He, missa est.^[1] В „Сан Франсиско“ свършва утринната служба. По това време няма много енориаши: няколко мъже, прави или седнали на страничните пейки, и двайсетина жени в централния кораб, на колене върху възглавнички или върху шаловете си, разстлани на земята. След последните думи и благословията на свещеника Лолита Палма затваря молитвеника, прекръства се, тръгва към вратата, потапя пръсти в съда със светената вода, поставен в ниша в стената, окичена с оброчни дарове от восък и месинг, отново се прекръства и излиза от църквата. Не е от хората, които ходят всеки ден на църква, но днес е рожденият ден на покойния й баща: набожен, макар и не прекалено, той ходеше на тази служба, преди да започне работният ден. Лолита знае, че на Томас Палма би му харесало да я види там, как отбелязва по този начин рождения му ден. Що се отнася до останалото, тя изпълнява разумно основните препоръки на католическото си възпитание: неделна служба и причастие от време на време, след изповед при стария свещеник, семеен приятел, който не задава неудобни въпроси и определя поносими епитимии. Нищо повече. Свикнала да чете много в резултат на модерното си възпитание, подобно на други жени от кадиската буржоазия и наследницата на рода Палма има либерални възгледи за света, търговията и живота. Това се оказва съвместимо с формалното практикуване — искрено в нейния случай — на католическата религия, но смекчава у нея крайностите и я отдалечава от проявите на лъженабожност, характерни за нейния пол и епоха.

Площадът се изпълва с хора. Слънцето още не се е издигнало много високо и температурата на летния ден е приятна. Няколко чужденци от една съседна странноприемница — преди „Париж“, сега прекръстена на „Патрия“^[2] — закусват, насядали около маси на улицата и гледат минувачите. Продавачите от близките магазинчета отварят вратите и махат дървените решетки от витрините, излагайки на показ стоките. Някои жени, коленичили на земята, мият входовете и тротоарите пред къщите. Други пръскат с вода паважа и поливат саксиите по балконите. Отмятайки назад мантилята си, като я оставя да падне на раменете — косата й е сресана назад, стегната, прибрана в плитка, завита на кок и прикрепена на темето с малко седефено гребенче — Лолита Палма пъха молитвеника в чантичката от черен атлаз, пуска ветрилото да виси на шнурчето, с което е привързано към дясната й китка и тръгва към магазините, разположени между ъгъла на улиците „Сан Франсиско“ и „Виехо Консуладо“, където има антикварни книжарници и сергии с щампи и гравюри. Преди да се прибере вкъщи, има намерение да слезе до площад „Сан Агустин“, за да прибере няколко поръчани книги и да поръча чуждестранни вестници. После ще се върне в кабинета, както всеки ден.

Не забелязва Пепе Лобо, докато той не се изпречва пред нея. Тъкмо излиза от една книжарница с пакет под мишница. Корсарят е облечен с къса куртка с широки ръкави и позлатени копчета, панталон от памучен плат, дълъг до глезените, носи обувки с тока. Щом я вижда, спира рязко и сваля двувърхата си флотска шапка.

— Сеньора — каза той.

Лолита Палма отвръща малко объркана на поздрава.

— Добър ден, капитане.

Не е очаквала срещата. Нито пък той, както изглежда. Има нерешителен вид, с шапка в ръка, сякаш се двоуми дали да си я сложи или не, да продължи ли по пътя си или да размени от учтивост няколко думи. С нея се случва същото. Неловко й е.

— На разходка ли?

— На църква.

— Аха.

Гледа я с интерес, като че ли е очаквал друг отговор. Дано не ме вземе за някоя от онези прекалено набожни жени, които позират с вярата си, минава за миг през ума на Лолита. Секунда по-късно се ядосва, че подобно нещо й е минало през ум. Какво ме засяга какво мисли или не мисли този човек, казва си тя накрая.

— Посещавате книжарници? — пита тя учудено.

Корсарят не изглежда да е забелязал дързостта на думите й. Обръща се, за да погледне назад, към магазина, от който излиза. После показва пакета, който носи под мишница. Усмихва се, сякаш не придава значение на въпроса. Белите му зъбите проблясват като ивица от слонова кост по загорялото му лице.

— Не много често, ако не е във връзка с работата ми — отговаря простичко той. — Това е „Naval Gazeteer“^[3] в два тома. Един английски капитан е умрял от треска и разпродават на търг нещата му. Знаех, че тук ще намеря някои от книгите му.

Лолита кимва. Такива търгове се провеждат често на пазарчето, намиращо се в близост до Пуерта де Мар, когато кораби се завръщат от дълги и нездравословни пътувания. Сбит преглед на един живот, изложен на брезент на земята, като останки от корабокрушение: парче китова кост, малко дрехи, джобен часовник, нож с почерняла дръжка, калаена кана за вино с гравирани инициали, миниатюрен портрет на жена и понякога някоя и друга книга. Малко неща се побират в сандъка на един моряк.

— Колко тъжно — казва тя.

— За англичанина — да — Лобо потупва пакета. — За мен е голям късмет. Хубаво е да имаш тази книга на борда…

Корсарят замълчава, като последната му дума заглъхва. Изглежда се колебае дали да приключи дотук разговора или да го продължи още малко. Опитва се да улучи златната среда между учтивост и уместност. Лолита също се колебае. Но ситуацията започва малко да я забавлява.

— Сложете си шапката, капитане. Моля ви.

Мъжът продължава да стои гологлав, сякаш се чуди дали да се подчини или не, докато накрая си слага шапката. Дрехата му е същата, с която Лолита го е виждала и преди, поизлиняла на ръкавите, но ризата му е нова и чиста, от фина батиста, бялата му вратовръзка е завързана по американски, така че и двата й края са свободни. Сега тя се усмихва вътрешно. Неудобството, което отгатва у него, почти успява леко да я разнежи. Тази толкова мъжка, смътна недодяланост, странно се съчетава със спокойния поглед, който понякога буди интереса й. А не виждам причината, казва си тя накрая. Или всъщност я виждам. Човек с неговия занаят е свикнал с жени от друга класа. Предполагам, че няма навика да приема жени като шефове или съдружнички. Не е свикнал с това жена да бъде онази, която му дава работа или му я отнема.

— Знаете ли английски?

— Справям се, сеньора.

— В Гибралтар ли го научихте?

Казва го, без да се замисли или почти без да се замисли. Така или иначе се пита защо. Той я наблюдава замислено. Може би дори любопитно. Зелените очи, толкова прилични на котешки, сега издържат на нейния поглед. Нащрек е. Предпазлива котка.

— Говорех английски и преди това. Поне малко. Но да, в Гибралтар го усъвършенствах.

— Разбира се.

Гледат се още известно време и пак не проговарят. Изучават се. Що се отнася до Лолита, тя изучава по-скоро себе си, отколкото мъжа пред нея. Изпитва необикновено чувство на любопитство, примесено с боязън, едновременно дразнещо и приятно. Последния път, когато се озова срещу корсаря, тонът на разговора беше различен, професионален и в присъствие на други хора. Случи се преди седмица, по време на работна среща в нейния кабинет. Тогава присъстваха Санчес Гинея и синът му, ставаше дума да се подпише ликвидацията на френския едномачтов кораб „Мадона Диоле“, който след двумесечни процедури във флотския трибунал и след като пуснаха малко пари в алчните шепи на правораздавателните чиновници, — най-сетне беше признат за законна плячка с товара си от кожи, зърно и ракия. След като частта на краля беше изплатена в кралската хазна, Пепе Лобо успя да се погрижи за третината, полагаща се на екипажа: от която, освен двайсет и петте песос, които вземаше на месец като аванс срещу плячката, на него му се полагаше една седма. Също така се погрижи да бъдат изплатени двете части, полагащи се на всяко от семействата на загиналите или сакатите, извън изплащането от общия фонд, предназначен за сакати, вдовици и сираци. В кабинета корсарският капитан действаше експедитивно и резултатно, следеше много зорко сметките: нито една сума, дължима на неговите хора, не беше подмината. Преглеждаше всичко методично, преди да положи подписа си на всяка страница. Държанието му, забеляза Лолита Палма, не беше държание на човек, който се страхува, че корабовладелците ще злоупотребят с доверието му. Задоволяваше се да провери старателно резултата, сумата, за която той и хората му рискуваха живота си, натъпкани в тясното пространство на шалупата: вятър, вълни и врагове отвън, блъсканица, смрад и влага вътре, малка каюта на кърмата за капитана, стая с нарове, отделена със завеса част за помощник-капитана, боцмана и писаря, платнени койки за останалата част от екипажа, ползвани според смените на дежурствата, никаква защита от вятъра и морето на откритата и клатушкаща се палуба; съдба на моряк и войник, няма нито миг спокойствие, така гласи и старата моряшка поговорка: „Едната ръка остави за себе си, другата дай за краля“. Затова, наблюдавайки корсаря, докато той четеше и подписваше документите в кабинета, Лолита затвърди мнението си, че един добър капитан трябва да е такъв не само в морето, но и на сушата. Проумя също защо двамата Санчес Гинея толкова уважават Пепе Лобо и защо във време като сегашното, когато има недостиг на моряци, никога не липсват хора, желаещи да се запишат в екипажа на „Кулебра“. „Той е от онези хора — така беше казал преди време Мигел Санчес Гинея, — по които проститутките от пристанищата полудяват, а мъжете са готови да дадат за тях и последната си риза“.

Продължават да стоят на улицата, до антикварната книжарница, и да се гледат. Корсарят докосва шапката с движение, показващо, че се кани да продължи по пътя си. Внезапно Лолита открива, че не желае той да си тръгне. Поне все още не. Иска й се това странно усещане да продължи. Необикновената тръпка — от страх или от някакво предчувствие, която възбужда леко любопитството й.

— Бихте ли ме придружили, капитане?… Трябва да прибера някои пратки. По-точно книги.

Казва го толкова самоуверено, че сама се изненадва. Спокойна е, или поне се надява, че така изглежда. Но чувства как лекото пулсиране в китките й се усилва. Туп. Туп. Туп. Мъжът я поглежда малко объркан за миг, после отново се усмихва. Неочаквана, открита усмивка. Или поне такава изглежда. Лолита се взира в ъгловатата и твърда линия на долната му челюст, където тъмната брада, макар и несъмнено бръсната много рано сутринта, пак е набола. Носи бакенбарди по модата, стигащи до средата на бузата, гъсти и тъмнокестеняви. Пепе Лобо съвсем не е изтънчен мъж. Няма нищо общо с капитан Вируес или с младите мъже от добри семейства, които посещават кадиските кафенета и се разхождат по „Аламеда“. Няма абсолютно нищо общо с тях. У него има нещо грубовато, подчертано от необикновено светлите му котешки очи. Има нещо първично или опасно. Широк гръб, силни ръце, яка фигура. С две думи истински мъж. И да, опасен, това е точната дума. Не е трудно да си го представи човек с разрошена коса, по риза, целия в пот и барут, да крещи заповеди или ругатни сред дима на оръдейните залпове и вятъра, обтягащ въжетата, на палубата на шалупата, на която изкарва прехраната си. Не е трудно да си представи човек и как мачка чаршафите под тялото на някоя жена.

