Артуро Перес-Реверте
Обсадата (4)

3.

Утрото сварва Рохелио Тисон да оглежда трупа на слабата светлина на газена лампа, поставена на земята. Момичето — макар че Тисон трябва по-скоро да съди по това, което е останало от него, — е младо, на не повече от шестнайсет-седемнайсет години. Със светлокестенява коса и нежно телосложение. Лежи със запушена уста, по лице, с вързани ръце и гол гръб, по който плътта е така разкъсана, че се виждат костите сред посинелите и почернели меса, целите в съсиреци от засъхнала кръв. Няма други видими наранявания. Изглежда очевидно, че е убита с камшични удари, както другите момичета.

Никой не е видял, нито чул нещо — нито съсед, нито минувач. Запушването на устата, отдалеченото място и часът, в който се е случило всичко, са гарантирали неприкосновеността на убиеца. Тялото е било открито в пустеещ парцел, гледащ към улица „Амоладорес“, където обикновено се изхвърлят боклуци, събирани всяка сутрин от боклукчийската каруца. Долната част на тялото е облечена; Тисон дори повдига полата, за да се убеди — фустите и всичко останало си е на мястото и това по принцип изключва по-извратени посегателства, ако в случая изобщо е уместно да се употреби това „по“.

— Дойде леля Перехил, сеньор комисар.

— Да почака.

Акушерката, която преди малко е наредил да доведат, чака в края на улицата, заедно с нощните пазачи, които държат надалече малцината будни съседи, изгарящи от любопитство в този ранен час. Готова е да проведе старателен оглед, когато комисарят нареди. Но Тисон не бърза. От дълго време стои неподвижен, седнал на купчина отломки, с шапка, нахлупена на една страна над веждите, наметнал редингота си и опрял ръце на бронзовата топка на бастуна. Гледа. Последните му съмнения дали момичето е умряло тук или е било докарано след смъртта изглежда се разсейват със светлината на утрото, тъй като тя му позволява да открие кървави петна по земята и по камъните в близост до трупа. Безспорно на това място момичето е било налагано до смърт с камшик, след като е било завързано и му е била запушена устата, за да се заглушат виковете му.

Рохелио Тисон — снощи учителят Барул го отбеляза със сурова прямота — не е човек на изтънчените чувства. Ужасите, обичайни за професионалния му живот, са закалили душата му, направили погледа му суров, и са го научили сам да вдъхва ужас. В цял Кадис той е познат като неприветлив човек, с когото е опасно да си имаш работа. При все това, въпреки мрачната му биография, близостта на измъчваното до смърт момиче поражда у него непривични усещания. Не става дума за смътното съчувствие, което буди всяка жертва, а някакъв странен надигащ се срам, който става почти непоносим. Той е още по-силен сега, отколкото преди пет месеца, когато се озова пред трупа на първото момиче, умъртвено по този начин, още по-силен от втория път, когато откриха мъртвата при скалите. Една плашеща пропаст зейва пред него и сякаш става все по-дълбока. Една неясна пустота, в която много тъжно отекват звуците на домашното пиано, чиито клавиши вече никой не докосва. Далечен мирис, така и не забравен, на детска плът, изгаряща от гибелна треска, изтерзана, а после изстиваща сред сухата скръб в една пуста стая. Самота от мълчания, лишени от сълзи, впрочем не — те капят с жестоката равномерност, с която тиктакането на часовник отмерва времето. Пустота в отсъстващия поглед на жената, която сега се носи из къщата и живота на Рохелио Тисон като упрек, като свидетел, като призрак или сянка.

Полицаят става примигвайки, като че ли се завръща отдалеч. Време е за проверката на леля Перехил, така че той заповядва с жест да я пуснат да дойде. Без да чака, без да отговаря на поздрава на акушерката, Тисон се отдалечава от тялото на момичето. Известно време разпитва съседите, които са се насъбрали край мястото с одеяла, плащове и шалове, наметнати как да е върху нощните дрехи. Никой не е видял, нито чул нещо. Не знаят дали момичето е от квартала. Не знаят някой да е изчезвал. Тисон нарежда на помощника си Кадалсо да приберат тялото, след като акушерката приключи с прегледа, без да го виждат и останалите съседи.

— Ясно ли е?

— Да.

— Какво, да му се не види, означава „да“… Стана ли ти ясно или не?

— Ясно ми е, сеньор комисар. Скриваме тялото и никой повече не го вижда.

— И си дръжте устата затворена. Без обяснения. Ясно ли се изразих?

— Съвсем ясно, сеньор комисар.

— Само някой да си отвори устата, ще му отрежа езика и ще му избърша лицето с него — той посочва към леля Перехил, вече коленичила при тялото. — Кажете същото и на тая дърта мръсница.

След като е издал разпорежданията си, Рохелио Тисон се отдалечава с бастуна в ръка, оглеждайки наоколо. Първата светлина на деня прониква на улица „Амоладорес“, откъм крепостните стени и близкия залив, очертавайки в сиво фасадите на къщите. Контурите все още не се очертават ясно, сенки размиват формите край входовете, решетките и тъмните ъгли на улицата. Стъпките на комисаря отекват по калдъръма, докато той изминава едно кратко разстояние, оглеждайки се, търсейки нещо, без още сам да знае какво: знак, хрумване. Чувства се като играч, изпаднал в затруднение и лишен от непосредствена възможност за отпор, изучава фигурите и се надява, че някое внезапно просветление, някой досега незабелязан път, ще го вдъхновят за нов ход. Това усещане не е случайно. Ехото от разговора, проведен с Иполито Барул, отеква ясно в паметта му. Нюх на кучка от Лакония. Следи. Учителят го придружи снощи до мястото на престъплението, хвърли един поглед и после изчезна много тактично. Да отложим тази партия шах, каза той, когато си тръгваше. Вече е късно да се отлага каквото и да било, бе на път да отговори Тисон, чиято мисъл беше другаде. От доста време той самият играеше една по-тъмна и сложна партия. Три взети пешки, един невидим противник и един обсаден град. Сега комисарят най-много от всичко би искал да се прибере у дома и да прочете ръкописа на „Аякс“, който го очаква на креслото, дори да е само за да отхвърли асоциацията като грешна и нелепа. Знае колко е опасно да се заплетеш в колоритни идеи, да тръгнеш по фалшиви следи, водещи до улици без изход и капани на въображението. В криминалните дела, където външните белези рядко лъжат, очевидният път обикновено е правилният. Заобикалянето му въвлича човек в безплодни или дори опасни фантазии. Но днес той не може да избегне мислите, които се въртят в главата му и това му е неприятно. Малкото прочетени снощи редове се повтарят в ритъма на стъпките му в сивото утро на града. Туп, туп, туп. „Отдавна дебнеш и се взираш в пресните следи.“. Туп, туп, туп. Стъпки и следи. Кадис е пълен с тях. Тук са повече, отколкото по пясъка на онзи бряг. Тук едни се припокриват с други. Хиляди привидности крият и замаскират хиляди реалности, сложни човешки същества, противоречиви и коварни. Всичко става още по-объркано поради обсадата, с която градът живее. Заради тази странна война.

Срутената фасада на ъгъла на улиците „Амоладорес“ и „Росарио“ се изпречва внезапно пред погледа на Тисон, като саркастично потвърждение на мислите му. Комисарят се заковава на място, смаян от неочакваното — а може би по своеобразен начин очаквано, заключава той след миг, — откритие. Френската бомба е паднала преди по-малко от двадесет и четири часа, на тридесет стъпки от мястото, на което лежи мъртвото момиче. Предпазливо, сякаш се бои да не засегне някое доказателство с неумели движения, Тисон оглежда разрушенията, вертикалното срутване, оголило част от трите етажа на сградата и откриващо вътрешните стени, подпрени сега с дървени колове. После отново поглежда на изток, откъдето е дошъл изстрелът над залива, изчислявайки траекторията му до мястото на попадението.

Един мъж с дълга бяла престилка е излязъл на улицата, по риза, въпреки сутрешния студ. Той е хлебар, сега мести дървените прегради пред входа на фурната си. Тисон тръгва към него и когато стига до вратата, долавя аромата на току-що изпечен хляб. Другият го гледа подозрително, озадачен, че вижда някакъв тип с редингот, шапка и бастун да се разхожда по улиците толкова рано.

— Къде са осколките от бомбата?

Взеха ги, отвръща хлебарят, учуден, че го питат за бомби в този час. Тисон моли за подробности и другият му ги дава. Някои избухват, разказва онзи, други не. Тази избухна. Засегна горната част на сградата, откъм ъгъла. Оловните отломки се пръснаха навсякъде.

— Сигурен ли сте, че бяха оловни, приятелю?

— Да, сеньор. Ето такива парчета, колкото пръст. От тези, които се навиват, като падне бомбата.

— Като тирбушон — отбелязва Тисон.

— Точно така. Дъщеря ми донесе четири вкъщи… Искате ли да ги видите?

— Не.

Тисон се завърта и се отдалечава, връщайки се по улица „Амоладорес“. Сега върви бързо и мисли бързо. Не може да става дума за обикновени съвпадения, заключава той. Две бомби и две мъртви момичета, загинали по-малко от двайсет и четири часа след падането на бомбите, почти на същото място. Прекалено точно съвпада всичко, за да се припише на случайността. Нещо повече, престъпленията всъщност не са две, а три. Първото момиче, също пребито до смърт с камшик, е било открито на глуха улица между „Санто Доминго“ и „Мерсед“, в източната част на града, до пристанището. На никой тогава не му е хрумнало да види дали в околностите е имало паднала бомба и точно това Тисон възнамерява да провери сега. Или по-скоро да потвърди вътрешното си убеждение, че е било така. Че преди да бъде извършено убийството, е имало друго близко попадение до местопрестъплението. Че тези бомби убиват по различен начин от начина, по който се опитват да го сторят французите. На шахматната дъска случайността не съществува.

Полицаят се усмихва едва доловимо — ако не е прекалено да се нарече усмивка кривата и мрачна гримаса, която оголва кучешкия му зъб, и върви, сподирен от ехото на стъпките си, в сивата светлина на зазоряването, и размахва бастуна си. Туп, туп, туп. Замислен е. Отдавна — вече не помни откога — не е изпитвал неприятното усещане кожата под дрехите му да настръхне. Студената тръпка на страха.

 

 

Патицата лети над солниците, докато бива повалена от пушечен изстрел. Гърмежът предизвиква граченето на други птици, които прелитат уплашено наоколо. После тишината се завръща. След малко три фигури се очертават в оловносивата светлина на утрото. Облечени са в сиви шинели, носят черното шако^[1] на френските войници и напредват приведени, предпазливо, с пушки в ръка. Две от тях остават назад на малкия пясъчен склон, готови да прикриват с оръжията си третия силует, който търси сред храстите падналата птица.

— Не мърдайте — прошепва Фелипе Мохара.

Легнал е на брега на тесния канал, босите му крака са до колене в селитрената кал, прикладът на пушката е притиснат до бузата му. Следи французите. До него капитанът от инженерните войски Лоренсо Вируес не помръдва, главата му е сведена, прегърнал е кожена чанта с каиши, която се носи на гръб, а в нея има далекоглед, тетрадки и принадлежности за рисуване.

— Тези просто са гладни. Щом намерят патицата, ще си тръгнат.

— А ако стигнат дотук? — пита заинтригуван офицерът, също шепнешком.

