Артуро Перес-Реверте
Обсадата (10)

9.

Оловносиво небе. Поносима температура. Над наблюдателниците на града есента носи на запад раздрани, мръсни облаци.

— Имам проблем — казва Мулата.

— Аз също — отговаря Грегорио Фумагал.

Изучават се мълчаливо, преценявайки сериозността на току-що чутото. И последиците за собствената си сигурност. Такова поне е впечатлението на Фумагал. Не му харесва начинът, по който контрабандистът се усмихва, докато върти глава и се взира ту на една, ту на друга страна, оглежда хората, които се движат между сергиите на пазара на площад „Сан Хуан де Диос“. Усмивката му е иронична, подобна по-скоро на лека гримаса. Ако мислиш, че имаш проблеми, сякаш намеква онзи, изчакай да научиш моите.

— Кажете вие пръв — казва накрая Мулата с уморен тон.

— Защо?

— Моята история е дълга.

Ново мълчание.

— Гълъбите — подхвърля предпазливо препараторът.

— Какво става с тях? — другият изглежда изненадан. — Последния път ви донесох три кошници с дванайсет — прави дискретен жест, посочвайки близката Пуерта де Мар и другия край на залива. — Отгледани точно там, белгийска порода… Предполагам, че са достатъчни.

— Грешно предполагате. Една котка се напъха в гълъбарника. Не зная как, но го направи. И добре се е нагостила.

Контрабандистът гледа Фумагал невярващо.

— Котка?

— Да. Остави живи само три.

— Пустата му котка… Същинска патриотка.

— Не е смешно.

— Сигурно вече е препарирана. Или скоро ще бъде.

— Не успях да я хвана.

Фумагал забелязва, че Мулата го гледа накриво, сякаш се пита дали онзи говори сериозно, докато двамата правят няколко крачки, без да продумат. И той си задава същия въпрос. Сутринта преваля и в пространството между пристанището и кметството отеква шум на човешки гласове, смесващи акценти от целия Иберийски полуостров, от испанските владения отвъд океана и от чужди страни: бежанци от различни прослойки, жени от Кадис с кошници под ръка, които си хапват скариди от книжни фунийки, носачи, натоварени с кошници с плодове и пакети, икономи, заети с ежедневния пазар, мяркат се тореадорски шапки, шапки с извита нагоре периферия и ниско дъно, цилиндри и широкополи шапки или кърпи за глава, сини и кафяви моряшки куртки.

— Не разбирам защо се срещаме тук — отбелязва кисело препараторът. — Това не е безопасно място.

— Бихте предпочели да се срещнем у вас ли?

— Разбира се, че не. Но мястото…

Мулата свива рамене. Облечен е както обикновено: платнени обувки с плетени подметки и отворена на гърдите риза, с широк панталон и без чорапи. В ръка носи голям чувал от груб плат. Небрежното му облекло изглежда странно редом с шапката и кафявия сюртук на Фумагал.

— Така, както стоят нещата, това място е най-доброто.

— Нещата ли? — препараторът се извръща към него с безпокойство. — Какво искате да кажете?

— Това, което казвам. Нещата.

Правят няколко крачки. Мулата мълчи. Задоволява се да пристъпва в плавния ритъм на ленивата си африканска походка. Фумагал се чувства неудобно — винаги е ненавиждал физическия контакт с другите — и се опитва да се държи настрани от навалицата, която се трупа край изложените стоки. Мирише на дим от олио откъм сергиите с пържена риба, намиращи се в близост до тези, откъдето се носи мирис на влага, на риба и всякакви морски дарове, изложени под навеси от стари платна. По-нататък, залепени за фасадите на къщите, са сергиите със зеленчуци и месо — най-често свинско, сланина, мас, живи кокошки и късове говеждо, докарани от Мароко. Всичко идва отвън с кораби, разтоварва се в пристанището и на брега на провлака откъм Атлантика — в Кадис не се обработва и педя земя, нито пък се гледа добитък. Няма място за това.

— Споменахте за проблем — казва накрая препараторът.

Дебелите устни на другия мъж се свиват в неприязнена гримаса.

— Нещо шапката ме стяга.

— Моля?

Мулата посочва зад гърба си, към Пуерта де Мар, като че ли някой върви като залепен зад него.

— Дишат ми във врата.

Фумагал снишава глас.

— Дишат ви във врата?… Какво искате да кажете с това?

— Навъртат се около мен, разпитват за мен.

— Кой?

Отговор няма. Мулата е спрял пред сергия, на която рибите се блещят с бели очи. Набръчква широкия си нос, сякаш вдъхва миризмата.

— Затова предпочитам да се срещнем тук — казва накрая. — Показвам, че нямам нищо за криене.

— Луд ли сте?… Може би ви следят и в момента.

Контрабандистът накланя глава настрани, премисляйки възможността, а после се съгласява много спокойно.

— Не казвам, че е невъзможно. Но нали може да се срещаме по невинен повод. Вие сте ми поръчали животно за колекцията си, например… Погледнете. Нося ви един американски папагал, доста добър.

Отворил е чувала и показва съдържанието му, като го вади, за да го покаже и на евентуалните следящи очи: средно голяма жълта човка, тялото е дълго около петнайсет инча, с тревистозелено оперение, отстрани с червени пера. Фумагал разпознава вида, това е Chrysotis, папагал от Амазония или Мексиканския залив. Добър екземпляр.

— Мъртъв, както вие предпочитате. Без отрова, която да го повреди. Тази сутрин му забих игла в сърцето или близо до него.

Връща птицата в чувала и му го подава. Подарък е, добавя той. Този път няма да плащате. Препараторът се озърта скришом. Не вижда никой подозрителен сред тълпата, който да ги следи. Или поне никой не изглежда така.

— Можехте да ме предупредите писмено — възразява той.

Мулата криви устни без притеснение.

— Забравяте, че мога да пиша само името си и почти нищо друго… Освен това и през ум не ми минава да оставям хартии тук и там. Никога не можеш да бъдеш сигурен.

Сега Фумагал поглежда назад, там, където пазарът близо до Пуерта де Мар и стеснението на „Бокете“ се превръща в базар за стари дрехи и вещи от корабите, поочупен порцелан от Източните Индии, глинени и калаени съдове, моряшки принадлежности и различни вехтории. От другата страна на площада, на вратата на пивница, разположена на ъгъла с улица „Нуева“ и посещавана от корабовладелци и капитани на търговски кораби, няколко добре облечени мъже четат вестник или наблюдават хорската суетня.

— Излагате ме на опасност.

Мулата цъка с език. Не е съгласен.

— В опасност сте отдавна, сеньор. Като мен… Това си е част от занаята.

— И за какво ви е потрябвало да ме викате на среща сега?

— За да ви кажа, че вдигам гълъбите.

— Какво казахте?

— Че се омитам… Оставате без връзка с онези оттатък.

Препараторът трябва да измине няколко крачки, преди да осмисли последното. Внезапно го обзема неприятното усещане, че нещо тъмно надвисва над него. Една нова самота, неочаквана и опасна. Въпреки че е със сюртук, закопчан догоре, чувства хлад.

— Нашите приятели знаят ли това?

— Да. И са съгласни. Поръчаха ми да ви кажа, че те ще се свържат с вас… И да продължите да им изпращате сведения, ако можете.

— И откъде знаят, че не следят и мен?

— Не знаят. Във всеки случай, ако бях на ваше място, бих изгорил всякакви компрометиращи хартийки. За всеки случай.

Фумагал мисли трескаво, но не е лесно да изчисли рисковете и вероятностите. Да премери бъдещите си сили. Мулата досега е бил единствената му връзка с външния свят. Без него до голяма степен ще остане ням и сляп. Без указания, изоставен на собствената си съдба.

— Допускат ли възможността аз също да пожелая да се махна от Кадис?

— Оставят на вас да решите. Въпреки че предпочитат да останете на поста си, разбира се. Да останете тук, докато е възможно.

Препараторът размишлява, загледан в сградата, където заседават градските съветници — там се вее жълто-червеното знаме на Кралската армада, което сега използват всички, дори да не са свързани с флота. Да заспи зимен сън, като мечка, без да помръдне с пръст, докато не изпратят друга свръзка. Да се погребе, докато всичко се върне към нормалното си състояние. Въпросът е колко време ще изтече, докато се случи това. И какво ще стане в Кадис междувременно. Несъмнено той не е единственият агент тук, но това не му върши никаква работа. Винаги е действал така, сякаш е сам.

