени лампи осветяват образа на света Богородица на кръстовището при Старото консулство, където един нощен пазач с пика и фенер, щом разпознава Лолита и забелязва униформения й придружител, сваля шапката си.

— Лека вечер, доня Лолита.

— Благодаря, Педро. Лека вечер и на теб.

От терасите на Кадис, отбелязва капитан Вируес, днес може да се види кометата, която тези дни преминава през небето на Андалусия и за която всички говорят. Чакат ни невиждани бедствия и големи промени в Испания и Европа, така прогнозират познавачите на небесните знамения. Като че ли за такива предсказания е нужно да разбираш от някаква наука. Като се вземе предвид какво се случва.

— Какво е станало в Гибралтар?

— Моля?

Следва кратко мълчание. Чува се единствено шумът от стъпките им. Домът на Лолита Палма вече е близо и тя знае, че не разполага с много време.

— С капитан Лобо?

— А, да.

Изминават още малко разстояние, без да говорят. Сега Лолита върви бавно и Вируес се стреми да изравни крачките си с нейните.

— Били сте заедно, така казахте преди. Вие и той. В плен.

— Така е — потвърждава Вируес. — Мен ме заловиха англичаните при едно от нападенията им срещу нашата окопна линия, която се опитвахме да прекараме между кулата Диабло и форта Санта Барбара. Бях ранен и откаран в болницата на Голямата скала^[7].

— Боже мили… Тежко ли бяхте ранен?

— Не особено — Вируес вдига хоризонтално лявата си ръка и обръща нагоре китката си. — Както можете да видите, закърпиха ме приемливо. Нямаше големи разкъсвания, нито инфекции, нито пък нужда да се ампутира. Три седмици по-късно се разхождах из Гибралтар, дал офицерската си дума да не правя глупости и в очакване на размяна на пленници.

— И там ли се запознахте с капитан Лобо?

— Да. Там се запознахме.

Разказът на военния е лаконичен: скучаещи офицери, които убиват времето и се хранят от милосърдието на англичаните или от малкото средства, получавани от испанска страна, в очакване на края на войната или на споразумение, което да им позволи да се приберат при своите. Все пак привилегировани, ако се сравни съдбата им с тази на обикновените войници и моряци, прибрани в затвори и понтони, за които вероятността за размяна почти не съществува. Сред двайсетината испански офицери, радващи се на правото да се движат свободно, след като са дали честна дума да не бягат, имало хора от армията и флота, а също и капитани на пленени корсарски кораби. Към последната група не можел да се причисли всеки, а само моряци с капитански чин, командвали кораби от определена категория и тонаж. Такива били двама-трима, единият от които бил Пепе Лобо. Движел се сам, не ходел с другите офицери. Изглежда се чувствал по-добре сред пристанищната сган.

— Леки жени и прочее, така ли? — позаинтересува се небрежно Лолита.

— Горе-долу. Във всеки случай средите, в които се движеше, не бяха препоръчителни.

— Но вие не го мразите за това.

— Никога не съм казвал, че го мразя.

— Вярно е. Не сте го казали. Да приемем, че не ви е симпатичен. Или че го презирате.

— Имам си причини.

Двамата навлизат в улица „Балуарте“. Близо до дома на фамилия Палма, Лолита поставя длан на ръката на военния. Решила е да престане да увърта.

— И през ум да не ви минава, че можете да си тръгнете, преди да ми кажете какво се е случило в Гибралтар между вас и капитан Лобо.

— Защо ви интересува толкова този човек?

— Работи за мои съдружници… В известен смисъл и за мен.

— Разбирам.

Вируес прави замислено няколко крачки, взира се в земята, във върха на ботушите си. После вдига глава.

— Там не се случи нищо между нас — казва той. — Всъщност почти не се виждахме… Вече ви казах, че той избягваше обществото на испанските офицери… Честно казано, не беше един от нас.

— Избягал е, така ли?