Последният обрат в мислите й смущава Лолита Палма. Търси думи, с които да прикрие душевното си състояние. Жената и корсарят вървят надолу по улица „Сан Франсиско“, без да се гледат и без да си говорят. На две педи разстояние един от друг.

— Кога излизате отново в морето?

— След единайсет дни. Ако армадата ни отпусне всичко, което ни е необходимо.

Тя държи чантичката си отпред. Минават ъгъла с улица „Балуарте“ и я оставят зад себе си. Вървят бавно.

— Хората ви са доволни. Френският кораб донесе нелош приход. А имаме и друг заловен, който чака съдебна оценка.

— Да. Работата е там, че някои са продали предварително своята част от плячката на търговците в града. Предпочитат да имат пари на момента, дори да са по-малко, отколкото да чакат да се произнесе флотският трибунал… И естествено, вече са ги похарчили.

Лолита лесно може да си представи как моряците на „Кулебра“ харчат парите си из уличките на „Бокете“ и бордеите на Калета. Не е трудно да си представи и как Пепе Лобо харчи своите.

— Предполагам, че това не е зле за нашето предприятие — изказва мнение тя. — Сигурно искат да се върнат в морето, за да изкарат още.

— Едни да, други не толкова. Животът там не е много удобен.

На всеки балкон, зад решетки от ковано желязо, издадени извън сградите и над главите им, има саксии с цветя. Като висяща градина, която се разстила надолу по улицата. Пред магазина за играчки мръсни малчугани, с раздърпани шапки на главите, гледат жадно порцелановите фигурки и кончета, барабаните, пумпалите и количките, закачени на рамката на вратата.

— Боя се, че ви откъсвам от задълженията ви, капитане.

— Не се безпокойте. Отивах към пристанището. На кораба.

— Нямате ли дом в града?

Корсарят завърта отрицателно глава. Когато нямал работа и живеел на сушата, имал нужда от дом, разказва той. Но вече не. Още по-малко пък при цените в Кадис. Да поддържа къща или стая струва много пари, а и малкото му притежания се побират в каютата му. На борда.

— Е, сега сте платежоспособен.

Ивицата от слонова кост отново проблясва на почернялото от слънце лице.

— Да, донякъде. Както казвате… Но никога не се знае. Морето и животът са мръсна работа. — Той докосва машинално единия връх на шапката си. — С извинение за израза.

— Дон Емилио ми каза, че сте оставили всичките си пари на депозит при него.

— Да. Той и синът му са много почтени. Дават добра лихва.

— Ще ми разрешите ли един личен въпрос?

— Разбира се.

— Какво ви кара да излизате в морето?

Пепе Лобо не отговаря веднага. Сякаш размишлява.

— Нуждата, сеньора. Така е при почти всички моряци, които познавам… Само глупак би стоял там за удоволствие.

— Може би аз щях да съм един от тези глупаци, ако се бях родила момче.

Казва го, докато върви, загледана напред. Но чувства, че Пепе Лобо се е втренчил в нея. Когато тя отвръща на погледа му, установява, че в очите на моряка все още личи следа от почуда.

— Странна жена сте вие, сеньора. Ако ми позволите да го кажа.

— Защо да не ви позволя?

На ъгъла на улица „Карне“, край църквата „Росарио“ група граждани от квартала и минувачи спорят до един афиш, залепен на стената на манастира. Това е правителствен бюлетин на регентството за последните военни операции, включително провала на експедицията на генерал Блейк до графство Ниебла и новината, че Тарагона се е предала на французите. До официалния афиш има залепен друг, анонимен, описващ в подробности и с жлъчен тон как загубата на каталунския град се дължи на липсата на желание у английския генерал Греъм да се притече на помощ на испанския гарнизон. Освен в Кадис, който продължава да е в безопасност сред своите укрепления и оръдия, в останалата част на Полуострова зачестяват лошите вести: некомпетентност на генерали, недисциплинираност на войската, британци, действащи по свое усмотрение и невъзможност да се направи разлика между партизаните бунтовници и бандите от крадци и убийци. От загуба на загуба, както остроумничи братовчедът Тоньо, към крайната победа. Ето я там, под носа ни.

— Знаете ли, че не се радвате на добро име, капитане?… Нямам предвид компетентността ви като моряк, естествено.

Следва дълго мълчание. Изминават така двайсет крачки, един до друг, до малкия площад „Сан Агустин“. От къде на къде дръзнах да кажа това, пита се Лолита смутена. С какво право? Не мога да позная тази глупачка, която се осмелява да говори вместо мен. Раздразнителна и нахална в отношението си към един мъж, който нищо не ми е направил, и когото съм виждала половин дузина пъти в живота си. Миг по-късно, когато стигат до книжарницата на „Салседо“, тя спира изведнъж и поглежда корсаря право в очите.

— Някои твърдят, че не сте джентълмен.

Интересното е, че не забелязва нито притеснение, нито огорчение от думите й. Пепе Лобо стои неподвижен, стиснал пакета с „Naval Gazeteer“ под мишница. Изражението му е сериозно, този път не се усмихва.

— Който и да го е казал, е имал право… Не съм джентълмен. Нито пък претендирам да съм такъв.

В тона му няма желание за извинение, нито предизвикателство. Казал го е съвсем естествено. Без да отклонява поглед. Лолита накланя леко глава встрани.

— Странно е, че казвате това. Всички претендират, че са такива.

— Както вече виждате, не всички.

— Шокира ме вашият цинизъм… Трябва ли да го наричам така?

Бързо примигване. Сега вече изглежда стъписан от думата. Цинизъм. Навярно дори не я знае, казва си тя. Навярно в неговия нрав всичко е естествено. В неговия живот, така различен от моя. На устните на корсаря се появява тънка усмивка. Замислена.

— Както и да се нарича това, то си има някои предимства — казва Пепе Лобо. — Времената сега не са такива, че да можеш да си позволиш да кажеш „Стреляйте първи“^[4]. С това няма да се изхраниш… Макар че на кораба сухарът е червясал, сланината — гранясала, а виното — разредено.

Замълчава и хвърля поглед наоколо: към вратата на църквата под статуята на светеца, настилката на площада, където кълват гълъби, отворените магазини, витрината и сандъците, извадени пред книжарницата „Салседо“ и другите книжарници наблизо — „Ортал“, „Мургия“ и „Наваро“, с изложените навън книги. Съзерцава всичко като човек, който само минава оттук и поглежда отстрани, сякаш отдалеч.

— Оказва се, че е приятно да се разговаря с вас, сеньора.

В думите му няма сарказъм. Това учудва Лолита.

— Защо? Сигурно не е заради това, което казвам. Опасявам се, че…

— Не става дума за това, което казвате.

Тя потиска внезапното си желание да отвори ветрилото и да си повее силно с него.

— Бих искал…

Корсарят започва изречението, но не го довършва. Замлъква. Настъпва ново мълчание. Този път кратко.

— Мисля, че вече е време да продължите пътя си, капитане.

Мъжът кимва разсеяно или по-скоро машинално.

— Разбира се.

После докосва единия връх на шапката си, произнася тихо: „С ваше позволение“ и се наканва да си върви. Лолита отваря ветрилото си и няколко секунди си вее с него. На път да си тръгне, Пепе Лобо се взира в рисунката на ветрилото й. Тя забелязва посоката на погледа му.

— Това е драцена — казва тя. — Екзотично дърво… Виждали ли сте го някога?

Мъжът стои неподвижен, наклонил глава встрани. Сякаш не е чул добре.

— В Кадис — добавя тя — има няколко изключителни екземпляра. Dracaena draco, така се казва.

„Вземате ме на подбив“, казват очите на корсаря. Наблюдавайки изражението му, едновременно объркано и любопитно, Лолита изпитва тайно удоволствие от това да хвърли този мъж в един свят, който му е непознат.

— Има едно дърво в двора на „Сан Франсиско“, близо до вкъщи. Ходя да му се възхищавам от време на време, както се ходи при стар приятел.

— И какво правите там?

— Сядам на една пейка срещу него и го гледам. И мисля.

Пепе Лобо слага пакета под другата си мишница. От няколко секунди има вид на човек, който се взира в някаква загадка и тя чувства, че много й харесва да бъде гледана по този начин. Така си възвръща отчасти контрола върху действията и думите си. Това я успокоява. Изпитва желание да се усмихне, но не го прави. Така е по-добре.

— И от дървета ли разбирате? — пита той накрая.

— Малко. Интересувам се от ботаника.

— Ботаника — повтаря корсарят толкова тихо, че едва се чува.

— Да, така е.

Котешките очи продължават да изучават заинтригувано нейните.

— Веднъж — решава се да проговори предпазливо Пепе Лобо накрая — участвах в ботаническа експедиция…

— Не може да бъде.

Той кимва, видимо доволен от изненадата, която се изписва на лицето й. Усмихва се леко, едва-едва, развеселен е.

— През осемдесет и осма година, бях помощник-лоцман на кораба, който върна хората от експедицията, със саксии, растения, семена и какво ли не още. — Той замълчава замислено. — Знаете ли кое е любопитното?… Можете ли да предположите как се казваше корабът?

Въодушевлението на Лолита е искрено. Почти плясва с ръце.

— През осемдесет и осма ли? Разбира се, че знам: „Драгон“^[5]… Като дървото!^[6]

— Виждате ли? — усмивката на корсаря става по-широка. — Светът е малък.

Тя още не може да се съвземе от изненадата. Дракони и драцени… Действително, странно се преплитат пътищата на живота.

— Не мога да повярвам… Преди двайсет и три години сте придружили до Испания Иполито Руис от Каляо!

— Виж ти! Не си спомням как се казваха онези господа. Но без съмнение вие знаете по-добре от мен.

— Разбира се, че зная… Експедицията до Чили и Перу беше много важна: тези растения сега са в Ботаническата градина в Мадрид. У дома имам няколко книги, публикувани от дон Иполито и неговия придружител Павон… Там дори се споменава името на кораба!

Оглеждат се взаимно, отново безмълвно. Накрая тя нарушава мълчанието.

— Колко интересно — сега тонът й е по-спокоен. — Трябва да ми разкажете за всичко това, капитане. Много бих искала.

Ново мълчание. Съвсем кратко. И мимолетен проблясък в погледа на корсаря.

— Сега ли?

— Не, сега не — ласкавият й тон смекчава отказа. — Може би някой друг ден… Когато се върнете от плаване.

Строги, груби, солидни, тримата мъже са седнали на плетени столове под сянката на лозницата. Свиват си цигари с рязан тютюн от кесията, която минава от ръка на ръка, изтръгват искра от огнивото и тютюнът започва да дими. Преполовената стъкленица с вино вече е обиколила четири пъти масата.

— Това са две хиляди дуро — казва Куро Панисо. — Които можем да си поделим.

Панисо е работник в солниците, съсед и кръстник на едно от децата на Фелипе Мохара, който го гледа замислен. Идеята го примамва. От известно време обсъждат подробностите.

— Нощите са къси, но има достатъчно време — настоява Панисо. — Можем да се приближим с плуване по канала, без да вдигаме шум, както направихме двамата със сина ми онази нощ.

— Докъде стигнахте?