— Мислите ли, че ще остана?

Другият мъж отново цъква безразлично с език. Спрял се е пред сергия, на която има разхвърляни сапуни за бръснене, кибрит, джобни огледалца и друга евтина стока.

— Какво ще правите вие не е моя работа, сеньор. Всеки постъпва съгласно желанията си. Моето е да се махна оттук, преди да ми сложат желязна верига на врата.

— Без гълъби не мога да се свързвам. Всеки друг начин е бавен и опасен.

— Ще гледам да направя нещо. Не вярвам да има трудности в това отношение.

— Кога мислите да си тръгнете?

— Веднага щом мога.

Оставяйки площада зад гърба си, двамата мъже се спират на ъгъла на улица „Сопранис“, под кулата на „Мисерикордия“. На вратата на кметството един часови от градската милиция със затъкнат щик на пушката, кръгла шапка и бели гамаши, се е подпрял на една от колоните на арките, с не особено войнствена стойка, и разговаря с две млади жени.

— Е, добре — казва Мулата. — Това е сбогуване.

Гледа с необичайно внимание препаратора, а на последния не му е трудно да отгатне за какво мисли. За убежденията, предполага Фумагал. За предаността, един Бог знае кому. От гледна точка на Мулата, практичен и меркантилен, цялото злато на света не би могло да го обезщети за нещо подобно.

— Ако бях на ваше място, бих се махнал, без да се двоумя — добавя изведнъж контрабандистът. — Кадис става опасен. Знаете поговорката: веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода… Най-голямата опасност не е човек да бъде хванат от военните или полицията. Спомнете си за оня нещастник, как го нагласиха само, налагаха го до смърт, после го обесиха надолу с главата.

От пресния спомен устата на препаратора пресъхва. Един нещастен бежанец беше обвинен с крясъци на улицата, че е френски шпионин. Преследван от тълпата, без да успее да се скрие, той беше умъртвен с удари с тояги и трупът му беше изложен пред манастира на капуцините. Дори не се разбра как се казва.

Мулата мълчи. Кривата му усмивка вече не е нахална, както обикновено. По-скоро е замислена. Или заинтригувана.

— Вие ще решите какво ще правите. Но ако искате мнението ми, бих казал, че прекалено дълго предизвиквате съдбата.

— Кажете им, че засега оставам.

За първи път откакто се познават, другият поглежда Фумагал с някакво подобие на уважение.

— Е, добре — казва той накрая. — В крайна сметка, става дума за вашата глава, сеньор.

 

 

Тържествено, това е думата. От картината, окачена под балдахин над един празен трон зад масата на президиума в „Сан Фелипе Нери“, с двама неподвижни гвардейци от двете страни, сред йонийски гипсови колони и позлатен картон, младият Фернандо VII председателства събранието — с тревожно и неприветливо изражение според впечатлението на Лолита Палма. Централният олтар, както и страничните, са покрити със завеси. От двете разположени амфитеатрално трибуни, депутатите един след друг излизат, за да се изказват между разположените в два полукръга скамейки и дивани. Макар че на трибуната се сменят коприна и сукно, раса и светски одежди, модни дрехи и старовремски кройки, преобладава строгостта на черното и сивото, характерни за достопочтените люде, които представят в кадиските кортеси полуостровна и отвъдокеанска Испания.

Лолита Палма присъства за първи път на сесия на кортесите. Носи много тъмновиолетова рокля, фин кашмирен шал, английска шапка от плат с прибрани към лицето краища на периферията, завързана с панделка под брадичката. Ветрилото е черно, китайско, с нарисувани на него цветя. Обикновено тук не се допускат дами, но днес е изключителен ден и тя е дошла, при това поканена от приятели депутати: американеца Фернандес Кучийеро и Пепин Кейпо де Ляно, херцог Де Торено. Вълнува я пламенната тържественост, с която протича всичко, живият тон на изказванията и сериозността, с която председателят ръководи дебатите. Те се отнасят не само до текстове от конституцията, подготвяна от събранието, но и до войната и други правителствени въпроси, тъй като кортесите представляват — или поне претендират да представляват — отсъстващия крал, който е глава на нацията. Днес се води дебат за правото на свободна търговия, което британската корона изисква да получи за пристанищата на испанските владения в Америка. Затова Лолита е решила да приеме поканата и да полюбопитства малко: въпросът я засяга отблизо. Придружават я, освен другите познати от търговския свят на Кадис, двамата Санчес Гинея, баща и син. Всички заемат места на трибуната за гости, срещу тази на дипломатическото тяло, където са британският посланик Уелсли, пълномощният министър на Кралството на Двете Сицилии, посланикът на Португалия и папският нунций — никейският архиепископ. Няма прекалено много публика в горните галерии на храма, предназначени за простолюдието: най-горната е празна, а в централната има трийсетина души, повечето хора от нисшите съсловия с неугледен вид, някой и друг бежанец, както и редактори на вестници, които слушат внимателно и ползвайки излязлата наскоро на мода система за бързопис — стенографията, си записват за какво се говори.

Едно нещо е верността, дължима на добронамерени съюзници и друго — да се съобразяваме сляпо с чужди търговски интереси, така се говори в залата. Има думата валенсианският депутат Лоренсо Виянуева — Мигел Санчес Гинея съобщава на Лолита имената, които не са й известни: духовник с умерено реформистки убеждения, късоглед, с приятни маниери. Свещеникът заявява, че споделя тревогата, вече изразена от колегата му сеньор Аргуейес, от свободната контрабанда, която в замяна на помощта си за Испания във войната срещу Наполеон и под претекст, че сътрудничи на умиротворяването на разбунтувалите се провинции в Америка, Англия практикува от доста време по пристанищата на онзи континент. Виянуева се опасява, че изискваните от Лондон търговски договорености ще навредят непоправимо на испанските интереси отвъд океана. И прочее, и прочее.

Лолита, продължавайки да слуша внимателно, отбелязва, че в събранието има много духовници; и че мнозина от тях, въпреки своя сан, са привърженици по-скоро на даването на някои права на народа, отколкото на абсолютната кралска власт. Така или иначе, цял Кадис знае, че с изключение на малцината с крайни убеждения — радикалните реформатори от едната страна и непримиримите монархисти от другата, — позициите на голямата част от депутатите са гъвкави: в зависимост от обсъжданите въпроси, те биват различни и често противоречиви, като понякога се достига до значителни идеологически парадокси. В общи линии, повечето се изказват в полза на реформите, независимо от извечната им привързаност към католицизма и монархическата институция. От друга страна, в либералната атмосфера, присъща на Кадис, привържениците на даване на свободи на народа се радват на повече симпатии, отколкото защитниците на абсолютната власт на краля. Това позволява на първите — които при това са и по-впечатляващи оратори — да налагат с лекота вижданията си и да поставят съперниците си под силния натиск на общественото мнение в един град, чиито жители започват да клонят към радикалните възгледи в резултат на войната, а простолюдието може да стане опасно, излизайки извън контрол.

Тази е и причината, поради която някои щекотливи въпроси се обсъждат на закрити заседания. Лолита е наясно, че проблемът с англичаните и Америка е от онези, които се разглеждат при затворени врати. Това поражда слухове и безпокойство, на които днес се цели да се сложи много умело точка с тази открита сесия. При все това полемиката е по-разгорещена от предвиденото. Току-що е взел думата херцог Де Торено, за да покаже разлепен по стените в града памфлет със заглавие „За разорението на Америка, предизвикано от свободната търговия с чужденците“. В него се критикуват улесненията, дадени на английските търговци и английските кораби и се нападат американските депутати в кортесите, които настояват за отваряне на всички пристанища и свободна търговия. Но хората от испанските градове, които биха били основните ощетени, трябва да бъдат изслушани, казва се в памфлета. Техните интереси са други.

— Те имат право — завършва младият мъж, като вдига високо памфлета. — Защото нашата търговия ще плати, и вече е започнала да плаща, непоносимата цена на отстъплението от позициите ни в Америка.