Вместо отговор Мохара прокарва показалец около предпазителя на оръжието си: хубав мускет „Шарльовил“ — пленен от врага преди време при моста „Суасо“ — който стреля със сферични оловни куршуми с диаметър от почти един инч. В кожената торба, служеща за патрондаш, която виси на пояса му до една кратуна с вода, има деветнадесет фишека, завити в навосъчена хартия.

— Ако наближат много, убивам единия и другите няма да посмеят да продължат напред.

С крайчеца на окото си вижда как капитан Вируес изважда пистолета, който носи на кръста си до сабята, и го стисва в ръка, за всеки случай. Военният е опитен стрелец, така че Мохара смята за излишно да го предупреждава да не зарежда оръжието до последния момент, тъй като в тишината на солниците всеки звук се чува надалеч. Така или иначе, Мохара предпочита французите бързо да намерят патицата си и да се върнат в окопите. Знае се как започват стрелбите, но не се знае как свършват, а на работника от солниците не му допада идеята да се връща към испанската линия, на повече от половин левга от ничията земя, с французи по петите, из този блатист лабиринт от канали и тесни пътеки между мочурливи речни устия и тресавища. Четири часа му трябваха да преведе другия мъж през канала Сан Фернандо, за да бъдат на зазоряване на подходящото място за наблюдение, откъдето военният да може да направи рисунки на вражеските укрепления на така наречения Редут на Гренадирите. После, когато вече са на спокойствие в тила, тези скици ще се превърнат в подробни карти и планове, с чието изработване, както казаха на Мохара — неговата компетенция не се простира отвъд газенето из калта на солниците — капитан Вируес се справя майсторски.

— Отиват си. Прибрали са си улова.

Тримата французи се оттеглят със същите предпазни мерки, озъртайки се, с пушки в ръка. По бдителността, с която вървят, Мохара отгатва, че са ветерани — навярно стрелци от девети линеен пехотен полк, който е разположен в най-близките окопи — и са свикнали на изненади от партизанските отряди, действащи по протежение на укрепената линия, която защитава остров Леон, отвъд виещите се завои на канала Санкти Петри и тесния канал Крус. Знае за девети линеен полк, защото преди месец, недалеч оттук, преряза гърлото на един французин, който беше клекнал по нужда, и видя значката на шакото му.

— Да вървим. Следвайте ме на шест-седем крачки.

— Далеч ли сме?

— Почти сме стигнали.

След като се надига малко, за да огледа терена, Фелипе Мохара тръгва бавно напред, полуприведен и с пушка в ръка, по отклонението на канал, чиято вода стига до коленете му. Тази вода е така богата на селитра, че би смъкнала кожата на човек, който гази из нея бос, само за няколко часа, но той е роден в солниците. Краката му, калени от бракониерския живот, са покрити с мазоли, кожата им е жълтеникава и твърда като стар гьон и той може да стъпва по камъни и тръни, без да се наранява. Докато напредва предпазливо, Мохара чува как тихо шляпат войнишките ботуши на другия мъж. За разлика от него, който е облечен с панталон до коленете, с риза от грубо платно, с къс елек от рехав вълнен плат и носи в пояса си наваха^[2] с дълго педя и половина острие, капитанът е облечен в синя униформа с тъмнолилави ревери и яка, на която стои отличителният знак на инженерния корпус. Той е добро момче. Висок е навярно близо шест стъпки, прехвърлил трийсетте, с тъмноруси коси и мустаци и вежливи обноски. Работникът от солниците не се изненадва, че този офицер винаги упорства — това е петата им обща експедиция — да носи пълната униформа, без да си позволява друго облекчение, освен свалянето на малката уставна вратовръзка. Малко са испанските военни, които отказват да изглеждат такива при участие в нерегламентирани акции. В случай, че бъдат заловени, униформата им гарантира, че французите ще се отнесат към тях като към равни, като към военнопленници, съвсем друга съдба очаква цивилните, какъвто би бил случаят с Мохара. За такива като него е все едно с какво си облечен. Ако попаднеш в ръцете на французите, обикновено получаваш въже на врата и увисваш на някое дърво, или куршум в главата.

— Внимавайте, капитане. Минете от другата страна… Така е добре. Ако нагазите тук, целият ще потънете. Това тресавище поглъща кон с конника и всичко останало.

Фелипе Мохара Галеоте е на четиридесет и шест години и е от остров Леон, оттам излиза само за да отиде до Чиклана, Пуертос или до Кадис, където една от дъщерите му, Мари Пас, работи като прислужница в хубава къща на богати търговци. За да отгледа тази дъщеря, както и останалите три момичета — единственото момче умря, преди да навърши четири години — и да издържа жена си и старата си болнава тъща, е работил в солниците и се е занимавал с бракониерство по заливаните от морето брегове и канали, чиито извивки познава по-добре от собствените си мисли. Подобно на всички, които в мирно време изкарват прехраната си в тази местност, от една година Мохара е зачислен към стрелковата рота на солниците: опълчение, организирано сред обитателите на острова от дон Кристобал Санчес де ла Кампа. Там плащат нещичко от време на време и дават храна. А и на работника от солниците не му харесват французите: крадат хляба на бедните, бесят мъжете, изнасилват жените и са големи противници на Бога и Краля.

— Ето го там френският редут, капитане.

— Редутът на Гренадирите? Сигурен ли си?

— Тук няма друг. На двеста стъпки е.

Облегнат на малко пясъчно хълмче, с пушка между краката, Мохара наблюдава военния, който е извадил от чантата работните си инструменти и като разтваря далекогледа, покрива с кал месинговата тръба и обектива, оставяйки на стъклото само едно малко петно в средата. После пропълзява половин лакът до гребена на вала и насочва далекогледа към вражеските позиции. Бдителността не е излишна, защото небето осъмна чисто, без облак и остава малко време, докато слънцето, започнало да позлатява хоризонта, се покаже между Медина Сидония и боровете на Чиклана. Това е часът, в който капитан Вируес предпочита да прави своите скици, защото, както каза веднъж на Мохара, хоризонталната светлина откроява повече детайлите и формите.

— Ще отида да проверя дали наоколо не се навъртат врагове — казва шепнешком работникът от солниците.

Пълзи с пушка в ръка, изправя се на колене и оглежда околностите: ниски пясъчни дюни, храсталаци, тръстика, купища кал и блестящи, засъхнали участъци, където солта скърца под стъпките. Нито следа от французи извън форта. Когато се връща, военният е оставил настрана далекогледа и работи с молив в тетрадката си. У Мохара отново се поражда възхищение от умелата му ръка, от бързия и точен начин, по който прехвърля на хартията линиите на укреплението, стените, издигнати от кал, кошовете, прътите и дулата на оръдията в амбразурите. Гледка, която с малки изменения се повтаря през определено разстояние по протежението на виещата се фронтова линия от дванайсет мили, от Трокадеро до укреплението Санкти Петри, затваряйки остров Леон и града Кадис. На тази защитна дъга отговаря съответната испанска фронтова линия: гъста мрежа от батареи, които отправят кръстосан огън и контролират тесните канали, което изключва възможността войските на императора да щурмуват директно крепостта.

Във форта засвирва тръба. Работникът от солниците надниква полека и вижда как на върха на един пилон се издига знаме в червено, бяло и синьо и провисва отпуснато. Време е за закуска. Пъха ръка в торбата, която служи и за патрондаш, вади парче твърд хляб и започва да го гризе, след като го е намокрил с малко вода от кратуната.

— Как върви работата, капитане?

— Прекрасно — военният отговаря, без да вдига глава, погълнат от рисуването… — А наоколо как е?

— Нищо не помръдва. Всичко е спокойно.

— Много добре. Още половин час и си тръгваме.

Мохара наблюдава как водата в близкия малък проток между островчетата се раздвижва бавно и открива бреговете. Това показва, че там далеч, в залива, настъпва отливът. Водите спадат. Плоското дъно на ладията, която оставиха на миля и половина по-назад, скоро ще заседне в калта. След няколко часа в последния участък от обратния път към Карака ще трябва да гребат срещу течението и това ще затрудни прибирането им. Нещо обичайно за любопитната война, която се води в солниците. Прииждането и оттичането на водата, свързано с прилива и отлива на близкия Атлантик придават особен характер на военните операции тук: набези на партизански отряди, огън от едната и другата страна, разузнавателни канонерки, газещи не особено дълбоко и маневриращи предпазливо в този лабиринт от заливани с вода брегове, големи и малки канали.

Първият червеникав слънчев лъч минава косо през храстите и осветява капитан Вируес, все така съсредоточен в наброските си. Понякога, в моменти на бездействие — излизанията на ранобудните Фелипе Мохара и другаря му са изпъстрени с търпеливо и бдително чакане — работникът го беше виждал да рисува други неща от натура: растение, змиорка, рак от солниците, все със същата бърза вещина. Друг път, на Нова година, когато трябваше да чакат да падне нощта, за да се отдалечат, без да бъдат забелязани от френската батарея при завоя на Сан Исидро, бяха принудени да прекарат деня, тракайки със зъби от студ, скрити в една разрушена мелница за сол, — капитанът се забавляваше като рисуваше самия Мохара, чийто портрет се получи доста точен: с големите, широки бакенбарди, съперничещи си с гъстите вежди, с дълбоките бръчки по страните и челото, с упоритото и сурово изражение на човек, израсъл под слънцето и вятъра, сред горещата сол на каналите. Капитан Вируес подари портрета на другаря си, щом се върнаха в испанските позиции и Мохара, доволен от приликата, го бе поставил в стара рамка от огледало в скромната си къща на острова.

Френските оръдия се чуват в далечината — на половин левга към високата част на канала Сураке; след миг им отвръща испанската батарея от другата страна. Дуелът трае известно време, няколко уплашени саблеклюна прелитат над солниците, накрая всичко отново потъва в тишина. С молив между зъбите капитан Вируес е взел далекогледа и отново изучава вражеските позиции, като си изброява подробностите наум, сякаш за да се отпечатат в паметта му. После се връща към тетрадката. Като се понадига, Мохара хвърля нов поглед наоколо и се убеждава, че всичко е все така спокойно.

— Как върви, капитане?

— Свършвам след десет минути.

Доволен, работникът от солниците кима. Всъщност в зависимост от това кога, как и къде протичат, десет минути могат да бъдат цяла вечност. Така че, както си е на колене, опитвайки се да не надига много глава над гребена на възвишението, той отваря дюкяна на панталона си и пикае в канала. След това вади от джоба си зелената, избеляла кърпа на цветя, която има навика да завързва на главата си, покрива с нея лицето си, нагласява пушката между краката си и заспива. Като бебе.

 

 

Кабинетът е малък, беден, с тесен зарешетен прозорец, гледащ към улица „Мирадор“ и един ъгъл на кралския затвор. На стената има портрет от неумелата четка на неизвестен автор — на негово величество, младия Фернандо VII. Два стола, тапицирани с изтрита кожа и работна маса с чекмеджета, върху която се виждат мастилница с пера, моливи, дървен поднос, пълен с документи и план на Кадис, над който се е навел Рохелио Тисон. От известно време комисарят изучава трите места, отбелязани с кръгчета с молив: странноприемницата на Кохо при скалите, ъгъла на улиците „Амоладорес“ и „Росарио“ и мястото, където за първи път бе открито тялото на момиче, убито, както по-късно щеше да се установи, по подобен начин като другите две: тясна уличка в близост до мястото, където се събират улиците „Сопранис“ и „Глория“, недалеч от църквата „Санто Доминго“, само на петдесет стъпки оттам един ден по-рано е била паднала бомба. На плана е лесно да се установи, че трите престъпления са се случили в един полукръг в източната част на града, в обсега на действие на френската артилерия, която стреля от батареята на Кабесуела в Трокадеро, разположена на разстояние от около две мили и половина.