— До Матийя, близо до вълнолома. Там видяхме две други лодки, но по-далеч. По-трудни за залавяне.

Мохара взема стомната, отмята глава назад и отпива голяма глътка червено вино. После я подава на шурея си Бартоло Карденас — много слаб, жилав, с ръце като лозови пръчки, — който пие на свой ред и я подава на Панисо. Слънцето се отразява в неподвижната вода на близките солници и размива в далечината очертанията на боровете и меките линии на възвишенията на Чиклана. Колибата на Мохара — скромно жилище от две стаи и вътрешен двор с лоза, здравец и малка зеленчукова градина, — се намира в околностите на поселището на остров Леон, между него и близкия канал Сапорито, в края на дългата улица, идваща от площад „Трес Крусес“.

— Разкажи ми пак — казва Мохара. — Подробно.

Канонерска лодка, повтаря търпеливо Панисо. Дълга четиридесет крачки. Завързана в канала Алкорнокал, близо до мелницата на Санта Крус. Пазят я един ефрейтор и петима войника, които убиват времето със сън, защото от оная страна жабарите са спокойни. Той и синът му се натъкнали на лодката, когато проверявали дали там продължават да вадят пясък за укрепленията. Прекарали целия ден скрити сред храсталаците, като проучвали мястото и планирали удара. Не е трудно. Отиват отвъд канала Камарон, движат се сред езера и тесни проходи между острови чак до големия канал, като внимават да не бъдат забелязани от английската батарея на Сан Педро. После стигат до Алкорнокал, бавно и с плуване. Спадането на водите при отлива и веслата ще помогнат на връщане. Ако пък духне и вятър, ще стане още по-добре.

— На нашите военни това няма да им допадне — възразява Мохара.

— Те не смеят да навлязат толкова навътре. Ако го направят, биха взели наградата, без да ни дадат и един реал… Много пари са, Фелипе.

Мохара знае, че Куро Панисо е прав. Напълно прав. Испанските власти плащат двайсет хиляди сребърни реала награда за залавянето на вражеска канонерска лодка, за малка фелука или ладия с оръдие. Дават и десет хиляди реала, за какъвто и да е по-малък въоръжен кораб и по двеста за всеки пленен неприятелски моряк или войник. И което е най-важно: за да стимулират този вид пленявания, плащат бързо и в брой. Или поне така твърдят. В тези тежки времена, когато на почти всички моряци и на мнозина военни се дължат по двайсет забавени плати, а ако си ги поискат, им се отговаря кратко: „няма решение за издължаване“, две хиляди дуро в монети, при това изплатени незабавно, се равняват на цяло състояние.

Най-вече за бедни хора като тях: бивши бракониери и работници в солниците на Острова, каквито са Мохара и другаря му Панисо, а пък Бартоло Карденас е въжар в такелажната фабрика на Карака.

— Ако ни хванат мосютата, спукана ни е работата.

Панисо се усмихва алчно. Той е плешив, як, със загорял от слънцето череп и сивееща брада. Носи сгъваем нож в пояса, който е бил черен, а сега е избелял до сиво, а ризата му е цялата в кръпки. Обут е в платнени моряшки панталони до под коляното, босите му крака са покрити с мазоли като краката на Мохара.

— За тази сумичка мога да ги оставя да се опитат — казва той.

— И аз — отбелязва шуреят Карденас.

— Който го е страх от мечки, да не ходи в гората.

Тримата си представят печалбата и се усмихват доволно. Никой от тях не е виждал толкова пари накуп в живота си. Нито накуп, нито на части.

— Кога би могло да стане това? — пита Мохара.

Отеква далечен гърмеж и тримата поглеждат отвъд Сапорито, на изток, към каналите, които се простират към Чиклана. По това време французите нямат навик да обстрелват, но никога не се знае. Обикновено обстрелват над Острова, когато някъде по фронтовата линия се води тежка битка, а често го правят и през нощта. Много хора предпочитат да живеят като погребани в избите или мазетата на къщите си, ако домовете им разполагат с такива. Домът на Мохара не е от тях: когато падат бомби, нямат друго убежище наблизо, освен църквите „Кармен“, „Сан Франсиско“ или енорийската, която е с дебели каменни зидове. Ако успеят да стигнат дотам обаче. Ако бомбите полетят неочаквано, като сега, не им остава друго, освен да се прилепят към някоя стена, прегърнали децата, и да се молят.

Жената на Мохара — черни коси, зле прибрани в кок, отпусната кожа, увиснали гърди под широката блуза — също е чула далечния тътен. Показва се на вратата, бършейки ръце в престилката си и поглежда към Чиклана. В изражението й няма страх, а само примирение и умора. Съпругът й с един поглед я отпраща да се прибере вътре.

— Бихме могли да отидем след пет дни — казва Куро Панисо, снишавайки глас. — Когато няма луна и ще бъде тъмно.

— Дотогава може да са сменили мястото.

— Стои си там, завързана за кея. Използват я, за да навлизат в канала и да стрелят срещу английската батарея на Сан Педро… Каза ни го дезертьорът, когото хванахме на връщане: беше се скрил в лагуната на Пелона, чакал да падне нощта, за да мине с плуване отсам.

— И казваш, че лодката има оръдие?

— Видяхме го. Голямо… Жабарят каза, че е шест-осем фунта.

Саморъчно свитите цигари димят, стъкленицата отново обикаля масата. Споглеждат се със сериозни изражения. Всички знаят за какво говорят.

— Трима сме малко.

— Би могло да дойде моето момче — казва Панисо.

Момчето е на четиринадесет години. Казва се Франсиско, като баща си: викат му Куро или Курито. Умно е и пъргаво като катериците от боровата гора. Твърде млад, за да се причисли към стрелците, Франсиско придружава баща си от време на време, когато обхождат каналите. Сега е седнал на трийсетина стъпки, на брега на Сапорито, с въдица в ръка и се опитва да хване нещо. Панисо му е казал да стои там и да не им пречи, докато не го повикат. Макар годините му да са достатъчно, за да рискува живота си, не е достатъчно голям, за да присъства на мъжките разговори. Нито пък за виното и тютюна.

— С още хора ще станем много — изказва мнение шуреят Карденас. — Може англичаните от батареята на Сан Педро да започнат да ни обстрелват, или нашите от Маседа… Или пък на връщане, ако ни вземат за жабари.

— Четирима е добре — заключава Мохара. — Ние и малкият.

Панисо смята на пръсти.

— И освен това — отбелязва — сметката излиза чудесно: по петстотин дуро на човек.

Шуреят Карденас поглежда Мохара многозначително, но последният остава безучастен. Момчето рискува толкова, колкото и другите, така трябва да бъде. Между тях двамата с Панисо думата „кръстник“ има истинска стойност.

— Може пък да стане — казва той.

Стомната се опразва при една последна обиколка. Работникът от солниците става, взема я за гърлото и влиза в къщата, за да я напълни отново. Виното е лошо, кисело, но друго няма. Съживява вътрешностите и намеренията. До угасналото огнище под комина на камината, Мануела Карденас^[7], съпругата, приготвя яденето заедно с единайсетгодишната си дъщеря: рядко гаспачо със скилидка чесън, парчета суха чушка, стрити със зехтин, оцет и малко вода и хляб. Има още две дечица, едно на осем и друго на пет години, които си играят на пода с парчета дърво и едно кълбо тънка прежда до тъщата на Мохара, старица, вече съвсем немощна, която дреме на стол до делвата с вода. Най-голямата дъщеря, Мари Пас, продължава да работи като камериерка в Кадис, в дома на фамилия Палма. В тази къща се яде и се пие благодарение на онова, което тя носи у дома и на онова, което бащата получава като порцион, след като е бил зачислен в доброволческия стрелкови полк.

— Пет хиляди реала — прошепва Мохара, когато застава до жена си.

Знае, че го е чула добре. Гледа го мълчаливо, с уморени очи. Повехналата й кожа и преждевременно врязалите се около очите и устата бръчки показват следите на времето, на тежките домашни задължения, вечната бедност, ражданията на седемте деца, три от които са се поминали невръстни. Докато пълни стъкленицата с вино от една дамаджана, работникът от солниците отгатва в погледа й това, което думите не казват. Много е далеч, съпруже, почти накрай света и французите са там, а никой няма да ни плати, ако те убият. Никой няма да донесе храна вкъщи, ако останеш завинаги в онези канали. Вече достатъчно рискуваш всеки ден, че да предизвикваш още съдбата по този начин.

— Пет хиляди реала — настоява той.

Жената отмества безизразния си поглед. Фаталистка е — такава я правят времената, социалното й положение и принадлежността към този изтощен от войни народ. Шуреят Карденас, който знае да пише и да смята, го е изчислил вече: три хиляди бели хляба от по два фунта, двеста и петдесет чифта обувки, триста фунта месо, осемстотин фунта мляно кафе, две хиляди и петстотин куартийос^[8] вино… Това са само някои неща, които биха могли да си купят, ако Фелипе Мохара успее да прекара на буксир, с гребане или както Бог даде, тази френска канонерка от мелницата в Санта Крус през половината левга канали, лимани и ничия земя. Храна, масло за светилника, дърва за готвене и огрев през зимата, дрехи за малките, които сега са полуголи, покрив за колибата, нови одеяла за сламеника в стаята с опушени стени, където спят всички, родители и деца. Ще могат да си поемат глътка въздух сред тази мизерия, смекчавана единствено от улова на някоя риба в малките канали или от някоя птица, ударена с ловната пушка в солниците — което става все по-трудно: дори бракониерството, което преди им е позволявало да се изхранват, е отишло по дяволите заради войната и цялата тази войска, окопала се на Острова.

Работникът от солниците излиза отново навън, примижавайки от отблясъка на слънцето по повърхността на неподвижните води в канали и лагуни. Дава стомната на кръстника и на шурея си, които отмятат глави назад, насочвайки струята вино към гърлата си. Премляскват доволни. Кълцат тютюн с ножове в мазолестите си длани. Свиват нови цигари. Срещу светлината, в дълга редица по пътя, който върви край канала Сапорито и води до арсенала на Карака, се движат бавно силуетите на затворниците, които се връщат от работа на укрепленията на Гайинерас, ескортирани от морска пехота.

— Ще тръгнем оттук след пет дни — казва Мохара. — По тъмно.