Думите му предизвикват ръкопляскания в галерията и сред гостите. Лолита също има желание да аплодира, макар че се сдържа, като се поздравява за въздържаността, когато председателят, удряйки камбанката, призовава към ред и заплашва да опразни галериите.

— Вижте лицето на сър Хенри — прошепва Мигел Санчес Гинея.

Лолита поглежда към английския посланик. Уелсли седи неподвижно на мястото си, бакенбардите му са потънали в яката на сюртука от зелено кадифе, привел е глава към преводача, превеждащ му тихо изразите, които не разбира добре. Изражението му е кисело, както обикновено, въпреки че този път е основателно, казва си тя. Не е много приятно да чуеш как изразяват съмненията си в теб съюзниците, към чието консервативно крило, противопоставящо се на политическите реформи и на идеята за патриотично възраждане, той насочва тихомълком всичките си усилия и златото на правителството си. Начинът, по който Лондон бойкотира всички инициативи на кортесите, укрепващи националния суверенитет на Испания, външното й влияние или контрола върху американския бунт, често граничи с безочието.

— Не са могли да купят всички.

Сега се изказват някои американски депутати и един от тях е Хорхе Фернандес Кучийеро. Лолита, която никога не е виждала приятеля си да говори публично, следи с интерес изложението му. Последният защитава красноречиво спешната необходимост да се промени търговската система на испанските отвъдморски територии, изправена пред тройна необходимост: да удовлетвори британските съюзници, да удовлетвори и застъпниците на спешни реформи отвъд океана и да осигури аргументи в подкрепа на онези, които, верни на Испания, се противопоставят на въстанията за независимост. Затова е необходимо, добавя той, да се отменят някои от законите на Индиите, несъвместими със свободите, които времената налагат.

— Ако тези кортеси — додава човекът от Рио де ла Плата, — възвестят принципа на равенството между европейските и американските испанци, то ще стане очевидно едно: на европейците се позволява свободната търговия с Англия и поради същата причина това трябва бъде позволено и на нас, американците… Не става дума, сеньори, за нещо друго, освен поставянето на законова основа на онова, което там е ежедневна и нелегална практика.

Друг американски депутат взема думата, за да подкрепи колегата си, а именно представителят на вицекралството Нова Гранада Хосе Мехия Лекерика — просветен и прозорлив човек с приятна външност, говори се, че е масон, — който описва в мрачни краски как неотстъпчивостта на метрополията по отношение на интересите на колониите налива масло в тлеещото огнище на войната в неговата родина, както в Рио де ла Плата, така и във Венесуела и Мексико, където залавянето на бунтовния свещеник Идалго — всеки ден в Кадис се очаква новината за екзекуцията му, — не гарантира според него края на безредиците. Далеч не гарантира нещо подобно.

— Изходът, за да се попречи на разпадането на нашата обвързаност или поне то да се отсрочи — заключава той, — е в това да се отпусне въжето, а не да се опъва, докато се скъса.

— А нас кучета ни яли — мърмори гневно Мигел Санчес Гинея.

Лолита Палма си вее с ветрилото, силно заинтригувана, без да изпуска и дума от дебата. Струва й се напълно естествено, че Фернандес Кучийеро, Мехия Лекерика и другите американци гледат да оправят собствения си дом. Както и че по въпроса за правата на народа не само реакционните, но и умерените депутати подкрепят безусловно англичаните, които се приемат като гаранти на кралската власт и религията срещу революционните бълнувания. Но също така знае, че от гледна точка на Кадис, Мигел Санчес Гинея има право: равенството с англичаните в търговията ще доведе до разоряването на испанските пристанища на полуострова. Размишлява върху това, докато слуша друг депутат, арагонеца Маняс, който взема думата, за да пита дали тези предложения включват свободен достъп на англичаните до търговията с Филипините, като припомня мимоходом, че конкуренцията с китайските коприни може да съсипе валенсианските, макар последните да са с по-добро качество. Фернандес Кучийеро иска думата и настоява разпалено, че англичаните и северноамериканците вече са проникнали там, като отдавна търгуват незаконно.

— Става дума само — резюмира той — да се превърне съществуващата контрабанда в законна дейност. Да се приеме и урегулира неизбежното.

В следващи изказвания още американски депутати подкрепят мъжа от Рио де ла Плата, същото прави и каталунският консерватор Капмани, който е считан почти за говорител на английския посланик в кортесите. После взема думата друг депутат, за да предложи възможността да се даде съгласие Англия да търгува в Америка само за ограничен период от време и Маняс отговаря, гледайки нарочно към трибуната на дипломатите, че думите „ограничено време“ са непознати на англичаните. Ето го Гибралтар, не е необходимо да се отива по-далеч в търсене на пример. Или пък си спомнете за Менорка^[1].

— Нашата търговия — настоява той категорично, — нашата индустрия, нашият флот никога няма да се съвземат, ако се позволи на чужденците да превозват стоки със собствени кораби до нашите владения в Америка и Азия… В такъв смисъл всяка сесия забива нов пирон в ковчега на испанските пристанища… Запомнете какво ви казвам, сеньори: градове като Кадис просто ще изчезнат от картата.

Сред аплодисменти — този път Лолита Палма не устоява и се присъединява към тях — Маняс добавя, че има писма от Монтевидео, доказващи, че Англия предоставя помощ на въстаниците от Буенос Айрес — когато чува това, посланик Уелсли се размърдва неловко на мястото си, — че във Веракрус англичаните са настояли да бъде натоварено мексиканско сребро на стойност пет милиона песо и че независимо от войната срещу Наполеон британското правителство никога няма да престане да насърчава откъсването на отвъдокеанските провинции, чиито пазари е решено да контролира. Накрая сред шум от одобрителни възгласи и възражения, арагонецът довършва изказването си, определяйки такова поведение като нетърпим шантаж — дума, в резултат на която по пейките на депутатите и сред публиката се надига ропот, надвисва скандал, и в този момент английският посланик, с високомерно изражение, се надига рязко и излиза. Сеньор председателят слага край на всичко, удряйки камбанката си, преустановява заседанието и обявява почивка, като предупреждава, че ще подновят заседанието при закрити врати. Публика и депутати излизат, разговаряйки оживено, и охраната затваря вратите.

На улицата, сред групички, обсъждащи разгорещено дебата, Лолита и Санчес Гинея отиват при Фернандес Кучийеро, който стои заедно с Мехия Лекерика и други американски депутати. Всички спорят, изказвайки се за или против казаното.

— Тяхната нова система ще бъде нашето разорение, сеньор — Мигел Санчес Гинея напада остро и враждебно човека от Рио де ла Плата. — Ако нашите сънародници от колониите имат директен достъп до чуждите пристанища, то ние, испанските търговци, не бихме могли да се конкурираме с техните цени. Не си ли давате сметка?… Това ще ни принуди да поемаме повече рискове, да правим по-големи разходи и в крайна сметка разори… Това, което вие и вашите сънародници предлагате, е убийствен удар за нашата търговия, краят на последните останки от флота ни, окончателно сриване на Испания, въвлечена във война, лишена от индустрия и от селско стопанство.

Фернандес Кучийеро отрича енергично. На Лолита Палма днес й е трудно да познае учтивия, почти стеснителен млад мъж, когото е приемала в дома си. Разискваната тема му вдъхва достойна самоувереност, непозната досега солидност. И твърдост.

— Не аз го предлагам — отвръща той. — Вие говорите с човек, който въпреки месторождението си е съхранил верността си към испанската корона. Не приемам бунта на хунтата в Буенос Айрес, както знаете… Но времената и историята повеляват да стане така. Испанска Америка има свои нужди, но се оказва безпомощна да ги задоволи. Креолите искат своята законна и свободна част от печалбата, бедните искат да излязат от нищетата. Но сме със завързани ръце от една остаряла система, на която държи Полуострова и която вече нищо не решава.

Улица „Санта Инес“ е пълна с хора, които спорят за изказванията по време на заседанието, преминават от една групичка в друга, влизат и излизат от близката гостилница, където някои депутати използват времето, за да похапнат нещо на крак. Групата около американците продължава да стои при стълбите на храма. Тя е най-многочислена и в по-голямата си част се състои от местни търговци. По лицата им се чете безпокойство, а в някои случаи и открита враждебност. Самата Лолита не храни особена симпатия към тях след чутото тази сутрин за търговията и англичаните, защото би се оказала доста засегната. Бъдещето на „Палма и синове“ също е заложено тук.