Невъзможно е, казва си той още веднъж. Разумът му на професионалист, на опитен полицай, свикнал да се води от доказателствата, отхвърля връзката, която той прави инстинктивно — между престъпленията и точките на попадения на бомбите. Това е просто една интересна хипотеза, малко вероятна, една от многото. Смътно подозрение, лишено от сериозно основание. Въпреки това тази толкова абсурдна идея подкопава увереността на Тисон и го кара да изпадне в необяснимо вцепенение. В последните дни, разпитвайки съседите на мястото, където преди почти половин година е паднала първата бомба, той успява да установи, че тя също е избухнала при падането. И че, подобно на останалите две, е покрила с осколки всичко наоколо: оловни парчета, идентични с това, което сега държи в едно чекмедже на писалището си — половин педя дълго, тънко и завито, приличащо на загретите железа, които жените използват, за да навиват косите си на масури.

Плъзгайки пръст по плана, следвайки очертанията на улиците и градските стени, Тисон преминава във въображението си из територии, които познава в подробности: площади, улици, кътчета, оставащи неосветени, когато падне нощта, места в обсега на френските бомби и други, по-отдалечени и в безопасност. Не разбира много от военно дело и още по-малко от артилерия. Знае само това, което знае и всеки друг жител на Кадис, свикнал от дете да вижда около себе си войската, Кралската армада и оръдията, подаващи се от амбразурите в корпусите на корабите. Затова преди няколко дни прибегна до експерт. Искам да проуча всичко за бомбите, които французите хвърлят, каза той. Причината, поради която едни избухват, а други не. Също така къде падат и защо. Експертът, артилерийски капитан по фамилия Винялс, стар познат от кафене „Корео“, му обясни всичко, седнал на една от еднокраките масички във вътрешния двор, като рисуваше по мрамора с молив: разположението на вражеските батареи, ролята на Трокадеро и Кабесуела в обсадата на града, траекториите на бомбите, местата в радиуса на обхвата и местата извън него.

— Разкажете ми нещо повече за това — вдигна ръка Тисон, щом стигнаха дотук. — За обхватите.

Военният се усмихва, като човек, на който картинката му е ясна. Той е мъж на средна възраст, със сиви бакенбарди и буйни мустаци, облечен в син мундир с червена яка, униформата на неговия род войска. Три от всеки четири седмици той прекарва на предна позиция във форта Пунталес, на по-малко от миля от неприятеля, под нестихващ оръдеен огън.

— Не им е лесно на французите — казва той. — Още не са успели да минат една въображаема линия между северната и южната част на града. А не може да се каже, че не се опитват.

— Кажете ми каква е тази линия.

От горе надолу, обяснява артилеристът. От началото на „Аламеда“ в източната част, до старата катедрала. Повече от две трети от града, добавя той, остават недосегаеми за огъня. Тази е причината французите да се опитват да удължат пътя на изстрелите си, но не успяват. Затова всички сериозни попадения в Кадис се концентрират в източната част. Досега три дузини, от които много малко са избухнали.

— Трийсет и две — уточни Тисон, който беше проучил въпроса. — Избухнали са само единайсет.

— Нормално е. Идват отдалеч, с изгаснали фитили от дългия полет. Друг път фитилите се оказват по-къси от необходимото и гранатата избухва по средата на пътя. При това са пробвали всички видове взриватели!… Аз самият ги оглеждам до втръсване, когато успеем да ги намерим: различни метали и дървесина и поне десет различни вида смеси за възпламеняване на зарядите.

— Има ли технически разлики между различните бомби?

Въпросът не опира само до бомбите, достигащи Кадис, а и до оръдията, които ги изстрелват, обясни артилеристът. Три са от общ тип: полеви за директен обстрел, мортири и гаубици. При наличието на почти половин левга разстояние между Кабесуела и стените на града, първите не вършат работа. Обхватът им е недостатъчен и снарядът отива в морето. Затова французите прибягват до оръдия, които стрелят под голям ъгъл и траекторията на изстрела описва крива, какъвто е случаят с мортирите и гаубиците.

— Както знаем, онези отсреща направиха първите опити с мортири в края на миналата година: осем, девет и единайсетинчови, докарани от Франция, но техните снаряди не успяха дори да прехвърлят залива. Тогава прибегнаха до някакъв Pere^[3] Рос, за да излеят нови мортири… Звучи ли ви познато това име, сеньор комисар?

Тисон кимва утвърдително. От получените доклади и контактите си е в течение, че въпросният Рос, каталунец от Сео де Урхел, е заклет привърженик на крал Жозеф, обучавал се на леярство в Кралската леярна в Барселона и в Сеговия. Сега служи на французите и работи като надзорник в леярните в Севиля.

— Точно този татко Рос — продължи разказа си Винялс — французите натовариха с производството на седемте дванайсетинчови мортири от системата „Дедон“, със сложно отливане и много неточна стрелба. Първата, която докараха от Севиля, не даде резултат, така че производството беше прекратено… Тогава прибегнаха до модела „Вилантроа“. Както знаете, става дума за гаубиците, които толкова хвалеха през декември, именно тогава ни обстрелваха с тях от Кабесуела: осеминчови, чиито изстрели не преминаха две хиляди тоаза, по наши мерки три хиляди и четиристотин вари… На всичкото отгоре при всеки следващ изстрел обхватът им намаляваше.

— Защо?

— Защото се нуждаят от прекалено много барут за изстрела, накрая се поврежда отворът за фитила, доколкото ми е известно. Провал… Тръгнаха разни анекдоти по този повод.

— С какво стрелят сега?

Артилеристът свива рамене. После вади от джоба на мундира си пакет тютюн и хартия и започва да си свива цигара.

— Не сме сигурни с какво. Едно е да имаш стари сведения от дезертьори и шпиони, съвсем друго е да си в течение на последните новости… Но е потвърдено, че онзи каталунски предател лее нови гаубици под ръководството на генерал Рюти. Десетинчови може би. Гранатите, които сега достигат Кадис, са от този калибър.

— А защо ги пълнят с олово?

Винялс запалва клечка кибрит и започва да пуши.

— Не всички. В края на вълнолома преди три месеца падна една от масивно желязо, или почти масивно. Други имат нормален барутен заряд, те са с най-малък обхват и са най-неточни. Това с оловото е загадка, макар че всеки експерт си има някакво обяснение.

— Кажете ми вашето.

Другият мъж току-що е отпил от кафето и е повикал сервитьора. Още едно, казва той. С малко ракия в него, за по-добро храносмилане. В Пунталес не сме добре със стомасите.

— Французите — продължава той — притежават най-добрата артилерия в света. От години водят война и правят експерименти. Не забравяйте, че самият Наполеон е артилерист. Разполагат с най-добрите теоретици в тази област. Бих казал, че използването на оловото е експериментално. Стремят се да постигнат по-голям обсег.

— Но защо олово?… Не разбирам.

— Защото е най-тежкият метал. С олово вътре, свойствената за снаряда голяма тежест позволява да се удължи параболата на изстрела. Имайте предвид, че дистанцията, която една бомба може да премине, е въпрос на плътност и тежест. Без да забравяме ударната сила на барутния заряд и атмосферните условия. Накратко казано, всичко оказва влияние.

— А спираловидната форма?

— Фрагментите се навиват при самата експлозия. Оловото се върти разтопено в цевта и застива на тънки, дълги пластинки. Като избухне, те се чупят и се навиват… При все това не се лъжете от резултатите. Не е лесно да се работи от разстояние, както го правят те. Съмнявам се, че някой испански артилерист е способен на това. Не поради липса на идея или талант, разбира се… Имаме много добри теоретици и практици. Говоря за липса на средства. Французите навярно харчат цяло състояние за тези неща… Всяка една от гранатите, които мятат към града ни трябва да им струва скъпо и прескъпо.

Сам в кабинета си, припомняйки си разговора с капитана от артилерията, Рохелио Тисон изучава плана на Кадис подобно на човек, разпитващ сфинкс. Разполагам с твърде малко, мисли си той. Или въобще с нищо. Все едно върви слепешком. Оръдия, гаубици, мортири. Бомби. Оловното късче, навито като тирбушон, което сега вади от едно чекмедже на писалището и претегля на дланта си с мрачен вид. Твърде неясно, твърде неразбираемо е това, което търси. Това, което мисли, че търси. Объркано и навярно неоснователно е подозрението за тайна връзка между бомбите и убитите момичета. Колкото и да прехвърля всичко в ума си, все така не разполага с никакво доказателство, нито пък с реална следа. Само с едни спираловидно навити парчета, причудливи като предчувствия. Със свойствена голяма тежест, по думите на капитан Винялс. Има усещането, че е застанал на ръба на тъмен кладенец с джобове, пълни с олово. И това е всичко. Няма нищо, което да му е от полза. Само планът на града, разстлан на масата, странната дъска за шах, по която ръката на невероятен играч движи фигурите, смисъла на чиито ходове Тисон така и не успява да проумее. Никога не му се беше случвало преди. На неговите години тази несигурност го плаши. Малко. Също така го гневи. Много.

Ядосан, той връща парчето олово в чекмеджето и го затваря рязко. После удря с юмрук по масата, толкова силно, че няколко капки излитат от мастилницата и правят петна в единия ъгъл на картата. Щом чува шума, секретарят, който работи в съседната стая, надниква през вратата.

— Има ли нещо, сеньор комисар?

— Гледайте си вашата работа!

Секретарят дръпва глава като уплашен мишок. Познава симптомите. Тисон гледа ръцете си, подпрени на масата. Големи, мазолести, корави. Способни да причинят болка. Когато е необходимо, знаят как да го направят.

Един ден ще стигна до края, заключава той. И някой скъпо ще си плати за всичко това.

* * *

Много внимателно Лолита Палма поставя в една секция от хербария трите листа от амарант, до цветната рисунка на цялото растение, направена от самата нея. Всеки лист е дълъг два инча и завършва с малко, светло трънче, което позволява растението лесно да бъде класифицирано като Amaranthus spinosus^[4]. Никога не беше имала такъв преди; екземплярите са пристигнали преди няколко дни от Гуаякил, в пакет с други сухи листа и растения, изпратени от местен търговски представител. Сега тя изпитва насладата на колекционер, удовлетворен от скорошна придобивка. Леко щастие е нейното. Разумно. След като е изсъхнала и последната капчица от лепилото, с което закрепя всеки екземпляр към картона, Лолита поставя отгоре тънък лист хартия, затваря хербария и го изправя на рафта в голям шкаф с витрини, до други подобни папки с красиви надписи, обозначаващи невероятни съкровища на природата: „Хризантема“, „Дива хризантема“, „Синчец“, „Глухарче“. Ботаническото студио, до работния кабинет на първия етаж на къщата, е скромно, но достатъчно за любителските й нужди: удобно, добре осветено от един прозорец, който гледа към улица „Балуарте“ и друг, отворен към вътрешния двор. В помещението има четири големи шкафа с чекмеджета с етикети, на които е описано съдържанието им, бюро с микроскоп, лупи и съответните принадлежности, както и една библиотека с книги за справка, сред тях томовете на Линей, едно „Описание на растенията“ от Каванийес, „Theatrum Florae“^[5] на Рабел, „Icones plantarum rariorum“^[6] на Жакен-Николаус и един огромен фолиант с цветни илюстрации — издание на „Растенията в Европа“ от Мериан. На малкия балкон, остъклен като зимна градина, който гледа към двора, има няколко саксии с девет различни вида папрат, донесени от Америка, Южните Острови и Източните Индии. Още петнадесет разновидности в големи кашпи красят двора долу, балконите, където никога не прониква слънце и други сумрачни места из къщата. Папратта, „благата билка“ на древните, при която никой ботаник, нито от античността, нито съвременен, не е успял да открие мъжкия пол — дори неговото съществуване днес е чисто предположение^[7], — винаги е била любимото растение на Лолита Палма. Мари Пас, камериерката, се появява на вратата на кабинета.