Военният мълчи. Изражението му трудно може да се разтълкува, но явно се чувства неловко. Лолита стига до извода, че Лоренсо Вируес не е от хората, склонни да говорят зад гърба на някого. Поне не прекалено много.

— Въпреки че е бил дал дума — додава тя умислено.

След още едно кратко мълчание Вируес потвърждава. Лобо наистина дал дума. Това му позволявало да се движи свободно из Голямата скала, както всички останали. И се възползвал от това. През една безлунна нощ, той и още двама от неговите хора, които работели заедно с каторжниците на пристанището и които освободил, подкупвайки пазачите — единият, малтиец по произход, дезертирал с тях, стигнали с плуване до един малък рибарски кораб и използвайки силния източен вятър, вдигнали котва, опънали платно и се добрали до испанския бряг.

— Грозна работа — съгласява се Лолита. — След като е дал дума. Предполагам, че стореното не се е харесало на никого.

— Не беше само това. При бягството са убили един човек и са ранили друг. Първият, часови и другар на малтиеца, бил намушкан с кама. Морякът, който бил дежурен на тартаната, когато Лобо и хората му я завзели, по-късно бил намерен във водата с разбита глава… Това даде повод да затворят всички останали, които се движеха дотогава на свобода, в Замъка на маврите^[8]. Аз самият престоях там седем седмици, докато ме размениха.

Лолита Палма отмята назад качулката на наметалото си. Спрели са пред входа на дома й, осветен от две лампи, оставени от Росас, иконома, в очакване на завръщането на господарката. Вируес сваля шапката си и се сбогува, удряйки токове. За мен беше удоволствие да ви изпратя, казва той. Моля за разрешение да ви виждам от време на време. Офицерът е приятен мъж, мисли си отново Лолита. Вдъхва доверие. Ако беше търговец, би работила с него.

— Виждали ли сте се оттогава?

Вируес, който се кани да си сложи шапката, се спира посред движението.

— Не. Но един млад колега, артилерийски лейтенант, го срещнал в Алхесирас скоро след случилото се и поискал да го извика на дуел… Лобо съвсем спокойно му се изсмял в лицето и го пратил по дяволите. Не пожелал да се бие.

Въпреки себе си, вътрешно почти развеселена, Лолита си представя отлично сцената. Същински фарс.

— Не изглежда страхливец, обаче.

Не може да потисне скритата досега усмивка, която се появява на устните й. Военният я забелязва, свива вежди, покланя се леко и отново траква с токове, подчертано официално. Непреклонен пред жената, изпълнен с презрение към мъжа, за когото говорят.

— Не мисля, че е страхливец. Според мен отказът от дуел няма нищо общо със смелостта. Това е по-скоро въпрос на безсрамие… За личности като него честната дума няма значение. Опасявам се, че такива са хората днес… Напълно подходящи за сегашните времена. И за времената, които предстоят.

На разстояние от 2,3 мили от тях, с плащ на раменете, залепил дясното си око на окуляра на ахроматичния телескоп „Долонд“ капитан Симон Дефосьо наблюдава далечните светлини на малкия дворец, където английският посланик дава прием. Благодарение на пощенските гълъби и информацията, която се предава от уста на уста от моряците и контрабандистите, артилеристът е в течение, че Уелсли, англо-испанското командване и висшето общество на Кадис празнуват тази вечер френския неуспех при Чиклана. Мощните лещи на оптичния инструмент позволяват на Дефосьо да открие лесно сградата, предизвикателно осветена на фона на тъмните стени, следващи линията на брега, където някой и друг черен силует на закотвен кораб се очертава смътно под светлината на тънкия лунен сърп.

— Корекция от три цяло и пет ще е добре за компенсация. Височина четиридесет и четири… Опитай се да я изпратиш където трябва, Бертолди. Бъди добро момче.