— Вие само искате да престанете да плащате данъци — отбелязва някой. — Да изземете търговията.

Много спокойно, с една ръка в джоба, Фернандес Кучийеро се обръща към този, който е произнесъл репликата.

— Във всеки случай това би било законно — отговаря той. — Същото стана в тринайсетте английски колонии в Северна Америка. Всеки се бори за подобряване на състоянието си, а непреклонността е лош съветник… Но не се заблуждавайте. Бъдещето не може да бъде спряно. Многозначително е, че някои лоялни правителства в американските колонии, които преди се обявяваха за части от Испания и възразяваха срещу оскъдното си представяне в тези кортеси, сега определят себе си просто като колонии. От тук до решението да възвестят независимостта си има само една много малка крачка. Но вие изглежда не си давате сметка за това… Онова, което се случва в моята родина, е добър пример. Тук чувам единствено да си върнем Буенос Айрес, не да вникнем в причините за въстанието и да решим проблемите.

— Има и такива, които са верни на короната, сеньор. Като остров Куба, вицекралството Перу и още толкова други.

Сега говори Хосе Мехия Лекерика. Лолита Палма го познава, защото двамата имат общо влечение към ботаниката. Няколко пъти са се срещали в дома на магистрата Кабрера, в градината при Хирургическия колеж или в книжарниците на „Сан Агустин“. Депутатът има славата на философ, привърженик на френските философски идеи и на равенството между местните жители и жителите на испанските колонии в Америка, освен това — това го знае целият град, — живее на улица „Аумада“ с Хертрудис Саланова, красива жена от Кадис, с която не е венчан. Лолита ги е виждала да се разхождат под ръка, без всякакво притеснение, по площад „Сан Антонио“ и по „Аламеда“. Тъй като героят на този роман е ярка звезда на политическия небосклон на Кадис, тази връзка е една от любимите пикантни теми за обсъждане на местните сбирки.

— Не се заблуждавайте — възразява Мехия с лек акцент на човек, роден в Кито. — Страхът от възможни бунтове на индианците и негрите роби все още възпира мнозина в Америка. Тези хора виждат в законната власт на испанската монархия гаранция за ред… Но ако се почувстват достатъчно силни, за да се справят с проблема сами, нещата при тях също ще се променят.

— Просто има нужда от твърда ръка — намесва се изведнъж някой. — Бунтовниците да бъдат принудени да приемат законната власт… Да се възползват от френското нашествие и отвличането на краля, за да се опитат да постигнат независимост, това е нелоялност и безсрамие!

— Извинете, но не е така — казва американецът. — Това е шанс. Самият хаос, в който се намира Испания, улеснява нещата… Дори тук няма съгласие относно това как да се води войната, а нашите генерали, регентството и хунтите, непрекъснато си разменят взаимни обвинения!

Настава всеобщо, напрегнато мълчание. Лолита вижда как хората се споглеждат. Самият Мехия изглежда осъзнава, че е отишъл твърде далеч: махва с една ръка във въздуха, като че ли да изтрие последните си думи.

— И това го казвате вие, които сте депутати в кортесите — отбелязва с горчивина Мигел Санчес Гинея.

Американецът се обръща към последния, чийто баща го потупва леко по ръката, за да го предупреди да не отива по-далеч.

— Именно заради това, сеньор — отвръща малко високомерно. — За да не ни осъди един ден Историята.

Един от креолите надига глас. Лолита го познава. Казва се Игнасио Бискаино: търговец на кожи, разорен заради въстанието в Ла Плата.

— Всичко това е заговор с англичаните, за да ни изхвърлят от Америка!

Мехия се усмихва презрително и обръща гръб, сякаш последното не заслужава отговор. Тогава Хорхе Фернандес Кучийеро се обръща към разярения Бискаино:

— Дори това не е — поправя го той спокойно. — В действителност малцина там биха били готови да стигнат толкова далеч. Това е просто дефект на системата… Катастрофата на една остаряла администрация, инертна и съсипана от войната, която може да доведе до това да се разкъсат братските връзки, които трябва да свързват нас, испанците от двата свята.

Другият пронизва креола с поглед.

— Още ли дръзвате да се наричате испанец?

— Естествено!… Затова оставам в Кадис със своите колеги, представяйки двете си родини. Затова работя за една добра Конституция за двата бряга, която да направи свободни хората и тук, и там, да сложи край на привилегиите на една безделничеща аристокрация, на една некадърна администрация и едно прекомерно овластено и често невежо духовенство. Затова споря с вас така охотно… Опитвам се да ви накарам да разберете, че ако връзката се скъса, то това ще бъде завинаги.

Вратите на „Сан Фелипе Нери“ се разтварят. Заседанието ще продължи, този път без публика по трибуните. Мигел Санчес Гинея вдига пръст, решен да добави нещо, преди американските депутати да си тръгнат, но един глух, близък гърмеж разтърсва земята и околните сгради и прекъсва разговорите. Като всички останали, и Лолита Палма се обръща към кулата Тавира. Малко по-нататък, над сградите, се издига облак прах с цвят на охра.

— Тази падна близо — казва търговецът на кожи.

Групичките се разпиляват и хората се разбягват от средата на улицата, търсейки защита край стените на близките къщи. Някой отбелязва, че бомбата е избухнала на улица „Вестуарио“ и е сринала една къща. Ускорявайки крачка, Лолита се отдалечава в обратна посока, вървейки подръка с дон Емилио Санчес Гинея. Мигел върви след тях. Поглеждайки назад, тя вижда как депутатите, с достойнство и без да губят присъствие на духа, се отправят бавно и непринудено към широкото стълбище на храма.

* * *

— Мисля, че би трябвало да слезете за момент, сеньор комисар.

Рохелио Тисон оставя на масата документите, които чете и поглежда помощника си: внушителна, шест стъпки висока фигура, застанала на прага.

— Какво има?

— Номер осем. Онова, което казва, може да ви заинтересува.

Полицейският комисар става и излиза в коридора, а Кадалсо услужливо се отмества, за да му направи място и да го пусне да мине пред него. Тръгват един след друг към стълбището в дъното, под една прашна капандура, през която може да се види улица „Мирадор“, а старият дървен под скърца под стъпките им. Тъмната спирала на витата стълба потъва в пода, слизайки до подземието, където са килиите. Щом стигат долу, Тисон закопчава сюртука си. Въздухът е влажен и хладен. Светлината, която влиза през тесните, покрити с решетки бойници, разположени високо в стените, не е достатъчна, за да смекчи неприятното усещане, породено от тясното, затворено пространство.

— Какво казва?

— Признава за преминаванията от бряг на бряг, сеньор комисар. Но има още една подробност.

— Важна ли е?

— Може би.

Тисон клати скептично глава. Кадалсо, с маниерите си на тъпоумен, лишен от въображение копой, е от хората, които винаги правят едно и също. Това дава гаранции за дословното изпълнение на инструкциите, но също така предполага известни ограничения. Помощникът далеч не е гений, когато трябва да се установи кое е важно и кое — не. Все пак, човек никога не може да бъде сигурен.

— Разпитът продължава ли?

— Вече почти два часа.

— Да му се не види… Издръжлив е този тип.

— Вече започва да се огъва.

— Надявам се този път да не го изпуснете като онзи от улица „Хуан де Андас“… Ако онова се повтори, ти и колегите ти ще чукате камъни в затвора в Сеута. Кълна се.

— Не се безпокойте, сеньор комисар — Кадалсо свежда мрачно глава, като бито, но вярно куче. — Не е от разговорливите, но няма проблеми.

— Дано да е така.

Минават по коридора с килиите, чиито дървени врати — с изключение на тази на номер 8 — са затворени и подсигурени с големи катинари, после прекосяват голямо, обширно помещение, където един пазач, седнал на ниско столче, стреснато се изправя, когато вижда комисаря. По-нататък шумът на стъпките им отеква по друг, по-тесен коридор, с мръсни, олющени стени покрити с паяжини. В дъното има една врата, която Кадалсо отваря с лакейска любезност и щом прекрачва прага й, Рохелио Тисон се озовава в стая без прозорци, мебелирана с маса и два стола и осветена от голяма лоена свещ, поставена във фенер, висящ от тавана. В единия ъгъл има ведро с мръсна вода и една кърпа.