От вълнолома Харсия на Пуерто Реал Симон Дефосьо наблюдава близкия неприятелски бряг. Неговото око на професионалист, свикнал да пресмята и действителни разстояния или такива в мащаб на картите, действа с прецизността на същински далекомер: точно три мили до края на Кантера, една миля и шест десети до Карака и до внушителната батарея, която защитава северозападния ъгъл на арсенала, батареята на Санта Лусия, разположена около старата сграда на затвора, добре оборудвана от испанците с двайсет бълващи огън дула, включително двайсет и четирифунтови оръдия и деветинчови гаубици. Цялото това разгръщане, което позволява секторът й на обстрел да се засича с тези на други батареи, и възможността за кръстосан огън прави непревземаема вражеската линия в тази нейна отсечка, тъй като така се покриват тесните канали, по които биха могли да плават френските части при евентуално нападение, а освен това може да се подпомагат набезите на канонерките, които периодично тормозят императорските войски. Точно това се е случило преди три дни, когато една флотилия от кораби, хвърлили котва пред Пуерто Реал, много близо до вълнолома, е била нападната от лодки, приближили се през нощта откъм неприятелския бряг. Осъмнаха срещу десет испански канонерки, четири от които въоръжени с гаубици, разгърнати в бойна линия, и до началото на отлива, преди да потеглят обратно към базите си, те изстреляха повече от двайсет гранати и двеста снаряда с картеч, нанасяйки много щети на корабите, екипажите и близките до пристанището сгради. Само така наречената „Голяма къща“, къщата на фамилия Роса, намираща се непосредствено до вълнолома и предназначена за склад на боеприпаси и казарма на бреговата стража, получи осем попадения. Накратко, малка катастрофа. С убити и ранени. Поради тази причина маршал Виктор, чиито къдрави бакенбарди бяха настръхнали от ярост, с присъщата си казармена грубост вдигна скандал на генерал Мение, сегашния командир на дивизията, отговаряща за Пуерто Реал, започвайки с това, че е некадърник и продължавайки нататък в подобен дух, а после накара да доведат на бърза ръка Симон Дефосьо от Трокадеро, като му даде необходимите пълномощия и му нареди да проучи положението и да вземе мерки случилото се да не се повтаря повече — по думите на маршала, предадени дословно — в този курвенски живот.

Приближава се сержант Лабиш, когото Дефосьо е взел със себе си, за да му помага. Подофицерът не е образец на изпълнителност и боен дух, но е единственият, с когото капитанът разполага в момента. Лабиш поне привидно покрива изискванията. Може би смяната на обстановката му е вляла енергия, а може би намира отдушник на досадата и лошото си настроение, натрупани в Трокадеро, чрез непознатите подчинени, но от вчера овернецът дава заповеди с пълно гърло като надзирател на строеж, ругаейки местния гарнизон и всички наред.

— Оръдията вече са тук, капитане.

— Тогава пригответе място за тях, моля ви. Нека да започват да готвят лафетите.

Мирише на отлив. Чайките, накацали около корабите, заседнали в тинята — от някои са останали само изгорелите шпангоути — приличат на бели петна, осеяли ивицата покрита с водорасли тиня, останала след отлива срещу вълнолома, по който крачи Дефосьо сред гъмжило от войници, пристигащи и заминаващи с каруци и двуколки. Капитанът е проучил ситуацията още вчера сутринта, едва пристигнал в селището; следобеда е пуснал хората да работят и те са продължили цяла нощ и през целия днешен ден, без почивка. Сега минава четири следобед и един взвод сапьори, подпомагани — много неохотно при тази горещина — от пехотинци и артилеристите от флота, току-що са наслагали чували, пълни с тиня и пясък, за защита на новото укрепление, изградено във формата на полукръг, от който шест осемфунтови оръдия ще могат да защитават изцяло селището откъм морето. Трябва да могат.

Дефосьо отива да хвърли един поглед на железните тръби, които лежат на площада, върху коли, в които са впрегнати мулетата. Това са оръдия, дълги шест стъпки и тежащи повече от половин тон всяко, докарани от Ел Пуерто де Санта Мария и предназначени да се поставят върху лафетите по система „Грибовал“, поставени по места и окопани. Припряността на херцог Де Белюн принуждава да се поставят оръдията на барбети^[9], без друга защита за артилеристите освен стената от чували с пясък, опряна на дъски и подпори, забити в земята, висока от три до пет стъпки, която представлява бруствера. Това ще бъде достатъчно, за да се държат надалеч испанските канонерки, преценява Дефосьо, поне на дневна светлина; макар че го притесняват някои новости в разположението на неприятелските батареи, и той е изразил това свое притеснение пред висшестоящите. Един английски офицер, принуден заради дуел да избяга при французите, е осъвременил сведенията: далекобойни оръдия в батареята в Ласарето, подкрепления за британските редути на Санкти Петри и Гайинерас Алтас, повече португалци в Торегорда и снабдяване на тази позиция с двайсет и четирифунтови английски оръдия и трийсет и шестфунтови каронади. Всичко това е извън сектора, за който отговаря Дефосьо и не го безпокои особено, повече го тревожи обаче една нова, пряка заплаха, надвиснала над Трокадеро: проектът да се използва бомбардирският кораб „Терибле“ като плаваща батарея за навесна стрелба срещу форт Луис и Кабесуела, с цел да бъде принуден да замлъкне „Фанфан“, който обстрелва Кадис. Поне ще опитат да го сторят. Обсадата на Кадис наподобява на строене на замък от карти или подреждане на плочки от домино в дълги редици — всяка новост и всяко, дори най-незначително движение, може да доведат до неприятни последици. А императорската артилерия, със Симон Дефосьо в центъра на събитията, играе жалката роля на човек, който се опитва да загаси пожар само с ведро вода, тича насам-натам и не успява да насмогне на огъня.

Хвърляйки мундира, а с него и официалностите на чинопочитанието, капитанът се хваща да помага на мъжете, които, ръководени от сержант Лабиш, разтоварват оръдията сред скърцане на дебели въжета и скрипци и ги поставят над дървените лафети, боядисани в тъмнозелено. Последните са наклонени, с колела върху релсова платформа, която ограничава придвижването назад при изстрел. Тежестта на всяка една от дългите железни тръби прави монтирането им бавно и мъчително, допълнително усложнено от липсата на опит у войниците: несръчни са, установява Дефосьо, заслужават веднага налагане с камшик. Но не ги вини. В шестте полка, които покриват фронта от Трокадеро до Санкти Петри, оредели от тежките условия на живот и естествените за войната загуби, се чувства обезпокоителен недостиг на артилеристи. При това положение дори киселият Лабиш се оказва истинско съкровище: той поне познава занаята си. Дефосьо се вижда принуден да попълва батареите, които обстрелват Кадис, с хора от пехотата. А тук, на вълнолома на Пуерто Реал, с изключение на двама артилерийски ефрейтори, петима войници от тези войски и трима артилеристи от флота, дошли с двете оръдия от Ел Пуерто де Санта Мария — те се отличават с червените яки и маншети на сините си мундири от белите нагръдници на пехотинците — останалите, които обслужват оръдията, също принадлежат на фронтовата пехота.

Скръъц, скръц, изскърцва лафетът. Капитанът отскача назад и избягва на косъм опасността едно колело да затисне крака му. Дяволите да отнесат всичко това, мисли си той. И него самия, и испанските канонерки, и маршал Виктор с неуместните му хрумвания. Който и да е офицер би могъл да осигури артилерийското оборудване на Пуерто Реал, само че през последните месеци не се случва бомба да профучи във въздуха — без значение в коя посока — без херцог Дьо Белюн и неговият щаб да решат, че този въпрос засяга изключително Симон Дефосьо. Давам ви всичко, което поискате, драги капитане, му е казал Виктор последния път. Или поне всичко, което мога да ви дам. Така че правете каквото намерите за добре и не се вестявайте пред мен без добри новини. В резултат на това в Първи корпус всички — от най-нисшите чинове до най-висшите офицери, в това число и главнокомандващият Д’Абовил, който е сменил Лезьор, таят люта ненавист към Дефосьо, едва прикривайки омразата си зад поведението, което им налага уставът, и го наричат „любимецът на маршала“. Както и „балистичен гений“, „чудото от Мец“ и т.н. Обичайното отношение. Капитанът знае, че кой да е от началниците и колегите му би дал едномесечната си заплата, за да види как някоя от онези „Вилантроа-Рюти“ избухва в лицето му или някоя късметлийска испанска бомба го оставя на място. Оръжието му да смени собственика си, както гласи евфемистичният израз в императорската армия.

Дефосьо вади часовника от джоба на жилетката, за да види колко е часът: остават пет минути до пет следобед. Разкъсва се от желание да зареже всичко това и да се върне на редута на Кабесуела, до „Фанфан“ и братята му, които е оставил на лейтенант Бертолди. Въпреки че са в добри ръце, безпокои го, че от онази посока още не е прозвучал нито един оръдеен изстрел. Беше предвидено преди залез-слънце, ако вятърът не е неблагоприятен, да се произведат осем изстрела към Кадис: четири инертни бомби, пълни с олово и пясък, и четири с експлозивен заряд.

В последно време капитанът е доволен. Дъгата върху картата на града, която чертае попаденията, постепенно се придвижва към западната част на градското пространство, покривайки повече от една трета от него. Според получените доклади, три от последните бомби с олово са паднали близо до кулата Тавира, чиято височина я превръща във важен ориентир на стрелбата. Това означава, че попаденията вече отстоят само на 190 тоаза от главния площад на града, от „Сан Антонио“, и на 140 от църквата „Сан Фелипе Нери“, където заседават бунтовническите кортеси. С тези данни Дефосьо е оптимист за бъдещето: убеден е, че скоро, при благоприятни климатични условия, бомбите му ще надхвърлят обсега от 2700 тоаза. В момента едно ориентиране на оръдията към близката до града част от залива, където са хвърлили котва английските и испанските бойни кораби, би позволило да се стреля по някои от тях. Наистина, с неголяма точност и малки щети, но все пак това би ги принудило да вдигнат котва и да се установят малко по-далеч, срещу укрепленията на Канделария и Санта Каталина.

Вече почти всички осемфунтови оръдия са на лафетите си. Войниците дърпат въжетата и бутат, потни и мръсни. Едрите войници от инженерните войски работят съвестно, в мълчание, както обикновено. Артилеристите им прехвърлят най-тежката работа, като се опитват да свършат само най-необходимото. От своя страна пехотинците безделничат, колкото могат. Лабиш удря плесници на един от тях със систематична жестокост. После го рита по задника.

— Ще ти извадя душата, безсрамнико!

Дефосьо вика настрани подофицера. „Не го бий пред мен“, казва му тихо, за да не накърни престижа му пред мъжете. Лабиш вдига рамене, плюе на земята и се връща към работата си, а пет минути по-късно раздава два нови шамара.

— Ще ви убия!… Лентяи, мързеливци! Копелета!

Безветрието прави горещината по-тежка. Дефосьо попива потта по челото си. После взема мундира си и се отдалечава от вълнолома, отправя се към една делва с вода, поставена на сянка на ъгъла на улица „Крус Верде“, до караулната будка. Почти всички къщи в Пуерто Реал са напуснати от испанските си обитатели, доброволно или насила. Селището представлява огромен военен лагер. През големите железни решетки по фасадите на къщите, които стигат почти до земята, се вижда вътрешността на разграбените стаи, счупени стъкла, насечени на трески врати и мебели, сламеници и одеяла по земята. Купища пепел от лагерни огньове се виждат навсякъде. Дворовете са превърнати в конюшни и вонят на конска тор, досадни мухи жужат на ята.