— С ваше позволение, сеньорита. Долу са дон Емилио Санчес Гинея и още един сеньор.

— Кажи на Росас да ги посрещне. Веднага слизам.

Петнадесет минути по-късно, след като е минала през стаята си, за да се понагласи, тя слиза, закопчавайки къс жакет от сива коприна, тип „Спенсър“, който носи с бяла риза и тъмнозелена пола, прекосява двора и влиза в онази част на къщата, където са канцелариите и складът.

— Добър ден, дон Емилио. Каква приятна изненада.

Малката приемна е стара и удобна. Намира се в съседство с главния кабинет и канцелариите на долния етаж, опасана е с ламперия от лакирано дърво, по стените са окачени морски гравюри в рамки — пейзажи от френски, английски и испански пристанища, мебелирана е с кресла, един диван, часовник с махало „Хай енд Еванс“ и тесен шкаф с четири етажерки, пълни с търговски книги. Диванът е зает от Санчес Гинея и един по-млад мъж, чернокос, със загоряло лице. Когато я виждат да влиза, двамата стават, оставяйки на масата чашите от китайски порцелан, в които Росас, икономът, току-що им е поднесъл кафе. Лолита сяда на обичайното си място — старо кресло, тапицирано с телешка кожа, принадлежало на баща й, и поканва гостите да се настанят отново на дивана.

— Надявам се нещо приятно да ви води насам.

Отправя репликата си към стария семеен приятел, но наблюдава другия мъж: на около четиридесет години, с черни коси и бакенбарди, светли, живи очи. Изглежда интелигентен. Не е много висок, но раменете му под синята куртка с копчета от позлатен месинг, малко поизносена на лактите и ръкавите, са широки. Ръцете му са здрави и силни. Несъмнено морски човек. От прекалено дълго време е в контакт с този свят, та да не може да разпознае от пръв поглед човек, чийто живот е свързан с морето.

— Искам да ви представя този сеньор.

Дон Емилио го прави кратко, говори по същество, направо в целта. Капитан дон Хосе Лобо, стар мой познат. Сега е в Кадис, поради различни обстоятелства е без работа. Търговската къща „Санчес Гинея“ възнамерява да го включи в едно дело, което вече е в ход. Известно ти е за какво говоря. Онова дело, което споменах наскоро в разговора ни на улица „Анча“.

— Ще ни извините ли за момент?

Двамата отново се изправят, когато тя става от креслото, подканвайки дон Емилио да отиде с нея в кабинета. От прага, преди да затвори вратата, Лолита Палма хвърля поглед на морския капитан, който продължава да стои прав в средата на приемната: изглежда нащрек, но изражението му е спокойно и любезно. Сякаш се забавлява от ситуацията. Този човек, минава й бързо през ума, е от онези, които се усмихват с очите.

— Защо ви е да устройвате такива капани, дон Емилио?

Старият търговец протестира. Няма такова нещо, скъпа моя. Само исках да се запознаете с този човек. Пепе Лобо е опитен капитан. Смел, компетентен. Моментът е подходящ да го наемем, защото е без работа и е готов да се качи на всяка дъска, която плава. С разрешителното, за което ти говорих онзи ден, наполовина вече сме оборудвали една шалупа^[8] и в края на месеца тя ще е в състояние да отплава.

— Казах ви, че не се забърквам с корсари.

— Не се налага да се забъркваш. Само да участваш. Аз се нагърбвам с останалото. Вдругиден депозирам залога за кораба.

— И що за кораб е това?

Санчес Гинея го описва с възторга на търговец, доволен от покупката си: сто и осемдесеттонен френски ветроход, пленен от един корсар от Алхесирас и предложен преди двайсет дни там на търг. Прекръстен е на „Кулебра“^[9], преди се е казвал „Колбер“.^[10] Купен е за двайсет хиляди реала. Оборудването му — платна и нов такелаж, леки оръдия, барут и муниции — ще възлезе на още около десет хиляди.

— Ще правим кратки рейдове: от Сан Висенте до Гата, или най-много до Палос. С малък риск и големи възможности за печалба. Пари, които ще ни влизат направо в джоба, повярвай ми… Две трети от печалбите ще делим ние с теб поравно. Другата една трета е за капитана и екипажа. Всичко съвършено законно.

Лолита Палма гледа към затворената врата.

— Какво друго има да ми кажеш за този човек?

— Имал е лош късмет с последните си пътувания, но е добър моряк. Кръстосваше Гибралтарския проток по време на последната война. Командваше шхуна с шест оръдия и курсовете преминаваха успешно. Зная го, защото аз бях един от собствениците… Накрая го сполетя лош късмет: английска корвета го плени близо до нос Трес Фокас.

— Мисля, че сте ми говорили за него… Не е ли избягал от Гибралтар?

Санчес Гинея се засмива лукаво, одобрително. Споменът за това изглежда го развеселява.

— Същият е. Беше пленник и избяга с други, като откраднаха един малък риболовен кораб. От четири години плава с търговски кораби… Наскоро е имал разногласия с последния корабовладелец, за когото е работил.

— Кой е той?

— Игнасио Усел.

Старият търговец произнася името, като извива вежди нагоре и остава загледан изпитателно и съучастнически в жената. Цял Кадис знае, че търговската къща „Палма и синове“ има сметки за разчистване с тази фирма. По време на кризата от ’96 година Томас Палма едва не се разори заради нелоялността на Игнасио Усел, заради него загуби три важни товара. Дъщеря му не е забравила това.

— Имаме корсарски патент за две години, издаден от правителството — продължава Санчес Гинея, — кораб в добро състояние, капитан, способен да събере добър екипаж и неприятелски бряг, край който кръстосват френски кораби или лодки от окупираните зони. Какво друго можем да искаме?… Има и възнаграждения за залавяне на вражески кораби, отделно от стойността на самите кораби и товара им.

— Представяте го като патриотичен дълг, дон Емилио.

Старият търговец се смее. Явно е в добро настроение. Така е, скъпа моя. Ако към това се прибавя частният интерес, в това няма нищо лошо. Да се оборудва корсарски кораб не е позор за една уважавана търговска къща. Спомни си, че баща ти го е правил, без това ни най-малко да му навреди. И добре натриваше носовете на англичаните. Това не е като да търгуваш с роби.

— Знаеш, че разполагам със свободни средства — заключава той. — И лесно мога да намеря други съдружници. Става дума за добра сделка. Както и преди, смятам за свое задължение да ти я предложа.

Мълчание. Лолита Палма продължава да гледа към затворената врата.

— Защо не го поразпиташ малко? — Санчес Гинея я гледа окуражаващо. — Интересен тип е. Прям. На мен ми допада.

— Изглежда му имате голямо доверие… Толкова добре ли го познавате?

— Синът ми Мигел е плавал с него. До Валенсия, на отиване и връщане, точно когато евакуирахме Севиля и паниката беше повсеместна. Имаше и буря. Върна се във възторг от него, каза, че е рядко компетентен и хладнокръвен човек… Идеята да му поверя „Кулебра“ е негова, хрумна му, когато разбра, че Пепе е в Кадис и без работа.

— Тукашен ли е?

— Не. Роден е в Куба, струва ми се. В Хавана или там някъде.

Лолита Палма гледа ръцете си. Още са хубави: дълги пръсти, не много поддържани нокти, но с хубава форма. Санчес я наблюдава. Усмивката му е замислена. Накрая добродушно клати глава.

— Знаеш ли, има нещо в него… Някаква енергия, някаква странна привлекателност. На сушата вероятно изглежда малко грубоват. Невинаги може да бъде наречен „джентълмен“. Казват например, че не бил особено деликатен с фустите.

— За Бога, добре ми го представяте.

Старият търговец вдига ръце, сякаш да се защити.

— Само казвам истината. Познавам хора, които го ненавиждат и хора, които го ценят. Затова пък, както казва синът ми, онези, които го ценят, са готови да дадат за него и последната си риза.

— А жените?… Какво дават те?

— Това трябва ти сама да прецениш.

Двамата се усмихват. Нейната усмивка е лека и малко тъжна. Неговата е малко учудена, почти любопитна.

— Във всеки случай — заключава Санчес Гинея, — нали наемаме капитан на корсарски кораб. Не го каним на бал с танци.

 

 

Китари. Светлина на газени лампи. Мургавата кожа на танцьорката блести от пот, от която и черната й коса е залепнала на челото. Движи се като похотливо животно, мисли си Симон Дефосьо. Мръсна, тъмноока испанка. Циганка, предполага той. Тук всички изглеждат като цигани.

— Ще използваме само олово — му казва лейтенант Бертолди.

Помещението е пълно с хора: драгуни, артилеристи, моряци, пехотинци. Само мъже. Само офицери. Събират се около масите, зацапани с петна от вино, сядат по пейки, столове и табуретки.

— Никога ли не си почивате, капитане?

— Сам виждате. Никога.

Махвайки примирено с ръка, Бертолди изпразва една чаша и си сипва още вино от каната пред тях. Сива пелена от тютюнев дим премрежва въздуха. Мирише силно на пот от разкопчаните униформи, от жилетките и разгърдените ризи. Дори виното — гъсто и лошо, от това, което притъпява съзнанието, а не го изостря — има същия този остър мирис, мътен като дузината погледи, следящи движенията на жената, която се вие и поклаща предизвикателно под звъна на китарата, като се потупва по бедрата.

— Мръсница — мърмори Бертолди, който не откъсва очи от нея.

Остава още миг загледан в танцьорката. Замислен е. После се обръща към Дефосьо.

— Олово, казвате.

Капитанът кимва утвърдително. Това е единственото решение, заявява той. Инертно олово. Бомби по осемдесет-деветдесет фунта, без барут, без фитил. Сто тоаза повече като обхват, най-малко сто. Може и повече, ако вятърът помага.

— Щетите ще бъдат минимални — възразява Бертолди.

— С увеличаването на щетите ще се занимаем по-късно. Сега важното е да стигнем центъра на града… Площад „Сан Антонио“ или някъде наоколо.

— Значи е решено?

— Абсолютно.

Бертолди вдига чаша и свива рамене.

— В такъв случай да пием за „Фанфан“.

— Точно така. — Дефосьо докосва леко с чашата си чашата на помощника си. — За „Фанфан“.