— Остави вратата отворена, за да се проветри малко.

На масата има човек, гол до кръста, проснат по гръб на дъската, така че слабините му са точно на ръба й. Голият торс виси в празното пространство, извит назад, а главата е на две педи от земята. Затворникът е с оковани на гърба ръце и двама яки агенти се занимават с него. Единият, седнал на масата, го държи за бедрата и краката. Другият стои прав и следи операцията. Би било добре господа депутатите от кортесите да видят това, казва си Тисон, усмихвайки се криво на себе си. С техните там лични свободи и прочее. Хубавото на масата е, че не оставя следи. В това положение човек сам се задушава. Въпрос на време е — с напрегнати дробове, смазани слабини и пулсираща в главата кръв. Като свърши, го изправяш и изглежда чист като сълза. Няма нито една гадна следа.

— Какво ново?

— Признава връзката си с французите — казва Кадалсо. — Признава, че е плавал до Ел Пуерто де Санта Мария, до Рота и Санлукар. Ходил е един път до Херес, да се срещне с висшестоящ офицер.

— За какво?

— За да даде сведения за положението тук. Пренасял е понякога пакети и писма.

— От кого?… За кого?

Мълчание. Агентите и помощникът на Тисон се споглеждат тревожно.

— Още не сме установили, сеньор комисар — обяснява предпазливо Кадалсо. — Точно това се опитваме да направим сега.

Тисон оглежда затворника. Негроидните му черти са изкривени от болка, под полуотворените клепачи се вижда бялото на очите му. Заловили са Мулата вчера вечерта, в Пуерто Пиохо, когато се е канел да отплава за другия бряг. Ако се съдело по денка с багажа, е нямал намерение да се връща обратно.

— Има ли съучастници в Кадис?

— Със сигурност — потвърждава убедено Кадалсо. — Но още не сме изтръгнали от него имена.

— Виж ти. Костелив орех, както виждам.

Тисон се приближава още малко и прикляква до главата му. Оглежда отблизо къдравата коса, широкия нос, наболата рядка брада. Кожата е мръсна и мазна. Мулата е отворил широко уста, като риба на сухо, чува се неговото хъркащо, насечено, затруднено дишане, хриповете от насилственото задушаване, долавя се кисел мирис на скорошно повръщане. Тисон преценява, че Кадалсо се е постарал да измие повърнатото, преди да се качи да го повика.

— И какво е това, за което казваш, че може да ме заинтересува? — пита той помощника си.

Кадалсо се приближава, след като разменя отново поглед с агентите. Онзи на масата продължава да държи краката на затворника.

— Две неща, които каза… Е, които ние изтръгнахме от него. Каза нещо за гълъби.

— Гълъби ли?

— Така изглежда.

— От тези, които летят?

— Не знам за други, сеньор комисар.

— И какво за тях?

— Гълъби и бомби. Мисля, че говори за пощенски гълъби.

Тисон се надига бавно. Несигурна, смътна мисъл пронизва съзнанието му. Една неясна, бегла идея.

— И?

— Ами в един момент каза: „Питайте онзи, който знае къде падат бомбите“.

— И кой е той?

— За това го разпитваме и ние.

Сега идеята заприлича на дълъг и тъмен коридор зад полуоткрехната врата. Тисон отстъпва две крачки назад, отдалечавайки се от масата. Прави го крайно внимателно, сякаш едно грубо, неуместно движение би могло да затвори тази пролука.

— Сложете го да седне на стол — нарежда той.

С помощта на Кадалсо агентите повдигат затворника, изтръгвайки от него вик на болка. Тисон забелязва, че той отваря и затваря очите си начесто, замаян, като че ли се събужда от транс, докато го влачат към стола. Когато го слагат да седне, с окованите на гърба ръце, и от двете му страни застава по един агент, Тисон придърпва другия стол, обръща го и сяда на него със скръстени ръце, подпрени на облегалката.

— Ще ти предложа нещо съвсем просто, Мулате. На тези, които работят за неприятеля, им надяват гаротата… А в твоя случай нещата са ясни.

Замълчава за момент, за да даде време на затворника да свикне с новото положение и кръвта да се отлее от главата му. Както и да осъзнае току-що чутото.

— Можеш да сътрудничиш — додава той след малко — и може би така ще спасиш главата си.

Другият мъж започва да кашля силно и раздиращо. Все още се задушава. Капки слюнка падат по коленете на Тисон, но това изобщо не го притеснява.

— Може би?

Тембърът на гласа е нисък, присъщ за расата му. А цветът на кожата му е интересен, казва си Тисон. Негър с бяла кожа. Сякаш са му махнали цвета със сапун и търкане.

— Това казах.

В погледа на другия проблясва искрица презрение. Наказанието явно не е било достатъчно за този бик, заключава комисарят. Но по-добре така, отколкото да ритне камбаната. Не му трябват нови срещи с интенданта и губернатора. Един чувал, хвърлен във водата, засега е достатъчен.

— Разправяй ги тези на майка си — казва Мулата.

Тисон му удря плесница. Силна, отривиста и болезнена, с отворена ръка и прибрани пръсти. Изчаква три секунди и го удря отново. Плесниците плющят като камшични удари.

— Внимавай какво говориш.

От една от широките ноздри на Мулата протичат сополи. Но той все още намира сили да изкриви леко устни във високомерна, нахална гримаса, която би трябвало да бъде усмивка, но малко се разминава с нея.

— Аз вече съм пътник, сеньор комисар. Така че не се морете с мен и не ме морете и мен.

— За това става дума — съгласява се Тисон. — Да не се изморяваме излишно един друг… Предлагам ти сделка — да ми разкажеш разни неща и да те оставим на мира, докато съдията не нареди да ти видят сметката.

— Цял съдия — за мен? Каква чест.

Нова плесница, която прозвучава отривисто и сухо като изстрел. Кадалсо пристъпва напред, готов също да се намеси, но Тисон го спира с жест. И сам може да се справи много добре. Тук се намира в свои води.

— Всичко ще си кажеш, Мулате. Не бързаме, както виждаш. Но мога да ти предложа нещо. Доколкото нещата зависят от мен, готов съм да съкратя процедурата… Бомби и гълъби… Следиш ли мисълта ми?

Другият мълчи и го гледа колебливо. На безочливото държание е сложен край. Тисон, който владее добре занаята си, знае, че не плесниците са причина за промяната. Те са само допълнение. Друго върши същинската работа. В такива случаи, свалянето на картите на масата може да има чудодейно въздействие, в зависимост от хората. А за някой средно съобразителен и вече разколебан човек няма по-убедителна карта от това да го накараш да погледне истината в лицето.

— Кой е човекът, който според теб знае къде падат бомбите?… И откъде го знае?

Отново настава мълчание, което се оказва много дълго, но Тисон е търпелив професионалист. Мулата се взира замислено в масата, а после поглежда комисаря. Очевидно е, че претегля краткото бъдеще, което го очаква. Преценява го.

— Защото такава му е задачата — казва накрая той. — Възложено му е да проверява местата, където падат, а после праща сведения за това… Той води сметката.

Тисон не иска да провали нищо, което е възможно или вероятно. Не иска да си прави и излишни илюзии. Не и по този въпрос. Говори така предпазливо, сякаш нарежда думи от фин кристал.

— А знае ли и къде ще паднат? Има ли поне някаква представа за това?

— Не знам. Възможно е.

Прекалено хубаво е, за да бъде истина, мисли си комисарят. Да улучиш с изстрел на сляпо, при това с чужд пистолет. Вероятно е само дим. Без съмнение учителят Барул би се изсмял и би си тръгнал с големите си, пружиниращи крачки, примирайки от смях. Шахматни етюди, сеньор комисар. Както обикновено, построени във въздуха. Всичко това е съшито с бели конци.

— Кажи ми името му, приятелю.

Казва го с непринудена мекота, като че ли въпросното име е просто някаква подробност. Тъмните очи на затворника срещат погледа му. Накрая се откъсват от него, отново изпълнени с нерешителност.

— Виж, Мулате… Вече каза, че той използва пощенски гълъби. Стига ми да проверя кои имат гълъбарници и това ще стане за два дни. Но ако ще трябва да се оправям без твоята помощ, няма да ти дължа нищо… Разбираш ли?