Капитанът изпива черпак вода, сяда на сянка и вади от джоба писмо от жена си — първото от шест месеца, — което е получил вчера сутринта, преди да тръгне от батареята Кабесуела. Чете го за пети път, но и петият път то не успява да събуди у него особени чувства. „Обични съпруже“, така започва писмото, „моля се горещо на Бог да те запази жив и здрав“. Писмото е написано преди четири месеца и съдържа подробна и еднообразна поредица от семейни новини — раждания, сватби и погребения, дребни домашни инциденти, отгласи от един град и от далечни животи, които Симон Дефосьо отминава с безразличие. Вниманието му не е привлечено дори от двата реда, в които се споменава слухът, че 20 000 руснаци са наближили границата с Полша и че императорът се готви за война срещу руския цар: Полша, Русия, Франция, Мец, всички те са прекалено далеч. Преди това безразличие го тревожеше, при това много. Изпитваше дори известно угризение. Случваше му се най-вече в началото, докато пътуваше с войската на юг през непознати и несигурни земи, отдалечавайки се от привидно подредения свят, който оставаше зад гърба му. Но вече не е така. Сега, когато вече се е установил сред рутинната, геометрична сигурност на ограниченото пространство което обитава, това безразличие към всичко случващо се извън един кръг с радиус от не повече от 3 000 тоаза, се оказва крайно полезно. Почти удобно. Освобождава го от всякаква меланхолия и носталгия.

Дефосьо сгъва писмото и го прибира в джоба си. Известно време следи как вървят работите в сърповидното укрепление, после поглежда към Трокадеро. Продължава да се безпокои, че не чува „Фанфан“ и братята му. За момент се вглъбява в изчисления, траектории и параболи, унасяйки се в тях подобно на човек, потъващ в опиумни изпарения. Кулата Тавира, припомня си доволен той, най-после почти влиза във фиксирания обхват. Прекрасна новина. Центърът на Кадис вече е на една ръка разстояние. Последният пощенски гълъб, който прелетя залива, донесе миниатюрен план на тази част на града, с точните места на попаденията: две на улица „Реканьо“, една на улица „Вестуарио“. Лейтенант Бертолди подскачаше от радост. Както често му се случва, Дефосьо мисли за агента, който изпраща цялата тази информация: за човека, чиято рискована работа помага да отбелязват победоносно нови точки по плана на града. Предполага, че е испанец по произход, или отдавна заселил се тук французин. Не знае как изглежда този човек, нито името, нито професията му. Не знае дали е военен или цивилен, всеотдаен ентусиаст или обикновен наемник, предател на родината си или герой на благородна кауза. Дори не му плаща той: с всичко това се занимава генералният щаб. Единствената му пряка връзка с него са пощенските гълъби и тайните пътувания, които един испански контрабандист, когото наричат Мулата, извършва между двата бряга. Но този Мулат не казва нищо повече от най-необходимото. При всички случаи обаче онзи, другият, навярно е агент със забележителни качества. Да живееш в сянката на ешафода — това би разбило нервите на всяко нормално човешко същество. Дефосьо знае, че той самият не би бил способен да понесе това — да живее изолиран на вражеска територия, без да може да се довери никому, да се стряска всеки миг, ослушвайки се за стъпките на войници и полицаи по стълбите, изложен безспирно на опасността от подозрение и донос, а после — мъченията и позорната смърт, полагаща се на шпионите.

Оръдията вече са поставени на лафетите и са насочени над бруствера към залива. Капитанът се надига, излиза изпод закрилата на сянката и се връща на вълнолома, за да контролира окончателните настройки. По пътя чува гърмеж, идващ от запад. Едно мощно „бууум-бам“, което той познава много добре. Тренираният му слух не го лъже за разстоянието: на две левги и половина оттук. Спира и поглежда в онази посока, отвъд близкия бряг на Трокадеро, и минута и половина по-късно чува друг подобен гърмеж, последван от трети. Прав на насипа на вълнолома, засенчил очите си с ръка, Дефосьо се усмихва доволен. Изстрелите на десетинчовите „Вилантроа-Рюти“ не могат да бъдат сбъркани с други: съвършени, компактни, чисти в избухването на заряда, категорични в последващото ехо. Бууум-бам. Ето още един, четвърти. Добро момче си ти, Маурицио Бертолди. Изпълняваш дълга си.

Бууум-бам. Петият гърмеж изпълва с гордост капитана. Удовлетворен, той чувства как по тялото му се разлива приятна топлина. За първи път чува отдалече как стрелят гаубиците на Кабесуела, без да е на батареята, следящ за всяка подробност. Но всичко звучи така, както трябва. Великолепно. Последният изстрел е на „Фанфан“: различава се по един лек оттенък в началната фаза на изстрела, гласът му е по-нисък и глух от другите. Това, че го разпознава толкова отдалече, кара Симон Дефосьо да потръпне от прилив на странна нежност. Също като баща, видял първите стъпки на отрочето си.

— Изчезнал?… Вие будалкате ли се с мен?

— Съвсем не, сеньор. Опазил ме Господ.

Настъпва напрегнато, дълго мълчание. Рохелио Тисон издържа невъзмутимо гневния поглед на генералния интендант и началник на криминалната полиция, съдия Еусебио Гарсия Пико.

— Този човек беше затворник, Тисон. Беше ваша отговорност.

— Избягал е, както ви казах. Случват се такива неща.

Намират се в кабинета на Гарсия Пико, като последният е седнал зад лъскавото си писалище, на което няма нито един лист, до прозореца, от който се вижда двора на Кралския затвор. Тисон стои прав, с папка документи в ръцете и изпълнен с желанието да се намира където и да било другаде, само не и там.

— Избягал при странни обстоятелства — казва Гарсия Пико накрая тихо, сякаш говори на себе си.

— Така е, сеньор интендант. Разследваме сериозно случая.

— Хм… Колко сериозно?

— Казах ви. Сериозно.

И това е начин да се обобщи положението, толкова подходящ, колкото и всеки друг. В действителност човекът, за когото говорят — онзи, който шпионираше младите шивачки на улица „Хуан де Андас“, — от седмица е на морското дъно, увит в парче брезент с два стари оръдейни снаряда и малка котва, привързани към краката за тежест. Подгонен от спешната необходимост да получи предварително признание, Тисон беше допуснал грешката да довери работата на помощника си Кадалсо и двама агенти, не особено опитни във воденето на разпити. Задържаният сигурно не е бил добре със здравето, а и разпитващите са се поувлекли.

— Положението не е толкова тежко, сеньор. Никой нищо не знае… Или почти нищо.

Гарсия Пико го кани да седне с жест, издаващ лошото му настроение.

— Така ви се иска — казва той, докато Тисон сяда на стола и поставя папката на бюрото. — Убийството на последното момиче не мина незабелязано.

— Само слухове без потвърждение — уточнява комисарят.

— Но бяха поискани обяснения. Дори двама депутати от кортесите се заинтересуваха от случая.

Само за няколко дни, възразява Тисон. И то като за изолиран смъртен случай. После всичко се забрави. Прекалено много неща се случват в града. Други нещастия, без да броим бомбите. При толкова чужденци и военни, няма как да не се случват инциденти. Ето, вчера един английски моряк беше намушкан, а един войник удуши проститутка в „Бокете“. Седем убити за месеца, три от тях жени. За щастие почти никой не свързва последното момиче с предишните.

— Успяхме — завършва той — да затворим устата на когото трябва.

Гарсия Пико гледа папката, сякаш онова, с което е пълна, няма нищо общо с него.

— Проклета работа. Казахте, че имате заподозрян. На път да проговори, това бяха точните ви думи.

— Така беше — съгласява се Тисон. — Но избяга, както ви казах. Канехме се да го пуснем под наблюдение, а после да го заловим наново, за да спазим новите закони…

Другият мъж махва уклончиво с ръка. Погледът му се плъзва по комисаря и се насочва към безкрая: към едно неопределено място между затворената врата и неизбежния портрет, на който негово величество Фернандо VII — трогателен мъченик за родината, чезнещ във френски плен, — ги наблюдава недоверчиво изпод подпухнали клепачи.

— Спестете ми подробностите.

Тисон свива рамене.

— Двама от моите хора го закарали до последното местопрестъпление, за да извършат проучване и той им избягал. За съжаление.

— Разсеяли са се, така ли? — интендантът продължава да гледа в нищото, възможно най-далече. — Избягал е, когато нещо е отклонило вниманието им… Бил там, а после изчезнал.

— Точно така, сеньор. Агентите бяха санкционирани.

— С крайна строгост, предполагам.

Тисон решава да подмине сарказма.

— Все още го издирваме — отбелязва невъзмутим. — Това е абсолютен приоритет.

— Абсолютен?… Напълно абсолютен?

— Или почти.

— В това въобще не се съмнявам.

Гарсия Пико откъсва своя залутал се поглед от празното пространство и го насочва лениво към комисаря. Сега изражението му издава умора. Като че ли всичко ужасно го потиска: Тисон, обстоятелствата, горещината, излъчвана дори от стените, Кадис, Испания. Грохотът на бомбата, който в този момент отеква в покрайнините на Пуерта де Тиера, ги кара да извърнат за момент глави към отворения прозорец.

— Сега ще ви прочета нещо.

Той отваря едно чекмедже на бюрото си, вади някакъв напечатан документ и прочита на глас първите редове: „Отменят се завинаги мъченията във всички земи, които са владение на испанската монархия, както и използваната практика на тормоз и насилие над затворниците, незаконно и пресилено наричани изпълнителни решения, като нито един съдия, нито пък съд имат правото да наредят прилагането на мъчения“.

Когато стига дотук, той спира, вдига очи и поглежда пак Тисон.

— Какво ще кажете?

Последният дори не мигва. Не на мен с тези следобедни четения, мърмори си той на ум. Не и на Рохелио Тисон Пеняско, полицейски комисар в град, където бедният излиза от съда оправдан срещу осемдесет реала, занаятчията срещу двеста, богатият срещу две хиляди.

— Познавам разпореждането, сеньор интендант. Беше обнародвано преди пет месеца.

Другият е оставил листа на масата и го прехвърля с поглед, търсейки нещо, което да добави към прочетеното. Накрая изглежда размисля и го връща в чекмеджето. После посочва с показалеца на дясната си ръка Тисон.

— Чуйте. Ако се подхлъзнете още веднъж, всичко може да се стовари отгоре ни. Включително и вестниците, с тяхната лична неприкосновеност и всичко останало… Хората са много чувствителни на тази тема. Дори най-уважаваните и консервативни депутати приемат новите идеи. Или поне се правят, че ги приемат. Никой не дръзва да възрази.

Очевидно е, че на Гарсия Пико му липсват старите времена — по-ясни, по-категорични. Тисон прави предпазлив жест на съгласие. На него също му липсват. По негов си начин.

— Не вярвам това да ни засегне особено, сеньор. Забележете как „Хакобино Илустрадо“ защитава действията на полицейския комисариат. „Безукорен и непоколебим хуманизъм“, така пишеше там миналата седмица. Модерна полиция и прочее. Пример за другите нации.

— Шегувате ли се?

— Не.

Интендантът се оглежда, като че ли е доловил неприятна миризма. Накрая се втренчва в Тисон. С леден поглед.

— Не знам как се оправяте с този червей Сафра, но „Хакобино“ е боклук. Повече ме безпокоят сериозните вестници като „Диарио Меркантил“ и другите… А и губернаторът ме следи изкъсо.

— Наясно съм с това, сеньор.

— Наясно ли сте?… Наистина ли?… Чуйте какво ще ви кажа. Ако вестниците поискат виновници, ще хвърля вас на кучетата.