Китарите замлъкват, мъжете аплодират, сипейки безсрамни фрази на всички езици в Европа. Неподвижна, извила се гъвкаво от кръста назад и все още с вдигната нагоре ръка, танцьорката плъзга черните си очи по посетителите. Предизвикателно. Уверено. Знае, че след като с танца си е възпламенила желанията, сега може да избира. Инстинктът или опитът — млада е, но това няма значение — й подсказват, че всеки от присъстващите би я обсипал с пари, стига само да спре погледа си върху него. Времената са добри. Подходящи мъже на подходящото място; една война невинаги означава бедност. Поне не за всички, особено когато имаш красиво тяло и тъмни очи като нейните. Мислейки за това, Симон Дефосьо разглежда с наслада мургавите ръце на танцьорката и забелязва как проблясват капките пот над корсажа й, където безсрамно се показва разголеното начало на гръдта. Възможно е някой ден, когато се сбръчка и остарее, тази жена да умре от глад по време на някоя бъдеща война. Но това няма да се случи сега. Достатъчно е да се видят похотливите погледи, впити в нея; алчната пресметливост, скрита зад привидната скромност на двамата китаристи — баща, брат, братовчед, любовник, сводник? — които, седнали на ниските столчета, с инструменти на коленете, наблюдават, усмихвайки се на аплодисментите, и пресмятат жадно чия кесия издава най-съблазнителен звън тази вечер. Изчисляват на колко се котира днес на слабо снабдения местен пазар на плътта предполагаемата чест на тяхната дъщеря, сестра, братовчедка, любовница в очите на тези френски господа в кръчмата на Пуерто Реал. Защото едно са Родината и крал Фернандо, за тези, които си падат по тези работи, а съвсем друго е да пълниш всеки ден паницата.

Симон Дефосьо и лейтенант Бертолди излизат на улицата и усещат благотворния бриз. Всичко тъне в мрак. По-голямата част от жителите са напуснали града при появата на императорските войски и изоставените домове сега служат за казарми и квартири на войници и офицери, а дворовете и градините са превърнати в конюшни. Разграбената църква, останала със здрави зидове, чийто олтар е бил насечен на подпалки за лагерния огън, служи за складиране на боеприпаси и барут.

— Тази циганка разпали кръвта ми — отбелязва Бертолди.

Продължавайки по улицата, двамата офицери стигат до морския бряг. Няма луна и небосводът над терасите на ниските къщи е обсипан със звезди. Половин левга на изток, от другата страна на тъмното петно на залива, се виждат далечни, пръснати на разстояние една от друга светлини във вражеския арсенал на Карака и градчето на остров Леон. Както обикновено, обсадените изглеждат по-спокойни от обсаждащите.

— От три месеца няма и помен от писмо — добавя Бертолди след малко.

Дефосьо прави гримаса в тъмното. Успял е без затруднение да проследи мислите на другаря си. Самият той сега е насочил всичките си мисли към жена си, която го чака в Мец. Със сина му, когото той почти не познава. Две години вече. Почти. И колко ли още остават?

— Проклети маноловци — сумти ядно Бертолди. — Проклети, долни бандити.

Обичайното му добро настроение изглежда му е изменило през последните седмици. Също като него, като по-голямата част от двайсет и трите хиляди мъже в окопите между Санкти Петри и Чипиона, капитан Дефосьо не знае какво става във Франция и в останалата част от Европа. Разполагат единствено със случайни коментари, предположения, слухове. Дим. Вестник със скорошна дата, новоиздадена брошура, някое писмо — всичко това са рядкости, недостъпни за тях. Не получават новини и от семействата си, семействата им също не получават известия от тях. Партизанските отряди, бандитите, действащи по всички пътища, затрудняват комуникациите. Пътуването през Испания е като пътуване през Арабия: причакват куриерите, залавят ги, убиват ги по ужасяващ начин сред скали и гори, само пътници със силен ескорт успяват да преминат от едната до другата страна без неприятни изненади. По пътищата, свързващи Херес и Севиля, се ниже поредица от дървени укрепления, където малки обезсърчени гарнизони живеят в страх, без да откъсват очи от заредените пушки, боящи се и от врага, обикалящ наоколо, и от жителите от селищата зад гърба си. С падането на нощта всяко поле, всеки път се превръщат във владение на бунтовниците, смъртна клопка за нещастниците, дръзнали да се появят там без необходимата защита, които биват жестоко измъчвани, а после откриват телата им някъде из дъбовите и боровите гори. Такава е войната в Испания, войната в Андалусия. Окупатори само привидно, по-силни по име, отколкото на практика, частите на Първи корпус, които обсаждат Кадис, се намират прекалено далеч от всичко и от всички. Почти лишени от връзка със света, те са изгнаници, несигурни, с неясно бъдеще, във враждебна земя, където отпускането и скуката, упойващи като наркотик, завладяват най-добрите войници, и те като всички жертви не само на вражеския огън, но и на болестите и носталгията.

— Вчера погребаха Бувие — отбелязва мрачно Бертолди.

Капитанът не отговаря. Помощникът му не се опитва да го информира, само изразява на глас чувствата си. Луи Бувие, лейтенант от артилерията, с когото са изминали пътя от Байона до Мадрид, и когото срещнаха отново в батареята на Сан Диего в Чиклана, от известно време проявяваше симптоми на нервно заболяване, което го тласна в дълбока меланхолия. Преди два дни, след дежурство, Бувие взел пушката на един войник, оттеглил се в една барака, пъхнал дулото в устата си и палеца на десния си крак в спусъка на оръжието, и си пръснал главата.

— Господи. Намираме се на задника на света.

Дефосьо остава безмълвен. Морският бриз е лек, носи мирис на кал и водорасли от отлива. До последните къщи на селището се виждат тъмните, близки силуети на палатките и предните укрепления, защитаващи брега от възможни появи на вражески кораби. Може да чуе паролите, които си разменят часовите, тихото изцвилване на конете в дворовете, превърнати в конюшни. Както и приглушения шум, породен от безброя неясни звуци, издавани от хиляди мъже, които спят или будуват с отворени очи в нощта. Една войска, заседнала пред един град.

— Преминаването към олово ми се струва добре — отбелязва Бертолди с тон на човек, който се хваща за каквото му попадне.

Дефосьо прави няколко крачки и се спира, наблюдава далечните светлини. Изчислява на ум нови траектории. Безупречни криви линии. Красиви и съвършени параболи.

— Това е единственият начин да успеем… Утре ще започнем работа по модификацията на центъра на тежестта. Малко повече ротация при триенето в дулото може да ни се отрази добре.

Дълго мълчание.

— Знаете ли какво си мисля, капитане?

— Не.

— Че вие никога няма да си теглите куршума като горкия Бувие.

Дефосьо се усмихва в тъмнината. Знае, че помощникът му е прав. Никога няма да го направи, поне докато има неизвестни в задачите за разрешаване. Това не е въпрос на досада или на отчаяние. Желязната нишка, която го държи свързан с разума и живота е изплетена от понятия, не от чувства. С това нямат нищо общо дори думи като, „дълг“, „родина“ или „другарство“, за които се хващат Бертолди и останалите. В неговия случай става дума за тежести, обеми, дължина, ъгъл, плътност на металите, съпротивление на въздуха, ротационни ефекти. Черна дъска и сметачна линия. В крайна сметка всичко това позволява на Симон Дефосьо, капитан от императорската артилерия, да остане встрани от всякаква неувереност, която не е свързана със строго технически проблеми. Страстите погубват хората, но и ги спасяват. Неговата страст е да достигне седемстотин и петдесет тоаза повече.

 

 

Трима мъже седят в един кабинет, под портрет на Фернандо VII. Сутрешната светлина, която прониква косо през тънките пердета, кара да блестят златните бродерии на яките, реверите и маншетите на мундира на генерал-лейтенанта от Кралската армада дон Хуан Мария де Виявисенсио, командващ океанската ескадра, военен и политически губернатор на Кадис.

— Това ли е всичко?

— Засега.

Губернаторът оставя бавно доклада върху покритата със зелен марокен маса, оставя и златния лорнет да провисне на шнура, с който е окачен на илика на ревера му и поглежда към комисар Рохелио Тисон.

— Не е кой знае какво.

Тисон хвърля крадешком поглед към прекия си началник, генералният интендант и шеф на криминалната полиция, съдия Еусебио Гарсия Пико. Последният е седнал малко по-далеч, някак встрани, прехвърлил е крак върху крак и е пъхнал палеца на дясната си ръка в джоба на жилетката. Изражението му е безучастно, като че ли мисли за далечни неща: човек, който случайно се е озовал тук. Тисон е чакал двайсет минути пред кабинета и сега се пита за какво ли са говорили тези двамата, преди да влезе той.

— Труден случай е това, ваше превъзходителство — отговаря той предпазливо.

Виявисенсио продължава да го гледа. Той е моряк, на петдесет и шест години, с посивяла коса, доста старомоден, закален в многобройни морски кампании. Енергичен е, но притежава и тънък политически усет, въпреки своята консервативност относно новите свободи, и изпитва сляпа преданост към младия крал, пленник във Франция. Способен, маневрен, с престиж, спечелен по време на военната си кариера, губернаторът на Кадис — което е равнозначно да си губернатор на сърцето на патриотична и бунтовна Испания — се разбира добре с всички, включително с князете на църквата и англичаните. Името му се спряга сред тези, предназначени да участват в новото правителство, щом настоящото предаде своите пълномощия. Могъщ човек, Тисон знае това отлично. Човек с бъдеще.

— Труден — повтаря Виявисенсио замислен.

— Това е думата, ваше превъзходителство.

Дълго мълчание. Тисон би искал да запуши, но никой не посяга към пури. Губернаторът си играе с лорнета, поглежда отново четирите страници на сухия доклад и после внимателно го слага встрани, успоредно на ръба на масата, така че единият му край е на два инча от него.

— Сигурен ли сте, че във всички тези случаи става дума за един и същ убиец?

Полицаят обяснява немногословно. Човек никога не може да бъде сигурен в нищо, но начинът на действие е идентичен. Съвсем млади жени, от простолюдието. Както е споменато в доклада, две прислужнички и едно момиче, което е невъзможно да бъде идентифицирано. Най-вероятно става дума за бежанка без роднини и без известно занятие.

— И никакви следи от… ъ-ъ… физическо насилие?

Отново кос поглед. Кратък. Главният интендант продължава да мълчи и да стои неподвижен като статуя. Сякаш не е там.

— Всички са бичувани до смърт, сеньор. Безпощадно. Ако това не е физическо насилие, нека Христос да слезе и да каже какво е.

Последната забележка не допада на губернатора, известен с религиозните си убеждения. Всмуква малко бузите си, бърчи вежди и гледа ръцете си, които са бледи и слаби. Аристократични ръце, отбелязва Тисон, както се полага на офицер от военния флот. Не се допускат плебеи в Кралската армада. На лявата му ръка блести красив пръстен със смарагд, личен подарък от император Наполеон, от времето, когато Виявисенсио е бил с френско-испанската ескадра при Брест — преди Трафалгар, похищението на краля, войната с Франция и преди всичко да отиде по дяволите.

— Имам предвид… Знаете. Друг вид насилие.

— Не са изнасилени. Не са открити признаци за нещо подобно.