Другият преглъща два пъти на сухо. Или поне се опитва. Може би защото му липсва слюнка. Тисон заповядва да донесат вода и един от агентите отива да вземе.

— И каква е разликата? — пита Мулата накрая.

— Много малка. Само тази, че в единия случай ще ти дължа услуга, а в другия няма да ти дължа.

Отново минава доста време, докато Мулата мисли. Откъсва за миг очи от комисаря, за да погледне агента, който носи каната с вода. После накланя лице, извива устни както преди и този път Тисон вижда как разцъфтява усмивката, която предишния път не бе успяла да се покаже напълно. Изглежда така, сякаш дълбоко в себе си Мулата се наслаждава тайно на някаква отчаяна, горчива шега, която е забавна по някакъв особен, необичаен начин.

— Казва се Фумагал… Живее на улица „Ескуелас“.

 

 

Един фунт бял сапун, два зелен, още два от минералния сапун и единайсет унции масло от розмарин. Докато Фраскито Санлукар завива стоката в амбалажна хартия и поставя маслото в малко шишенце, Грегорио Фумагал вдъхва с удоволствие миризмите на магазина. Мирише силно на сапуни, есенции и помади, а сред кутиите с по-обикновени продукти пъстреят и по-изискани стоки с приятни цветове в стъклени флакони. Дългият и тънък барометър на стената сочи, че времето е променливо.

— В зеления няма медни съединения, нали?

Луничавото лице на продавача на сапуни се изкривява в обидена гримаса под рядката коса с морковен цвят.

— Няма и следа, дон Грегорио. Не се безпокойте. Имате си работа със сериозен магазин… Направен е с екстракт от акация, който му дава този хубав цвят. Това е много продаван артикул и жените са очаровани от него.

— Предполагам, че при толкова народ в Кадис търговията върви превъзходно.

Другият отговаря, че не се оплаква. Истината е, че докато жабарите са там, добавя той, изглежда няма да му липсва клиентела. Като че ли хората дори са започнали повече да се грижат за външния си вид. Дори помадите за мъже се харчат като топъл хляб: с карамфил, виолетка, хелиотроп. Помиришете това, моля ви. Много фин аромат, нали? Да не говорим за дамските сапуни и тоалетните води. Няма други такива.

— Да, виждам. Нищо не ви липсва.

— Как ще ни липсва? Откакто англичаните са ни съюзници, тук пристигат стоки от цял свят. Погледнете този корен от лигуструм, който служи за оцветяване на сапун: преди го носеха от Монпелие, а сега от Турция. И излиза по-евтино.

— Продължават ли да идват много жени?

— Уф, представа си нямате. Както жени от квартала, така и много изискани дами. И емигрантки от доброто общество, на тълпи.

— Да не повярва човек, в тези времена.

— Много съм го премислял и навярно причината се крие именно във времената. Би могло да се каже, че сега хората имат повече желание да живеят, да общуват и да изглеждат добре… Аз, както казах, не се оплаквам. Истина е и това, че си гледам работата добре. Тоалетните продукти не само трябва да привличат обонянието и да са приятни на пипане, но да имат и добър външен вид. Много внимавам за това.

Фраскито Санлукар завързва пакета, подава го на Фумагал над тезгяха и избърсва ръце в сивата си престилка. Деветнайсет реала, казва той. Докато препараторът отваря кесията и вади две сребърни дуро, търговецът на сапуни барабани весело с пръсти по дървения плот. Пам-парам-пам-пам. Потропването спира, когато се разнася далечен, глух гърмеж. Едва доловим. Двамата поглеждат към вратата, край която минават пешеходци, без да се трогнат особено. Тази падна в другия край на града, заключава Фумагал, докато сапунджията му връща рестото и пръстите му отново заиграват по тезгяха, пам-парам-пам-пам. Не е странно, че тук хората не се впечатляват от френската артилерия. Квартал „Ментидеро“ остава извън обхвата на изстрелите, идващи от Кабесуела. И според изчисленията на препаратора, ще бъде така още дълго време. За съжаление прекалено дълго.

— Внимавайте, дон Грегорио. Въпреки че мосютата стрелят напосоки, никога не се знае… Как е във вашия квартал?

— Пада по някоя и друга. Но както казвате, стрелят напосоки.

Пам-парам-пам-пам. Фумагал излиза на улицата с пакета под мишница. Рано е и мястото още е в сянка, не огрято от слънцето. Нощната влага по калдъръма, перилата на балконите, решетките на прозорците и саксиите още не е изсъхнала. Въпреки отекналия току-що гърмеж, войната изглежда все така далечна, както обикновено. Към „Кармен“ и „Аламеда“ върви един продавач на маслини с натоварено с делвички магаренце и предлага на висок глас зелени и черни дебели маслини. Фумагал се разминава и с продавач на вода с бъчвичка на гърба. На първия етаж на една къща млада прислужница в рокля без ръкави тупа сламена рогозка на балкона, наблюдавана от висок мъж, който пуши, облегнал се на стената на ъгъла.

Препараторът върви по улица „Олео“ към центъра на града, зает със собствените си мисли. Които напоследък не са никак успокоителни. Когато минава покрай въглищарницата, слиза от тротоара, за да избегне хората, наредили се на опашка за дървени въглища: зимата чука на вратата, става все по-влажно и под покритите с дълги покривки кръгли маси в заведенията започват да се палят мангали. Отклонявайки се леко встрани, Фумагал хвърля един поглед назад и установява, че мъжът, когото преди бе видял да пуши на ъгъла, върви след него. Може да е съвпадение и най-вероятно е именно такова, но усещането за опасност неприятно се засилва. Откакто войната е дошла в града и той е установил връзка с френския лагер, несигурността е негова обичайна, привична спътница, но в последно време, най-вече след последния разговор с Мулата на площад „Сан Хуан де Диос“, тревожността му се усилва непрестанно. Грегорио Фумагал вече не получава нито указания, нито вести. Сега работи на сляпо, без да знае дали съобщенията, които изпраща, са полезни, без ориентация, без друга връзка освен гълъбите, които пуска по посока на Трокадеро и чиято наличност намалява в гълъбарника, без той да знае как да я възобнови. Когато пусне и последния пощенски гълъб, несигурната нишка, която все още го свързва с другия край, ще бъде прекъсната. Тогава самотата му ще стане абсолютна.

На малкия площад, намиращ се в края на улица „Хардинийо“, Фумагал се спира с разсеян вид пред стоките на една галантерия и поглежда назад. Високият мъж минава покрай него и продължава нататък, докато препараторът го изучава крадешком: небрежно облечен в кафяв сюртук с лоша кройка, с кръгла, смачкана шапка. Би могъл да е полицай, но също и някой от стотиците празноскитащи емигранти, с разрешение за временно пребиваване в джоба, което ги освобождава от опасността да бъдат зачислени в армията.

Най-лошото е въображението, заключава докато върви отново той, както и страхът, който плъзва по тялото като злокачествен тумор. Дошъл е моментът да съпостави физика и опит: физиката казва на Фумагал, че не може да знае дали действително го следят, докато опитът твърди, че са налице подходящите обстоятелства това да се случи. Разумът потвърждава, че това е напълно възможно. Но изводът не е толкова драматичен, в тази вероятност се таи и сянка на утеха. В края на краищата, да паднеш не е толкова тежко. Препараторът е убеден, че съдбата на всеки човек зависи от причини, неуловими в рамката на всеобщите закони. Всичко трябва да свърши рано или късно, включително и животът. Както животните, растенията и минералите, и той един ден ще се върне в универсалния склад на елементите, които са му дадени назаем. Случва се ежедневно и дори той самият съдейства за това. Помага за неотклонното функциониране на правилото.

На площад „Палийеро“, между сергиите с гравюри и вестници, хора от квартала и безделници се трупат пред два памфлета, залепени на една стена и обсъждат съдържанието им. В единия пише, че кортесите са приели, по предложение на регентството, градът да помогне с дванайсет милиона песо за поддържането на военноморските сили и укрепленията. Изпиват ни кръвта, протестира някой на висок глас. С крал или без крал, все сме зле. В другия памфлет се съобщава, че властите в Хавана, пренебрегвайки решението на кортесите, са обявили за нищожен указа за освобождаването на негрите роби, тъй като това противоречало на интересите на острова и защото можело да се стигне до ефект, подобен на онзи във френските владения на Хаити: островът да бъде залят от стихийни бунтове и анархия.