До него, седнал на един сандък с таблиците за стрелба, осветени от малък фенер, лейтенант Бертолди нанася изчисленията, после става и слиза по дървената стълба към редута, където, на светлината на няколко факли, горящи от другата страна на защитния насип, се вижда цилиндричното, огромно и черно дуло на един „Фанфан“. Десетинчовата гаубица е насочена към целта, в очакване на последните уточнения, които Бертолди носи на хората, обслужващи оръдието. Дефосьо се откъсва от телескопа, вдига глава и отправя поглед към бялото петно, изпъкващо на фона на черното небе: „ръкав“, окачен на пилона на наблюдателния пост, указващ посоката на вятъра. Чува се как шумоли, когато се развява. Вятърът е относително слаб. Последното измерване го ситуира в посока юг-югоизток. Оттам и предвидената корекция от три цяло и пет вляво, за да се компенсира ефекта на страничния вятър. Винаги може да бъде и по-лошо, разбира се, но тази нощ би могло вятърът да е по-благоприятен, а ако става дума за оптимални условия, такива, каквито карат артилериста да потрива предварително ръце от задоволство, то това би бил един вятър от изток-югоизток, но не на пориви, а силен, равен и постоянен. Истински подарък от бог Марс, благодарение на който и правите линии биха били наистина прави, и параболите почти идеални, а корекциите ще са едва нула цяло и нещо. Това е щастието на артилериста, опиянение от барут и гърмежи. Истинско блаженство. Това би предположило точно толкова допълнителни тоази, колкото биха подсигурили добрия обсег и точността на стрелбата през залива. Дефосьо, като честолюбив артилерист, винаги желае тези показатели да бъдат възможно най-добри, но днес по-специално, те биха благоприятствали намерението му да се присъедини към празненството на английския посланик. Защото с това се занимават той и хората му, будни в десет часа вечерта, без да са вечеряли. Настройват мерника.

След като хвърля още един поглед през телескопа, Дефосьо слиза от наблюдателната кула и се отправя към редута. Там, зад наземния насип, който защитава артилерийските оръдия на батареята, десетинчовата гаубица, създадена по системата „Вилантроа-Рюти“ има свое собствено място: това е просторна квадратна траншея, в чийто център е поставено оръдието със заплашителното си тъмно дуло, издигнато под ъгъл над огромния лафет с дървени колела, поддържащ 7371 фунта бронз, насочени към Кадис според указанията, които лейтенант Бертолди току-що е дал на артилеристите. На светлината на факлите се виждат мръсните им, сънени лица. Това са един сержант, двама ефрейтора и осем войника със сенки под очите, немити и небръснати. Момчетата на „Фанфан“. Всички, включително подофицерът — един мустакат мърморко от Оверн на име Лабиш, — са облечени надве-натри: смачкани кепета, незакопчани и мръсни плащове, гамаши с петна от засъхнала кал. За разлика от офицерите, които могат да спят извън това ограничено пространство и да намират разтуха в Пуерто Реал или в Пуерто де Санта Мария, те водят живот на къртици, постоянно сред бруствери и окопи, спят под навеси от дъски, покрити с пръст, за да се предпазват от огъня на противниковата артилерия, който испанците поддържат от предния форт на Пунталес, при провлака.

— Само още една секунда, капитане — казва Бертолди, — и съм на вашите заповеди.

Дефосьо наблюдава работата на артилеристите. Извършвали са тази операция безброй пъти, сега с „Фанфан“, преди с дванайсетинчовите мортири „Дедон“ и осеминчовите гаубици „Вилантроа“. За тях това е рутина — повдигане, прицелване и запалване на фитила, крачка назад с отворена уста, за да не ти отидат по дяволите тъпанчетата от гърмежа. Което с времето така или иначе става. Лабиш и кирливата му група въобще не ги е грижа дали тази нощ ще насочат оръдията към празненството на английския посланик или към фустите на оная, дето го е пръкнала. След малко, независимо дали ще достигнат целта или не, подофицерът и войниците ще си легнат и ще се завият с одеялата си, пълни с дървеници, а утре ще ядат същата оскъдна дажба храна и ще я поливат с лошо и разредено вино. Единствената им утеха е, че служат в гарнизон, където на неприятеля му е вдигнат мерника. Рисковете са познати и до известна степен разумни, за разлика от други места в Испания, където движението на войските може да доведе до опасни и дори ужасяващи срещи с партизанските отряди; макар също така да е вярно, че там понякога опасностите се компенсират от шанса за добра плячка, с напълване на раницата при нападения, преходи и настанявания; докато около Кадис, при хилядите французи, италианци, поляци и немци, плъзнали като скакалци из областта — немците, както обикновено, са особено брутални с цивилното население — не остава нищо за грабене. Друго нещо щеше да е, ако обсаденият град, за който се говори, че бил приказно богат, най-сетне падне. Но относно това никой не си прави илюзии.