Виявисенсио мълчи, взрян сега в Тисон. Чака. Полицаят се чувства задължен да добави нови обяснения, въпреки че не е сигурен какво иска губернаторът. Именно интендантът го доведе тук. Дон Хуан Мария, каза Гарсия Пико, докато се качваха по стълбите — използването на малкото име прозвуча като смътно предупреждение относно позицията на всеки един от тях — желае пряк доклад, устен, освен писмения. Иска да научи повече подробности. Да прецени до каква степен нещата могат да се изплъзнат от ръцете ни. Или от вашите ръце.

— В известен смисъл — изказва предположение Тисон, след като се решава да говори, — с последното момиче ни провървя. Никой не го е търсил, нито е обявено за изчезнало… Това позволява да водим разследването дискретно. Без много шум.

Лекото кимване на губернатора му показва, че е на прав път. За това става дума, заключава той наум, сдържайки усмивката, която е на път да се появи на устните му. Сега вече чувства интуитивно как да върви напред. И накъде бият думите на Гарсия Пико. Както и многозначителната забележка на последния на стълбите.

Сякаш в потвърждение, Виявисенсио посочва доклада на Тисон с небрежен жест на ръката, на която носи смарагда:

— Три убити по този начин момичета, това не е само… хмм… труден случай. Това е зверство… И ще се стигне до публичен скандал, ако се разчуе.

Аха, казва си Тисон. Ясен си ми, многоуважаван кучи сине.

— В действителност се е поразчуло — казва той предпазливо. — Обичайното. Носят се слухове, коментари, съседки говорят… Неизбежно е, както знае ваша милост. Това е малък град, пълен с народ.

Замълчава, за да провери резултата от думите си. Губернаторът го гледа изпитателно, а Гарсия Пико се е отказал от позата си на привидно равнодушие.

— Но дори при това положение — продължава полицаят — контролираме нещата. Притиснахме малко съседите и свидетелите. Отрекоха всичко… А вестниците не са написали и думичка.

Сега вече интендантът най-сетне се намесва. На Тисон не му убягва неспокойния поглед, който отправя към губернатора, преди да отвори уста.

— Засега. Но това е ужасна история. Ако се доберат до нея, няма да се откажат. Освен това всички злоупотребяват с тази свобода на печата. Нищо не би могло да попречи…

Виявисенсио вдига ръка, за да го прекъсне. Прави впечатление, че има навика да прекъсва, когато му скимне. В Кадис един генерал от армадата е Бог. А по време на война е Бог-Отец.

— Вече се яви един вестникар с тази история. Един от онези, които са подразбрали нещо, редактор на „Ел Патриота“. Същият, който миналия четвъртък крайно безочливо подлагаше на съмнение произхода на кралската власт…

За момент губернаторът замълчава, оставяйки последните думи да увиснат във въздуха. Гледа Тисон така, сякаш го подканя да се замисли сериозно над основите на кралското господство. Вестници, додава накрая недоволно. Какво да ви разправям. Сам знаете с какви хора трябва да се борим тук. Аз отрекох всичко, разбира се. За щастие има други огризки, които да подхвърлим на тая долна паплач. В Кадис се интересуват само от политика и дори войната остава на втори план. Дебатите в „Сан Фелипе Нери“ изчерпват запасите от мастило в печатниците.

Адютант в униформа на личната кралска гвардия почуква на страничната врата, отива до масата и разменя тихо няколко думи с Виявисенсио. Губернаторът кимва и става. Тисон и интендантът незабавно правят същото.

— Извинете ме, сеньор. Трябва да ви оставя сами за момент.

Той напуска стаята, последван от адютанта. Тисон и другият мъж остават прави, гледат през прозореца към пейзажа, градските стени и залива. Къщата на губернатора има хубав изглед, на него преди три години вероятно се е наслаждавал предшественикът на Виявисенсио, генерал Солано, маркиз Дел Сокоро, преди разгневената тълпа да го повлече по улиците, обвинявайки го, че се е съюзил с французите. Солано твърдеше, че истинският неприятел са англичаните и че да се атакува ескадрата на адмирал Росили, блокирана в залива, би означавало да се изложи на опасност града. Хората, екзалтирани в разгара на бунта, начело на който бяха пристанищната сган, контрабандистите, леките жени и всякакви други отрепки, приеха много зле думите му. Нападнаха сградата, Солано беше повлечен към затвора, без уплашените военни от гарнизона да си мръднат пръста, за да го спасят. Тисон го видя да умира пронизан от шпага на улица „Адуана“ и не се намеси. Би било истинска лудост да се забърка в тази каша, а и съдбата на маркиз Дел Сокоро не го засягаше изобщо. Със същото равнодушие днес би гледал как влачат по улицата Виявисенсио, ако се стигнеше дотам. Или пък интенданта, съдия Гарсия Пико. Последният го гледа замислен.

— Предполагам — започва той, — че си давате сметка за обстоятелствата.

Как да не си давам, мисли си Тисон, връщайки се в настоящето. Нали затова ме домъкна тук. В този капан с почитаемия.

— Ако има още убийства, вече няма да можем да ги скрием — казва той.

Сега Гарсия Пико свива вежди.

— По дяволите. Нищо не подсказва, че ще има още… Колко време мина от последното?

— Четири седмици.

— И вие все така нямате никакви солидни доказателства?

На Тисон не му убягва това „все така“. Завърта отрицателно глава.

— Никакви. Престъпникът винаги действа по един и същ начин. Напада момичетата, когато са сами, на безлюдни места. Запушва устите им и ги налага до смърт с камшик.

За един много кратък миг го обзема изкушението да спомене за бомбите и местата на попадение, но не го прави. Ако го спомене, би се задължил да дава още обяснения. А не е в настроение. Няма аргументи. Все още.

— Измина един месец — отбелязва интендантът. — Може на убиеца да му е омръзнало.

Тисон прави гримаса, изразяваща съмнение. Всичко е възможно, отговаря той. Но също така не е изключено да чака подходящ случай.

— Мислите ли, че ще убие отново?

— Може би да. Може би не.

— Във всеки случай това е ваша работа. Ваша отговорност.

— Не е лесно. Ще се нуждая…

Другият го прекъсва, махвайки ядосано с ръка.

— Вижте. Всеки си има грижи. Дон Хуан Мария си има неговите, аз моите, вие вашите… Работата ви се състои в това да избегнете вашите грижи да се превърнат в мои.

Последните думи произнася, загледан в затворената врата, зад която е изчезнал Виявисенсио. Секунда по-късно пак се обръща към Тисон.

— Не може да е трудно да се намери убиец, който действа по този начин. Вие го казахте преди: това е малък град.

— Пълен с народ.

— Да се контролират тези хора също е ваша работа. Хвърлете мрежите си, натиснете осведомителите си. Заслужете си заплатата. — Гарсия Пико посочва затворената врата и понижава глас. — Ако има още един смъртен случай, ще се нуждаем от виновник. Някой, когото да покажем на обществото, разбирате ли?… Някой, когото да накажем.

Вече се защитаваме, заключава Тисон почти зарадван.

— Тези неща са трудни за доказване без признанието на виновника — аргументира се той.

Не казва нищо повече и гледа преднамерено събеседника си. Двамата отлично знаят, че мъченията всеки момент ще бъдат отменени официално от кортесите и че нито съдиите, нито гражданските, нито военните съдилища ще имат вече право да ги прилагат.

— Тогава ще трябва да поемете съответната отговорност — разрешава въпроса Гарсия Пико. — Цялата.

Виявисенсио се връща в кабинета. Изглежда притеснен и разсеян. Гледа ги, все едно е забравил за какво са там.

— Ще трябва да ме извините… Току-що ми потвърдиха, че експедицията на генерал Лапеня е пристигнала в Тарифа.

Тисон знае какво означава това. Или поне си представя какво означава. Преди няколко дни шест хиляди испански войници и още толкова английски, под командването на генералите Лапеня и Греъм, са тръгнали от Кадис с два кораба на изток. Слизането от корабите в Тарифа предполага военни действия близо до Кадис, вероятно около комуникационния възел при Медина Сидония. И може би голяма битка — от загуба на загуба, та чак до крайната победа, както се шегуват местните майтапчии — битка от онези, чийто резултат общественото мнение в Кадис ще обсъжда в продължение на седмици по вестници, кафенета и вечеринки, докато генералите — които смъртно си завиждат и въобще не се понасят — и техните привърженици не се хванат за гушата.

— Трябва да ви помоля да си вървите — казва Виявисенсио. — Имам спешна работа.

Тисон и Гарсия Пико се сбогуват с последни протоколни поклони, които губернаторът приема разсеяно. Когато вече се канят да напуснат кабинета, Виявисенсио изглежда си спомня нещо.

— Ще бъда ясен, сеньори. Изживяваме необикновена и трагична ситуация. Заемайки отговорен военен и политически пост, аз трябва да намирам общ език не само с правителството, но и с кортесите, с английските съюзници и с хората на Кадис. Всичко това, без да броим войната и французите. Добавете управлението на един град, чието население се е удвоило и зависи от морето за снабдяването си, без да броим рисковете от епидемии и други проблеми… Както разбирате, фактът, че някакъв луд злодей постъпва така ужасно с разни момичета е потресаващ, но не е най-голямото ми притеснение. Не и докато не се превърне в публичен скандал… Ясен ли съм, сеньор комисар?

— Напълно, ваше превъзходителство.

— Настъпващите дни са решителни, защото експедицията на генерал Лапеня може да промени хода на войната в Андалусия. Това ще постави за известно време криминалните случаи на втори план. Но ако се стигне до още една смърт, ако историята се разчуе прекалено и общественото мнение изиска виновник, искам да мога да го представя незабавно… Ясно ли се изразявам?

Доста ясно, мисли си полицаят. Но не го казва на глас, задоволява се само да кимне утвърдително. Виявисенсио им обръща гръб, отправяйки се към бюрото.

— Нещо повече — добавя той, докато сяда. — Ако този досаден случай беше мой, бих търсил алтернативни решения… Нещо, което, ако се наложи, би облекчило процедурата.

— Имате предвид да разполагаме с предварително заподозрян?

Пренебрегвайки сепването на Гарсия Пико и яростния поглед, който му отправя, Тисон продължава да стои на прага в очакване на отговор. Той идва след кратко мълчание, сух и враждебен:

— Имам предвид убиеца и никой друг. С толкова придошла измет в града, не бих се учудил, ако е някой от тях.

 

 

Къщата на фамилия Палма е голяма, господарска, от най-хубавите в Кадис. Затова Фелипе Мохара я оглежда с удоволствие, горд, че дъщеря му Мари Пас служи в нея. Разположена на една пряка от площад „Сан Франсиско“, сградата заема целия ъгъл: четири етажа с пет балкона и входна врата откъм улица „Балуарте“, както и още четири балкона над улица „Доблонес“, където е входът за канцелариите и склада. Облегнал се на стената на отсрещния ъгъл, с одеяло от Самора на раменете и шапка с извита нагоре периферия, нахлупена над кърпата, вързана на главата му, Мохара чака дъщеря си да излезе, като междувременно пуши цигара, свита от ситно нарязан тютюн. Работникът от солниците е горд мъж, със собствени разбирания за мястото, което подхожда на всеки човек. Затова е отхвърлил поканата да чака момичето в двора с ограда от ковано желязо, настлан с мраморни плочки, където три арки с колони водят към главното стълбище, а в една ниша на стената има малък олтар на Светата Дева от Росарио. Тази обстановка е прекалено внушителна за него. Неговото място са тесните канали и бреговете, заливани от приливите, а подутите му и напукани от солта крака трудно свикват с платнените обувки, които си е сложил, за да дойде в Кадис, и му се иска да ги махне. Излязъл е много рано, с редовен пропуск, възползвайки се от това, че капитан Вируес е отишъл на някакво събрание с командирите и офицерите в Карака — нещо свързано с военната експедиция в Тарифа — и няма нужда от него. Така че, по настояване на жена си, Мохара е дошъл в Кадис да види своето малко момиче. Поради обстоятелствата и войната баща и дъщеря не са се виждали откакто момичето е започнало работа преди пет месеца в дома на фамилия Палма, препоръчано от енорийския свещеник.