Глупци, казва си Фумагал, докато минава бързо и с крайно пренебрежение покрай хората, почти без да ги погледне. Вече имат нов повод да запълнят с думи два дни от празното си съществувание. Един предаван през поколенията навик ги кара да обичат веригите си: крале, богове, парламенти, укази и памфлети, които нищо не променят. Препараторът е убеден, че човечеството преминава от ръката на един господар в ръката на друг, че то се състои от нещастници, които вярват, че са свободни, постъпвайки в разрез с естествените си влечения, неспособни да приемат, че единствената свобода е личната свобода, а тя се състои в това да се оставиш да бъдеш воден от силите, владеещи отделния индивид. Каквото и да прави човек, то винаги е фатално предопределено в съответствие с непознаващите морал закони на природата и причинно-следствените връзки. Това размива определението на понятието „зло“. Оплетено в противоречия, обществото наказва влеченията, които го характеризират, но това наказание е само крехка преграда срещу тъмните пориви на сърцето. Човешкото същество, тъпо до безумие, предпочита лъжливите илюзии пред действителността, която разобличава сама по себе си идеята за едно висше, милосърдно същество, всезнаещо и справедливо. Това би било някакво извращение, все едно баща да сложи оръжие в ръката на свой раздразнителен син, а после да го осъди, че е убил с него.

— Къде падна последната бомба? — пита Фумагал един ковач, който приготвя рибарска стръв на входа на ковачницата си.

— Точно там, срещу „Канделария“… Няма много щети.

— Няма ли жертви?

— Нито една, слава Богу.

Жители и войници работят по разчистването на площадчето. Бомбата, убеждава се Фумагал, когато пристига там, е паднала точно срещу църквата, без да засегне съседните къщи, и въпреки че е избухнала, благодарение на широките пространства между сградите щетите се ограничават до строшени прозорци, оронен гипс от фасадите и някоя и друга керемида и тухла, паднали на земята. С обиграно око препараторът пресмята траекторията на снаряда и мястото на попадението. Вятърът, забелязва той, духа от запад, това несъмнено е станало причина бомбата да падне в тази част на града, изстрелът е имал по-малък обхват и попадението е малко по на изток в сравнение с последните четири. Влизайки в ролята на един от многото зяпачи — няколко момчета събират от земята късове усукано олово — Фумагал върви бавно, съсредоточен, и брои стъпките, за да изчисли разстоянието спрямо ниския стълб край бордюра на улица „Торно“: стар постамент на арабска колона. С Мулата или без него, с пощенски гълъби или с празен гълъбарник, той е решен да продължи да върши работата си докрай. Оставайки ритуално верен на правилата, които си е наложил сам, едновременно осъзнати и неизменни.

Грегорио Фумагал е преброил седемнайсет стъпки, когато го обзема чувството, че някой сред насъбралите се хора го следи. Не е мъжът, който преди малко се изгуби от погледа му, а друг, със среден ръст, със сив плащ и двувърха шапка. Сигурно се сменят, за да не ги заподозра, решава той. Или може би е нов коварен изблик на неговия разум, от онези, които на моменти толкова приличат на пристъпи на неизлечима болест. Препараторът е убеден, че всички човешки същества са болни — от рождението си, при първото си съприкосновение с живота, те стават подвластни на една зараза — въображението. Когато последното се отклони от пътя или стане неудържимо, идва страхът, както идват и фанатизмът, религиозният терор, безумията — мисълта го кара да се усмихне страховито, — и страшните злодеяния. Обикновените хора се отдръпват плахо от тях, без да знаят, че така или иначе не са способни на такива неща, защото за осъществяването им са нужни две добродетели, които им липсват — ентусиазмът и непреклонността. И така подминават факта, че в резултат на куп незабележими обстоятелства, настъпили в определен ред, най-добродетелният човек може да се превърне в най-големия престъпник.

В прилив на арогантност, който не си прави труда да анализира, и който всъщност е следствие от предишните размишления, Фумагал върви, загледан в земята, с привидно разсеян вид, докато се блъсва нарочно в мъжа с двувърхата шапка.

— Извинете — промърморва той и едва го поглежда.

Другият смотолевя нещо неразбираемо и се отдръпва, докато препараторът се отдалечава удовлетворен. Каквото и да стане, няма да избяга от града. Сократ, подчинявайки се на несправедливите закони на родината си, също не е приел да избяга от затвора, чиято врата е била отворена. Приел е правилата, сигурен, както сега е сигурен Грегорио Фумагал, че по силата на своята природа човешкото същество може да действа единствено така, както действа, и спрямо себе си, и спрямо другите. Догмата на фаталността го изисква: всичко е необходимост.

 

 

Ключалката поддава при четвъртия опит, без счупване и без шум. Рохелио Тисон бута внимателно вратата, като междувременно прибира в джоба си комплекта шперцове, използван при операцията, отнела му не повече от две минути. В резултат на продължителното си общуване с крадци и други мошеници от онези, които в собствената си среда се наричат „господа майсторите“, комисарят е придобил с годините необикновени умения. Боравенето с шперца — или „змията“ на жаргона на крадците — е едно от тях и се оказва крайно полезно. Откакто са измислени катинарите и вратите с ключалки, човек може да се добере до голям брой чужди тайни посредством умелото боравене с шперц, фалшиви ключове, триони, пили и свредели с диамантени върхове.

Полицаят се движи бавно по коридора, като надниква във всяко помещение: спалня, тоалетна, трапезария, кухня с печка с дърва и въглища, кухненска мивка, хладилно помещение и един зареден капан за мишки пред вратата на килера. Всичко изглежда чисто и подредено, макар че това е — Тисон вече знае всичко, което може да се научи отвън — домът на мъж, който живее сам. Работният кабинет се намира в дъното на коридора и когато полицаят влиза в него, светлината, влизаща през остъклената врата на терасата обагря в златисто въздуха, в който леко проблясват стъклените очи, лакираните човки и нокти на неподвижните животни по техните поставки и витрини, както и прозрачните стъкленици, където в течност се съхраняват влечуги.

Рохелио Тисон отваря остъклената врата и се качва на терасата. Обхваща с поглед околния пейзаж, наблюдателните кули по покривите на града между комините и простряното пране. После хвърля един поглед към гълъбарника, където открива пет гълъба, след това слиза отново в кабинета. Там на един скрин е поставен бронзов часовник, има и полица с двайсетина книги, почти всички по естествена история с илюстрации. Сред тях открива стар и оръфан екземпляр на „Historiae naturalis de avibus“^[2] на някой си Йоханес Йонстонус^[3], два тома на френската енциклопедия и други забранени френски книги, скрити под корици на невинни произведения като „Емил“, „Новата Елоиз“, „Кандид“, „За духа на законите“, „Философски писма“ и „Система на Природата“. Носи се странна миризма, на спирт, примесен с непознати субстанции. Средата на стаята е заета от голяма, мраморна маса, върху която има нещо едро, покрито с бял чаршаф. Когато го отмахва, полицаят открива трупа на голяма черна котка, изкормена и наполовина препарирана, като очните кухини са напълнени с топчета памук, а вътрешността, която е отворена, е натъпкана с груба вълна, от която се подават тел и краища на канап. Ако има нещо, в което Рохелио Тисон въобще не може да бъде обвинен, то е суеверието, но въпреки това не успява да избегне обзелата го лека боязън при вида на животното и цвета на козината му. Смутен, той го покрива отново, опитвайки се да постави чаршафа така, както е бил. В съчетание с вида на котката, миризмата на затворената стая сега предизвиква у него чувство на гадене. Тисон би запалил пура, ако не се боеше, че димът на тютюна ще издаде на собственика на дома присъствието на натрапник. Кучи син, заключава той, докато се оглежда, размишлявайки. Мръсен кучи син.