— Точно трийсет фунта, Лабиш, нали?

Сержантът, щом вижда, че Дефосьо се появява, застава мирно без особен ентусиазъм, изплюва на земята сдъвкан тютюн, бърка дълбоко в носа си и кимва. Трийсетте фунта барут са в пълнителя и дулото е наклонено на четиридесет и четири градуса според корекциите, които току-що е направил лейтенант Бертолди. Кухата желязна бомба от 80 фунта е пълна с олово, пясък и само една трета барут този път, със специален възпламенител от дърво и калай, чийто фитил гори — или трябва да гори — в продължение на трийсет и пет секунди. Достатъчно време, за да може вътрешният фитил да е все запален до попадението.

— Решихте ли проблема със запалителния канал?

Лабиш потърква мустаците си и не бърза да отговаря. Цилиндричната медна камера, където се възпламенява барутният заряд на гаубицата, обикновено отскача леко назад при всеки изстрел поради огромната експлозивна сила, която изтласква снаряда извън дулото. Това в крайна сметка разширява запалителния канал и съответно, поради намаляването на налягането, намалява и далекобойността.

— Мисля, че да, капитане — казва той най-накрая, като че ли обмисля отговора си. — Заклинихме запалителната камера отново много внимателно, когато изстина. Предполагам, че ще е добре, но нищо не гарантирам.

Дефосьо се усмихва и погледът му се плъзва по артилеристите.

— Надявам се да е така. Тази нощ „маноловците“ имат празник в Кадис. Трябва да се включим във веселбата… Не мислите ли?

Шегата предизвиква само бегла, уморена мимика. Отскача от мръсните лица и изнурените очи. Ясно е, че Лабиш и недоверчивите му момчета оставят въодушевлението за офицерите. На тях им е все едно дали гранатата ще стигне до целта или не. Дали ще убие много хора, малко или никого. Те просто искат да приключат за тази нощ, да подъвчат нещо и да отидат в бараката си, където да захъркат.

Капитанът е извадил часовника си от джоба на жилетката си и го поглежда.

— Огън след три минути.

Бертолди, който се е приближил до него, гледа собствения си часовник. После кимва утвърдително, казва „слушам“ и се обръща към артилеристите.

— Вземете запалката, Лабиш. Всички по места. Веднага.

Симон Дефосьо затваря капака на часовника, прибира го в джоба си и много предпазливо се връща на наблюдателната кула, внимавайки да не се спъне в тъмнината, та да си счупи някой крак. Не би било никак забавно. Щом стига горе, той намята плаща на раменете си, залепя дясното си око на окуляра на телескопа и поглежда осветената сграда в далечината. После вдига глава и чака. Колко хубаво би било, мисли си той, потрепвайки леко с пръсти по медната тръба, „Фанфан“ да даде верен тон тази вечер, да вземе едно истинско горно „до“ и да прати на английския посланик и неговите гости осемдесет фунта желязо, олово и барут, заедно с един сърдечен поздрав. С комплиментите на херцог Дьо Белюн, на императора и на самия Симон Дефосьо, доколкото това го засяга.