Вестниците имат други проблеми, с които да се занимават, успокоява го невъзмутимо комисарят. Последните случаи на тифус са разтревожили населението, което се бои да не се повтори епидемията от жълта треска. Дори в кортесите се говори за възможно изнасяне на законодателното събрание извън града, който поради струпването на хора и летните горещини става нездравословен. Вестите за войната също привличат вниманието на общественото мнение. След поражението на генерал Блейк при Ниебла, предаването на Тарагона, със страха от загубата на целия Левант^[10] и покачването на цената на хаванския тютюн, в кафенетата по улица „Анча“ хората имат предостатъчно материал за обсъждане. Да не забравяме и предстоящата експедиция срещу французите под командването на генерал Байестерос.

— Откъде знаете? — Гарсия Пико почти подскача на стола си. — Това е строго пазена военна тайна.

Комисарят гледа началника си с неподправена изненада. Заради подскачането.

— Знаете го вие, сеньор интендант. Зная го аз. Това е нормално. Но го знаят и всички останали… Това е Кадис.

Двамата мълчат, загледани един в друг. Гарсия Пико не е лош човек, отсъжда справедливо комисарят. Не по-лош от другите, включително и от него самия. Интендантът само иска да запази поста си и да се приспособи към новите времена. Да надживее онези контета и философи-мечтатели от „Сан Фелипе Нери“, които се опитват да преобърнат света нагоре с краката, без да имат и най-смътна представа кое е възможно и кое — не. Лошото на тази война не е самата война. А безредието.

— Освен онези нещастни момичета — казва Гарсия Пико, — има още нещо, което ме притеснява. Прекалено много хора сноват между Кадис и неприятелския бряг… Прекалено много контрабандисти, прекалено много са и другите.

— Другите?

— Сами знаете. Шпиони.

Комисарят вдига рамене, донякъде примирен, донякъде уверен в себе си.

— Това е в реда на нещата при война. Тук и навсякъде.

Интендантът отново отваря едно чекмедже от бюрото си, но не изважда нищо. Затваря го бавно, замислено.

— Имам доклад от генерал Валдес… Разузнавачите му са заловили двама шпиони през последните три седмици.

— Ние също, сеньор. Не само флотът и войската се занимават с това.

Гарсия Пико прави нетърпелив жест.

— Зная. Но има една любопитна подробност в доклада. Два пъти се споменава някакъв негър или мулат, който се движел прекалено често между двата бряга.

Рохелио Тисон няма нужда да напъва паметта си: Мулата е. Това е друг въпрос, върху който работи, откакто планинеца от улица „Вероника“ му даде следата. Засега не разполага с никакви твърди доказателства: хората му само можаха да потвърдят, че превозва лица от едната на другата страна. Думата „шпионаж“ се появява отскоро в тази история, но Тисон няма намерение да потвърждава това пред началството.

— Може би става дума за един лодкар, когото следим от известно време — отговаря той предпазливо. — Беше споменат веднъж от наши доверени източници като ненадежден… Сигурно е, че прекарва контрабанда. Дали шпионира обаче… проучваме това в момента.

— Внимавайте със заподозрения. И ме дръжте в течение… Както и по въпроса за убитите момичета, разбира се.

— Несъмнено, сеньор интендант. Влагаме във всичко цялото си старание.

Другият го поглежда така, сякаш търси скрита насмешка в последната дума, а Тисон издържа безстрашно анализа с невинно изражение. Накрая Гарсия Пико като че ли се отпуска малко. Познава добре мъжа пред себе си. Или вярва, че го познава. Той сам го е оставил на този пост, когато преди две години стана главен интендант и никога не е съжалявал за това. Поне до днес. Методите на комисаря издигат защитна стена около висшестоящите, осигурявайки им безопасност в неудобни ситуации. Работи резултатно, дискретен, без политически амбиции. Рохелио Тисон се оказва полезен човек в трудни времена. А в Испания времената винаги са такива. Трудни.

— Що се отнася до проблема с тези девойки, трябва да призная, че се справяте добре. Държите го под контрол… Вярно е, че никой не свързва още четирите смъртни случаи.

Тисон си позволява лека, почтителна усмивка. Премерено съучастническа.

— А който ги свързва, си мълчи. Или му се налага да си мълчи.

Интендантът се изправя на стола си, отново готов да подскочи.

— Спестете ми подробности за методите си.

Поколебава се, после поглежда часовника на стената до прозореца. Разбрал намека, Тисон взема папката си и става на крака. Началникът му оглежда ръцете си.

— Помнете какво ни каза губернаторът — отбелязва той. — Ако избухне скандал с тези смъртни случаи, ще имаме нужда от виновник.

Тисон се покланя едва-едва: леко движение с глава, нито инч повече от необходимото. Всеки тежи на мястото си.

— Работим по този въпрос. Да намерим такъв… Всички квартални полицаи и нощни пазачи пресяват списъци и регистри, всички хора, които успях да мобилизирам, обикалят улиците.

— Имам предвид истинския виновник. Не зная дали се изразих ясно.

Тисон дори не трепва. Прилича на котка с благодушно изражение, която чисти мустаците си, седнала до празна птича клетка.

— Разбира се, сеньор. Истинският виновник. Напълно ясно е.

— И този път да не избяга, разбирате ли?… Помнете това, което току-що ви прочетох, по дяволите. Да не му се наложи да избяга.

На танцуващата светлина на факлите, забити в пясъка под стената, се вижда Калета и може да се отгатнат близките очертания на лодките и по-малките кораби, които се полюшват от прилива близо до притихналия бряг, близан от спокойната черна вода. Нощта е ясна. Още не се вижда тънкият сърп на луната, който скоро ще изплува на небосвода, обсипан със звезди. Няма нито един повей на вятъра, нито една вълна в морето. Вертикалните пламъци на факлите осветяват с червеникавото си сияние гостилниците и заведенията край стената от черупков варовик, където по това време на годината се поднасят риба и морски дарове през деня, а през нощта се слуша музика и се танцува. В този полукръг от твърд и гладък пясък в западната част на града, отворен към Атлантика, между провлака Сан Себастиан и крепостта Санта Каталина, полицейските разпоредби се прилагат небрежно. На Ла Калета извън ограденото от крепостните стени пространство, нощните забрани не важат: през градските врати, обърнати към провлака и брега, безспирно сноват хора с пропуски или с пари, с които умилостивяват стражите. Под навесите има бутилки с ракия, ехтят фанданго и болеро, чува се звън на чаши и тракане на кастанети, има певци на фламенко и изпълнители на весели песнички, моряци, войници, чужденци — едни с пълни кесии и други, които си търсят някой да им плати бутилка вино, срещат се още и разпуснати младежи от града, англичани, както и пристигащи и заминаващи лодкари. Близостта на бойните кораби, хвърлили котва недалеч, за да се предпазят от френските бомби, носи допълнително оживление поради слезлите от тях групи от офицери и членове на екипажи. Отвсякъде се носят шумни разговори, смях на леки жени, китарен звън, песни, пиянски свади, караници. През това второ лято на френска обсада нощният, разгулен Кадис търси разтуха на Ла Калета.

— Добър вечер… Може ли да поговорим?

Пепе Лобо, седнал на проста дъсчена маса, разменя бърз поглед с Рикардо Мараня и поглежда непознатия, спрял край тях — със слабо лице и орлов нос, с бяла лятна шапка и с бастун в ръка, огряван от време на време от далечните отблясъци на фара на Сан Себастиан. Облечен е в сив сюртук, отворен над жилетката, и смачкан панталон без никакви претенции за елегантност. В мрака очите му изглеждат много тъмни. Може би дори опасни. Опасна изглежда и дръжката на бастуна, която не минава незабелязана: тежка бронзова топка, много подходяща за разбиване на глави.

— Какво желаете? — пита морякът, без да става.

Другият се усмихва леко. Кратка, учтива усмивка, която не стига до очите. Любезна, но уморена. На светлината на забитите в пясъка факли мимиката разкрива бързото просветване на златен зъб.

— Аз съм полицейски комисар. Казвам се Тисон.

Корсарите отново се споглеждат: погледът на капитана на „Кулебра“ е заинтригуван, а на Мараня е безразличен, както обикновено. Блед, слаб, елегантен, облечен в черно от тънката вратовръзка до ботушите, протегнал крака, с който накуцва леко, младият мъж се е облегнал на стола си. Пред него, на масата има чаша ракия — по нищо не личи, че вече е погълнал половин бутилка. Захапал димящата пура, той извръща бавно, неохотно глава към новодошлия. Пепе Лобо знае, че, също като него самия, първият му помощник няма слабост към полицаите. Нито към митничарите. Нито към флотските офицери. Нито към онези, които прекъсват чужди разговори в Ла Калета в единайсет часа вечерта, когато алкохолът прави езика и мислите по-тромави.

— Не сме питали кой сте, а какво желаете — уточнява сухо Мараня. Натрапникът приема спокойно неуважителното отношение, отчита Пепе Лобо, след като думата „полицейски“ е пропъдила ракиените пари от главата му. Изглежда дебелокож. Златният зъб проблясва отново в кратка усмивка. Корсарят решава, че става дума за механична, служебна мимика. Не по-малко опасна от масивната топка на бастуна или тъмните, неподвижни очи, така далечни от разтегнатите в усмивка устни, сякаш се намират на двайсет стъпки от тях.

— Обръщам се към вас по служба… Помислих си, че можете да ми помогнете.

— Познавате ли ни? — пита Лобо.

— Да, капитане. Вас и вашия помощник. Това е естествено при моята професия.

— И за какво сме ви потрябвали?

Другият изглежда се двоуми за миг, може би се чуди как да подхване. Накрая се решава.

— Този, с когото ми е необходимо да говоря, е вашият помощник. Навярно моментът не е подходящ, но имам сведения, че скоро ще излизате в открито море. Като ви видях тук, си помислих, че така бих могъл да избегна възможността да ви притеснявам на сутринта…

Надявам се, мисли си Пепе Лобо, лоцманът да не се е забъркал в неприятности. Дано да не е, до два дни вдигаме котва. Във всеки случай, това като че ли не го засяга пряко. По принцип. Потискайки любопитството си, той понечва да стане.

— В такъв случай ви оставям сами.

Движението му е прекъснато в самото си начало. Мараня поставя длан на ръкава му и го задържа.

— Нямам тайни от капитана — казва лоцманът. — Можете да говорите пред него.

Другият, който продължава да стои прав, се колебае. Или се преструва, че се колебае.

— Не зная дали трябва…

Гледа ту единия, ту другия, сякаш размишлява. Може би чака някаква дума или жест. Но нито един от корсарите не казва и не прави нищо. Пепе Лобо остава седнал, в очакване, и следи с ъгълчето на окото си своя първи помощник. Мараня остава невъзмутим, гледа полицая със същото спокойствие, с което на игралната маса чака да види каква карта ще му се падне. Лобо знае, че такъв е забързаният живот на първия му офицер: трескава, задъхана игра, в която младият мъж залага ежедневно живота си със самоубийствена небрежност.

— Въпросът е деликатен, сеньори — казва полицаят. — Не бих искал…

— Прескочете встъплението — предлага Мараня.

Другият посочва един свободен стол.

— Може ли да седна?