До мраморната маса стои пюпитър със записки: бележки за препарираните животни и за различните фази на всеки работен процес. Комисарят се приближава до друга маса, разположена между вратата за терасата и една витрина, в която съжителстват неподвижни един рис, една кукумявка и една маймуна. Има още стъклени и порцеланови буркани, съдържащи химични вещества и инструменти, подобни на използваните от хирурзите: триони, скалпели, клещи, игли за наместване на изкълчено. След като оглежда всичко, Тисон се отправя към третата маса на кабинета. Тя е голяма, с чекмеджета, разположена е до стената, под поставките, на които са застинали в много естествени пози — собственикът на дома явно е майстор в занаята си — фазан, сокол и брадат орел. Върху масата има газена лампа, няколко листа хартия и документи, които полицаят преглежда, като се опитва да оставя всяко нещо в същото положение, в което се е намирало. Това са още бележки по естествена история, ескизи на животни и други подобни неща. Първото чекмедже на масата е затворено с ключ, който не се вижда наоколо, така че Тисон пак вади комплекта с шперцове, избира един малък, пъха го в ключалката и след лек натиск — щрак, щрак — отваря умело чекмеджето. Там намира сгънат на две план на Кадис, дълъг три педи и широк две, подобен на онези, които могат да се намерят във всеки магазин на града и които много кадиски семейства държат в домовете си, за да отбелязват местата на падналите френски бомби. Този обаче е начертан на ръка, с черен туш, точно и много подробно, а двойният мащаб на разстоянията, който фигурира в долния десен край, е в испански вари и френски тоази. В полетата има градуси на географска ширина и дължина спрямо един меридиан, който не е меридианът на Кадис, нито пък този на морската обсерватория на остров Леон. Навярно е Париж, заключава Тисон. Френска карта. Става дума за професионална работа, подобна на военно заснемане и несъмнено с такъв произход. Но това, което му прави най-голямо впечатление е, че собственикът не се задоволява да отбелязва точките, където са паднали бомбите така, както правят жителите на града. Те са щателно маркирани с цифри и букви и всички са свързани с линии, теглени с молив, образуващи конус, чийто връх се намира в една точка в източната част на картата — в Трокадеро, откъдето френската артилерия обстрелва града. Всичко това представлява нещо като мрежа от радиуси и окръжности, начертана с помощта на инструментите, които са в чекмеджето: сметачна линия, шаблони за разстояние, пергели, ъгломери, една голяма лупа и хубав английски компас в дървена кутия.

Комисарят стои умислен, загледан в необикновената мрежа, нарисувана върху другата, оригиналната, съществуваща на хартията, странната конична форма с връх, сочещ на изток, записаните кодове и дискретните кръгчета на пергела около всяка точка на попадение. Без да помръдва, прав до масата и с очи, впити в плана, той започва да ругае тихо, но продължително и цветисто. Цялата тази на пръв поглед хаотична съвкупност от пресечени линии оформя нова карта, наложена върху другата: скица на различна, зловеща, изпълнена с лабиринти територия, която Тисон не е виждал или предугаждал никога досега. Това е нещо като паралелен град, определян от скрити сили, които убягват на конвенционалния разум.

Падна ми в ръцете, заключава хладнокръвно той. Или поне се добрах до шпионина, добавя след кратко двоумене. Този няма да ми избяга. След още малко ровене в една тетрадка с мушамени корици, той намира ключ към цифровия шифър, с който е обозначена всяка една от отбелязаните на картата точки, с името на всяка улица, точното разположение с ширина и дължина, с разстоянието в тоази, които помагат да се изчисли мястото на всяко попадение спрямо сгради или точки, лесни за ситуиране в града. Всичко това е важно и доста красноречиво, но погледът на комисаря все се връща на кръгчетата, очертани около точките на падналите бомби. Накрая, обзет от внезапно вдъхновение, той взема лупата и започва да търси четири места: уличката между „Санто Доминго“ и „Мерсед“, странноприемницата на Ел Кохо, ъгъла на улица „Амоладорес“ с улица „Росарио“ и улица „Виенто“. Всички са там, отбелязани, но няма никакъв особен знак, който да ги различава от другите. Отличават ги единствено кодовете, които систематизират съответните данни в мушамената тетрадка и позволяват да се различат бомбите, които са избухнали и онези, които не са. А тези четири са избухнали, както впрочем и още петдесетина.

Тисон връща всички неща по местата им, затваря чекмеджето, заключва отново с шперца и остава за миг замислен. После отива до рафта с книги и ги преглежда една по една, като гледа страниците, за да провери дали няма да открие нещо между тях. В книгата със заглавие „Система на природата или Закони на физическия и моралния свят“ — от някой си мосю Мирабо, издадена в Лондон, — той намира няколко абзаца, подчертани с молив, които превежда без затруднение от френски. Един от тях му прави впечатление:

„Не съществува причина, колкото и дребна или далечна да е тя, която да няма сериозни и незабавни последици върху нас. Навярно така в сухите пустини на Либия се натрупват ефектите на турбулентност, която, докарана от ветровете, ще направи тежка нашата атмосфера, влияейки на човешките темпераменти и страсти.“.

Разсъждавайки върху току-що прочетеното, полицаят се кани да затвори книгата и тогава, докато прелиства няколко страници напосоки, се натъква на друг близък откъс, също така подчертан:

„В реда на нещата е огънят да гори, защото същността му го налага. В природния ред на нещата е злодеят да причинява зло, защото същността му изисква да наранява.“.

Тисон вади от джоба си бележник и преписва двата абзаца, преди да върне книгата на мястото й. После хвърля един поглед към часовника на скрина и установява, че прекалено дълго време се е задържал в къщата. Стопанинът може да се върне всеки момент, въпреки че, предвид тази възможност, комисарят е взел предпазни мерки: двама мъже го следят в града, а едно бързоного момче е готово да дотича и да уведоми, щом видят, че той тръгва да се прибира у дома, а Кадалсо и още един агент са поставени на улицата, за да го предупредят. По принцип това е ненужно благоразумие, защото този план и показанията на Мулата са достатъчни, за да задържат препаратора, да го предадат на военното правосъдие и да му надянат примката без право на обжалване. Няма нищо по-лесно тези дни в Кадис, град, в който поради войната слуховете за вражески шпионаж и без това поддържат постоянно напрежение. Комисарят обаче не бърза. Има неясни моменти, които той би искал да изясни преди това. Теории, които трябва да се проверят и подозрения, които трябва да се потвърдят. Това, че мъжът, който препарира животни, подчертава съмнително звучащи откъси в книги и изпраща сведения на французите за местата на падналите бомби, може да бъде задържан, не го вълнува особено, поне засега. Нужно му е да разбере дали съществува друго, паралелно тълкуване на плана, който отново е затворен в чекмеджето на масата. Дали съществува пряка връзка между човека, който обитава къщата, четирите точки на попадение на френски бомби и четирите убити момичета, три от тях след и едно преди падането на тези бомби. Да открие смисъла, който навярно пулсира, скрит под конусовидната, начертана с молив паяжина, надвиснала над картата от изток на запад. Едно преждевременно задържане може да наруши замисъла и мистерията да му убегне завинаги, оставяйки в ръцете му само един задържан шпионин, а другите подозрения така и няма да намерят своето потвърждение. Тисон не търси днес това — нито сред вцепенените тела на мъртви животни, нито в чекмеджетата и шкафовете, които може би крият разковничето на тайните, които от известно време го карат да живее в обществото на безпощадни призраци. Това, което полицаят преследва, е обяснение на загадката, която преди е била само трудна и която след убийството на улица „Виенто“ — предшестващо бомбата, а не извършено след падането й — се оказва нерешима. За да бъде отречена или доказана идеята му се налага всички фигури да продължат да се движат свободно върху шахматната дъска на града, развивайки присъщите си комбинации. Както би казал приятелят му Иполито Барул, въпросът изисква определени емпирични потвърждения. Да не се даде на един убиец на четири момичета възможността да убие отново, несъмнено би било в полза на общественото благо, професионален успех и политически ефектен, патриотичен акт, укрепващ сигурността в града и възтържествуването на обективната справедливост. Но от друга гледна точка, това би попречило на някои крайни възможности за изкушаване на разума, за да се опознаят пределите, до които той би могъл да стигне. Затова Тисон си поставя за цел да чака търпеливо, неподвижен като едно от онези животни, които сега го наблюдават със стъклени очи от поставки и витрини. И да дебне жертвата си, без да я безпокои, в очакване да паднат нови бомби. В края на краищата, Кадис е пълен с примамки. И няма шахматна партия, в която да не се налага да се изложат на опасност някои фигури.