Бууууум. Трясъкът разтърсва дървената структура на наблюдателната кула и ушите на капитана заглъхват. С едно отворено око — другото е затворил, за да не се заслепи от заревото — той вижда как големият, летящ като мълния пламък на изстрела озарява всичко наоколо, откроява на ярката светлина очертанията на укреплението, на близките бараки, на наблюдателния пост и брега с черната вода на залива. Всичко трае само секунда, преди да се върне тъмнината и тогава Дефосьо вече поглежда с другото око през телескопа, нагласяйки го на фокус, за да вижда по-добре. Седем, осем, девет, десет, брои той, без да движи устни. В окуляра, с леко потрепване, дължащо се на разстоянието, проблясват светлините на сградата, в която се е прицелил „Фанфан“, и на техния фон се виждат разфокусирано силуетите на корабни мачти близо до брега. Броенето стига до седемнайсет. Осемнайсет. Деветнайсет. Двайсет. Двайсет и едно.

Колона от вода и пяна се издига в центъра на лещата, до средата на височината на корабните мачти, скривайки за момент осветената сграда на сушата. Прекалено къс изстрел, установява отчаяно капитанът с яростта на човек, който е заложил на една карта и вижда, че се пада друга. Бомбата, движеща се по добра траектория, е паднала в морето, без да достигне повече от 2000 тоаза, което при толкова изчисления и труд е смешно разстояние. Може би вятърът над целта е различен; или пък, както се е случвало преди, снарядът е излязъл от дулото прекалено рано, в началото на лумването, без да може барутът да се възпламени напълно. Или клиновете в запалителния канал пак са отишли по дяволите. Дефосьо решава да остави останалите размишления за по-късно, защото една поредица изстрели от амбразурите на форта в Пунталес показва, че испанските артилеристи връщат нощния поздрав с ответен огън от батареята над Трокадеро. Така че той слиза много бързо по дървената стълба и се втурва към най-близкото укритие — този път с по-малко предпазни мерки отколкото на идване, — точно в момента, в който свистенето на първата испанска граната разкъсва нощта над главата му и избухва на петдесет тоаза вдясно, между Кабесуела и форта Матагорда. Трийсет секунди по-късно, наблъскан заедно с Бертолди, Лабиш и другите артилеристи в укритието, осветявано от една маслена лампа, Дефосьо усеща как земята и гредите, крепящи стените и покрива, треперят под испанските изстрели, докато императорските оръдия от близкия форт Луис им отговарят в яростен артилерийски дуел между двата бряга.

Крадешком капитанът вижда как сержант Лабиш плюе тютюн на земята, между зле закърпените си гамаши.

— Май не си струваше — мърмори подофицерът, намигайки на един от другарите си. — Да ги будим толкова късно.

Бележки

[1] puerco (исп.) — свиня. — Б.пр. ↑

[2] Харта на свободите, подписана в Англия от крал Джон Безземни през 1215 г. под заплаха от гражданска война. — Б.р. ↑

[3] „Система на природата или Закони на физическия и моралния свят“ — произведение на Пол Анри Тиери, барон Холбах (1723–1789). Книгата първоначално е била издадена в Лондон под името на Жан-Батист дьо Мирабо, по това време вече покойник. Барон Холбах пише и публикува книгата анонимно през 1770 г., вероятно с помощта на Дидро, описвайки вселената в духа на материализма. Заради атеистичните му възгледи книгите му са забранявани от католическата църква. — Б.р. ↑

[4] Франсиско де Пауда Мартинес де ла Роса (1787–1862) — испански държавник, драматург, поет, романист и историк, защитник на испанската Конституция, по-късно министър. Въпреки че като млад застъпва революционни позиции, като политик Мартинес де ла Роса е представител на умерения консерватизъм, защитник на конституционната монархия. — Б.р. ↑

[5] фр. непр. — като на Суворов. — Б.р. ↑

[6] junta (исп.) — събрание, комитет; с думата хунта се обозначават различни държавни и административни управления в испаноезичния свят. — Б.пр. ↑

[7] Гибралтар. — Б.р. ↑

[8] Крепост на Гибралтар. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Артуро Перес-Реверте Обсадата (5)

Метаданни

Данни

Обсадата

Информация

История

Сваляне / Връзки

4.

Артуро Перес-Реверте
Обсадата (5)