Не получава положителен отговор. Нито пък отрицателен. Така че придърпва стола за облегалката и сяда на него, малко по-встрани от масата, с бастуна и шапката в скута.

— Тогава ще бъда кратък. Имам сведения, че когато сте в Кадис, вие преминавате до отсрещния бряг…

Мараня продължава да го гледа, без да мигне. Очите, обрамчени с тъмни кръгове, които понякога блестят силно от треската, сега са спокойни. Не зная за какви преминавания говорите, казва той студено. Полицаят замълчава за миг, свежда лице, после се извръща леко към морето, сякаш показва някаква посока. До Ел Пуерто де Санта Мария, казва той накрая. Нощем, с контрабандистки лодки.

— Снощи — приключва той — сте били там. Отишли сте и сте се върнали.

Отговаря лека, бързо потисната кашлица. Младият мъж се смее в лицето му с невъзмутима наглост.

— Не зная за какво говорите. Така или иначе, това не е ваша работа.

Пепе Лобо вижда как златният зъб проблясва отново на светлината на факлите.

— Действително не е. Безспорно. Или поне не съвсем… Въпросът е друг. Имам причини да смятам, че сте били в лодката на човек, който ме интересува… Контрабандист, мулат.

С безизразно лице, Мараня кръстосва крака, дръпва си от пурата и изпуска бавно и нехайно дима. После свива рамене с досада.

— Добре. Достатъчно. Приятна вечер.

Ръката, която държи пурата, сочи пътя на брега и градската порта. Но другият продължава да седи на стола. Търпелив тип, решава Лобо. Няма съмнение, търпението е полезно качество в този мръсен занаят. Не е трудно да си представиш — а черните и твърди очи на човека пред него потвърждават предположението му — как полицаят се отърсва от това свое привидно добродушие, щом дойде време да се плащат сметките. В тези времена никой не е сигурен, че няма да се окаже от другата страна на решетките и закона. Корсарският капитан вярва, че Мараня, въпреки младостта и наглостта си, въпреки ракията, която изостря ненавистта, забелязва всичко това със същата яснота, с която го забелязва и той, привикнал да преценява хората по начина, по който гледат и мълчат, а птицата — по полета. Или по курешките.

— Зле ме разбрахте, сеньор… Не идвам да измъквам от вас сведения за контрабандата.

Избухване на смях кара Пепе Лобо да извърне глава към близката гостилница, където една боса танцьорка на фламенко, под акомпанимента на китарист, пристъпва ритмично по подиума, прибрала полите над голите си крака. Група испански и английски офицери току-що са пристигнали и се присъединяват към глъчката. Щом ги вижда да се настаняват, корсарят изкривява лице в гримаса. Сред испанците има едно познато лице: капитанът от инженерните войски Лоренсо Вируес. Неприятни спомени от миналото и антипатия от настоящето. Образът на Лолита Палма минава за миг пред очите му, изостряйки една жива, остра ненавист към военния. Това вгорчава допълнително и без това лошото настроение, помрачило вечерта му.

— Нещата са по-сериозни — казва полицаят на Мараня. — Има причини да се предполага, че някои лодкари и контрабандисти предават информация на французите.

Щом чува това, Пепе Лобо забравя изведнъж за Лолита Палма и Лоренсо Вируес. Надявам се да не е така, трепва той вътрешно. Проклети да са всички: Рикардо Мараня, жената, при която ходи в Ел Пурето и това куче, което си вре муцуната навсякъде. Корсарският капитан се надява, че нощните авантюри на помощника му няма да усложнят живота им. След два дни, ако вятърът е благоприятен, трябва да напуснат залива на Кадис, „Кулебра“ трябва да е загърбил вече брега, попълнил припасите си, с готови оръдия и вдигнати платна, потеглил на лов.

— Не зная нищо за това — отговаря сухо Мараня.

Младият мъж, отбелязва Пепе Лобо, е невъзмутим както винаги: пулсът му трябва да е бавен като на заспала змия. Отпива голяма глътка и поставя празната чаша точно върху влажния кръг, който е оставила, когато я е взел от масата. Със същото спокойствие той проиграва цялата си плячка на карти, предизвиква противник на дуел или се кани да скочи на палубата на вражеския кораб сред скърцане на дърво и мускетен дим. Винаги с презрителна гримаса, отправена към живота. И към самия себе си.

— Понякога човек знае неща, без да знае, че ги знае — отбелязва полицаят.

— Не мога да ви помогна.

Следва мъчителна тишина. Накрая полицаят става. Доста неохотно.

— Това е Кадис — заключава. — Тук контрабандата е начин на живот. Но шпионажът е друго нещо… Да помогнеш в борбата с него означава да служиш на родината.

Мараня се смее тихичко, нахално. Светлината на факлите и пулсиращите проблясъци на фара подчертават сенките под очите и бледността на лицето му. Смехът завършва с влажна, разкъсваща кашлица, която той умело прикрива, притискайки към устата си кърпата, извадена от ръкава на сакото, като междувременно оставя пурата да падне на земята. После прибира кърпата с безразличие, без дори да я погледне.

— Ще го имам предвид. Най-вече това за родината.

Полицаят го гледа с интерес и Пепе Лобо изпитва неприятното усещане, че запечатва в съзнанието си образа на помощника му. „Гадно, нахално момченце“, може да се прочете по стиснатите му устни. „Дано някой ден да имаме възможност да си уредим сметките.“ Така или иначе въпросният Тисон изглежда уравновесен човек, студен като риба. Надявам се, заключава корсарският капитан, никога да не ми се налага да играя на карти с тези двамата. Невъзможно е да отгатнеш каква карта държат по лицата им.

— Ако някой път се сетите, че имате да ми кажете нещо, на ваше разположение съм — разрешава въпроса полицаят. — Същото казвам и на вас, сеньор капитан… Кабинетът ми е на улица „Мирадор“, срещу новия затвор.

Слага шапката си и махва леко с бастуна си, кани се да си върви, но се забавя за миг.

— Още едно нещо — добавя, като се обръща към Мараня. — Аз бих внимавал с нощните разходки… Водят до риск от неприятни срещи. С неприятни последици.

Младежът го гледа в очите с подчертано нехайство. Накрая кимва леко два пъти и като се обляга малко назад на стола, повдига левия край на сюртука си. Там проблясва украсеният с месинг приклад от лакирано дърво на един пистолет с къса, моряшка цев.

— Откакто е измислено това, последиците могат да бъдат опасни за двете страни.

С леко наведена глава, полицаят сякаш размишлява за пистолетите, посоките и последиците, ровейки пясъка с върха на бастуна си. Накрая, с кратка въздишка, прави жест, имитирайки писане във въздуха.

— Записвам си — казва с подвеждаща мекота. — И мимоходом ви напомням, че използването на огнестрелно оръжие от частни лица е забранено в Кадис.

Мараня се усмихва почти замислено, издържайки погледа му. Факлите карат сенките по лицето му да танцуват в такт със звъна на китарите.

— Не съм частно лице, сеньор. Аз съм корсарски офицер с разрешително от краля… Намираме се извън стените на града и вашите правомощия не стигат дотук.

Полицаят кимва, пресилено любезен.

— Записвам си и това.

— Когато приключите със записването, вървете по дяволите.

Златният зъб проблясва за последен път. Истинско обещание за бъдещи неприятности, преценява Пепе Лобо, ако някой път помощникът му се отклони от тясната пътека на закона и реда. Без повече коментари двамата моряци наблюдават как комисарят им обръща гръб и се отдалечава по пясъка на плажа към провлака и вратите на градската стена. Мараня съзерцава меланхолично празната си чаша.

— Ще поръчам нова бутилка.

— Остави. Ще отида аз — Лобо още следи с поглед полицая. — Наистина ли си ходил в Ел Пуерто с Мулата?

— Би могло да се каже.

— Знаеше ли, че е подозрителен?

— Глупости — младежът извива устни пренебрежително. — А и във всеки случай това не е моя работа.

— Този гаден тип изглеждаше добре осведомен. Това е работата му, предполагам. Да се осведомява.

Двамата корсари мълчат още малко. До тях откъм кръчмата долитат гласове и смях. Полицаят е изчезнал в тъмнината под арката на Пуерта де ла Калета.

— Ако има замесен шпионаж — коментира Пепе Лобо, — може да си създадеш проблеми.

— Не започвай и ти, капитане. Стига за днес.

— Мислиш ли да ходиш тази нощ?

Мараня не отговаря. Взел е празната чаша и я върти между пръстите си.

— Това променя нещата — настоява Лобо. — Не мога да рискувам да те задържат в навечерието на отплаването ни.

— Не се безпокой… Не мисля да мърдам от Кадис.

— Дай ми дума.

— И дума да не става. Частният ми живот си е моя работа.

— Не става дума за твоя частен живот, а за твоите задължения. Имаш договор. Не мога да загубя лоцмана си два дни преди вдигане на котва.

Смълчан, Мараня гледа светлината на фара в далечината. Собствената му честна дума е едно от малкото неща, на които държи и Пепе Лобо го знае. Лоцманът на „Кулебра“ държи на неща, които за други хора, към които без замисляне се присъединява и корсарският капитан, са само тактическа уловка или средство за постигане на цел, което не те задължава по никакъв начин. Да удържи на всяка цена на дадената дума — това е една от отликите на мрачния му, дързък нрав. Още един своеобразен израз на отчаяние.

— Имаш думата ми.

Пепе Лобо допива останалото в чашата и става.

— Отивам за ракия. Пътьом ще пусна една вода.

Върви по пясъка, докато стъпва по настлания с дъски под на близката гостилница и поръчва да занесат на масата им нова бутилка. Минава покрай групата офицери, сред които е седнал капитан Вируес и установява, че онзи го гледа и че го е разпознал. Корсарят продължава напред, насочвайки се към един тъмен ъгъл на стената под площадката на укреплението Сан Педро, където мирише на урина и мръсотия. Разкопчава се и се облекчава, подпрян с ръка на стената, после закопчава отново панталона си и се връща обратно. Когато пак стъпва на пода на гостилницата, някои от компанията на Вируес го изглеждат любопитно. Възможно е онзи да е направил някоя по-особена забележка, а присъствието на два червени английски мундира в групата кара Пепе Лобо да подозира, че е станало дума за Гибралтар. Това не би било за първи път, говорил е и пред Лолита Палма. Споменът го ядосва. Трудно е да подминеш онова „някои твърдят, че не сте джентълмен“ от последния разговор. Никога не е претендирал да бъде такъв, но не му харесва Вируес да го заявява по събрания и вечеринки. Не му се нрави и да предизвиква скрити усмивчици — от тези, които забелязва, минавайки покрай офицерите.