Тя излиза най-сетне през вратата на улица „Доблонес“ и работникът от солниците се разнежва, докато я гледа как идва към него с кафявата си пола, престилката от бял муселин и шала, покриващ главата и раменете й. Има хубав, здрав цвят на лицето. Сигурно се храни добре, благодаря ти, Господи. В Кадис са по-добре, отколкото на острова.

— Добър ден, татко.

Няма целувки, нито нежности. Минават хора по улицата, по балконите се мяркат съседи, а Мохара са почтено семейство, което не дава повод за приказки. Работникът се задоволява да се усмихне ласкаво, пъхнал палци в пояса, където е затъкнат ножът с рогова дръжка от Албасете, и гледа доволен Мари Пас. Изглежда му разцъфтяла. Станала е почти жена. Тя също се усмихва, и трапчинките, които има от дете, стават по-големи. Открай време по-скоро мила, отколкото хубава, големите й очи гледат кротко. Шестнайсетгодишна. Толкова чиста и добра, колкото може да бъде само тя.

— Как е мама?

— Здрава е. Занимава се със сестрите и баба ти. Всички ти изпращат поздрави.

Момичето посочва вратата на склада.

— Не искате ли да влезете?… Росас, икономът, каза да ви поканя на чаша кафе или шоколад в кухнята.

— На улицата е добре. Хайде да се поразходим.

Слизат до квадратната сграда на митницата, където двама валонски гвардейци се разхождат със затъкнати щикове на пушките край караулната будка на входа. Едно знаме се вее леко на пилона. В сградата работят господата от регентството, което управлява Испания или това, което е останало от нея; управляват от името на краля, който е пленник във Франция. От другата страна на крепостта, под ясното, почти безоблачно небе, искри синевата на залива.

— Как си, момичето ми?

— Много добре, татко. Наистина.

— Добре ли се чувстваш в къщата?

— Много добре.

Работникът се двоуми, прекарва ръка по обрамченото си с бакенбарди лице, чиято тридневна брада се нуждае от острието на бръснач.

— Видях, че икономът е… Добре, де. Разбираш ме, нали?

Момичето се усмихва добродушно.

— Малко обратен ли?

— Точно така.

Има много като него, разказва девойката, на служба в богатите домове. Те са подредени и чисти хора, и в Кадис имат навик да ги наемат. Росас е почтен човек и поддържа добър ред в къщата. А тя самата се разбира с всички. Уважават я.

— Някое момче навърта ли се около теб?

Мари Пас поруменява, закривайки инстинктивно лицето си с шала, с който е наметната.

— Не говорете глупости, татко. Кой ще се навърта около мен?

Баща и дъщеря се разхождат покрай крепостните стени на града, към площад „Посос де ла Ниеве“ и „Аламеда“, като заобикалят укрепленията или оръдията, насочени към залива, които препречват пътя им. Долу вълните се разбиват в стърчащите над водата скали и многобройни чайки кръжат наоколо. Сред тях с прав и решителен полет преминава един гълъб и се изгубва над морето, по посока на сушата от другата страна.

— Как се отнася с теб господарката ти?

— Много добре. Младата сеньорита е сериозна и учтива. Не споделя много, но се държи прекрасно с мен. И е страхотна. Откакто са умрели баща й и брат й, тя ръководи всичко: търговията, корабите… Всичко. Обича да чете и обича растенията. Това е голямата й страст. Изучава редки растения, които й носят от Америка. Колкото са книгите й, толкова са и хербариите и саксиите.

Мохара клати философски глава. След като се е запознал с капитан Вируес и рисунките му, вече нищо не го изненадва.

— Има хора за всичко.

— Казахте го много точно. Защото сеньора майка й, вдовицата, е с малко особен характер. Толкова е дръпната, че повече няма накъде. Прекарва времето си в леглото, като казва, че е болна, но лъже. Просто иска всички да се занимават с нея и най-вече дъщеря й. В къщата говорят, че не може да прости на сеньоритата, че е останала жива и се справя с търговията, докато младият сеньор Франсиско де Паула, нейният любимец, е загинал при Байлен… Въпреки това доня Долорес е много търпелива с майка си. Тя е много добра дъщеря.

— Имат ли други роднини?

— Да. Братовчедът Тоньо: стар ерген, голям шегаджия, винаги в добро настроение и много ме обича. Не живее в къщата, но идва на гости всеки ден, привечер… Сеньоритата има и омъжена сестра, но тя е друго нещо. Надута и груба. Лош човек.

Сега идва ред на Фелипе Мохара да разкаже нещо на дъщеря си. Той описва в подробности събитията на остров Леон: френска обсада, зона на военни действия, мъжете са мобилизирани, а цивилните граждани страдат от войната, която се развива почти на прага им. Бомбите, разказва той, падат през ден или всеки ден и почти цялата храна отива за войската и Кралската армада. Не достигат дървата, виното и зехтинът, а понякога няма и брашно за хляб. Нищо общо с охолния живот в Кадис. За щастие, ако си зачислен в ротата на стрелците, имаш възможност два-три пъти в седмицата да занасяш парче месо за тенджерата вкъщи, а и не е трудно да се справяш, като ловиш риба по каналите и вадиш морски дарове из тинята при отлив. Във всеки случай, както разправят неприятелите, които преминават към нас, там са по-зле. Селищата са обрани до шушка и всички, включително французите, мизерстват. Дори вино не стига на някои места, въпреки че в техни ръце са и Херес, и Ел Пуерто.

— Много ли преминават на наша страна?

— Намират се, да. От глад или защото имат проблеми с началството. Преминават с плуване тесните канали и се предават на нашите предни постове. Понякога са почти деца и почти всички, които идват изглеждат така, че да ти се доплаче… Обаче има и наши, които минават на тяхна страна. Най-вече хора, които имат роднини там. Когато хванем такива, ги разстрелваме, разбира се. За назидание… Един от тях познаваш: Николас Санчес.

Мари Пас гледа баща си с широко отворени очи и уста.

— Нико?… Този с фурната при „Санто Кристо“?

— Той. Жена му и децата му бяха в Чипиона и искаше да отиде при тях. Хванали го да минава канала Сураке през нощта в малка лодка.

Момичето се кръсти.

— Струва ми се жестоко, татко.

— И французите убиват своите, когато ги заловят.

— Не е същото. В неделя свещеникът на „Сан Франсиско“ каза, че французите са слуги на дявола и че Господ желае ние, испанците, да ги изтребим като дървеници.

Мохара прави няколко крачки, загледан в земята пред платнените си обуща. Накрая клати мрачно глава.

— Не зная какво иска Господ.

Върви още малко и се спира, без да вдига поглед. Макар да изглежда жена, Мари Пас е още дете, казва си той. Има неща, които не е възможно да й обясни. Не и там, не и по този начин. В действителност той самият също не може да си ги обясни.

— Те са хора като нас — додава накрая. — Като мен… Поне тези, които съм видял.

— Вие убили ли сте мнозина?

Ново мълчание. Сега бащата гледа дъщеря си. За миг е готов да отрече, но после свива рамене. Защо да се срамувам от това, което правя, мисли си той, щом го правя. От сляп дълг към това, което Господ — намеренията на Господ не са работа на Фелипе Мохара, — може би иска, а може и да не иска. Заради дълга към родината и крал Фернандо. Единственото, което работникът от солниците знае със сигурност е, че французите не му харесват, но се съмнява да са по-големи слуги на дявола от някои испанци, които той познава. И те кървят, и крещят от страх и болка като него самия. Като всеки друг.

— Убил съм неколцина, да.

— Добре — момичето се кръсти отново. — Ако са французи, няма да е грях.

 

 

Пепе Лобо избутва пияницата, който му проси четвъртинка вино. Не го блъска силно, а го избутва спокойно, стремейки се единствено другият — дрипав и мръсен моряк — да не препречва пътя му. Пияницата се отдалечава с клатушкане и се изгубва, залитайки, отвъд кръга жълтеникава светлина, хвърлян от единствената улична лампа, осветяваща ъгъла на улица „Сарна“.

— Има един проблем — казва Рикардо Мараня.

Първият офицер на „Кулебра“ е излязъл от тъмнината, където червеникавото огънче на пурата е издавало присъствието му. Той е висок и блед. Облечен е в черно, обут е в хубави ботуши с обърнати кончове по английски маниер, не носи шапка. Пепелявата светлина на уличната лампа прави по-дълбоки сенките под очите на слабото му лице.

— Сериозен ли е?

— Зависи от теб.

Двамата мъже сега вървят заедно надолу по улицата. Сенки на жени и мъже се виждат по входовете и в началото на тесните улички. Шепот на испански и други езици. От вратата или прозореца на някоя кръчма се чуват гласове, смях и обиди. От време на време се разнася и звук на китара.

— Намушкването е станало преди около половин час — обяснява Мараня. — Наръгали са с кама един американски моряк и търсят виновника. Брасеро е един от заподозрените.

— А той ли е бил?

— Нямам представа.

— Има ли други задържани?

— Шест-седем души, но никой друг не е наш. Разпитват ги там на място.

Пепе Лобо клати глава с досада. От петнадесет години познава боцмана Брасеро и знае, че когато е в лошо настроение е способен да наръга не само американски моряк, но и родния си баща. Но Брасеро е и възлова фигура в екипажа, който от дни набира в Кадис. Загубата му седмица и половина преди да отплават, би била катастрофална за начинанието им.

— Още ли са в кръчмата?

— Така предполагам. Наредих да ме предупредят, ако ги отведат.

— Познаваш ли офицера?

— По физиономия. Младок, лейтенант от „папагалите“.

Пепе Лобо се усмихва при думата „младок“ в устата на първия си офицер, понеже Мараня няма навършени двайсет и една години. Той е втори син на знатно семейство от Малага, наричат го Маркизчето заради изтънчените му обноски и вид. Бивш гардемарин — накуцва след рана от осколка в коляното, получена на борда на кораба „Бахама“ при Трафалгар. Напуска службата в Кралската армада на петнайсетгодишна възраст, изхвърлен заради дуел, в който ранява свой съвипускник. Оттогава плава с корсарски кораби, първо под испански и френски флагове, а сега и под съюзническите английски. За първи път ще работи с капитан Лобо, но се познават добре. Последното му назначение е на шхуна за крайбрежно плаване с четири оръдия, базирана в Алхесирас, „Корасон де Хесус“, чието разрешително е изтекло преди два месеца.

Кръчмата е един от многото бордеи до пристанището, посещавани от испански и чуждестранни моряци и войници: опушен от свещи таван и окачени на куки маслени лампи, големи бъчви с вино, бурета служещи за маси и ниски столчета, почернели от мръсотия като самия под. В заведението, опразнено от постоянните посетители и уличниците, са останали само седмина мъже с отблъскващ вид, пазени от половин дузина „папагали“ с щикове в пушките.

— Добър вечер — казва Лобо на лейтенанта.

Веднага след това се представя заедно с придружителя си. Капитан еди-кой си и лоцман еди-кой си, плаващи на корсарския кораб „Кулебра“. Доколкото виждам, задържали сте един от хората ми. Заподозрян е в нещо.

— В убийство — потвърждава офицерът.

— Ако имате предвид този — Лобо посочва Брасеро: мъж, наближаващ петдесетте, с прошарена, къдрава коса, с големи сиви мустаци и ръце като лопати, — то уверявам ви, че няма нищо общо със случая. Беше цяла вечер с мен. Преди малко го изпратих тук по работа… Несъмнено има някаква грешка.

Лейтенантът примигва. Много е млад, както вече каза Мараня. Възпитано момче. Нерешително. Това за корсарския капитан безспорно доста го впечатлява. Ако беше офицер от редовната войска или от армадата, нещата биха стояли различно. Но „папагалите“ са местни доброволци. Не са истински войници.

— Сигурен ли сте, сеньор?

Пепе Лобо продължава да гледа своя боцман, който седи безучастно сред задържаните, с ръце в джобовете на широката си връхна дреха, вперил поглед в обувките си, а думите „корсар“ и „контрабандист“ са изписани ясно на лицето му, загрубяло от вятъра и солената вода, по което белезите и бръчките се преплитат в бразди, отчетливи, като че ли изсечени с брадва. Има златни халки на ушите си. Седи мълчалив и спокоен, и все пак опасен, какъвто беше и когато двамата преследваха английските търговски кораби в Протока, преди да ги хванат през осемдесет и шеста година и двамата заедно споделиха злополучната си съдба в Гибралтар. Проклета луда глава, казва си наум. Със сигурност той се е разправил с американеца. Никога не е понасял онези, които дрънкат на английски. Питам се къде ли е дянал месарския нож, който винаги носи в пояса си. Залагам каквото и да е, че е хвърлен на пода някъде наоколо, сред мокрите от вино стърготини, с които е посипан подът под масите. Със сигурност се е отървал от него, щом са влезли тези. Мръсният му кучи син.

— Имате честната ми дума.

„Папагалът“ се двоуми за миг, по-скоро за да си придава важност, отколкото заради друго. Наименованието „папагал“ е прозвище, с което местните шегаджии намекват за прекалено ярката униформа — червен мундир със зелени ревери и зелена яка, бели ремъци за мунициите, — която носят хилядите техни състоятелни съграждани, съставляващи Корпуса на видните доброволци. Гражданите в Кадис се организират за война според социалната си принадлежност: обединени в патриотизма, но всеки по свой начин. Буржоа, занаятчии и обикновени хора, всички те имат свои доброволчески части, в които никога не липсват новобранци. Който се запише в тях, се освобождава от редовна служба, от мъките и опасностите на службата на предна линия. Голяма част от бойния плам на местните жители се изчерпва с войнствено перчене с впечатляващите униформи по улиците, площадите и кафенетата на града.

— Да разбирам ли, че поемате лична отговорност за него?

— Точно така.

Пепе Лобо излиза на улицата, последван от хората си и тримата тръгват заедно покрай стените на „Санта Мария“ към „Бокете“ и Пуерта де Мар. Никой не проговаря. Улиците са тъмни и боцманът крачи като покорна сянка след офицерите. На корабната палуба Брасеро е най-надеждният и спокоен човек на света, с особена дарба да управлява хората в трудни ситуации. Но понякога, когато стъпи на твърда земя, бурмите на руля му се разхлабват и се побърква.

— Проклет да сте, боцмане — казва накрая Лобо, без да се обръща.

Зад гърба му цари мрачно мълчание. До себе си чува сдържания, съвсем тих смях на първия си офицер. Смях, който преминава в лек пристъп на кашлица и свистящо, накъсано дишане. Докато минават покрай една улична лампа, корсарят поглежда крадешком слабия силует на Рикардо Мараня, който вади с безизразно лице кърпичка от ръкава на сюртука си и я притиска към бледите си устни. Младият лоцман на „Кулебра“ е от хората, които горят свещта от двете страни: краен в пороците и страстите, мрачен до жестокост, смел до безразсъдство, той сякаш бърза да си разчисти сметките с живота в едно тъжно надбягване с времето, и с едно неприсъщо за възрастта му хладнокръвие сякаш се стреми да изчерпи отпуснатия му от живота кредит, без да го е грижа за бъдещето, защото за него, съгласно необратимата присъда на лекарите — туберкулоза в последен стадий — бъдеще не съществува.

Някакви часови им извикват „Стой!“, когато стигат до двойната врата Пуерта де Мар, по това време тя е затворена. Правилата за влизане и излизане от града между залез и изгрев-слънце са строги — Пуерта де Тиера се затваря след вечерната литургия, Пуерта де Мар при камбанния звън, оповестяващ часа за „анимас“^[11] — но едно официално разрешение или няколко монети, пуснати в ръката на когото трябва, подпомагат преминаването. След като доказват принадлежността си към екипаж на шалупата „Кулебра“ и показват пропуските си с печата на флотската управа, тримата моряци минават под дебелия зид от камък и тухли, покрит с караулки и осветен от двете страни с фенери. Отляво, под дулата, стърчащи от бойниците на укреплението „Лос Негрос“, се намира широкият вълнолом на пристанището, в чийто край на две колони се издигат статуите на свети Сервандо и свети Херман, светците-покровители на Кадис. По-нататък, в тъмнината на залива до стената, скупчени като стадо, което се пази от дебнещите го вълци, черните силуети на безбройните кораби от всякакъв вид и тонаж се полюшват на котвите си, обърнати на запад, със загасени светлини, за да не улесняват мерачите на френските оръдия, намиращи се отвъд ивицата вода, в Трокадеро.

— Боцман, искам ви на борда до петнайсет минути. И да не сте стъпили повече на сушата без позволение — мое или на лоцмана… Разбрано ли е?

Другият сумти утвърдително. Дисциплиниран е. Пепе Лобо се приближава до няколкото неподвижни сенки сред денковете на пристанището и събужда един лодкар. Докато последният приготовлява лодката си и поставя веслата в ключовете им, покрай тях минава група английски моряци, които се връщат от обиколката си из вертепите по близките до пристанището улички. Те са от военен кораб и се прибират пияни до козирката. Тримата корсари ги наблюдават как се качват на лодката си и се отдалечават, гребейки несръчно, сред песни и смях, сигурно се отправят към фрегатата с четиридесет и четири оръдия, пуснала котва срещу Коралес.

— Гадни съюзници — мърмори ядно Брасеро.

Лобо се усмихва на себе си. Нито един от двамата не е забравил Гибралтар.

— Затваряйте си устата, боцман. За днес е достатъчно.

Лобо остава до първия си помощник, наблюдавайки как тъмният силует на лодката, която превозва Брасеро, се отдалечава с тихо пляскане на веслата и изчезва в нощта. „Кулебра“ се намира някъде там, в тъмнината, на запад от пристанището, пуснала котва на четири сажена в тинята, единствената й мачта все още е гола, не е и напълно оборудвана. Още липсват дванайсет мъже — двама артилеристи, един писар-преводач, осем моряка и опитен дърводелец, — за да се попълни екипажа от четиридесет и осем души, необходими, за да потегли корабът на плаване и да може да участва в битка.

— Армадата ни предоставя барута — отбелязва Лобо. — Сто и петдесет фунта барут, двайсет и две ръчни гранати и единайсет и половина фунта фитили. Струват много пари и бяха необходими големи усилия, за да се сдобием с тях при цялата тази суетня около експедицията до Тарифа, но вече ги имаме. Губернаторът подписа тази сутрин.

— А шейсетте кремъка за пушки и четиридесетте за пистолети?

— Имаме и тях. Когато товарната баржа дойде при кораба, заеми се с всичко, но да не качват нищо, докато аз не дойда. Преди това трябва да се видя с корабовладелците.

Бърз изстрел проблясва от другата страна на залива, откъм Трокадеро. Двамата мъже остават неподвижни и загледани в тази посока, чакат, докато Пепе Лобо отброява наум изтичащите секунди. Щом стига до десет, чува далечното избухване на изстрела. Седемнайсет секунди по-късно се надига стълб от пяна, който светлее в тъмнината, недалеч от пристанището, между черните силуети на закотвените кораби.

— Тази нощ стигат по-наблизо — отбелязва хладнокръвно Мараня.

Двамата мъже се връщат към Пуерта де Мар, където светлината на уличната лампа огрява един часови, наблюдаващ от караулката си. Мараня се спира на средата на пътя, след като е хвърлил бърз поглед към тесния вълнолом, който следва градската стена към платформата при Крус и Пуерта де Севиля.

— Как върви работата с документите? — пита той.

— Всичко е наред. Корабовладелците внесоха гаранцията и в понеделник оформяме корсарския договор.

Първият офицер на „Кулебра“ слуша разсеяно. На оскъдната светлина на далечната лампа Пепе Лобо го вижда как постоянно хвърля погледи към края на вълнолома, към Пуерта Пиохо, там, където стъпалата отвеждат към пясъчния бряг, оголен от отлива, над който ъгловатите подстъпи на укрепленията тънат в мрак.

— Ще те изпратя малко — казва той.

Мараня го гледа известно време със сериозно изражение. С подозрение. Накрая извива устни в усмивка, която нощта и слабата светлина превръщат в мрачна гримаса.

— Колко са корабовладелците в крайна сметка? — интересува се Мараня.

Крачат с издължените си сенки пред тях, шумът от стъпките им се смесва с лекия плисък на вълните, носени от бриза, който сега разхлажда откъм запад, когато се разбиват в каменния вълнолом.

— Двама, както ти казах — отговаря Лобо. — Много платежоспособни. Емилио Санчес и сеньора Палма… Или сеньорита Палма.

— Каква е тя?

— Малко дръпната. Според дон Емилио трудно се е решила. Според нея ние, корсарите, не се радваме на добра слава.

Чува пресеклив, влажен смях. После кратката, хриплива кашлица, приглушена от носната кърпичка.

— Споделям това мнение — шепне Мараня след секунда.

— Е, тя си играе своята роля, предполагам. На уважавана търговка. В края на краищата, тя е собственицата.

— Хубава ли е?

— Стара мома. Но не изглежда зле. Все още не.

Стигнали са до стъпалата, водещи към пясъка. На Лобо му се струва, че долу, на брега, отгатва очертанието на платноходка и двама мъже, които чакат в тъмнината. Контрабандисти, несъмнено. Излизат често, карат продукти на вражеския бряг, където мизерията прави четворна цената на всяка стока.

— Лека нощ, капитане — сбогува се Мараня.

— Лека нощ, лоцмане.

След като заместникът му слиза по стъпалата и изчезва в тъмнината, където се сливат стената, пясъкът и морето, Пепе Лобо остава известно време неподвижен, заслушан в шумоленето на платното и конопените въжета на лодката, която се отдалечава от пристанището. В Кадис се говори, че тук е замесена жена, че Рикардо Мараня има годеница или приятелка в Пуерто де Санта Мария, в окупираната от неприятеля зона. И че в някои нощи, при благоприятен вятър, възползвайки се от пътуванията на контрабандистите, той прекосява залива, за да я види тайно, рискувайки свободата и живота си.