Корсарят продължава напред и тогава в паметта му връхлита споменът за Гибралтар, мракът на пристанището и напрежението на чакането, опасността и шепота, часовия, промушен с кама на сушата, студената вода, в която плуваха, преди да се качат на тартаната, безмълвната борба с дежурния моряк, плясъкът на тялото при падането му във водата, вдигането на котва и платноходът, поел по черната вода на залива на запад, към свободата. Всичко това, докато Вируес и подобните нему спяха дълбоко в очакване на размяната на пленници, която щеше да ги върне в Испания с непокътната чест, добре изгладени униформи и с леко повдигнати вежди в израз на превъзходство, какъвто е навикът им. Всички са от една и съща каста, като онзи нахакан младок, който искаше да се бие на дуел след размяната, в Алхесирас, на когото Пепе Лобо се изсмя в лицето и го прати по дяволите. А сега чувства, че нещата са различни, или поне така му се струва. От ракията е може би. От китарите. Навярно всичко би се развило по друг начин, ако в Алхесирас го бе извикал на дуел Вируес, а не някакъв зелен голобрад младеж. Глупав, високомерен кучи син.

Преди да има време да размисли над действията си или над последиците от тях, корсарят се обръща рязко и се връща към масата на офицерите. Какво правя, пита се по пътя той. Но вече е късно да смени курса. Вируес седи в компанията на трима испанци и двама англичани. Последните, капитан и лейтенант, носят британски флотски униформи. Испанците са трима капитани: един с униформа на артилерист и двама със светлосините мундири с жълти ревери на ирландския полк. Всички вдигат учудено погледи, когато го виждат да идва към тях.

— Ние като че ли се познаваме, сеньор?

Вируес го гледа смутено. Групата мълчи. В очакване. Чува се само музиката откъм гостилницата. Очевидно капитанът от инженерните войски не е очаквал това. Както и Пепе Лобо. Какво, по дяволите, правя, пита се той отново. Тук. Забърквам се в каша като обикновен пияница.

— Мисля, че да — отговаря той.

Невъзмутим, Пепе Лобо оценява по достойнство добре избръснатата брада — в такъв късен час! — тъмнорусите мустаци и модните бакенбарди. Добре изглежда момчето, заключава той отново. Капитан от инженерните войски, нищо по-долу. Човек с образование и бъдеще по време на войната и извън нея, от онези, чийто път по света е предварително утъпкан поне наполовина. Джентълмен, както би казала Лолита Палма. Както всъщност каза. Идеално подхожда да подаде на някоя дама чиста парфюмирана кърпичка или пък светена вода на излизане от църквата.

— Така ми се стори. Вие сте от онези, които седяха в Гибралтар със скръстени ръце, в очакване на размяната…

Не довършва изречението. Другият примигва леко и се надига малко от стола. Както можеше да се очаква, никой от останалите офицери вече не се усмихва. Испанците са зяпнали. Англичаните за момента нищо не разбират. What?

— Стоях там само защото бях дал дума, сеньор. Също като вас.

Вируес натъртва надменно на последните две думи. Корсарят се усмихва безочливо.

— Да. Бяхте дал дума, пък и в доброто общество на господа англичаните. Към които имате слабост, както забелязвам.

Военният свъсва вежди. Първоначалното му смущение започва да преминава в гняв. На Пепе Лобо не му убягва бързия поглед, който Вируес отправя към сабята си, подпряна на стола. Но сам той не носи оръжие. Никога на суша и още по-малко, когато пие. Няма дори моряшки нож. Научил е този урок много млад — нагледал се е как бесят хора в не едно пристанище.

— Разпра ли търсите, сеньор?

Корсарят размишлява за миг, налагайки си да го направи добросъвестно. Интересен въпрос, все пак. И подходящ при сегашните обстоятелства. Накрая, след като е разсъдил сериозно, вдига рамене.

— Не зная — отговаря искрено. — Зная обаче, че не ми харесва как ме гледате. Нито това, което казвате или намеквате зад гърба ми.

— Никога не съм казвал зад гърба ви нищо, което да не мога да кажа и в лицето ви.

— Например?

— Че в Гибралтар постъпихте неподобаващо… Че бягството ви бе нарушение на правилата и приличието, и постави всички ни в срамно положение.

— Предполагам, че имате предвид себе си и другите глупаци като вас.

Около масата се понася гневен ропот. Прилив на кръв зачервява лицето на Вируес. След секунда се надига като възпитан мъж, какъвто е: бавно, спокойно, привидно невъзмутим. Но Лобо наблюдава свитите му ръце. Това му доставя вътрешно удоволствие. Останалите офицери продължават да седят и да се споглеждат. Особено англичаните: очевидно не разбират и дума испански, но и не им е нужно. Сцената, която се разиграва в момента, е международна. Няма нужда от превод.

Вируес докосва черната вратовръзка, която носи около яката на безукорно бялата си риза, като че ли я наглася. Видимо е усилието му да се овладее. Опъва краищата на мундира си, подпира ръка на кръста и поглежда отгоре корсаря. По-висок е от него поне с шест инча.

— Това е низост — казва той.

Пепе Лобо не отваря уста. Думите обиждат в зависимост от много неща, а той е старо куче. Задоволява се да наблюдава много внимателно другия отдолу нагоре — все едно че има в себе си ножа, който не носи, изчислявайки къде да удари, щом Вируес мръдне с пръст, ако го стори. Сякаш отгатнал намерението му, военният остава неподвижен и го гледа изпитателно. И заплашително, доколкото това е прието в доброто общество. Което означава само до известна степен.

— Настоявам спорът ни да бъде решен по изискванията на честта, сеньор.

Това „по изискванията на честта“ кара корсаря да изкриви устни. Едва не се разсмива. Ето че се натъкнахме и на офицерската чест, мисли си той. Можеш да си я завреш отзад, капитане.

— Зарежете тези приказки и пози. Това не ви е кралският двор, и ние с вас не се намираме в залата със знамената.

На масата офицерите не изпускат и дума от разговора. Пепе Лобо е с разкопчана куртка и ръце, леко отделени от тялото, като на борците. На такъв прилича в този момент: с яки рамене и силни ръце. Моряшкият му инстинкт, в съчетание с дългия опит в пристанищните вертепи и свързаните с тях инциденти, го кара да бъде нащрек, като предвижда вероятните и невероятните движения. Преценява рисковете. Същият този инстинкт му помага да почувства зад гърба си мълчаливото присъствие на Рикардо Мараня. Маркизчето, надушил проблеми, се е приближил. Готов е да се намеси, ако започне схватка. Опасен както винаги. И дано, мисли си Лобо, не му хрумне да посегне към това, което държи отляво на кръста си, под полите на сюртука. Защото ракията играе лоши шеги. Като тази, която ми изигра на мен, например. Идиотският импулс, който сега ме държи пред тоя тип, неспособен да предприема нещо, ако той не започне, а не мога и да отстъпя, без да оплескам работата, и всичко това, защото престъпих едно основно правило: никога да не започвам караница по никое време и на неподходящо място.

— Искам удовлетворение — настоява Вируес.

Корсарят гледа към брега на провлака, в посока към крепостта Санта Каталина. Това е единственото близко място, предлагащо дискретност, и за щастие има два часа, докато отливът го открие напълно. Изпитва огромно желание да събори капитана с юмруци, вместо да устройват дуел със секунданти и прочее смехотворни, протоколни нелепости. Идеята е абсурдна. Дуелът е забранен от закона. В най-добрия случай би могъл да изгуби корсарското си разрешително и командването на „Кулебра“. Без да се броят неприятностите, които ще причини на Санчес Гинея. И на Лолита Палма.

— Потеглям на плаване след два дни — казва той с неутрален тон.

Казва го както трябва, с вдигната глава. Като че ли разсъждава на глас. Никой не може да каже, че се опитва да се измъкне. Другият се споглежда с другарите си. Един от тях, артилерийски капитан със сиви мустаци и внушителен вид, завърта едва забележимо глава в знак на отрицание. Сега Вируес се колебае и корсарят го забелязва. Може пък да извадя късмет, казва си той. Може да го оставим за друг път. За да бъде по-дискретно.

— Дон Лоренсо утре рано сутринта трябва да се яви на служба — потвърждава Сивия мустак. — В ранните часове се връщаме на остров Леон. Той, аз самият и тези сеньори също.

Все така невъзмутим на вид, Пепе Лобо продължава да гледа втренчено Вируес.

— Тогава е сложно.

— Така изглежда.

Нерешителност обзема и двете страни. Корсарят скрито си отдъхва. Да изчакаме и после ще видим, заключава той. Пита се дали съперникът му изпитва същото облекчение. Нюхът му подсказва, че е така. Че се чувства облекчен.

— Отлагаме разговора в такъв случай.

— Разчитам да се видим скоро, сеньор — отбелязва Вируес.

— Спестете си това „сеньор“. Ще си изкълчите езика… Аз също разчитам на това, приятелю. За да изтрия тази усмивка от устата ви.

Нова гореща вълна избива по лицето на военния. За момент Лобо решава, че ще се нахвърли върху му. Ако се опита да ме зашлеви, мисли си той, чупя бутилка и му разрязвам лицето. После — каквото сабя покаже.

— Никога не съм бил ваш приятел — отговаря Вируес възмутен. — И ако тази нощ не беше…

— Да. Ако не беше…

Корсарят се смее грубо. Безсрамно. Докато го прави, бръква в джоба на жилетката си, вади две сребърни монети, които хвърля на собственика на гостилницата и обръща гръб на Вируес, отдалечавайки се. Зад себе си чува неравните стъпки на Рикардо Мараня, първо по дъските, после по пясъка.

— Невероятно… Поучаваш ме да бъда благоразумен и пет минути по-късно си просиш дуел.

Пепе Лобо отново прихва да се смее. Най-вече на себе си.

— От ракията е, предполагам.

Вървят по червеникавия пясък на брега към лодките, привързани до мостчето при провлака Сан Себастиан. Мараня е настигнал капитана си и куцука до него, наблюдавайки го на неясната светлина на факлите, забити в пясъка. Гледа го с интерес, като че ли тази вечер го вижда за първи път.

— От това ще да е — настоява Лобо след малко. — От ракията.

Бележки

[1] (лат.) — заключителните думи на католическата литургия. Преводът на фразата е спорен, най-често се тълкува като „Вървете, свободни сте да си вървите“. — Б.р. ↑

[2] patria (исп.) — родина, отечество. — Б.р. ↑

[3] Става дума за „Морски географски справочник“ на Джон Малъм, издаден за първи път в Лондон през 1795–1796 г. — Б.р. ↑

[4] Става дума за епизод от битката при Фонтьоноа (1745), когато англичаните и французите си отстъпвали взаимно правото да открият първи огън с легендарните фрази „Господа англичани (респ. французи), стреляйте първи“. Това съперничество по великодушие може да има и съвсем прозаично обяснение — при неуспех на залпа онези, които са стреляни първи, оставали временно обезоръжени. — Б.р. ↑

[5] dragon — дракон. — Б.р. ↑

[6] drago (исп.) — драцена, драконово дърво. — Б.р. ↑

[7] Макар да е съпруга на Мохара, Мануела носи бащината си фамилия; в Испания омъжените жени не променят фамилните си имена. — Б.пр. ↑

[8] Мярка за течности, равно приблизително на 0,5 л. — Б.пр. ↑

[9] Насип, площадка под артилерийско оръдие от вътрешната страна на бруствера. — Б.р. ↑

[10] Условно обозначение на Източното Средиземноморие. — Б.р. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Артуро Перес-Реверте Обсадата (8)

Метаданни

Данни

Обсадата

Информация

История

Сваляне / Връзки

7.

Артуро Перес-Реверте
Обсадата (8)